Доказване на пропуснати ползи от неоснователно наложен запор

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 22
                           гр. София, 28.01.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Емилия Василева
                             Членове:     Анна Баева
                                          Зорница Хайдукова

като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско
дело № 20248002902343 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:

      Производството е по чл. 290 ГПК.
       Образувано е по касационна жалба на ответника, „Булкомерс КС“ ООД,
срещу решение № 704 от 13.06.2024 г. по гр. д. 401/2024 г. по описа на
Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение
№ 6481 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 5926/2023 г. по описа на Софийски градски
съд „Булкомерс КС“ ЕООД е осъден на основание чл. 403 ГПК да заплати на
„Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД сумата 779 981 лв.,
представляваща причинена на ищеца вреда под формата на пропусната полза,
съизмерима със законната лихва върху запорираната сума в размер на 1 456
930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на
запорираната сума от съдия-изпълнител на 04.09.2023 г., настъпила в пряка
причинна връзка с допуснато обезпечение с определение № 14362 от
27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 19.05.2023
г., до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 62 879,76 лв. за производството пред
първоинстанционния съд и сумата 51 025,73 лв. за производството пред
въззивната инстанция.
        Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е
неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и
с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не се е съобразил с

                                      1
приетите със задължителната съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по
тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС и ТР № 3 от 12.12.2012 г. по
тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС разрешения, че причинените
от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както и
че при липсата на изрично установена в закона презумпция, какъвто е
процесният случай, пропусната полза следва да бъде доказана в процеса по
всяко конкретно дело. Счита, че съдебният акт е необоснован, тъй като не
съдържа собствени мотиви, а позоваване на редица решения, които нямат
отношение към конкретната фактическа обстановка по спора. Изтъква, че
пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради
което предположението за съществуването й следва да се изгражда на
доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да
почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението.
Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че в случая
действала необоримата презумпция по чл. 86 ЗЗД, че размерът на вредата е в
размера на законната лихва, с доводи, че последната законова норма урежда
друга хипотеза – на забавено изпълнение на парично задължение, и не е
относима към процесната претенция за вреди по чл. 403 ГПК, която както и
въззивният съд е посочил, е отговорност, близка до непозволеното увреждане.
Подчертава, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да
може да бъде обоснован извод за търпени от ищеца вреди под формата на
пропусната полза, като излага, че самият запор не предполага настъпването на
пропусната полза като задължителен резултат, а напротив има положителна
последица за имуществото на ищеца, доколкото го опазва от разпиляване.
Изтъква, че липсва законово въведена презумпция, че парите са винаги
доходоносни. Поддържа, че поведението му, изразяващо се в искане на
допуснатото обезпечение, е било правомерно, доколкото е разполагал с
позитивно решение по предявен частичен иск на обезпечената претенция и е
направил искането си преди уеднаквяване на съдебната практика относно
давността с ТР 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, въз основа на която при
уважено възражение за изтекъл давностен срок е отхвърлен обезпеченият иск
за горницата над разгледания в предходно производство частичен иск. По тези
доводи и като сочи, че не са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността му по предявения иск по чл. 403 ГПК, моли въззивното
решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и да бъде
постановено друго, с което искът по чл. 403 ГПК да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.
      Ответникът по касация, „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД,
оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че съдът се е
съобразил напълно с утвърдената съдебна практика, включително актуалната
по решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II
ТО, съобразно която при материално неоправдано обезпечение, каквото е
процесното, имуществената вреда за ищеца под формата на пропусната полза
и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената
в залог сума за периода на задържането й. Сочи, че от практиката по
цитираното от касатора ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по

                                      2
описа на ОСГТК на ВКС не следва друго, доколкото е налице именно
въведена с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично
задължение, независимо от неговия произход, гарантираната и подлежаща на
обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която той е освободен да доказва, е
винаги законната лихва, освен ако не претендира вреди в по-голям размер,
които следва да докаже. Оспорва като необосновани и неотносими към
основателността на предявения иск изложените от касатора доводи за
правомерност на поведението му във връзка с допуснатото обезпечение.
Допълва, че процесното обезпечение е наложено след влизане в сила на
законовата разпоредба на чл. 116а ЗЗД, която ясно урежда спиране на
давността по време на съдебния спор само за предявената част от вземането,
поради което намира позоваването от ответника на практиката по ТР № 3 от
22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС за
необосновано. По тези доводи моли въззивното решение да бъде потвърдено
като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.
      С определение № 1691 от 02.06.2025 г. по т. д. № 2343/2024 г. ВКС, ТК,
състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал
касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Подлежат ли на
доказване от ищеца претендираните с иска по чл. 403, ал. 1 ГПК вреди,
представляващи пропусната полза, произтекли от обезпечение на иск чрез
наложена обезпечителна мярка „запор на парична сума по банкова сметка“ и
следва ли предположението за наличието на пропусната полза да се основава
на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на
увреденото лице?“
      Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ
отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните
по делото, приема следното:
      Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част, е
приел, че страните не спорят по фактите: С определение № 14362 от
27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на Софийски градски съд,
потвърдено с определение № 2904/27.09.2018 г. на Софийски апелативен съд,
е допуснато обезпечение на бъдещи искове чрез налагане на запор върху
вземанията на „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД към банки по
открити на негово име банкови сметки до сума в размер на 4 995 700 лв. -
главница, представляваща обезщетение по чл. 82 ЗЗД, претендирано от
„Булкомерс КС“ ЕООД, както и до сумата от 367 857,25 лв. - законна лихва за
периода от 17.06.2014 г. до 08.04.2015 г. Запорът е наложен по изпълнително
дело № 20187810400499 по описа на ЧСИ Дичев с рег. № 781 на КЧСИ до
сума в общ размер на 5 363 557,25 лв. върху вземанията на „Безконтактни
мултиплексорни вериги“ ЕООД по банковите му сметки в „Обединена
българска банка“ АД, „Юробанк България“ АД и „Инвестбанк“ АД на
09.07.2018 г., а съобщението е връчено на ищеца на 12.07.2018 г. Наличната по
банковите сметки на ищеца сума, върху вземането за която е наложено
допуснатото обезпечение, е в размер на 1 456 930,49 лв. С влязло в сила на
29.12.2022 г. решение № 1313 от 10.09.2020 г. по т. д. № 1455/2018 г. по описа
на СГС обезпечените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни,

                                      3
поради погасяването им с оглед изтекъл давностен срок. Към 25.06.2018 г.,
когато ответникът е поискал обезпечение на исковете си, е влязло в сила
решение № 1878/31.07.2017 г. по в. т. д. № 2000/2017 г. по описа на САС, с
което са уважени частични искове на „Булкомерс КС“ ЕООД срещу
„Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД, като обезпечените искове са за
разликата над уважените частични размери до пълния размер на вземанията,
респ. за правопораждащите факти за претендираното субективно право на
„Булкомерс КС“ ЕООД между страните е имало формирана сила на пресъдено
нещо. С влязло в сила определение № 263147 от 19.05.2023 г. по ч. гр. д. №
8450/2018 г. по описа на СГС допуснатото обезпечение е отменено, а
издадената въз основа на него обезпечителна заповед от 27.06.2018 г. -
обезсилена. Запорът е вдигнат на 04.09.2023 г. Размерът на мораторната лихва
върху сумата от 1 456 930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г. е
779 981,51 лв., установен от заключение на ССчЕ.
      При тази безспорна фактическа обстановка въззивният съд е приел
обжалваното първоинстанционно решение в частта му за претендирано
обезщетение за пропуснати ползи за неправилно предвид постановяването му
в противоречие с практиката на ВКС. Позовал се е на постановеното по реда
на чл. 290 ГПК решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. по писа
на ВКС, ГК, III ГО и възприел даденото с него разрешение, че реализирането
на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато
обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено
увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична
регламентация относно вредите приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД
и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и
пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, като по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът
следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на
ответника: наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда,
възникнала от него. Споделил е правния извод, че дали по конкретното дело са
доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се
установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1
ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена
последица от увреждането.
      Въззивният съд е изтъкнал, че безспорно първите две предпоставки:
наложено обезпечение и неоснователност на обезпечението с оглед влязлото в
сила отхвърлително решение спрямо обезпечените искове, са доказани.
Подчертал е, че спорът по делото касае последната предпоставка - вредата.
Отчел е, че в конкретния случай ищецът е твърдял, че допуснатото в полза на
ответника обезпечение на бъдещите искове е довело до невъзможност да
ползва паричната сума, за вземането върху която е наложен запор, в размер на
1 456 930,49 лв. Посочил е, че неправилно първоинстанционният съд е
обсъждал липсата на доказателства относно пропусната от ищеца възможност
да получи граждански плодове от паричните си средства чрез предоставянето
им за възмездно ползване от друго лице, доколкото такива твърдения в
исковата молба няма. Приел е, че се касае за иск за ангажиране отговорността

                                      4
на ответника по причина, че в резултат на негово макар правомерно
процесуално поведение - допустимо и уважено от съда искане за налагане на
запор върху вземания по банковите сметки на ищеца като обезпечение на
бъдещи искове, поради неоснователността на исковете, установена с влязло в
сила съдебно решение, ищцовото дружество търпи вреди. Счел е, че по
въпроса: по какъв начин се обезщетява претендираната от ищеца вреда в
резултат на невъзможността да ползва запорираните парични средства, е
налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която споделя. Позовал
се е на решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. по описа на ВКС,
ГК, III ГО и възприел дадения с решението отговор, че когато се претендира
вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се
заключава само в заплащане на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а ако
увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги
докаже. Изтъкнал е, че през периода на задържане на сумата ищецът е бил в
невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира
доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което
представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Счел е, че в
този смисъл е разрешението, прието в решение № 432 от 27.12.2011 г. по гр. д.
№ 1380/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, според което обезщетение за
имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт
за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно
производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно
престъпление, като за периода на задържане на сумата като предмет на
престъплението ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването й, чиито
минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане
на сумата. Въззивният съд е възприел и дадения отговор с решение № 156 от
18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, че вредата в
хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер
със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за
периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение.
Позовал се е на мотивите на последния съдебен акт, че при материално
неоправдано обезпечение е налице понесена имуществена вреда от ищеца по
иска по чл. 403, ал.1 ГПК под формата на пропусната полза и нейният
минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог
сума за периода на задържането й, като за аргумент в подкрепа на това е
възприета въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че
при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната
подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да
доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените
вреди са в по-висок размер, който подлежи на пълно доказване. Добавил е, че
в този смисъл са и мотивите по определение № 50719/10.10.2022 г. по гр. д. №
622/2022 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, с което не е допуснато касационно
обжалване на въззивно решение № 87/21.10.2021 г. по гр. д. № 292/2021 г. по
описа на Апелативен съд – Варна.
      Обобщил е, че решението на първоинстанционния съд не съответства на
цитираната утвърдена съдебна практика и се явява неправилно, поради което


                                     5
следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът за
сумата от 779 981 лв. бъде уважен като основателен и доказан.
      По релевирания правен въпрос:
      По правния въпрос е относима сочената от касатора задължителна
съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа
на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че причинените от деликт пропуснати
ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани
със сигурност и пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на
договорно задължение, в който смисъл е тълкуването, дадено с ТР № 3 от
12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Изводът е
обоснован с доводи, че тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да
възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на
пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на
логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Прието е,
че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на
обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не
предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до
случаи на неоснователно обогатяване. Изтъкнато е, че възможността за
увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не
е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Счетено е, че
дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на
съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността,
които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност, като при
иск за обезщетение за вреди увреденото лице трябва да установи всички
елементи, включени във фактическия състав на увреждането, включително и
вредите. Подчертано е, че вредите са обективна категория и затова за
уважаването на иска не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и
хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване, като
на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за
реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно
поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи, затова
при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява
всички както преки, така и косвени доказателства за действително
съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован
извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е
осуетено от деликта.
        Относима е и практиката по цитираното от касатора и въззивния съд
постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 216 от 3.04.2024 г. по гр. д. №
1536/2023 г. по писа на ВКС, ГК, III ГО, с което е прието, че реализирането на
отговорността по чл. 403, ал.1 ГПК за вреди, причинени от допуснато
обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено
увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична
регламентация относно вредите приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД
и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и
пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от

                                      6
увреждането, като по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът
следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на
ответника: наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда,
възникнала от него. Прието е, че според правилото на чл. 45 ЗЗД всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в
причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД
подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, а изразът „всички вреди“ обхваща вредите, които
са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна
връзка с увреждането и че такива действително са настъпили, или непременно
ще се осъществят. Изтъкнато е, че дали по конкретното дело са доказани вреди
и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във
всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че
обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица
от увреждането.
       По въпроса е постановена и цитираната от въззивния съд практика по
решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II
ТО, с която е даден отговор, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1
ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху
учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и
непосредствена последица от същото това обезпечение. С решението е
извършено позоваване на останалите цитирани от въззивния съд съдебни
решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаещи различни хипотези от
отговорността по чл. 403 ГПК.
       Въпросът относно необходимостта от провеждане на доказване на
реалните вреди под формата на пропуснати ползи от необосновано наложено
обезпечение чрез запор върху парично вземане от трето лице е обсъден и в
решение № 101 от 05.08.2013 г. по т. д. 1029/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО,
с което на поставения правен въпрос е отговорено, че в хипотезата на чл. 403,
ал. 1, пр. 2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане
към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху запорираното
вземане, е необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК при приложение
нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже, че запорираното вземане съществува
и е изискуемо, респективно, че е могъл да иска изпълнение от третото лице
ведно с последиците от забавеното изпълнение, като предвид липсата на
доказателства в тази насока искът е отхвърлен.
       Макар постановена по приложението на отменен процесуален закон,
предвид аналогичната уредба, интерес представлява и цитираната от
ответника по касация и с горепосоченото решение № 156 от 18.12.2017 г. по т.
д. № 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО съдебна практика по решение №
29 от 04.02.1998 г. по гр. д. № 449/1997 г. на 5 - членен състав на ВКС, с която
е прието, че отговорността за вреди по чл. 322, ал. 1 ГПК (отм.) е невиновна,
като причинителят на вредата отговаря по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за
всички преки и непосредствени вреди, включително и пропуснати ползи, но
доколкото е сигурно, че такива действително са настъпили. Разгледани са
конкретните факти по делото – запорирано е вземане към банка за сума по

                                       7
сметка за разплащателен влог, и е преценено, че с разплащателната сметка се
осъществяват ежедневни текущи плащания, свързани с предмета на дейност
на дружеството, сметката се използва текущо и оперативно, и не служи за
икономическо натрупване и получаване на по-висок финансов резултат, с
което е обоснован изводът, че не е доказана основната искова претенция за
присъждане на обезщетение за вреди от обезпечението.
      При анализ на горецитираната съдебна практика настоящият състав на
съда съобразява, че преди постановяването на ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.
д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС е съществувала противоречива
съдебна практика по въпроса относно необходимостта причинените от деликт
пропуснати ползи да бъдат доказани със сигурност, която е обусловила и
постановяването на тълкувателния акт. Противоречива с оглед
горецитираните решения на ВКС е била съдебната практика и в частния
случай на дължимо обезщетение по чл. 403, ал. 1 ГПК при претендирана
обезвреда на пропуснати ползи от наложена обезпечителна мярка запор върху
вземане от трето лице, включително за внесени суми по договор за паричен
банков влог или по договор за разплащателна сметка.
      Съдебната практика е уеднаквена с тълкувателния акт - ТР № 3 от
13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС, който е
задължителен за съдилищата в Република България, включително за
настоящия състав на ВКС, и с който е прието, че причинените от деликт
пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност.
      Няма спор в доктрината и съдебната практика, че отговорността по чл.
403 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието
искане е допуснато обезпечението, поради което дадените с тълкувателния акт
разрешения са приложими и за претендирано обезщетение за търпени
пропуснати ползи вследствие на наложена обезпечителна мярка.
      Липсва уредена както със специалната норма на чл. 403 ГПК, така и с
общата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД презумпция, че вреда под формата на пропусната
полза от невъзможността поради наложен запор да бъде ползван паричен
ресурс или да бъде искано изпълнение на вземане от трето лице, е винаги
налице /презумира се/, нито законодателно е определен размерът на тази вреда
или размерът на дължимото за пропуснатата полза обезщетение.
      Изключение от даденото с тълкувателния акт разрешение, че
причинените от деликт пропуснати ползи следва да бъдат доказани със
сигурност, не може да бъде изведено и от правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
      С нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е законодателно уредена отговорността на
длъжника при забавено изпълнение на парично задължение, в който смисъл са
и тълкувателните мотиви на ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т. д. 3/2017 г. по описа
на ОСГТК на ВКС. Нормата е част от Раздел III „Действие на задълженията“
от ЗЗД и има за цел нормативно да определи дължимото обезщетение за
забавено изпълнение на парично задължение – изпълнение, което е
престирано след уговорения в полза на длъжника срок, след покана или в
уредените нормативно хипотези без покана.
      Недопустимо е според настоящия състав на ВКС привнасянето на

                                      8
законовоуредени последици от забавено изпълнение на парично задължение
към отговорността на поискалия налагането на обезпечение за евентуално
търпени пропуснати ползи от ответника по обезпечението както с оглед
различният състав, пораждащ двете отговорности: отговорността по чл. 86, ал.
1 ЗЗД е за вреди от забавено изпълнение, а тази по чл. 403 ГПК за вреди от
безвиновно поведение на ищеца – поискано и допуснато от съд обезпечение
на исковете, така и с оглед целените последици: по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - да бъде
обезщетен кредитора за забавата, включително с обезщетението да бъде
санкциониран длъжникът за неизпълнението, и по чл. 403, ал. 1 ГПК - да бъде
компенсиран ответникът за преките и непосредствени вреди, да бъдат
поправени реалните вреди (чл. 45 ЗЗД), без да се допусне обогатяването му за
сметка на длъжника.
      Не са налице и уредените в чл. 46, ал. 2 ЗНА предпоставки за
приложение на правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД по аналогия в хипотезата на
претендирано обезщетение по чл. 403, ал. 1 ГПК както с оглед липсата на
законова непълнота, така и с оглед гореочертаната разлика между уредените с
двете норми хипотези на гражданска отговорност.
      По тези мотиви на поставения правен въпрос следва да бъде отговорено,
че претендираните с иск по чл. 403, ал. 1 ГПК вреди, представляващи
пропусната полза, произтекла от обезпечение на иск чрез наложена
обезпечителна мярка запор върху парична сума или вземания на длъжника от
трето лице, следва да бъдат доказани със сигурност.
      По основателността на касационната жалба:
      Въззивното решение е валидно. В обжалваната му част е допустимо, но
неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната
задължителна практика на ВКС, в който смисъл са и поддържаните с
касационната жалба доводи.
      Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на
съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК
следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.
      При очертания от ищеца предмет на делото – да бъде присъдено
обезщетение за търпяна вреда под формата на пропусната полза от допуснато
обезпечение с определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г.
по описа на СГС – запор върху вземанията на ищеца по открити на негово име
банкови сметки, наложен върху вземане за сумата 1 456 930,49 лв. за периода
от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г., в тежест на ищеца на основание чл. 154, ал. 1
ГПК и при съобразяване на задължителното тълкуване, дадено с ТР № 3 от
13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС, е да докаже
твърдените пропуснати ползи със сигурност и в частност онези конкретни и
обективно съществуващи факти, от които произтича възможността за
реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно
поради деликта.
      Указания за носената от ищеца доказателствена тежест за тези факти и
обстоятелства са му дадени от първоинстанционния съд с доклада на делото,
включително съдът е посочил, че няма приложими презумпции, но въпреки

                                       9
това ищецът не е ангажирал никакви доказателства, дори косвени, за
обективно съществуващи факти, от които да произтича реална възможност за
реализиране на полза от запорираното вземане. В частност, не са събрани
доказателства по каква сметка – разплащателна или за банков влог са били
внесени парите, получавал ли е преди налагането на запора и след това и
каква лихва от банката; имал ли е каквато и да е друга реална възможност за
реализиране на полза от сумата: сключване на изгодна сделка; закупуване на
лихвоносни облигации; даване на сумата по договор за заем срещу конкретна
възнаградителна лихва; внасяне на сумата по договор за банков паричен влог
срещу лихва в конкретен размер и т. н.
        Липсата на проведено от ищеца доказване за реалното настъпване във
връзка с процесното обезпечение на вреди в правната му сфера под формата
на пропуснати ползи обосновава извод за неоснователност на предявения иск
по чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК.
       При този извод решението на въззивната инстанция следва да бъде
отменено в обжалваната част, с която след частична отмяна на решение №
6481 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 5926/2023 г. по описа на Софийски градски
съд „Булкомерс КС“ ЕООД е осъден на основание чл. 403 ГПК да заплати на
„Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД сумата 779 981 лв.,
представляваща причинена на ищеца вреда под формата на пропусната полза,
съизмерима със законната лихва върху запорираната сума в размер на 1 456
930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на
запорираната сума от съдия-изпълнител на 04.09.2023 г., настъпила в пряка
причинна връзка с допуснато обезпечение с определение № 14362 от
27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 19.05.2023
г., до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 62 879,76 лв. и сумата 51 025,73 лв., и вместо
това постановено друго, с което искът по чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК бъде
отхвърлен като неоснователен.
       С оглед изхода на спора на касатора – ответник по делото, „Булкомерс
КС“ ООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени
сторените разноски. Доказва извършването на разноски само пред
касационната инстанция за сумата общо 15 629, 62 лв. – заплатени за
касационното производство държавни такси (30 лв. + 15 599, 62 лв.), която
сума ще бъде присъдена в евровата й равностойност от 7 991,30 евро.
      Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав
на Второ отделение

                                  РЕШИ:
     ОТМЕНЯ решение № 704 от 13.06.2024 г. по гр. д. 401/2024 г. по описа
на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на
решение № 6481 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 5926/2023 г. по описа на
Софийски градски съд „Булкомерс КС“ ЕООД, ЕИК 201631515, е осъден на

                                      10
основание чл. 403 ГПК да заплати на „Безконтактни мултиплексорни вериги“
ЕООД, ЕИК 000641974, сумата 779 981 лв., представляваща причинена на
ищеца вреда под формата на пропусната полза, съизмерима със законната
лихва върху запорираната сума в размер на 1 456 930,49 лв. за периода от
12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на запорираната сума от съдия-
изпълнител на 04.09.2023 г., настъпила в пряка причинна връзка с допуснато
обезпечение с определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г.
по описа на СГС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на иска - 19.05.2023 г., до окончателното й изплащане, и
са присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 62
879,76 лв. за производството пред първоинстанционния съд и сумата 51 025,73
лв. за производството пред въззивната инстанция, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА
      ОТХВЪРЛЯ предявения от „Булкомерс КС“ ЕООД, ЕИК 201631515,
срещу „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД, ЕИК 000641974, иск по
чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК за сумата 779 981 лв., претендирана вреда под
формата на пропусната полза от допуснато обезпечение с определение №
14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС - наложен
запор върху вземането на ищеца за налична по банковите му сметки сума в
размер на 1 456 930,49 лв., обусловил невъзможността да ползва паричния
ресурс за периода от 12.07.2018 г. до фактическото вдигане на запора на
04.09.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, като
неоснователен.
      О С Ъ Ж Д А „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД, ЕИК
000641974, ДА ЗАПЛАТИ НА „Булкомерс КС“ ЕООД, ЕИК 201631515, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 7 991,30 евро ( с левова равностойност
15 629, 62 лв.) – разноски пред ВКС.
      Решението не подлежи на обжалване.

                                          Председател: _______________________

                                              Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                     11