Оправдаване за самоуправство при вече решен по съдебен ред имотен спор

Текстът на акта

                                РЕШЕНИЕ
                                     № 235
                             гр. София, 15.05.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети април през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                               Председател: Румен Петров
                               Членове:     Светла Букова
                                            Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора Б. Г. Д.
като разгледа докладваното от Светла Букова Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200251 по описа за 2026 година
      Производството е по чл.346, т.2 от НПК.
      Образувано е по касационен протест на прокурор от Окръжна прокуратура –
Кюстендил и жалба от частния обвинител Р. Г. К. чрез повереника му срещу нова
въззивна присъда от 28.01.2026 г., постановена по внохд № 436/2025 г. от ОС-
Кюстендил, с която подсъдимият Р. К. П. е оправдан по обвинение за престъпление по
чл.323, ал.1 от НК.
       В протеста и допълнение към него се сочат касационните основания по чл.348,
ал.1, т.1 и т.2 от НПК, сведени главно до несъгласие с изводите за недоказаност на
обвинението спрямо подсъдимия Р. К. П., направени поради необективна
интерпретация на доказателствените източници. Конкретно се прави позоваване на
показанията на свидетелите Р. К., А. В. и В. К., установяващи според прокурора не
само авторството на деянието, свързано с изграждане на процесната ограда и
ограничаване владението на свид. К., но и конкретния момент за това, а именно – през
2013 г. след спечелване на граждански съдебен спор от частния обвинител. Като
процесуално нарушение е посочен и пропуск в присъдата на РС- Кюстендил да отрази
коректно инкриминирания период съобразно внесения обвинителен акт. Иска се


                                         1
отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от окръжната
инстанция или от първата такава с оглед отстраняване на посочените процесуални
нарушения и следващото от тях неправилно приложение на материалния закон.
      В жалбата на частния обвинител Р. К., депозирана чрез повереника му, и в
допълнението към нея също се излагат доводи за касационните поводи по чл.348, ал.1,
т.1 и т.2 от НПК, като централно място заема оплакването за нарушения в
доказателствената дейност на съда, която се твърди да е несъответна на изискванията
на чл.13, чл.14, чл.18 и чл.107 НПК. По спорното обстоятелство относно лицето,
изградило ограда между двата съседни имота (на частния обвинител и на подсъдимия)
веднага след разрушаването на предходна такава се твърди да не е изградено правилно
съдийското убеждение, тъй като е открито несъществуващо противоречие между
свидетелските показания. В тази насока се настоява за неопроверганото изявление на
свид. К., че лично е възприел действията на подсъдимия за поставяне на оградата
веднага след спечеленото от него съдебно дело; за подкрепата на казаното от
свидетелите В. и К., както и за разколебаване на защитните обяснения, поради
несъвпадението им с показанията на свид. К.. В противоречие с правилата на
формалната логика и с изискването за обективна оценка на доказателствата, според
повереника съдът е кредитирал обясненията на подсъдимия, че няма участие в
обсъжданите действия и е направил извод за неговата съпричастност само при
премахването на оградата заедно с баща му, като последният сам е поставил новата
такава. Допуснатото процесуално нарушение се сочи да е обусловило и неправилните
фактически и правни изводи за липса на престъпление, с което не е спазен и
материалният закон.
      В касационното съдебно заседание представителят на Върховна касационна
прокуратура не поддържа протеста, като счита, че извършеният доказателствен анализ
не страда от твърдените нарушения, а е пълен и коректен, като липсват условията на
чл.303 НПК за постановяване на осъдителна присъда. Очертаните две групи
доказателствени източници не установявали по несъмнен начин основния спорен по
делото факт, тъй като всеки от свидетелите е заинтересован и има личен интерес във
връзка със процесния имот. Поради това правилно окръжният съд е приел, че не може
да се приеме за безспорно поставянето на ограда от страна на подсъдимия след
решение на гражданския съд от 2013 г. Единствено се изразява несъгласие с
направените изводи относно невъзможността да се реализират самоуправни действия
от подсъдимия поради това, че не е бил страна по водения граждански спор, тъй като
законът позволява реализирането на съставомерни действия и по отношение на всяко
чуждо твърдяно и оспорвано право.
      Частният обвинител Р. К. и повереникът му, редовно уведомени, не вземат
участие в съдебно производство, а в депозирана по делото молба е заявено


                                        2
поддържане на доводите в жалбата и искане за връщане на делото за ново разглеждане
от първата или въззивната инстанция.
      Подсъдимият Р. П. и защитниците му заявяват становище за правилност на
атакуваната присъда и молят протестът и жалбата да бъдат оставени без уважение.
Считат, че са били обсъдени всички доказателства по делото и съдът аргументирано е
постановил оправдателна присъда. Сочи се също, че не е възможно извършването на
самоуправни действия при липсата на право, за което да се спори.
      Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в
производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347,
ал.1 НПК, прие следното:
       Касационните протест и жалба на частния обвинител изхождат от процесуално
легитимирани страни, депозирани в срок срещу подлежащ на касационна проверка акт
и са допустими, а разгледани по същество те са неоснователни.
      Настоящото касационно производство е първо по ред, като преди образуването
му процесуалното развитие на делото е следното:
       Първоинстанционната присъда № 23 от 22.05.2025 г. по нохд № 186/2024 г. на
РС – Кюстендил е постановена след отмяна от въззивния съд на предходна осъдителна
такава (№ 26/30.11.22 г. по нохд № 133/22 на РС – Кюстендил, поради процесуално
нарушение с връщане на делото в досъдебната му фаза и внасяне на нов обвинителен
акт в съда. С нея подсъдимият Р. К. П. повторно е признат за виновен в престъпление
по чл.323, ал.1 НК, от фактическа страна изразяващо се в това, че през периода от 2013
г. до „настоящия момент“ самоволно, не по установения от закона ред (чрез
изграждане на ограда и ползване на земеделски нужди) в с. Неделкова Градищица,
общ. Невестино, обл. Кюстендил е осъществил оспорвано от Р. Г. К. свое
предполагаемо право – правото на владение на 196 кв.м. от поземлен имот с
идентификатор 51366.55.13, като случаят е немаловажен. Наложено му е наказание
лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение е отложено на
основание чл.66, ал.1 от НК за срок от три години и глоба в размер на 300 лв.
      По въззивна жалба от защитника на подсъдимия е постановена атакуваната
понастоящем нова присъда № 5/28.01.2026 г. по внохд № 436/2025 на ОС –
Кюстендил, с която подсъдимият Р. П. е признат за невиновен и оправдан по
обвинението му по чл.323, ал.1 от НК.
      Основните доводи в депозираните протест и жалба на частния обвинител
касаят допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК,
идентични са по същността си и позволяват общото им обсъждане. Те не могат да се
счетат за основателни при проследяване процесуалния развой на делото, сочещ за
изпълнено от окръжния съд изискване по чл.13 НПК за разкриване на обективната
истина. В съответствие с правомощията си за цялостната проверка на

                                          3
първоинстанционната присъда, той е провел допълнително съдебно следствие с
приобщаване на счетените за значими с оглед предмета на делото писмени
доказателства, като е изискал препис –извлечение от акт за смърт на бащата на
подсъдимия и удостоверение за наследници. Извършен е и собствен доказателствен
анализ, обективиран в пълнота в мотивите към постановената присъда по начин,
позволяващ проследяване на пътя за формиране вътрешното убеждение на съда,
поради което упреците в тази насока са неоснователни. Професионално издържан е и
подходът да се отделят спорните от безспорните факти, поради констатираната
еднопосочност на доказателствените източници за последните. На тази основа е
прието за несъмнено изяснено, че след снабдяване през 2010 г. с нотариален акт за
придобивна давност върху недвижим имот в с. Неделкова Градищица частният
обвинител Р. К. изградил ограда отделяща го от имота на К. П. (баща на подсъдимия).
Възникналият впоследствие между двете страни спор за собствеността и владението
върху част от имота, включително и процесната, бил окончателно решен по съдебен
ред, като с влязло в сила решение № 359/18.05.2012 г. по гр.д. № 643/2011 г. на РС-
Кюстендил е била отхвърлена претенцията по чл.108 от ЗС на К. П.. Едва след това
поставената от К. ограда била премахната, а на нейно място – изградена нова,
отделяща от имота му 196 кв.м. За да счете за недоказано авторството на
инкриминираното самоуправно действие, извършено през 2013 г. – премахване на
оградата, фиксираща границите на имота на частния обвинител и поставянето на нова
такава съобразно претенцията на К. П. (починал през 2014 г.), окръжният съд е
обсъдил две групи гласни доказателствени средства – от една страна показанията на
свидетелите Р. К., В. К. и А. В., а от друга – показания на свидетеля К. К. и
обясненията на подсъдимия. Извършената преценка в тази насока (на л.7-9 от
мотивите към въззивната присъда) е резултат от задълбочен анализ на казаното от
посочените лица и съдържа ясно посочване на причините за кредитиране именно на
обясненията на подсъдимия за действията му, отнасящи се към процесния времеви
отрязък. В този смисъл не може да бъде споделено оплакването за неаргументирано
възприемане на казаното от него (макар същото да е гранично с доводи за
необоснованост, която не е сред касационните основания), като следва да се посочи, че
съдът не само е приел оспорените обяснения за логични и подкрепени от останалите
доказателства, но е отчел неопровергаването им от показанията на свидетелите на
обвинението, счетени за недостатъчно конкретни в главната им интересуваща процеса
част – кое е лицето, поставило нова ограда. Преценката в тази насока е извършена,
като не са пренебрегнати близките родствени отношения на свидетелите с всяка от
страните и произтичащата от това евентуална тяхна заинтересованост, като
обективният прочит на изложеното сочи, че в действителност е прието участие на
подсъдимия заедно с баща му в премахването на оградата след влизане в сила на
съдебното решение. Следователно единственото счетено за недостатъчно категорично


                                         4
изяснено обстоятелство и поради това неприето за установено, касае неговата
съпричастност към поставянето на новото ограждение. За тези си изводи съдът е отчел
и писмените доказателства, сочещи като страна по спора първоначално родителите на
подсъдимия, с оглед на което е приета за достоверна защитната му теза за наследено
от него фактическо положение.
       Посочения в протеста и в жалбата порок в първоинстанционната присъда,
касаещ визирания в нея неопределен времеви период на деянието – от 2013 г. до
„настоящия момент“ (което е и в отклонение от актуалния последно внесен в съда
обвинителен акт, очертаващ инкриминирания период от 2013 г. до 26.01.2024 г. ), е
необходимо да се посочи, че действително такъв е налице и е бил констатиран от
окръжния съд. Същият не е могъл да има за последица както във въззивното, така и в
настоящото производство връщане на делото за ново разглеждане, тъй като по
естеството си допуснатата непрецизност касае правата на подсъдимия, а те в най-
пълна степен са защитени чрез оправдаването му, поради което не би могло да се
приеме, че е налице пропуск в извършената от въззивния съд проверка на присъдата.
Всъщност и в повторно внесения в съда обвинителен акт са налице констатирани от
касационната инстанция противоречия при описанието на инкриминираното деяние в
различните му части, като в обстоятелствената му такава се твърди да е самоволно
реализирано действително право на собственост върху спорния имот, а в дизпозитива
- на предполагаемо право на владение върху него. Отделно от това самоуправното
действие на подсъдимия от една страна се твърди да се свежда до премахване „на
съществуваща ограда и изграждане на своя, завземайки част от имот, собственост на Р.
К.“, а от друга – „изграждане на ограда и ползване за земеделски нужди“, с което също
се внася неяснота в обвинението и се затруднява организирането на защитата по
същото. Въпреки това, обаче при постановяването на оправдателната присъда, с която
се санират всички допуснати нарушения, ограничили правата на подсъдимия в
предходните стадии на процеса, е било напълно лишено от смисъл обсъждането на
посочените пропуски.
      Неоснователни са и оплакванията в жалбата и протеста, че с постановеното
оправдаване на подсъдимия не е спазен и материалния закон. Тези доводи са
аргументирани предимно с обсъдените твърдения за пропуски при изясняване на
значимите за отговорността обстоятелства, но процесуално издържаното установяване
на последните, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение на съда, е
обусловило и възможността за крайната преценка за недоказаност на авторството на
деянието, при което правилното приложение на материалния закон не може да се
приеме за осуетено.
      Независимо от това касационният съдебен състав счете, че решаващите
съображения за оправдаването на подсъдимия следва да се основат на изначалната


                                         5
несъставомерност на деянието като престъпление по чл.323, ал.1 от НК, в каквато
насока са били и основните защитни доводи през цялото времетраене на
производството. Този извод следва от приетата по делото фактология, по същество
съвпадаща с основните рамки на обвинителната теза, според която инкриминираните
действия на подс. Р. П. (независимо от конкретния им израз, формулиран нееднозначно
от обвинението – премахване на ограда и изграждане на нова такава, завземане на
част от чужд имот или ползването му за земеделски нужди и пр.) са реализирани през
2013 г., но след като вече е бил решен имотният спор между неговите наследодатели и
частния обвинител Р. К. с влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен
предявеният ревандикационен иск по чл.108 от ЗС срещу последния. С
престъплението по чл.323, ал.1 от НК се засягат отношенията, свързани с реда и
общественото спокойствие, когато те се застрашават от неспазения установен ред за
уреждане на спорове между различни субекти, т.е. вместо отнасяне на спорния въпрос
към надлежните органи, деецът го решава самоволно при игнориране на възможните
начини за неговото уреждане. Следователно наличието на спор между дееца и друго
лице относно конкретно право (с имуществен характер и с предвиден ред за
реализацията му) е необходимо условие, за да е възможно съставомерното му
реализиране, като е ирелевантно дали правото е собствено на дееца или на друго лице,
както и дали то е действително или предполагаемо. В процесния случай соченото като
самоволно реализирано право на подсъдимия, произтичащо от това на наследодателя
му, а именно правото на собственост и/или на владение върху спорния имотен участък,
е било отречено (то нито е действително, нито е предполагаемо за него) с влязъл в
сила съдебен акт и в пълен обем е признато на частния обвинител, с което и спорът
между страните по този въпрос към инкриминирания период вече е бил решен по
съответния предвиден за целта ред. В такава хипотеза за оцененото от обвинението
като самоуправно действие – „завземане на част от чужд имот“ естествено липсва
предвиден ред за реализиране (тъй като очевидно същото е противоправно) и същият
не би могъл да е нарушен от подсъдимия. Очевидно е, че действията на дееца в тази
хипотеза - предприети след съдебното произнасяне, не биха могли първо да са израз
на упражняване на действително или предполагаемо право и второ - да са в
отклонение на установен ред за реализирането на вече отреченото му право, и поради
това не могат да се оценят като самоуправни. Несъмнено с предприемането на активно
поведение,          насочено към реализирането на несъществуващо право, каквото в
случая е премахването на ограда и изграждането на нова такава в чужд имот с
установяване на собствено владение върху част от него, при съзнаваната липса на
право за това, с оглед яснотата на съдебното произнасяне, биха могли да се засягат
чужди интереси и дори да се нанасят вреди, т. е. касае се за неправомерно и укоримо
деяние, но по този начин е възможно да се реализира друг състав на престъпление
(напр. унищожаване и повреждане или това по чл.323, ал.2 НК, когато деецът е бил


                                         6
адресат на принудителни действия по отстраняването му от имота), като е допустим и
гражданскоправен ред за защита.
      По изложените съображения касационната инстанция счете, че извън
несподелените вече доводи в протеста и жалбата на частния обвинител за допуснати
съществени процесуални нарушения, установените по делото факти дават основание
да се приеме, че инкриминираното деяние е несъставомерно като престъпление по
чл.323, ал.1 НК и правилното приложение на материалния закон е изисквало
оправдаването на подсъдимия, както е процедирал въззивният съд, макар и на
различно основание, което налага атакуваната въззивна присъда да бъде оставена в
сила.
      Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение


                                   РЕШИ:


      ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 28.01.2026 г., постановена по внохд №
436/2025 г. от ОС- Кюстендил.
      Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.


                                             Председател: _______________________

                                                 Членове:

                                                        1. _______________________

                                                        2. _______________________




                                        7