Нищожност на арбитражно решение при потребителски спор, прикрит като бизнес кредит

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 131
                           гр. София, 20.05.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста
година в следния състав:


                            Председател: Ирина Петрова
                            Членове:     Десислава Добрева
                                         Мария Бойчева

при участието на секретаря Ина Г. Андонова
като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело №
20258002901740 по описа за 2025 година
      Производството е по чл. 47 и сл. ЗАрб.
      Образувано е по предявен от М.Н.С., действаща като едноличен
търговец с фирма “М.23-М.С.”, ЕИК 206223268, против “Лено” АД, ЕИК
203217465, иск с правно основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб (редакция – ДВ, бр. 8 от
2017 г.) за прогласяване нищожността на арбитражно решение от 27.02.2025 г.
по арб.дело № 145/2023г. по описа на Арбитражен съд при Асоциация
Български арбитражен съд – гр. Пловдив.
      Ищцата твърди, че с арбитражното решение, връчено й на 19.05.2025 г.,
е осъдена да заплати на “Лено” АД следните суми: 79,45 евро (155,39 лева),
представляваща просрочена главница по погасителни вноски №№ 10-
28/20.05.2022г. - 20.11.2023г., съгласно погасителен план – Приложение № 1
към договор за бизнес кредит с кл. № 6770/20.07.2021 г., 1 563,22 евро (3
057,39 лева) – просрочена договорна лихва за периода 21.04.2022 г. –
20.11.2023 г., 312,64 евро (611,47 лева) – просрочена такса управление по
погасителни вноски №№ 10-28/20.05.2022 г. - 20.11.2023 г., съгласно
погасителния план, 3 814,08 евро (7 459,69 лева) – неустойка по договора за
периода 21.05.2022 г. – 20.11.2023 г., както и разноски в арбитражното
производство от 1 514,86 лева. Излага доводи, че спорът между страните е
неарбитрируем предвид императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК вр. с
§13, т. 1 ДРЗЗП, а постановеното арбитражно решение е нищожно. Пояснява,
че е сключила договора за кредит в качеството си на потребител и иска да се


                                      1
ползва от съответната законова защита, макар че за нуждите на
кредитирането, без да разбира последиците от това и без да изяви съзнателна
воля, в резултат на заблуждаващи действия на представителите на
дружеството, дни преди подписването на договора формално е регистрирана
като едноличен търговец. Сочи, че договорът е сключен за нейни лични
потребителски нужди – за погасяване задължения по предходни договори за
кредит, както и за ремонт на собственото й жилище. Никаква част от
отпуснатите средства не е използвана за търговска дейност, такава не е
осъществявана от нея, не са подавани годишни финансови отчети за
едноличния търговец. Счита, че наименованието на договора (за бизнес
кредит) не следва да се взема предвид при тълкуването му. Видно от неговия
предмет, заемът е отпуснат по сметка с титуляр М. С., което изключва
асоцииране на въведената дейност на търговец. Като довод в тази насока се
изтъква и вписаният в търговския регистър предмет на дейност, за
осъществяването на който С., която е със средно образование и работи като
охрана в “Телепол” ЕООД от 2020 г. до момента, няма необходимата
квалификация. По тези аргументи и на основание чл. 47, ал.2 ЗАрб се иска да
бъде прогласено за нищожно арбитражното решение.
      В подадения отговор на исковата молба ответната страна “Лено” АД
оспорва основателността на предявения иск. Счита, че забраната по чл. 19, ал.
1, предл. посл. ГПК не е приложима в случая, спорът е арбитрируем, а
арбитражното решение е валидно, допустимо и правилно. Излага доводи, че
ЕТ “М.23-М.С.” няма качеството потребител по смисъла на §13 ДРЗЗП, което
е установимо от представения като доказателство към исковата молба договор
за бизнес кредит – двустранна търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ,
както и от искането за бизнес кредит, според което сумата ще се ползва за
оборотни средства и е планирано да се погасява от доходи от търговската
дейност. Изтъква, че не се доказват твърденията на ищцата, че заемът е
ползван за погасяване на текущи лични задължения на физическото лице по
предходни потребителски кредити, поети извън търговското му качество,
както и за ремонт на жилище. Подобен извод не може да се обоснове и от
превода на сумата, тъй като средствата са постъпили по посочена от
заемополучателя банкова сметка, а не по сметка на кредитори за погасяване на
други кредити или лични задължения. Развива тезата, че нито “Лено” АД,
нито друга банкова или финансова институция не е в състояние да следи и да
наложи на кредитополучателите да осъществяват търговска дейност,
съответно да използват усвоените суми за предвидените в договорите цели.
Нарушаването на клаузите, регламентиращи начина на ползване на средствата,
представлява неизпълнение на съглашението, от което кредитополучателката
не може да черпи права. Счита, че твърденията, че ищцата не е извършвала
търговска дейност и работи по трудово правоотношение, са ирелевантни за
характера и целта на сделката. Като неотносим определя и довода на ищцата,
че тя няма открита фирмена сметка и че заемът е усвоен по личната й такава,
тъй като с регистрацията на едноличен търговец не възниква нов правен

                                     2
субект, а единствено се разширява правоспособността на физическото лице
чрез признаване на търговско качество. Подчертава, че това е втори договор
между “Лено” АД и едноличния търговец, поради което не може да бъде
възприето становището на ищцата, че не е разбирала в какво качество го
сключва. Аргументите в исковата молба, че кредитополучателката не е
съзнавала действията си и я е извършила в резултат на поредица
заблуждаващи действия от страна на дружеството, се оспорват като неверни и
сочещи на атакуване действителността на договора за кредит, което е
неотносимо към предмета на спора в производството по чл. 47 ЗАрб, в което
Върховният касационен съд не разглежда делото като инстанция по същество
и не проверява правилността на арбитражното решение. По тези съждения
моли да бъде отхвърлен предявеният иск като неоснователен и недоказан.
      В проведеното открито заседание всяка от страните поддържа заявената
защитна позиция.

      Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо
отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема
следното:
      Предявеният иск е допустим. Заведен е от легитимирана страна -
ответника в арбитражното производство. Арбитражното решение му е връчено
на 19.05.2025 г., а исковата молба е подадена чрез пощенски оператор на
19.08.2025 г., с което съгласно чл. 62, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ГПК се счита
спазен срокът по чл. 48, ал. 1 ЗАрб.
      В случая производството по арбитражното дело е образувано по искова
молба, подадена от “Лено” АД против ответника и настоящ ищец М.Н.С.,
действаща като едноличен търговец с фирма “М.23-М.С.”, с която са
предявени осъдителни искове за дължими суми по договор за бизнес кредит с
кл. № 6770/20.07.2021 г.
      С оглед на засилената защита на потребителя като икономически по-
слабата страна, предвидена в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, с допълнението
на чл. 19, ал. 1 ГПК (ДВ, бр. 8 от 2017 г.) е предвидено изключение за
уговаряне разрешаването на спор от арбитражен съд, по който една от
страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП. Със същия Закон за
изменение и допълнение на ГПК е създадена нова ал. 2 на чл. 47 ЗМТА, че
арбитражните решения по спорове, предметът на които не подлежи на
решаване от арбитраж, са нищожни.
      В случая от приложените писмени доказателства се установява, че
съгласно чл. 7, ал. 2 ЗАрб е налице писмено съглашение, съдържащо
арбитражна клауза (чл. 6.8., б. “c” от договора за кредит), че споровете между
страните могат да се разрешават и чрез арбитраж, като компетентен е
Арбитражният съд при Асоциация Български арбитражен съд.
      Основният спорен въпрос между страните е дали ищцата – ответник в

                                      3
арбитражното производство, е имала качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 ДРЗЗП при сключване на договор за бизнес кредит с кл. №
6770/20.07.2021 г., от който произтичат вземанията, спорът за които е
разрешен с атакуваното арбитражно решение. Според разясненията, дадени в
постоянната практика на СЕС (решение от 08.06.2023 г. по дело С-570/21,
решение от 27.10.2022 г. по дело С-485/21, решение от 09.07.2015 г. по дело С-
348/14), “потребител” по член 2, б. “б” от Директива 93/13 е всяко физическо
лице, което в качеството си на страна по договорите – предмет на тази
директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. Преценката се извършва по
функционален критерий, който се състои в обследване дали разглежданото
договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за
упражняването на дадена професия. В решение от 03.09.2015 г. по дело С-
110/14 и решение от 21.03.2019 г. по дело С-590/17 е пояснено, че понятието
“потребител” е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице
може да има, или от информацията, с която то действително разполага.
      Съобразявайки така установените критерии, следва да се прецени в
какво качество ищцата е встъпила в кредитното правоотношение – предмет на
арбитражното производство. Независимо от даденото от съконтрагентите
наименование на договора “за бизнес кредит”, същото само по себе си не е
достатъчно да разкрие характера на облигационната връзка. Съгласно
разпоредбата на чл. 2.1., б. “b” от него, част от кредита се отпуска за
покриване на таксите на “Лено” АД за юридическо и административно
обслужване, като се удържа директно от кредитора, а останалата част се
отпуска по посочена сметка на кредитополучателя при определени условия,
без уточнение на предназначението на съответната сума. В чл. 2.2., б. “а” от
договора е посочена сметката на кредитополучателя, която е с титуляр
М.Н.С., без да е ясно дали е открита в качеството му на едноличен търговец.
От представеното с исковата молба искане за отпускане на кредит до “Лено”
АД (л. 81-82), попълнено ръкописно (без подпис), се установява, че М.Н.С. е
поискала да й бъде отпуснат кредит от 50 000 лева за 30 г., с обезпечение
втори етаж от къща. От ангажираните от ищцата писмени доказателства –
трудов договор от 20.09.2019 г. (л. 73) и удостоверение изх. № ИЦ-131-
С/18.08.2025 г. (л. 74), се установява, че към момента на сключване на
кредитното съглашение - 20.07.2021 г., тя работи като охранител в “Телепол”
ЕООД, на пълно работно време – 8 часа (по график с нощен труд). Съгласно
приобщеното удостоверение за декларирани данни, издадено на 11.08.2025 г.
от ТД на НАП – Варна (л.68), няма подадени годишни данъчни декларации по
чл. 50 ЗДДФЛ за периода 2020 г. – 2024 г., нито декларации Окд-5 за
възникване на дейност и осигуряване на М. С. като ЕТ “М.23-М.С.” за периода
2020 г. – 2025 г. Това води до заключението, че при подписването на договора
за кредит и до 2024 г., респ. 2025 г., едноличният търговец не е развивал
дейност. От показанията на свидетеля Николай Иванов – племенник на
ищцата, които, след извършената преценка на евентуалната му

                                      4
заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, съдът кредитира като ясни и
кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства, се изяснява,
че не знае леля му (ищцата по делото) да е регистрирана като едноличен
търговец през 2021 г. или да е развивала стопанска дейност. Тя работела като
охрана в хранителен магазин и е правила ремонт на жилището (апартамент) в
гр. Търговище, ул. “Опълченска” № 21А, за който свидетелят предполага, че е
теглила кредит, тъй като нямала средства. Не може да посочи какви други
кредити има ищцата, нито е запознат с кореспонденция между нея и “Лено”
АД. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да
се направи обоснован извод, че каквато и да било част от предоставения
кредит е предназначена или използвана за осъществяване от ищцата на
търговската дейност. Напротив, гласните доказателства сочат, че заемните
средства са ползвани за финансиране на ремонта в жилището на ищцата.
Както е прието в т. 46 от решение от 08.06.2023 г. по дело С-570/21, в
определението “потребител” следва да се включи и това физическо лице,
което е сключило договор с двойна цел, когато търговската е толкова
ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора. При това
положение следва да се приеме, че в релевираното правоотношение ищцата
има качеството “потребител” по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП и се ползва от
изключението, предвидено в чл. 19, ал. 1, предл. посл. ГПК.
      Формалната регистрация на М. С. като едноличен търговец и
посочването на това й качеството в договора за кредит, както и представеното
от ответника с отговора на исковата молба искане за бизнес кредит (л.128-
129), попълнено на компютър, не са достатъчни да обусловят извод, че не се
касае за договор, сключен с потребител. Въпреки заявените от ответника
доводи за наличие на друго кредитно съглашение с М. С., същите остават
недоказани поради непредставянето му от ответника по делото. Предвид
императивния характер на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК, изключваща
арбитрируемост по определена категория спорове, неоснователен остава
поддържаният в писмените бележки на ответника довод, че оспорването от
ищцата на компетентността на арбитража е преклудирано поради липсата на
такова възражение в срока за отговор в арбитражното производство.
      По тези съображения настоящият състав намира, че с арбитражното
решение е разрешен неарбитриуем спор, поради което същото е нищожно на
основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб вр. с чл. 19, ал. 1, предл. посл. ГПК и предявеният
иск като основателен следва да бъде уважен.

     По разноските:
     На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, от ответника следва да бъде събрана
държавната такса по чл. 18, ал. 4 ТДТССГПК в размер на 57,69 евро.
     С исковата молба е направено искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Същото не се поддържа с
представения списък на разноските по чл. 80 ГПК, съгласно който ищцата

                                       5
претендира такива за адвокатско възнаграждение от 1 500 евро. До
приключване на устните състезания по делото от страна на ответника не е
заявено възражение за прекомерност на възнаграждението на насрещната
страна, поради което не се разглежда релевираното такова едва с писмените
бележки, а и претендираното от ищцата възнаграждение е в по-нисък размер
от хонорара на ответното дружество. С оглед удостовереното в приложения
договор за правна защита и съдействие, че адвокатското възнаграждение е
получено при подписването му, същото следва да бъде присъдено в
претендирания размер.

     Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия,
състав на Първо отделение,



                                 РЕШИ:
      ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО, на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб
арбитражно решение от 27.02.2025 г. по арб. дело № 145/2023 г. по описа на
Арбитражен съд при Асоциация Български арбитражен съд – гр. Пловдив.
      ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК “Лено” АД, ЕИК 203217465,
със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. “Калофер” № 1, ет. 5, да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния
касационен съд дължимата държавна такса в размер на 57,69 евро (петдесет и
седем евро и шестдесет и девет е.ц.).
      ОСЪЖДА “Лено” АД, ЕИК 203217465, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, ул. “Калофер” № 1, ет. 5, на основание чл. 78, ал.1
ГПК, да заплати на М.Н.С., действаща като ЕТ “М.23-М.С.”, ЕИК 206223268,
със седалище и адрес на управление: гр. Търговище, ул. “Преслав” № 17, ет. 2,
ап. 3, сумата от 1 500 евро (хиляда и петстотин евро) – разноски по делото
пред ВКС.
      РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                          Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                     6