Отказ за възобновяване на наказателно дело след проведено съкратено съдебно следствие

Текстът на акта

                                РЕШЕНИЕ
                                     № 117
                             гр. София, 27.02.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                               Председател: Красимира Медарова
                               Членове:     Невена Грозева
                                            Николай Джурковски

при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора Петя Маринова
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Наказателно дело за
възобновяване ВКС № 20268002200056 по описа за 2026 година
      Производството е по Глава тридесет и трета от НПК.
      Образувано е на основание чл. 422 ал.1 т.5 НПК по повод направено от
осъдената С. Р. Р. искане за възобновяване на НОХД № 193/2025 г. по описа на
Окръжен съд – Сливен, с постановената по което присъда тя е призната за виновна и
осъдена за извършени престъпления по чл. 210 ал.1 т. 4, вр. чл. 209 ал.1 НК и по чл.
249 ал. 1, вр. чл. 26 ал.1 НК.
        В саморъчно изготвеното искане се претендира наличието на основания за
възобновяване, цифрово обозначени като такива по чл. 422 ал.1 т.1 и т.5 НПК. В тяхна
подкрепа са изложени доводи в следните насоки:
      -че по време на полицейското разследване са възприети като установени факти
и обстоятелства, свързани с процесния кредит, които не съществуват в обективната
действителност.
      - че прокуратурата и съдът са приели факта, че тя е взела цялата процесна сума
от пострадалия, но че това е нямало как да се случи.
      - че пострадалият С. Б. й се е обадил на оставения от нея телефон за връзка, че
ще я посети, тъй като можела да попълва онлайн-формуляри за отпускане на помощи
и бързи кредити срещу съответно заплащане; че тогава Б. й обяснил, че каквито и
пари да се отпуснат и вземат съпругата му не трябвало да разбира; че той сам я е
помолил да му помогне отнякъде да вземе пари и че именно затова тя му е попълнила
онлайн-формуляр за отпускане на бърз заем, като му попълнила данните, които той й
продиктувал, и че още същият ден са го одобрили за сумата 700 лв.


                                         1
         - че разследващите твърдели, че тя му е откраднала личната карта, но че
същевременно при отпускането на сумата се изисквало разговор с лицето, което
кандидатства за сумата, селфи на това лице, снимка на личната му карта и видео-
разпознаване.
       -че е невъзможно самата тя да направи снимка-селфи с пострадалия и да
проведе видео-разговор вместо него; че лично С. Б. сам е разговарял с кредиторите и е
знаел за сумата и за размера на лихвения процент.
       -че разследващите и прокуратурата са отказали очна ставка между нея и
пострадалия (с постановление на ОП-Сливен от 26.03.2025 г.), като претендира, че при
тази очна ставка е щяло да се докаже, че Б. не е измамен, че няма кражба на личната
му карта и че си е получил сумата в размер на 400 лв., а на нея е дал сумата 200 лв. да
си закупи лекарства, както и 100 лв. за нощувка в хотел, за да спи с нея.
       - че прокуратурата и разследващите от РПУ-гр. Сливен са обсебени от нея и
искат да я унищожат; че прокуратурата приема на 100 % за истина писаното от РПУ,
без да разследват достоверността на нейните и на пострадалия показания.
       - че разследващите са в престъпно сдружение с прокуратурата и с пострадалия,
тъй като тяхната цел е тя да се признае за виновна, като са я заплашвали, че в
противен случай ще е с „по-голяма“ присъда; че не са й разрешавали да върне
дадената й от пострадалия по доброволен начин сума и че тя е искала да върне общо
сумата в размер на 300 лв.
       - че по време на съдебното заседание С. Б. не знаел какво да каже и даже не е
предявил иск за дадената сума.
       - че в случая няма как пострадалият да знае, че е измамен, а да спи с нея; че
след като съпругата на пострадалия е разбрала, че е изтеглил пари, той е отишъл
заедно с нея и е пуснал жалба, че е измамен, като нищо повече не е казал, а от РПУ си
го съчиняват.
       - че от РПУ е написано тя да е казала, че обезщетение се изплаща от /болница/,
но че няма как да е казала това и няма как пострадалият да повярва, че болницата
изплаща пари.
       В заключение осъдената сочи, че има основателна причина да иска
възобновяване на делото на основание чл. 422 ал.1 т.1 и т.5 НПК, като счита, че ако е
налице измама, има право да върне щетата от 300 лв., но че била ограничена в
упражняването на това право. Моли за възобновяване на делото.
       В съдебно заседание осъдената С. Р. и назначеният й за нуждите на настоящото
производство служебен защитник адвокат Д. Г.в поддържат депозираното искане и
молят то да бъде уважено по изложените в него съображения, част от които отново се
поставят на вниманието на ВКС.
       В последната си дума осъдената Р. моли да се възобнови делото.
       Представителят на ВКП изразява становище, че искането за възобновяване на
наказателното производство е неоснователно, поради което моли да се остави без
уважение.
       ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в искането
за възобновяване доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и
като извърши проверка на атакувания съдебен акт съобразно правомощията си,
установи следното:
       С присъда № 10/02.06.2025 г. на Окръжен съд-Сливен, постановена по НОХД №

                                          2
193/2025 по описа на съда, С. Р. Р. е призната за виновна в това, че на 17.09.2024 г. в
/населено място/, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила у С. Н. Б.
заблуждение, че ще го регистрира онлайн, за да получи помощи за безработни по
програма за Ковид-19 и с това му причинила имотна вреда в размер на 1 168.88 лв.,
като деянието е извършено повторно, в немаловажни случаи, поради което и на
основание чл. 210 ал.1 т. 4, вр. чл. 209 ал.1 НК, вр. чл.58а ал. 1, вр. чл. 54 НК й е
наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при
първоначален общ режим, като е оправдана да е причинила имотна вреда на
пострадалия С. Н. Б. в резултат на престъплението по чл. 210 ал.1 т. 4, вр. чл. 209 ал.1
НК в размер над 1168.88 лв. до 1170.00 лв.
       Със същата присъда С. Р. Р. е призната за виновна и в това, че на 17.09.2024 г. в
/населено място/, в условията на продължавано престъпление, е използвала данни от
платежен инструмент - виртуална /карта/, издадена от /фирма/, без съгласието на
титуляря С. Н. Б., като от АТМ - устройство са извършени три успешни операции
„теглене на суми“ общо за сумата от 700 лв. и деянието не съставлява по-тежко
престъпление, поради което и на основание чл. 249 ал. 1, вр. чл. 26 ал.1 НК, вр. чл.58а
ал. 1, вр. чл. 54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две
години, което да изтърпи при първоначален общ режим, и наказание глоба в полза на
държавата в размер на 700.00 лв.
       С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК на С. Р. Р. е определено едно общо
наказание лишаване от свобода за срок от две години, което да изтърпи при
първоначален общ режим, и глоба в полза на държавата в размер на 700.00 лв.
       С присъдата първоинстанционният съд се е произнесъл и по въпросите относно
разноските (осъждайки С. Р. Р. да заплати направените такива в хода на досъдебното
производство в размер на 133,56 лв. в полза на държавата по сметка на ОД на МВР –
Сливен) и веществените доказателства (2 бp.CD-R Intenso 700mb с надпис „Договори
по кредит /карта, номер/ С. Б.“, за които е постановено да се унищожат след влизане в
сила на присъдата).
       Върховният касационен съд намира, че искането за възобновяване на
наказателното дело е формално допустимо, тъй като е направено от страна, имаща
право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 НПК; в установения в чл. 421, ал. 3 НПК
срок; и срещу влязла в законна сила присъда, постановена от окръжен съд като първа
инстанция и непроверена по касационен ред.
       Разгледано по същество, искането е неоснователно.
       След като в производството по глава 33 от НПК ВКС се произнася единствено
по надлежно релевирани нарушения по чл. 348 ал.1 т.1-3 НПК, се налага да бъдат
направени следните предварителни уточнения, определящи пределите на настоящата
проверка:
       Упражняването на правото на осъдените лица да искат проверка на влезли в
сила съдебни актове в посочените от закона случаи по реда на глава тридесет и трета
от НПК се осъществява чрез надлежно подаване на искане, което е процесуална
предпоставка за образуване на производство пред съответния съд. Законът свързва
упражняването на това право с определени изисквания за формата, съдържанието и
срока, в който следва да се подаде искането, като относно съдържанието на искането
за възобновяване са приложими правилата за касационното производство, доколкото
липсата на изрични изисквания спрямо исканията по чл. 420, ал. 1 и 2 и по чл. 423, ал.
1 НПК е запълнена с препращащата норма на чл. 426 НПК. Поради това относно


                                           3
съдържанието на искането за възобновяване, както и относно пределите на проверката
в производството по възобновяване, приложение намират правилата по чл. 347, ал. 1 и
чл. 351, ал. 1 и 3 НПК и при съобразяване на специфичността на производството по
реда на глава 33 от НПК - че на проверка подлежат влезли в сила съдебни актове. Това
означава, че за да може да изпълни процесуалната си функция, искането за
възобновяване следва да съдържа в достатъчна яснота конкретни съображения на
осъденото лице, обосноваващи претенцията му за наличието на претендираното
основание за възобновяване. Посочените изисквания към съдържанието на искането за
възобновяване (чл. 426 във вр. с чл. 351, ал. 1 НПК) са предвидени с оглед
възможността на съответния съд да извърши проверка на атакувания съдебен акт само
в пределите, посочени в искането (чл. 347 НПК), като вземе предвид съдържащите се
доводи. Следователно в производството по възобновяване ВКС не извършва цялостен
служебен преглед на атакувания съдебен акт, а съгласно чл. 426, вр. чл. 347, ал. 1 НПК
се произнася единствено по възведените оплаквания и претенции, които трябва да са
уточнени, за да означат ясно рамките на проверката.
        В настоящия случай в искането за възобновяване не са ангажирани никакви
конкретни доводи за наличието на съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т.3
НПК (нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното
наказание), изпълващи и обосноваващи релевираното основание по чл. 422 ал.1 т.5
НПК. Затова, след като осъдената не е изяснила в какво точно се състои недоволството
й от атакувания съдебен акт в посочените аспекти и не е изложила конкретни доводи в
подкрепа на това недоволство, касационният съд няма правомощия самостоятелно да
замести тази непълнота със собствени съображения. А относно въведеното (само
цифрово) основание за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.1 НПК следва да се отбележи,
че съгласно разпоредбите на чл. 420 ал.1 и ал.2 НПК искане за възобновяване на това
основание може да направи единствено съответният окръжен, военен или европейски
делегиран прокурор, но не и осъденото лице. С оглед на това настоящият съдебен
състав не дължи отговор на формално посочените в искането за възобновяване
оплаквания за наличието на коментираните основания за възобновяване по чл. 422 ал.1
т.5 вр. чл. 348 ал.1 т. 1 и т.3 НПК и по чл. 422 ал.1 т.1 НПК.
        Под формата на претенция за наличие на основание за възобновяване по чл. 422
ал. 1, т.5 НПК в по-голямата част от съдържанието на искането на практика са
залегнали доводи срещу обосноваността на атакувания съдебен акт, както и срещу
верността и правилността на възприетите от окръжния съд фактически констатации
относно инкриминираното поведение на осъдената, които също насочват на
възражения за необоснованост. Такива възражения са обективирани в доводите: че са
възприети за установени факти и обстоятелства, свързани с процесния кредит, които
не съществуват в обективната действителност; че прокуратурата и съдът са приели
факта, че тя е взела цялата процесна сума от пострадалия, но че това е нямало как да
се случи; че С. Б. й се е обадил на оставения от нея телефон за връзка, че ще я посети,
тъй като можела да попълва онлайн-формуляри за отпускане на помощи и бързи
кредити срещу съответно заплащане; че тогава Б. й обяснил, че каквито и пари да се
отпуснат и вземат съпругата му не трябвало да разбира; че той сам я е помолил да му
помогне отнякъде да вземе пари; че лично и сам С. Б. е разговарял с кредиторите и е
знаел за сумата и за размера на лихвения процент; че в случая няма как пострадалият
да знае, че е измамен, а да спи с нея; че няма как да е казала, че обезщетение се
изплаща от /болница/ и че няма как пострадалият да повярва, че болницата изплаща
пари. В тях се излага собствена на осъдената интерпретация на фактите относно


                                          4
случилото се, като предложената в тази насока фактология е в подкрепа на
лансираната от нея в искането версия, че Б. не е бил измамен, тъй като си е получил
сумата в размер на 400 лв., а на нея доброволно й е дал сумата 200 лв. да си закупи
лекарства, както и 100 лв. за нощувка в хотел, за да спи с нея. С излагането и
поддържането на факти, обосноваващи тази версия, на практика се настоява
касационният съд да възприеме нова, различна фактическа обстановка относно
причините (повода) пострадалият С. Б. да се срещне с Р. и да посети дома й;
инициативата за извършването на онлайн-регистрация на пострадалия и в частност кой
е бил инициаторът за това; създадените у пострадалия представи за целите и
естеството на извършената онлайн-регистрация, както и относно знанието/незнанието
му за извършените от негово име действия за сключване на Договор за кредит /карта/,
по силата на който в качеството му на „кредитополучател“ му е бил отпуснат
револвиращ кредит с лимит 700 лв. Но след като фактическата необоснованост на
атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание, в
настоящото производство ВКС не дължи отговор на възраженията, чрез които се
оспорва възприетата по делото фактическа обстановка относно осъществяването на
инкриминираните деяния. Затова всички възражения в посочения смисъл също ще
бъдат оставени без обсъждане.
       Горните твърдения на осъдената освен на възражения за необоснованост, сочат
и на оспорване на признатите факти. В случая първоинстанционното производство е
проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК при условията на съкратено
съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, в рамките на което С. Р. е признала изцяло
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласила
да не се събират доказателства за тях. По тази диференцирана процедура подсъдимото
лице получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни
процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от
прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането
на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което
допустимата му защита принципно остава ограничена в границите на признатите по
обвинителния акт фактически положения. Затова, след като С. Р. в качеството си на
подсъдима по своя воля е създала предпоставки за разглеждане на делото по реда на
съкратеното съдебно следствие с признаване на фактите, тя доброволно и съзнателно
сама се е лишила от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи
фактическото обвинение. С оглед на това претенциите на осъдената по повод
доказаността на приетите за установени факти и изразеното несъгласие с тях по
естеството си сочат на последващо оттегляне на самопризнанията, което, съгласно
константната практика на ВКС, е недопустимо.
       Декларативните възражения, че по време на съдебното заседание пострадалият
не е знаел какво да каже и че даже не е предявил иск за „дадената сума“, не
обосновават материалноправна или процесуална незаконосъобразност на атакуваната
присъда, доколкото тези твърдени обстоятелства не са от естество да породят
негативни последици за оспорвания съдебен акт в нито един от посочените аспекти. С
оглед на това и на тях не се дължи отговор.
       Така единствените възражения на осъдената С. Р., които могат да бъдат
обсъждани от ВКС в настоящото производство, се свеждат до твърденията й, че
прокуратурата и разследващите от РПУ-гр. Сливен искат да я унищожат; че тяхната
цел е тя да се признае за виновна, като са я заплашвали, че в противен случай ще е с
„по-голяма“ присъда; че не са й разрешавали да върне дадената й от пострадалия по


                                         5
доброволен начин сума и че тя е искала да върне общо сумата в размер на 300 лв. и да
сключи споразумение с прокуратурата, но че била ограничена в упражняването на
това право; както и че с постановление на ОП-Сливен от 26.03.2025 г. е отказана очна
ставка между нея и пострадалия. Те са относими към съществените нарушения по чл.
348, ал. 1, т. 2 НПК, предвидени в закона като основание за възобновяване чрез
препращащата норма на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, и са неоснователни.
      Твърдението, че прокуратурата и разследващите от РПУ-гр. Сливен са искали да
я унищожат, в същността си сочи на оплакване за проявена в негативен план спрямо
осъдената тенденциозност, пристрастност и предубеденост от страна на прокуратурата
и разследващите. Това оплакване е неоснователно, тъй като се основава само на
голословни твърдения, в подкрепа на които по делото не съществуват никакви данни.
      Голословни и несъстоятелни са и твърденията на осъдената, че целта на
прокуратурата и разследващите е била тя да се признае за виновна, като са я
заплашвали, че в противен случай ще е с „по-голяма“ присъда. На първо място, не се
навеждат никакви конкретни съображения в подкрепа на това оплакване. На второ
място, избраната от осъдената (тогава подсъдима) процесуална позиция, отразена в
протокола от проведеното съдебно заседание на 02.06.2025 г., сочи на нейната ясно
изразена и непротиворечива воля производството да бъде разгледано по реда на Глава
ХХVІІ от НПК. Пред първоинстанционния съд Р. е декларирала цялостно признание на
фактите по обвинителния акт, като е заявила съгласие да не се събират доказателства
за тези факти. Нещо повече, след изслушване на пледоариите на прокурора и на
защитника си в своя лична защита Р. отново изрично е заявила, че се признава за
виновна и че съжалява за извършеното. Всички тези нейни недвусмислени изявления
сочат на заявена от осъдената (тогава подсъдима) воля за протичане на делото именно
по този ред. В случая не са налице никакви основания за поставяне под съмнение на
доброволността на така заявената от Р. позиция, както и на нейната информираност за
последиците от признанието на фактите по обвинителния акт, доколкото в съдебния
протокол изрично е отразено и обстоятелството, че са й били разяснени тези
последици. Следователно данните по делото категорично изключват версията
провеждането на диференцираното производство по глава ХХVІІ да е било резултат от
упражнен психологически натиск или от осъществена манипулация спрямо осъдената.
Диференцираната процедура е проведена правилно. При заявеното от С. Р. признание
на фактите по обвинението ОС-Сливен е извършил дължимите следващи се
процесуални действия, отговарящи на законовия регламент за провеждане на
диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. С оглед на това
оплакването в искането за възобновяване, че осъдената е била неправомерно
мотивирана чрез заплашване да признае фактите, и с това да е нарушено правото й на
защита, е лишено от всякакво основание.
      Изводите за липса на процесуални нарушения, свързани с реализираната
процедура на съкратено съдебно следствие, не се променят предвид заявеното в
искането желание на осъдената да сключи споразумение. В случая е налице влязла в
сила присъда, която може да бъде ревизирана само при наличие на предвидените в
закона основания за възобновяване на наказателното дело, сред които не фигурира
желанието на осъдения производството да протече по процесуален ред, различен от
този, по който е приключило. В тази връзка следва да бъде отчетено, че пред
първоинстанционния съд Р. изобщо не е заявявала желание за сключване на
споразумение за решаване на делото, при което пред окръжния съд тя изобщо не е
поставяла въпроса да й се предостави възможност да възстанови имуществените


                                         6
вреди. Отделно от това съгласно повдигнатото й обвинение размерът на
имуществените вреди е 1 170 лв., а не 300 лв., на какъвто размер те са оценени от
осъдената в искането й за възобновяване. При това положение след като не е било
налице възстановяване или обезпечаване на причинените с престъплението (измама)
имуществени вреди, то с оглед разпоредбата на чл. 381, ал. 3 НПК поначало е било
недопустимо сключване на споразумение за решаване на делото. Освен това, както бе
посочено, координирано и съгласувано със своя защитник Р. е заявила своята
недвусмислена, доброволна и информирана позиция за провеждане на съкратено
съдебно следствие, признавайки фактите по обвинението и съгласявайки се да не се
събират доказателства за тези факти. По тези съображения напълно неоснователно е и
оплакването, че не й е било разрешено да върне дадената й от пострадалия по
доброволен начин сума в размер на 300 лв. и че по този начин е била ограничена в
упражняването на това право, както и на правото да сключи споразумение с
прокуратурата.
       Оплакването, че в досъдебното производство е било отказано допускането на
очна ставка между осъдената и пострадалия, макар и допустимо за разглеждане (по
аргумент от чл. 426 вр. чл.351 ал.2 НПК), се явява неоснователно. На първо място, не
се сочи какви важни и относими доказателства е пропуснато да бъдат събрани и
проверени поради неуважаването на това доказателствено искане. На второ място,
константна е практиката на ВКС, че не всеки отказ на решаващия орган в съответната
фаза на процеса да удовлетвори доказателствени искания на страните съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила. Такова би било налице само ако в
резултат на неуваженото доказателствено искане са останали неизяснени
обстоятелства, включени в предмета на доказване и явяващи се от съществено
значение за правилното решаване на делото. В случая не се уточнява кои точно
релевантни обстоятелства са останали неизяснени поради отказа да бъде извършена
твърдяната очна ставка, като същевременно внимателният прочит на материалите по
делото не дава основание да се приеме, че с отказа да бъде допусната и извършена
такава решаващите органи са пропуснали да попълнят делото с доказателства,
необходими за установяването на обективната истина относно обстоятелствата,
включени в предмета на доказване. Отделен е въпросът, че посредством това
възражение на практика се оспорват признатите факти, респ. се оттегля признаването
на фактите, изложени в обвинителния акт, което е недопустимо след постановяване на
определението по чл. 372, ал. 4 НПК.
       Поради неоснователността на горните оплаквания ВКС намира, че не са налице
съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, предвидени в закона като основание
за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
       Изложеното дотук обосновава извод за отсъствието на основания за
възобновяване на наказателното дело, поради което направеното от осъдената С. Р.
искане в този смисъл следва да се остави без уважение.
       Водим от горното и на основание чл. 424, ал. 2 НПК, Върховният касационен
съд, трето наказателно отделение

                                    РЕШИ:
    ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената С. Р. Р. за възобновяване на
НОХД № 193/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.


                                         7
Решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.



                                      Председател: _______________________

                                          Членове:

                                                 1. _______________________

                                                 2. _______________________




                                  8