Съдебен контрол върху адвокатско възнаграждение, определено от адвокатски съвет

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 291
                                гр. София, 14.05.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Жива Декова
                                  Членове:     Александър Цонев
                                               Филип Владимиров

при участието на секретаря Албена В. Рибарска
като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско
дело № 20258002103361 по описа за 2025 година
Производство по 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Велинград против решение № 177 от
07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение
на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост.
Ответникът по жалба Г. Х. Б. я оспорва.
Предмет на разглеждане е жалбата срещу горното въззивно решение, с което след частична
отмяна и частично потвърждаване на решение № 213 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 212/2024 г.
на Районен съд – Велинград (РС – Велинград), е уважен предявеният от Г. Х. Б. против
Община Велинград иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) - за съществуване на вземане в размер на
сумата от 10 068. 46 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за
извършване на правни действия в полза на ответната община по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС
– Велинград, определено с решение № 329 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив
по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на
вземането, за което е издадена заповед № 29 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС – Велинград и в тежест на ответника
са възложени разноски.

                                             1
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че
на 04.02.2019 г. кметът на Община Велинград е упълномощил адв. Г. Х. Б. от Адвокатска
колегия (АК) – Пловдив да осъществява представителство на общината по ч. гр. д. №
858/2015 г. на РС – Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма, а
представителната власт на адвоката е до приключване на делото във всички инстанции и за
извършване на всякакви съдопроизводствени действия. По посоченото дело е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с №
433 от 05.11.2015 г., с която заповедният съд е разпоредил длъжникът Община Велинград да
заплати на кредитора „Еко Титан“ ЕООД сумата (главница) от 672 586. 37 лв.,
представляваща неплатена дължима сума по нотариално заверен договор между страните за
обществена поръчка от 16.02.2009 г. и издадени 23 бр. фактури за периода 01.09.2015 г. до
30.09.2015 г., законна лихва върху главницата от 04.11.2015 г. до окончателното изплащане
на вземането, както и разноски от 13 451. 73 лв. за внесена държавна такса. Прието е, че
договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорен размер на възнаграждението
на адвоката за извършване в полза на представляваната община на възложените правни
действия не е подписван. Въз основа на учредената му представителна власт, адвокатът е
поискал с молба обезсилването на издадените по горното ч. гр. дело заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу общината. В изпълнение указанията на заповедния
съд относно констатирани нередовности в молбата, адв. Б. своевременно подал нова молба,
която обаче е счетена да не изправя недостатъците в първата, която с разпореждане е
оставена молба без разглеждане. Процесуалният представител е обжалвал разпореждането и
то е било отменено по реда на инстанционния контрол, като на първостепенния съд са
дадени указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за
незабавно изпълнение и изпълнителния лист. С определение № 616/10.07.2019 г. по ч. гр. д.
№ 858/2015 г. на РС – Велинград, молбата обезсилване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист от 05.11.2015 г. е отхвърлена. Същото е обжалвано от процесуалния
представител на общината като подадената частна жалба е върната поради процесуалната й
недопустимост, на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК с разпореждане №
1744/25.09.2019 г. по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград. Срещу последното е
подадена частна жалба, която е оттеглена с молба, подадена от кмета на Община Велинград,
вследствие на постигнато споразумение с кредитора „Еко Титан“ ЕООД от 10.12.2019 г., в §
1 от което е предвидено задължение за Община Велинград да оттегли подадените жалби с
произтичащите от това последици. По молба на ищеца, адвокатският съвет в [населено
място] с решение № 329/02.08.2023 г., обективирано в протокол № 18/02.08.2023 г. му е
определил на основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 10 068.
46 лв. с ДДС за извършване на възложените правни действия по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС
- Велинград. Със заповед за изпълнение на парично задължение № 29/19.01.2024 г. по ч. гр.
д. № 53/2024 г. на РС - Велинград е разпоредено ответната община да заплати на ищеца
горната сума, ведно със законна лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, както и
държавна такса и адв. възнаграждение за заповедното производство. Длъжникът е възразил
в срок срещу заповедта за изпълнение, с което е обоснован интересът от установителния иск

                                            2
за съществуване на вземането. При така установената фактическа обстановка решаващият
състав е приел, че с оглед липсата на сключен между страните договор за правна услуга,
определянето на дължимото възнаграждение на адвоката следва да се извърши по реда на
чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), въз основа на Наредба № 1/09.07.2004 г. (към
релевантния момент с наименование Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, Наредбата). Разяснено е, че ЗАдв. и Наредбата изрично предвиждат, че
липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от
Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. В тази връзка е изтъкнато, при позоваване
на установената съдебна практика на ВКС (решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. №
3961/2013 г. на II т. о., решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г.), че съдът не
разполага с правомощия да определя размера на възнаграждението по едно
правоотношение, отличаващо се с доверителен елемент и свобода на договаряне. Развити са
доводи – предвид възражението на ответника, че дължи възнаграждение за реално
извършени от адвоката действия, които отговарят на изискванията на закона, от една страна
и са в интерес на представлявания, от друга – че възложените в случая правни действия са
осъществени надлежно, в пределите на учредената представителна власт и изцяло са в
интерес на представлявания. В тази връзка е изтъкнато, че адвокатът (пълномощникът) е
изпълнявал точно и своевременно всички указания на съда и е обжалвал всички неизгодни
за интересите на доверителя му съдебни актове. По отношение размера на дължимото
адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., инстанцията по
същество, позовавайки се на съдебната практика на ВКС, е приела, че то може да се
редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната (представляваната
по заповедното производство община, сега ответник по иска) е направила изрично
възражение за това с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на
закона. В случая е намерено, че нито в отговора на исковата молба, нито в подадената
въззивна жалба са изложени такива доводи от ответника. Аргументирано е виждане, че с
отговора на исковата молба ответникът не е оспорил начина и механизма на определяне на
адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, а е признал действието на Наредба №
1/09.07.2004 г. в отношенията между страните (представител и представляван); той не е
оспорил като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца адвокатско
възнаграждение, а възраженията му се свеждат единствено до това, че предприетите от
последния процесуални действия по частното производство не били в интерес на общината.
Второстепенният съд е констатирал също, че възражение за прекомерност и необоснованост
на размера на възнаграждението е направено от ответника едва с молба от 03.04.2025 г. в
производството пред него (т. е. във въззивното производство), поради което е приел същото
за преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не го е обсъждал. За преклудирано е намерено
и направеното за първи път по делото със същата молба от общината възражение за
нищожност на решение № 329 от 02.08.2023 г. по протокол № 18 от същата дата на
Адвокатски съвет – Пловдив, като противоречащо на чл. 101, § 2 ДФЕС. В допълнение са
развити мотиви, че възражението е формално и без конкретни доводи, а и противоречащо на
първоначално заявената позиция на ответника (изрично признаваща валидността и


                                               3
приложимостта в отношенията между страните на Наредбата, вкл. относно начина и
механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския съвет в [населено
място]). Застъпено е становище, че доколкото въпросът за справедливия размер на
адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в светлината на
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. се поставя за първи път в процеса
едва с молба на ответника във въззивното производство, то се явява преклудирано. В
допълнение са изложени аргументи, че дори и при надлежно заявено възражение в горния
смисъл, извършените от адвоката правни и фактически действия по делото се отличават с
необходимата прецизност, логика, яснота и дълбочина на разсъжденията, с използване на
богат фактологически и правен език, и знания по казуса, показват задълбочено изследване и
познаване, като са обосновани с посочена многобройна съдебна практика. Счетено е, че
същите са своевременно извършени и напълно съобразени с етапа, на който се е намирало
производството, а защитимият материален интерес по делото се е отличавал с особено висок
размер. По горните съображения съставът на въззивния съд е приел, че няма основание за
редуциране размера на адвокатското възнаграждение на ищеца, определено по реда на чл.
36, ал. 3 ЗАдв. и същото възлиза на 10 068. 46 лева с ДДС. Затова, предявеният за тази сума
установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземането на адвоката, е уважен изцяло.
С определение № 5778/11.12.2025 г. по настоящото дело е допуснат касационен контрол на
основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на
въззивният съд да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, да основе изводите
си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на
страните, в т.ч. възражение за прекомерност на уговорения размер на насрещната престация.
Обжалването е допуснато за проверка евентуално противоречие на въззивното решение с
практиката на ВКС и ВС, вкл., задължителната такава, изразена с ППВС № 1/1953 г., ТР №
1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с решение № 127 от
05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. №
1006/2012 г. на IV г.о., решение № 338 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 1383/2011 г. на IV г.о.,
решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о.
По горния правен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване настоящият
състав на споделя константната съдебна практика на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава,
обективирана в ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. д. № 1/2000 г.,
ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК, а също и създадената в утвръждаване на горните задължителни постановки
практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр.
д. № 915/2012 г. на ІV г. о., решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на І г. о.,
решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ІV г. о., решение № 260 от
12.01.2017 г. по гр. д. № 1511/2016 г. на ІV г. о, решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. №
2441/2019 г. на ІІ т. о., решение № 86 от 6.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ІІ т. о., решение
№ 243 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 481/2020 г. на ІV г. о., вкл. и решенията, на които
касаторът се позовава. Според тази практика дейността на въззивната инстанция при
действащия ГПК е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно


                                                4
повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаването на самия материалноправен
спор, като контролът над първоинстанционния съдебен акт е страничен, а не пряк резултат
от дейността на въззивния съд, която е решаваща. Поради това въззивният съд, давайки
собствено разрешение по спорния предмет на делото въз основа на извършената
самостоятелна преценка на събрания пред него и в първоинстанционното производство
относим и допустим доказателствен материал, е длъжен да даде и самостоятелен отговор на
всички своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, дори и когато
сподели мотивите на първоинстанционното решение. След изведените собствени
фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е
да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на
първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността
на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези.
Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към
постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на
състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на
защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по
всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество
е съществено процесуално нарушение.
По същество на касационната жалба.
С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното
обжалване, въззивното решение се явява частично неправилно.
Ищецът е предявил иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за същестуване на вземане
като дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 10 068. 48 лв., определено по реда на
чл. 36, ал. 3 ЗА за осъществена адвокатска защита на ответната община по ч. гр. д. №
858/2015 г. на РС – Велинград, за която между страните не е сключван договор. С отговора
на исковата молба ответникът е оспорил съществуването на задължението, като е
поддържал, че възнаграждение се дължи само за реално извършени от адвоката действия и
то доколкото същите са в интерес на доверителя. Също така е заявил, че определеният по
реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. размер на адвокатското възнаграждение е необоснован и
несправедлив, позовавайки се на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, като е
релевирал и възражение за погасителна давност на претендираното вземане.
Процесното вземане произтича от извършена, но незаплатена адвокатска услуга, макар
нарочен договор между страните за това да не е сключван. Основните характеристики на
договора за адвокатска услуга го определят като договор за поръчка. В отклонение от
общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката
се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за адвокатска услуга се дължи
винаги – чл. 36, ал. 1 ЗАдв. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. (в редакция преди
изменението й с ДВ, бр. 17/2026 г.), размерът на възнаграждението, уговорен в договора
между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски
съвет размер за съответния вид работа. Отношенията между доверител (клиент) и довереник


                                           5
(адвокат) може да не са уредени в договор, а в сключения договор може да не е уговорен
размер на дължимото възнаграждение. Това не лишава адвоката от правото му на
възнаграждение, като в тези случаи то се определя от адвокатския съвет – чл. 36, ал. 3 ЗАдв.
При наличието на такъв специален ред съдът не е компетентен да определя размер на
адвокатското възнаграждение при липса на договор, в който то да е уговорено (така решение
№ 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 132/8.07.2013 г. по гр.
д. № 653/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 208/22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013 г. на ВКС,
ІІ т. о., решение № 74/17.07.2023 г. по гр. д. № 3831/2022 г. на ВКС, IV г. о.).
В случаите на определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. са
допустими както предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК след проведено
заповедно производство съобразно посоченото в чл. 37 ЗАдв., така и предявяването на
осъдителен иск за заплащане на адвокатското възнаграждение. Редът, по който адвокатът ще
претендира дължимото му възнаграждение – чрез заповедно производство или направо по
общия исков ред, е в зависимост от собствената му преценка. Доколкото производството
пред органите на адвокатурата се развива без участието на възложителя на адвокатската
услуга, решението им не го обвързва окончателно по отношение на определения размер, а в
последващите съдебни производства съдът следва да извърши самостоятелна преценка за
дължимостта, справедливостта и обосноваността на определения размер на адвокатското
възнаграждение, след преценка на доводите и твърденията на доверителя, както и на
събраните по делото доказателства. При проведено заповедно производство и издадена
заповед за изпълнение на паричното задължение (адвокатския хонорар), както е в случая,
длъжникът разполага с възможността да възрази по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК срещу тази
заповед и в последващото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да изложи доводи и
направи всички свои възражения срещу претендираното от заявителя (адвоката) вземане,
вкл. че същото не е възникнало. Тези принципни постановки намират приложение и в
хипотезата на претендирано неизплатено възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал.
3 ЗАдв., като при произнасяне по иска за съществуване на вземането съдът не е обвързан от
решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, а извършва
самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер (в този
смисъл решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение №
271/19.05.2025 г. по гр. д. № 1107/2024 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 289/2.06.2025 г. по гр.
д. № 1722/2024 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Това е така, защото определеното по този ред
възнаграждение създава облигационно задължение, каквото възниква и от договора за
адвокатска услуга, поради което същото следва да отговаря на правилата, установени при
неговото определяне (а при наличието на договор за адвокатски услуги – чл. 36, ал. 2, изр. 1
ЗАдв., защитата на длъжника може да се осъществи и чрез възражение за нищожност, в т. ч.
поради свръхпрекомерност на уговорения размер на адвокатското възнаграждение).
 С решение на СЕС по дело С-438/22 (което има ретроактивно действие и е задължително за
всички национални съдилища) е прието, че наредбата, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, поради което националният съд е длъжен


                                               6
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
Процесуалните действия, с които ответникът упражнява защитата си по същество, са
оспорването на фактите, върху които ищецът изгражда основанието на иска си, правните
доводи, чрез които ответникът оспорва правните последици на твърдените от ищеца факти с
оглед на приложимата правна норма и възраженията срещу иска, с които в процеса се
въвеждат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи
факти и самостоятелни права на ответника срещу ищеца. Последиците за ответника при
неупражняване на правото да се оспори твърдян от ищеца факт, да се направи правен довод
или да релевира възражение са различни. Правото на ответника да даде становище по
основателността на иска и по фактите, на които той се основава или да заяви правен довод
не се преклудира. Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК
се преклудира единствено възможността на ответника да противопостави възражения, които
се основават на факти, осъществени и узнати към този момент.
Основателно е в тази връзка касационното оплакване, че въззивният съд не е изложил
решаващи мотиви по всички наведени от ответника доводи във връзка с основанието на
иска. Заявеното от ответника, че претендираното възнаграждение е необосновано и
несправедливо не представлява възражение по смисъла на чл. 133 ГПК, а е правен довод, за
който не настъпва процесуална преклузия. Съставът на втората съдебна инстанция е приел,
че предприетите от адвоката действия са компетентно и своевременно извършени, т. е. че
договорът за адвокатска услуга е изпълнен от ищеца, но не е дал отговор на довода на
ответника относно размера на адвокатското възнаграждение - че не е обоснован и
справедлив, след преценка на вид и обема на предоставените услуги, наличието или липсата
на материален интерес, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, обусловило като последица частична неправилност на решението му. Доколкото не
се налага извършване на други съдопроизводствени действия, на основание чл. 293, ал. 2
ГПК спорът следва да се разгледа по същество от касационната инстанция.
По делото е установено, че овластяването на ищеца да представлява ответната община е
извършено на 04.02.2019 г., т. е. след като на последната е била връчена покана за
доброволно изпълнение от частен съдебен изпълнител и след като заповедното
производство по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС - Велинград е приключило със стабилизиран
съдебен акт, тъй като длъжникът не е подал възражение срещу връчената от съдебния
изпълнител заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.
Предвид извършените от ищеца действия по горното дело, с решение решение № 329 от
02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023 г., му е
определено на основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 10 068.
46 лв. с ДДС. Съображенията за така определения размер на възнаграждението се основават
на констатацията, че материалният интерес по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград е в
общ размер на 686 038. 10 лв. като в случая е приложима нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредба


                                             7
№ 1 (в редакцията й към м. януари 2020 г.), според която адвокатското възнаграждение се
определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от същата – т.е. върху половината от горната стойност,
с начислен върху възнаграждението ДДС предвид регистрацията на адвоката – ищец по
ЗДДС.
С подадената от ищеца молба за обезсилване на влязлата в сила заповед за незабавно
изпълнение не се търси защита на длъжника срещу материалното право на кредитора по
същество, доколкото с актовете на съда в заповедното производство (при произнасянето по
жалба срещу незабавното изпълнение по чл. 419 ГПК или по молба за спиране на
незабавното изпълнение, както и при своевременно подадено възражение по чл. 414 ГПК
или такова по чл. 423 ГПК), длъжникът не би могъл да преклудира окончателно
претендирането на това право, нито да установи материалната му незаконосъобразност.
Предвид на изложеното се налага извод, че в случая не се касае за „дело с определен
материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Ориентир при определяне на
претендираното възнаграждение е разпоредбата на чл. 11 от Наредбата, която следва да бъде
приложена по аналогия на основание § 1 от ДР. С оглед задължителното за съобразяване от
националния съд решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и обема на
осъществената от ищеца адвокатска услуга, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че
дължимото възнаграждение възлиза на 360 лв. с ДДС или 184. 07 евро.
Горното налага отмяна на въззивното решение като неправилно в частта, с която е уважен
предявения иск за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до предявения
размер от 10 068. 46 лв., като вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 36, ал. 3 ЗАдв. да бъде отхвърлен в тази му
част, ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. Решението следва да бъде отменено и в
частта, с която ответната община е осъдена за заплати на ищеца разноски за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство за държавна такса за разликата над 20. 21
лв. (равняващи се на 10. 33 евро), както и в частта, с която общината е осъдена да заплати
на адв. С. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за разликата над 115. 79 лв.
(равняващи се на 59. 20 евро) за заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство.
В останалата обжалвана част, с която искът е уважен за сумата от 360 лв. или 184. 07 евро,
ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащането, решението следва да бъде
оставено в сила.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът -ответник има право на
сторените от него разноски за държавна такса за въззивното и касационното производство,
съразмерно с отхвърлената част от иска в общ размер на 133. 75 евро. Те следва да му се
присъдят, така както и направените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 414. 03 евро съобразно отхвърлената част на иска (липсват данни за
извършени от общината разноски с такъв характер в първата и касационната инстанции).
Жалбоподателят пък следва да заплати на процесуалния представител на насрещната страна
сумата от 24. 04 евро - възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за безплатно осъщественото
процесуално представителство в касационното производство.


                                              8
Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 177 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд –
Пазарджик в ЧАСТТА, в която предявеният от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв. – за
съществуване на вземане от дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни
действия в полза на ответната община по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград,
определено с решение № 329 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол №
18/02.08.2023 г., е уважен за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до пълния
предявен размер от 10 068. 46 лв., в ЧАСТТА, в която Община Велинград е осъдена да
заплати на Г. Х. Б. разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното
производство за държавна такса за разликата над 20. 21 лв. (равняващи се на 10. 33 евро),
както и в ЧАСТТА, с която Община Велинград е осъдена да заплати на адв. С. С. адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за разликата над 115. 79 лв. (равняващи се на 59. 20
евро) за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, като ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв. – за съществуване на вземане от
дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на Община
Велинград по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, определено с решение № 329 от
02.08.2023г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023г., за разликата над
360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до пълния предявен размер от 10 068. 46 лв., ведно
със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед
№ 29 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. №
53/2024 г. на РС – Велинград.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд –
Пазарджик в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. Х. Б. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, офис 10, да заплати
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Община Велинград, Булстат[ЕИК], с адрес [населено
място], [улица] сумата от 133. 75 (сто тридесет и три евро и 75 цента) евро - разноски за
държавна такса за въззивното и касационното производство, както и сумата от 414. 03
(четиристотин и четиринадесет евро и 3 цента) евро - разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Община Велинград, Булстат[ЕИК], с адрес [населено място], [улица] да заплати
на адв. С. И. С. от АК - Пловдив, с адрес на упражняване на дейността: [населено място],
[улица], ет. 1, офис 10, сумата от 24. 04 (двадесет и четири евро и 4 цента) евро -
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищеца в касационното производство.
 Решението не подлежи на обжалване.

                                               9
     Председател: _______________________

        Членове:

               1. _______________________

               2. _______________________




10