ВКС потвърди доживотен затвор без замяна за две последователни убийства

Текстът на акта

                                РЕШЕНИЕ
                                     № 221
                             гр. София, 05.05.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети април през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                               Председател: Мая Цонева
                               Членове:     Даниел Луков
                                            Николай Джурковски

при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора И. Бл. Симов
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200207 по описа за 2026 година
      Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна
жалба на подсъдимия С. Д. Р., подадена чрез защитника му адв. Р. срещу решение №
89/29.10.2025 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 209/2024 по
описа на съда, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 16/01.03.2024 г.
на Окръжен съд - Бургас по НОХД № 1454/2022 г.
        Въззивното решение е обжалвано в неговата цялост на трите касационни
основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, като се настоява, че то е постановено при
съществени нарушения на процесуалните правила, при неправилно приложение на
материалния закон и при индивидуализация на наказанието, която противоречи на
основните принципи на справедливостта и е довела до явна несправедливост на
същото.
        Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК е очертано чрез група
нарушения, за които се претендира, че всяко от тях поотделно би могло да обуслови
отмяна или изменение на въззивното решение, а че всичките в съвкупност
представляват толкова дълбоко и системно отклонение от процесуалните стандарти, че
лишават съдебния акт от законност и го правят фактически необоснован и правно
невалиден. Сочи се, че тези нарушения не са технически и формални, а засягащи
фундамента на наказателния процес - правилното установяване на фактите,
правилната оценка на доказателствата и задължението съдът да изследва всички
релевантни обстоятелства при спазване на чл. 13 и чл. 14 НПК. Към тази група
(съществени процесуални) нарушения са отнесени:

                                         1
        На първо място, липсата на реален въззивен контрол и механично
възпроизвеждане на първоинстанционните мотиви. Това оплакване е основано с
доводи, че апелативният съд е подходил към делото като към формалност, а не като
към задълбочена проверка; че мотивите му не съдържат самостоятелно обсъждане на
доказателствата; че не съдържат анализ защо определени доказателства са
кредитирани, а други - не; че не съдържат оценка на възраженията на защитата; че
въззивният съд е преписал логическата конструкция на окръжния съд, без да извърши
проверка на доказателствената методология, без да се произнесе по съществените
процесуални дефекти и без да формира собствено вътрешно убеждение. Сочи се, че
този подход противоречи на чл. 339 НПК и представлява отказ от правосъдие, тъй като
съдът е длъжен да извърши самостоятелна проверка, а не механично да възприема, но
че в случая въззивният съд няма собствени мотиви по ключовите елементи: относно
годността на експертизите; относно липсата на доказан факт на смърт; относно
идентификацията на зъбите; относно вътрешните противоречия в свидетелските
показания; относно липсата на връзка между косвените доказателства.
        На второ място, необсъждането на всички доводи на защитата, квалифицирано
като нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК. В тази насока са изложени твърдения, че в
мотивите на решението отсъства каквото и да било разглеждане на най-съществените
възражения на защитата: отнасящите се до възможността зъбите да не са на
пострадалата; до липсата на каквато и да било съдебномедицинска следа от
насилствено причинена смърт; до липсата на място на деянието; до противоречието
между експертизата и липсата на материални следи. Претендира се отсъствие на
произнасяне и по възраженията, касаещи въпросите защо експертизата черпи данни от
полицейски беседи; защо липсват биологични следи въпреки твърдяното
„прострелване“; защо при липса на тяло съдът приема, че е налице убийство; защо
съдът приема за доказано второто убийство като „извършено след друго убийство“, без
да е доказано първото. Изтъква се, че когато съдът премълчава такива възражения и
доводи това прави мотивите непълни, вътрешно противоречиви и фактически
необосновани.
        На трето място, използването от съда на негодна съдебномедицинска
експертиза относно предполагаемата смърт на Т. Б.. Това нарушение е мотивирано с
доводи в няколко насоки. Първата е, че въпросната експертиза е основана на
недопустими източници - че е изготвена върху сведения, които не са доказателства,
тъй като вещото лице е признало, че е изградило своите изводи върху „данни от
беседи“ с полицейски служители, които не са доказателствено средство по чл. 104 и
чл. 105 НПК и не могат да бъдат легитимирани като доказателствена база за експертно
заключение. Втората е, че експертът е излязъл извън границите на своята
компетентност, тъй като не само е анализирал зъбите, но е и конструирал хипотеза
за       начина на умъртвяване (прострелване); за времето на настъпване; за мястото
на смъртта; за последващото укриване на тялото; за действията на дееца след
предполагаемата смърт, като в тази връзка се изтъква, че това са все въпроси от
изцяло правен характер, които експертът няма право да обсъжда. И третата е, че
експертизата не установява нито смърт, нито причинен механизъм, тъй като от зъбите
не може да се извлече причина за смърт, начин на настъпването й, наличие на насилие,
наличие на проникващо нараняване и наличие на огнестрелно увреждане, но че
въпреки това съдът е приел всички тези факти за доказани. Твърди се, че по този
начин е допуснато грубо нарушение на чл. 107, ал. 5 НПК – че съдът е длъжен да
посочи защо възприема едно експертно мнение и как го съотнася към останалите


                                         2
доказателства, но че в случая въззивният съд не е извършил такава проверка.
         На четвърто място, липсата на доказан факт на смърт, обосноваваща
нарушение на чл. 303 ал.1 НПК. Това оплакване е аргументирано с доводи, че съдът не
само няма доказателства за причинителен механизъм, но че няма и доказателства за
смърт, тъй като няма тяло; няма части от тяло, позволяващи реконструкция; няма кръв;
няма ДНК-следи на място на деянието; няма следи от огнестрелен механизъм; и тъй
като зъбите сами по себе си не доказват смърт. Сочи се, че въпреки тези липси съдът
приема смъртта за доказана, което е пример за осъждане на базата на предположения,
забранено от чл. 303, ал. 1 НПК.
         На пето място, неизследвани и необсъдени противоречия в свидетелските
показания. В тази насока са изложени съображения, че свидетелските разкази са
противоречиви относно последния момент, в който е видяна пострадалата; че
съдържат слухови твърдения; че включват недостоверни преразкази и субективни
предположения; че не установяват нито място, нито механизъм, нито мотив.
Претендира се, че въззивният съд не е анализирал тези противоречия и че не е
изложил мотиви защо кредитира едни свидетели, а не други. Липсата на мотиви по
тези въпроси е квалифицирана като самостоятелно нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК.
         На шесто място, отказът на въззивния съд да упражни контрол върху
доказателствената съвкупност. Това нарушение е сновано на твърдения, че вместо да
направи собствени изводи, въззивният съд просто е заявил, че „доказателствата сочат“.
Изтъква се, че това не са мотиви и че съдът е длъжен да посочи какви доказателства;
защо; какви противоречия са преодолени;         какви логически връзки са използвани;
защо отблъсква аргументите на защитата (при оспорването на доказателствата), но че
това не е направено.
         На седмо място, непълни, неясни и противоречиви мотиви, обосноваващи
нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК. В този смисъл се претендира, че мотивите на
въззивния съд са непълни (липсват анализи); неясни (общи формулировки, липса на
конкретика); противоречиви (приемат едновременно липса на следи и сигурност в
смъртта) и декларативни (твърдят, без да доказват). Счита се, че тези пороци правят
съдебния акт непроверим и задължително водят до касация.
       Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК се основава на твърдения за
неправилно материалноправно квалифициране на деянията, както и за прилагане на
разширително тълкуване на нормите на НК във вреда на подсъдимия. Сочи се, че
въззивният съд е приел за доказано и квалифицирано по чл. 116 НК онова, което
липсва в доказателствения материал, а именно - фактът на настъпила смърт на Б.,
механизмът на причиняване, авторството на деянието, както и квалифициращият
признак „извършено след друго убийство“. С оглед на това се претендира, че
въззивният съд неправилно е приложил материалния закон в две взаимосвързани
направления: първо, като е криминализирал недоказано деяние, и второ, като е
утежнил квалификацията на доказано деяние въз основа на недоказан факт. В
подкрепа на това оплакване са изложени аргументи в следните насоки:
         1.За неправилно приложение на чл. 115 и чл. 116 НК поради приемане за
доказана смърт при липса на обективен състав на престъплението (настъпила смърт;
причинно-следствена връзка между деянието и смъртта; механизъм, чрез който е
настъпило леталното последствие; авторство). В този смисъл се твърди, че по делото
не е налице нито един доказателствен факт, който по несъмнен начин да установява,
че Т. Б. е починала. Посочено е, че в случая липсват тяло; части от тяло, позволяващи


                                         3
реконструкция на причината за смъртта; какъвто и да било съдебномедицински
субстрат; място на деянието; биологични следи; данни за увреждания; данни за
проникващо огнестрелно нараняване; каквато и да било следа върху обекти, вещи или
повърхности, която да се свърже с предполагаем механизъм на умъртвяване; дори
следи от почистване или опит за заличаване, но че въпреки това съдът приема, че
смърт е настъпила.
        2.За неправилно извеждане на механизма на причиняване. В тази връзка се
отправя упрек към въззивния съд, че приема смъртта на Б. да е настъпила вследствие
на прострелване, но че същевременно няма куршум; гилза; оръжие; следи от оръжие;
биологични части; пробивни увреждания; изходни отвори; следи от кръв; следи от
тъканни или костни остатъци по пода, стените, мебелите; дори място, на което би
могло да се предположи, че е извършено такова деяние. При тези данни се счита, че
механизмът не просто не е доказан, а е отречен от материалната картина на делото, но
че въпреки това съдът приема, че смъртта е причинена чрез огнестрелно оръжие въз
основа на експертното заключение. В тази връзка се настоява, че експертното
заключение не установява това и че само го предполага въз основа на информация,
която не е доказателствено средство.
        3.За неправилно извеждане на авторството, поради липса на доказателствена
връзка между подсъдимия и предполагаемата смърт. Изтъква се, че съдът е приел, че
подсъдимият е убил Т. Б., но че не доказва кога, къде, как, с какво, при какви
обстоятелства, с какъв мотив, както и че не доказва участие, контакт и въобще нищо,
което да се свърже с действително настъпило увреждане, защото такова не е
установено. Твърди се, че когато резултатът не е доказан, авторството е правно
невъзможно.
        4. За неправилна правна квалификация на второто деяние (убийството на Ю.
М.) относно признака „извършено след друго убийство“. По повод това оплакване са
развити съображения в три аспекта: - че въпросният квалифициращ признак е
производен от недоказания факт на първото убийство и че след като този факт не е
доказан съдът няма право да го използва като квалифициращ; - че недоказан факт не
може да се използва като отегчаващо обстоятелство – че ако фактът не е доказан за
целите на първото обвинение, той не може да бъде използван за утежняване на
второто; - и че е неправилно приемането на множественост при липса на първото
деяние, доколкото множественост може да има само, когато има две престъпления.
        Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е обосновано, на първо
място, с твърдения, че въззивният съд е индивидуализирал наказанието не въз основа
на реално установените обстоятелства, а въз основа на фактическа картина, чиито
ключови елементи са останали недоказани; че в основата на наложеното наказание
стои приетата констатация, че подсъдимият е извършил две убийства, едното от които
- първото - по начин и при обстоятелства, които съдът счита за особено тежки, макар
доказателствено тези факти да не са установени; че наказанието не може да бъде
определяно въз основа на факти, които липсват, и че не може да бъде утежнявано въз
основа на квалификации, които нямат доказателствена опора; че съдът е преценил
наказанието не спрямо доказаното, а спрямо недоказаното - спрямо едно недоказано
първо деяние, което е придало изкуствена тежест на второто, и че това е неправилен
подход, тъй като наказанието трябва да бъде индивидуализирано за реално доказаното,
а не за предполагаемото; че въззивният съд не е извършил цялостен анализ на
личността на подсъдимия, като вместо да оцени деянието, е оценявал образа на
„извършител на две убийства“; че не е оценил и факта, че по отношение на деянието

                                         4
спрямо Ю. М. не е установен квалифициращият елемент „след друго убийство“ и че
поради това няма правна възможност наказанието за второто деяние да бъде
определено така, сякаш е било извършено при условията на множественост, след като
такава не е доказана; че съдът не е индивидуализирал наказанието спрямо личността и
конкретното деяние, а спрямо конструкцията „двойно убийство“ и че когато липсва
доказателство за едното от тях, наказанието става явно несправедливо. На второ място,
то е мотивирано с доводи, че съдът не е отчел нито едно смекчаващо отговорността
обстоятелство, макар по делото да съществуват такива. В тази насока се сочи, че
подсъдимият няма предходни осъждания за тежки умишлени престъпления против
личността, не е лице с трайно криминално поведение, няма данни за участие в
организирана престъпност, няма характеристични данни, които да подсказват висока
степен на обществена опасност, типична за лица, извършващи множествени убийства,
но че въпреки тези обстоятелства съдът е приел, че степента на обществена опасност е
изключително висока, без да посочи факти, които да обосноват такава квалификация.
Твърди се, че концепцията за висока опасност е била изведена не от конкретното
деяние, а от предпоставката за недоказаното първо убийство. И, на трето място, това
касационно основание е подкрепено с аргументи, че съпътстващите престъпления
(държане на оръжие, боеприпаси, наркотични вещества) са били прибавени към
основната квалификация не с цел да бъдат санкционирани самостоятелно, а с цел да
укрепят общата картина на „висока опасност“ на дееца, но че това допълнително
утежнява наказанието и го прави непропорционално спрямо реалната степен на
извършената престъпна дейност.
        Съобразно заявените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1-3
НПК към ВКС са отправени искания в следната последователност:
        1.Да отмени изцяло атакуваното въззивно решение на Апелативен съд - Бургас
като незаконосъобразно.
        2.Да оправдае подсъдимия Р. по обвинението за умъртвяване на Т. Б. поради
недоказаност на фактическия състав на престъплението.
        3. Да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд -
Бургас с указания за пълно и всестранно изясняване на обстоятелствата, включително
оценка на експертизите и свидетелските показания.
        4.Да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по отношение на
деянието спрямо Ю. М., като отпадне квалифициращият признак „извършено след
друго убийство“, което не е доказано.
        5.Да намали наложеното наказание, отчитайки отпадането на недоказаното
първо деяние и необходимостта от нова, коректна индивидуализация.
        В съдебно заседание упълномощеният защитник на подсъдимия С. Р. адв. Р.
поддържа касационната жалба и изложените в нея доводи, част от които в синтезиран
вид отново поставя на вниманието на ВКС. Допълнително излага аргументи, че
въззивният съд не е обсъдил наличните съществени противоречия относно
веществените доказателства „зъбни фрагменти“. Съществуването на тези
противоречия основава на факта, че различни участници в процеса на изземването и
изследването на въпросните „зъбни фрагменти“ дават несъответстващи данни относно
броя и вида им, което, според защитника, поставя под съмнение идентичността на
изследваните обекти. В заключение адв. Р. моли да бъде отменено въззивното решение
в частта относно деянието спрямо Т. Б. и да бъде извършена преоценка на правната
квалификация на деянието спрямо Ю. М. без квалифициращия признак, основан на


                                         5
първото деяние (това спрямо Б.). Алтернативно моли делото да бъде върнато за нова
разглеждане.
       Назначеният по делото резервен защитник на подсъдимия Р. адв. И. заявява, че
изцяло поддържа касационната жалба, както и изложеното от упълномощения
защитник.
        Участващият в производството защитник Д. Р. не се явява в заседанието пред
ВКС и не взема становище.
        Подсъдимият С. Р. също не се явява в заседанието пред касационната
инстанция и не взема лично становище.
        Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Г. М. С. адв. К. намира
атакуваното решение на АС – Бургас за правилно и законосъобразно. Счита, че
изложените в касационната жалба, в писменото становище и в пледоарията на
защитника доводи са неоснователни и лишени от правна аргументация, тъй като са в
пълно противоречие с надлежно събраните и приети доказателства от двете предходни
съдебни инстанции. Моли ВКС да остави касационната жалба на подсъдимия Р. без
уважение и да потвърди изцяло въззивното решение.
        Гражданският ищец и частен обвинител Г. М. С. не се явява и не изразява
личното си становище.
        Гражданските ищци и частни обвинители Х. Д. И., С. С. Б. и Г. П. А., както и
повереникът им адв. В. също не се явяват пред касационния съд и не заявяват
становища.
        В съдебно заседание представителят на ВКП намира касационната жалба на
подсъдимия за неоснователна, поради което моли същата да бъде оставена без
уважение, а атакуваното с нея въззивно съдебно решение да се остави в сила.
        Върховният касационен съд, след като обсъди релевираните в касационната
жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши
проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи
следното:
        С присъда № 16/01.03.2024 г. на Окръжен съд-Бургас, постановена по НОХД
№ 1454/2022 г. по описа на съда, подсъдимият С. Д. Р. е признат за виновен в това, че
на 29.10.2020 г. в /населено място/, в апартамент, находящ се на /улица/ № 1, вх. 4, ет.
1, ляв, умишлено умъртвил Т. Н. Б. - Р. с ЕГН ********** чрез използване на
огнестрелно оръжие - пистолет "М.", кал. 9x18, със заличен фабричен номер, поради
което и на основание чл. 115 НК вр. чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок
от двадесет години.
        Със същата присъда подсъдимият С. Д. Р. е признат за виновен и затова, че на
04.08.2021 г. в /населено място/ в апартамент тип ателие, находящ се в /жк./ № 62, ет.5,
умишлено умъртвил Ю. К. М. с ЕГН ********** чрез използване на огнестрелно
оръжие - пистолет "М.", кал. 9x18, със заличен фабричен номер, като убийството е
било извършено предумишлено и след като подсъдимият Р. е извършил друго
умишлено убийство по чл. 115 от НК (убийството на Т. Н. Б. - Р., извършено на
29.10.2020 г. в /населено място/), за което не е постановена присъда, поради което и на
основание чл. 116, ал.1, т.9 и т.12 предложение второ, вр. чл. 115 НК, вр. чл. 54 НК е
осъден на доживотен затвор без замяна.
        Със същата присъда подсъдимият С. Д. Р. е признат за виновен и в това, че в
периода от 29.10.2020 г. до 04.08.2021 г. в /населено място/ държал огнестрелно


                                           6
оръжие по смисъла на чл. 4, ал.2 от Закон за оръжията, боеприпасите, взривните
вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), а именно пистолет "М.", кал. 9x18,
със заличен фабричен номер, както и боеприпаси за огнестрелно оръжие (по смисъла
на чл. 7, ал. 1 ЗОБВВПИ), а именно 15 броя патрони калибър 9x18, а на 04.08.2021 г. в
/населено място/ и предал на Д. С. Д. огнестрелното оръжие пистолет "М.", кал. 9x18,
със заличен фабричен номер и боеприпаси за огнестрелно оръжие - 13 броя патрони
калибър 9x18, без да има за това надлежно разрешение съгласно чл. 5, ал.2, чл. 50, ал.2
и ал.3, чл. 56, ал.1 и чл. 57, ал.1 и ал.2 ЗОБВВПИ, поради което и на основание чл. 339,
ал.1 НК, вр. чл. 54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от осем години.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е признат за виновен и затова, че на
04.08.2021 г. в /населено място/, без надлежно разрешително съгласно чл. 7, чл. 30 и
чл. 73, ал.1 от Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите (ЗКНВП)
и чл. 1 и сл. от Наредба за условията и реда за разрешаване на дейностите по чл. 73,
ал.1 от ЗКНВП, разпространил, като ги предал на Д. С. Д., високорискови наркотични
вещества съгласно Приложение № 1 от Наредба за реда за класифициране на
растенията и веществата като наркотични (НРКРВН) и Списък I „Растения и вещества
с висока степен на риск за общественото здраве, поради вредния ефект от злоупотреба
с тях, забранени за приложение в хуманната и ветеринарна медицина” към чл. 3, т.1 от
НРКРВН, вр. чл. 3, ал.2, т.1 от ЗКНВП, а именно: коноп с нето тегло 5,472 грама, със
съдържание на активния наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол 6,60
%, на стойност 32,83 лева; коноп с нето тегло 1,013 грама със съдържание на активния
наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол 4,80 %, на стойност 6, 08 лева и
смес от кокаин и пирацетам с нето тегло 5,657 гр. със съдържание на активния
наркотично действащ компонент кокаин 1,80 %, на стойност 452,56 лева, поради което
и на основание чл. 354а, ал.1, предложение пето от НК, вр. чл. 54 НК е осъден на
лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 6000 лв.
         С присъдата на основание чл. 23 НК на подсъдимия С. Д. Р. е определено едно
общо наказание в размер на най-тежкото измежду наложените му с тази присъда
наказания, а именно доживотен затвор без замяна, което на основание чл. 57, ал.1, т.1
ЗИНЗС да изтърпи при специален режим.
         С присъдата на основание чл. 23, ал.3 НК е присъединено изцяло към
определеното общо наказание доживотен затвор без замяна наказанието глоба в
размер на 6000 лв.
         С присъдата на основание чл. 25, ал.1 НК на подсъдимия С. Д. Р. е определено
едно общо наказание измежду наложените му с нея и с влязлата в сила присъда по
НОХД № 3403/2021 г. на Районен съд - Бургас в размер на най-тежкото от тях -
доживотен затвор без замяна, което на основание чл. 57, ал.1, т.1 ЗИНЗС да изтърпи
при специален режим.
         С присъдата на основание чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.3 НК е присъединено
изцяло към определеното по НОХД № 3403/2021 г. на Районен съд - Бургас и по тази
присъда общо наказание доживотен затвор без замяна и наказанието глоба в размер на
7500 лв., наложено на подсъдимия С. Д. Р. с влязла в сила присъда по НОХД №
3403/2021 г. на Районен съд - Бургас.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати на Х. Д. И. сумата 200
000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди
във връзка с престъплението по чл. 115 НК, ведно със законната лихва считано от
29.10.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, като предявеният


                                           7
граждански иск е отхвърлен в останалата му част до пълния размер на претендираното
обезщетение като неоснователен и недоказан.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати на С. С. Б. сумата 200
000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди
във връзка с престъплението по чл. 115 НК, ведно със законната лихва считано от
29.10.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, като предявеният
граждански иск е отхвърлен в останалата му част до пълния размер на претендираното
обезщетение като неоснователен и недоказан.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати на Г. П. А. сумата 20 000
лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди във
връзка с престъплението по чл. 116, ал.1, т.9 и т.12 предложение второ, вр. чл. 115 НК,
ведно със законната лихва считано от 04.08.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението, като е отхвърлен предявеният граждански иск в останалата му част до
пълния размер на претендираното обезщетение като неоснователен и недоказан
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати на Г. М. С. сумата 20
000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди
във връзка с престъплението по чл. 116, ал.1, т.9 и т.12 предложение второ, вр. чл. 115
НК, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2021 г. до окончателното изплащане
на задължението, като е отхвърлен предявеният граждански иск в останалата му част
до пълния размер на претендираното обезщетение като неоснователен и недоказан.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати по сметка на ОД на МВР
- Бургас сумата 37 550,11 лв., представляваща направените в досъдебното
производство разноски за експертизи.
         С присъдата подсъдимият С. Д. Р. е осъден да заплати по сметка на Окръжен
съд - Бургас сумата 1895,59 лв. за направените в хода на съдебното производство
разноски, както и сумата 17 600 лв. държавна такса върху уважените части от
предявените граждански искове.
         По жалба на упълномощения защитник на подсъдимия С. Д. Р. - адв. Р. - срещу
горната присъда пред Апелативен съд-Бургас е било образувано ВНОХД № 209/2025 г.
Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред касационната инстанция
въззивно решение № 89/29.10.2025 г., с което първоинстанционната присъда е
потвърдена изцяло.
         Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана
страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 НПК; в законоустановения от чл. 350,
ал. 2 НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1
НПК.
         По-голямата част от доводите, с които е аргументирано касационното
основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, в своята същност сочат на претенция за
допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните - липса
на мотиви на въззивното решение (чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК). Към тази категория
следва да бъдат отнесени доводите (твърденията) за липса на реален въззивен контрол
и за механично възпроизвеждане на първоинстанционните мотиви; че мотивите на
апелативния съд не съдържат самостоятелно обсъждане на доказателствата и че не
съдържат анализ защо определени доказателства са кредитирани, а други - не; че са
останали неизследвани и необсъдени противоречия в свидетелските показания, при
което въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира едни свидетели, а не други;
з а отказа на въззивния съд да упражни контрол върху доказателствената съвкупност;

                                            8
че въззивният съд е преписал логическата конструкция на окръжния съд, без да
извърши проверка на доказателствената методология, без да се произнесе по
съществените процесуални дефекти и без да формира собствено вътрешно убеждение;
че в мотивите на решението отсъства каквото и да било разглеждане на най-
съществените възражения на защитата, респ. че в тях не се съдържа оценка на тези
възражения; както и за непълни, неясни и противоречиви мотиви.
        По повод оплакването за липса на мотиви на атакувания съдебен акт преди
всичко следва да се подчертае несъстоятелността на твърдението в жалбата (на стр. 4 и
стр.6), че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК. Правилата в
посочената разпоредба са приложими единствено в случаите на нова въззивна присъда
(чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 НПК). Затова, само когато постановява нова присъда,
второинстанционният съд следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 305 НПК, тъй
като на практика при тази хипотеза встъпва в правомощията на първоинстанционния
съд. В настоящия случай апелативният съд е постановил решение, поради което
приложими за неговото съдържание се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК, а не
тези на чл.305 ал.3 НПК.
        Процесуалното нарушение „липса на мотиви“ в същината си предполага или
отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на съществени непълноти, неясноти и
вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи
установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му
убеждение. При липсата на мотиви страните и контролиращите инстанции са
поставени в невъзможност да установят действителната воля на решаващия съд. Този
порок накърнява правото на страните да разберат ясно и недвусмислено
съображенията на съдебния орган по отношение на съществени факти и обстоятелства,
релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на
подсъдимия, и едновременно с това осуетява възможността да се проследи начина на
формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и
правилността на този логически процес в процесуален аспект. В принципен план
липсата на мотиви в заявените от защитата аспекти ще бъде налице, когато в
обжалвания съдебен акт няма изложени никакви аргументи относно установяването на
фактите, респ. относно начина (процесуалния път), по който е достигнато до приетите
за установени фактически положения - когато не са обсъдени релевантните
доказателствени материали, вкл. и такива с противоречиво съдържание и поради това
не става ясно въз основа на кои доказателства са изведени фактите; и когато не е даден
отговор на доводите и възраженията на страните – в случая на защитника.
        Във връзка с обсъжданото оплакване, на първо място, трябва да се отбележи,
че в действителност въззивното решение възпроизвежда съдържанието на мотивите на
присъдата в частта относно възприетата фактическа обстановка. Но, описвайки на стр.
29 - 73 в решението си възприетата релевантна фактология, въззивният съд изрично е
посочил, че приетите от него фактически изводи изцяло съответстват на установените
от първоинстанционния съд фактически положения, които на практика са били
споделени. Този подход на апелативния съд не е недопустим и незаконосъобразен, тъй
като е в пълно съгласие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените
по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 НПК тя е
оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за
съществуването на определени факти и обстоятелства. В настоящия казус въззивният
съд е сторил тъкмо това по отношение фактите по делото, поради което
упражняването на посоченото правомощие категорично не е довело до липса на


                                          9
мотиви на решението относно приетите за установени фактически положения и начина
на тяхното установяване (виж решение № 46 от 02.04.2021 г. по н.д. № 17/2021 г., ІІІ н.
о. на ВКС).
        Неоснователно е оплакването за опороченост на атакуваното решение поради
отсъствието на самостоятелен анализ на доказателствата от страна на въззивния съд. В
частта относно доказателствените материали, въз основа на които е изведена
споделената от въззивната инстанция фактическа обстановка, на стр. 73-91 в
решението е дадена цялостна изключително положителна оценка на извършената от
първоинстанционния съд аналитична доказателствена дейност спрямо отделните групи
доказателствени източници и способи на доказване и на тази основа е заявено пълно
одобрение на изводите от посочената дейност. Утвърждаването на тези изводи съвсем
не е формално и декларативно, а е много подробно и задълбочено защитено с правно и
логически издържани аргументи. Затова, след като въззивният съд е изразил своето
мотивирано съгласие с направения от първата инстанция анализ на доказателствата,
обезпечили възприетите от него фактически положения, и е приел за качествено
извършена аналитичната дейност по отношение на тези доказателства, той не е бил
длъжен отново да обсъжда задълбочено и в детайли доказателствата по делото,
събрани при съдебното следствие от първата инстанция, да излага подробен
доказателствен анализ и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа
констатация (в този смисъл са решения 58-2014 на І н.о. ВКС, 445-2014 на ІІІ н.о. на
ВКС, 336-2015 г. на ІІІ н.о. на ВКС, 25-2017 г. на І н.о. на ВКС, 183-2023 г. на І н.о. на
ВКС, 424-2013 на ІІ н.о. на ВКС). Достатъчно е било да анализира само тези
доказателства, доказателствени източници и способи на доказване, които се оспорват.
В случая това е било сторено, доколкото въззивният съд на стр.79-90 е изложил
конкретни свои аргументи по спорните доказателствени материали (като този въпрос
ще бъде разгледан отделно при отговора на възражението за допуснато нарушение по
чл. 339 ал.2 НПК). А след като е надлежно мотивирана, самата оценка на
доказателствените материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност
не подлежи на касационен контрол. От съдържанието на въззивния съдебен акт е ясно
проследим и процеса, по който апелативният съд е формирал вътрешното си
убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти
по обвинението, поради което и с оглед изложеното се налага изводът, че
контролираният съд е спазил изискуемия стандарт относно съдържанието на
въззивното решение в обсъждания аспект. По тези съображения напълно
несъстоятелни са както отправеният към въззивния съд упрек, че е отказал да упражни
контрол върху доказателствената съвкупност, така и изложените в негова подкрепа
твърдения, че вместо да направи собствени изводи, въззивният съд просто е заявил, че
„доказателствата сочат“; че съдът не е изпълнил задълженията си да посочи какви
доказателства, защо, какви противоречия са преодолени, какви логически връзки са
използвани и защо отблъсква аргументите на защитата (при оспорването на
доказателствата). Противно на тези твърдения, контролираният съд надлежно и
акуратно е изпълнил всички оспорени от защитата дейности, относими към изпълване
съдържанието на въззивното решение в посочените аспекти.
        Заявените в касационната жалба възражения, че са останали неизследвани и
необсъдени противоречията в свидетелските показания относно последния момент, в
който е видяна пострадалата; че свидетелските разкази съдържат слухови твърдения,
че включват недостоверни преразкази и субективни предположения и че не
установяват нито място, нито механизъм, нито мотив; както и че въззивният съд не е


                                           10
анализирал тези противоречия, не са надлежно аргументирани, поради което не могат
да бъдат коментирани. В подкрепа на тези оплаквания не са изложени никакви
конкретни доводи. Не се сочи кои точно са необсъдените противоречиви свидетелски
показания и кои точно свидетелски разкази (показания) съдържат слухове и включват
недостоверни преразкази и субективни предположения. Не се уточнява също кое
„място“, кой „механизъм“ и какъв „мотив“ не установяват свидетелските разкази.
Формулирани по този начин, горните възражения се явяват напълно декларативни и
ненадлежно конкретизирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК, поради
което те не съставляват годно основание за касационна проверка. Съгласно чл. 347, ал.
1 НПК ВКС се произнася единствено по възведените оплаквания, които трябва да са
уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка. А след като
претендираните нарушения при оценката на приобщените по делото свидетелски
показания не са изрично конкретизирани и не е ясно посочено в какво точно се
изразяват, касационната инстанция обективно е лишена от възможност да даде
мотивиран отговор на тези възражения, защото няма задължения да ги предполага и
тълкува, респ. няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по
собствено усмотрение. Отделно от изложеното, що се касае до твърдението, че
свидетелските показания (разкази) „не установяват нито място, нито механизъм, нито
мотив“, ВКС намира, че то не е обвързано с оплакване за конкретно допуснато от
контролирания съд процесуално нарушение, поради което и на това основание същото
не подлежи на обсъждане. Друг е въпросът, че по силата на чл. 14 ал.2 НПК в
наказателния процес са недопустими предустановени доказателства (чрез които е
единствено допустимо да се доказват конкретни обстоятелства), поради което в
принципен план без резон се явява оплакването, че дадени обстоятелства (в случая
„място“, „механизъм“ и „мотив“) не са установени от свидетелски показания.
        Процесуалната дейност на въззивния съд не може да бъде упрекната и от
гледна точка изискването на чл. 339, ал. 2 НПК, тъй като в решението се съдържат
достатъчно мотивирани отговори на всички възражения на защитата, релевирани във
въззивното производство (стр.79-91). Проверката на въззивния съдебен акт в контекста
на обсъжданото недоволство от неговото съдържание показва, че подходът на
апелативния съд спрямо възраженията на защитата изобщо не е бил формален, а е
достатъчно прецизен и задълбочен, за да покрие изискването на процесуалния закон да
се дадат изчерпателни отговори на всички наведени доводи. Отделно от това по
мнение на настоящия състав дадените от въззивния съд отговори на поставените пред
него възражения са правилни и в съответствие със закона, поради което самата
неудовлетвореност от тези отговори и несъгласието с тях не е основание за извод, че
не е спазен очертания в нормата на чл. 339, ал. 2 НПК стандарт за съдържанието на
въззивното решение в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда.
А по повод отправените упреци за отсъствието на отговори на въззивния съд по
конкретните възражения на защитата, описани на стр.4 в жалбата, ВКС намира за
нужно да отбележи следното:
      Внимателният прочит на материалите от въззивното производство сочи, че пред
апелативния съд защитата изобщо не е формулирала и предявявала възражения в
заявените в касационната жалба насоки – за възможността зъбите да не са на
пострадалата; за липсата на каквато и да било съдебномедицинска следа от
насилствено причинена смърт; за липсата на място на деянието; за противоречието
между експертизата и липсата на материални следи; както и относно въпросите защо
експертизата черпи данни от полицейски беседи; защо липсват биологични следи


                                         11
въпреки твърдяното „прострелване“; защо при липса на тяло съдът приема, че е
налице убийство; защо съдът приема за доказано второто убийство като „извършено
след друго убийство“, без да е доказано първото. Но в случая, макар да липсват
нарочни възражения в упоменатите насоки, въззивният съд, отговаряйки подробно на
други, изрично направени в хода на съдебните прения такива (стр.81-90), имплицитно
е взел отношение и по коментираните възражения, които по своето естество касаят
доказаността на обвиненията срещу подсъдимия. С оглед на това напълно
несъстоятелно е оплакването в жалбата, че в съдебния акт на въззивния съд липсват
отговори на посочените възражения.
      Неприемлив е и упрекът (заявен в заседанието пред ВКС), че въззивният съд не
е обсъдил претенцията за наличие на съществени противоречия относно веществените
доказателства „зъбни фрагменти“ - че различни участници в процеса на тяхното
изземване и изследване са давали несъответстващи данни относно броя и вида им,
което поставяло под съмнение идентичността на изследваните обекти. На стр. 84-86 в
решението апелативният съд подробно е разгледал това възражение на защитата и го е
приел за неоснователно, като изложените в тази връзка аргументи почиват на вярна
интерпретация на относимите доказателствени материали и са убедително
мотивирани.
        Лишено от основание е и недоволството, че мотивите на въззивния съдебен акт
са непълни (поради липса на анализи); неясни (поради общи формулировки и липса на
конкретика); противоречиви (поради това, че приемат едновременно липса на следи и
сигурност в смъртта) и декларативни (поради това, че твърдят, без да доказват). На
първо място, атакуваното решение съдържа всички анализи, необходими за
решаването (разрешаването) на правния спор по делото - обстоен и задълбочен анализ
на доказателствената дейност на първостепенния съд и на оспорените от защитата
доказателствени материали (стр.73-91); изключително подробен и аргументиран
анализ на събраните и проверени доказателства от гледна точка доказването на
извършените престъпления спрямо Т. Б. (стр.91-105) и Ю. М. (стр.105-116); правен
анализ на установените факти във връзка с приложението на материалния закон по
повдигнатите обвинения (стр.117-128). На второ място, самото оплакване, че мотивите
на въззивния съд са неясни предвид общи формулировки и липса на конкретика, е
неуточнено и лишено от конкретност, поради което касационната инстанция е
поставена в затруднение да му даде пълноценен мотивиран отговор. Но въпреки това,
след внимателно запознаване със съдържанието на решението ВКС не открива в него
неясноти, които да се явяват пречка за разкриването на действителната воля на
въззивния съд по относимите въпроси по чл. 301 ал.1 НПК. На трето място,
оплакването за противоречиви мотиви на въззивния съд предвид едновременното
приемане на липса на следи и сигурност в смъртта също се явява неуточнено и
неконкретизирано, доколкото не става ясно относно какви точно следи и относно чия
смърт е поставен въпроса (при условие, че повдигнатото обвинение е за причинена
смърт на две лица). Поради тази причина ВКС е изправен пред затруднение да
отговори пълноценно и на това оплакване. Независимо от това, ако се приеме, че в
случая се визират следи от умъртвяването на двамата пострадали Ю. М. и Т. Б. и
сигурност във факта на настъпването на смъртта на всеки от тях, то ВКС въобще не
съзира наличие на някакво противоречие в мотивите на решението на въззивния съд,
основано на едновременно приемане на липса на следи от умъртвяване на всеки от
пострадалите и сигурност в настъпването на смъртта им. Напротив, относно първата
компонента на твърдяното противоречие (липсата на следи) в атакуваното решение е


                                        12
прието, че в хода на разследването са установени многобройни различни веществени
следи, част от които са трупните останки от телата на двамата пострадали - отделена
глава, туловище, разчленени крайници, бедра и дясна подбедрица, както и горни
крайници от тялото на Ю. М.; - остатък от подбедрица с коляно и бедро с разложена
тъкан, дясно стъпало с долна трета на подбедрица - голям и малък пищял, парче част
от труп с кашкава, лигава плът, представляващо горна трета на гръден кош; множество
парчета от трупни останки с различна форма, подбедрица и част от бедрена кост, част
от долна трета на лява подбедрица, част от гръбнака, 7 ребра вдясно, парче от ребро,
част от „ябълка“, част от бял дроб на Т. Б.; части от кости и зъби на Т. Б.. Основавайки
се на гореописаните (открити в хода на разследването) следи-трупни останки от
двамата пострадали, апелативният съд логически ясно е установил и заключил, че тези
следи се явяват закономерна последица (резултат) на причинно-следствени процеси,
довели до смъртта на всеки от пострадалите. В този смисъл правилно са
интерпретирани и проектилът, открит при аутопсията в главата на Ю. М., както и
следите от кръв от пострадалата Б., открити в левия апартамент на ул. /улица/ № 1, вх.
4, ет. 1, /населено място/. По този начин въз основа на описаните материални следи
апелативният съд е извел неоспоримата доказаност на факта на смъртта на всеки един
от пострадалите Ю. М. и Т. Б.. В случая заключенията на приобщените ДНК-
експертизи (по Протокол № 21/ДНК-283; по Протокол № 21/ДНК-284; по Протокол №
21/ДНК-292; по Протокол № 20/ДНК-306; по Протокол № 21/ДНК-313 и по Протокол
№ 21/ДНК-348) безспорно и категорично доказват, че откритите и изследвани трупни
останки (веществени следи) принадлежат на Ю. М. и на Т. Б., поради което на базата
на тези факти и по силата на природните биологични закони с основание е прието, че
въпросните материални следи (трупните останки) установяват настъпването на
смъртта именно на тези лица. И, на четвърто място, доколкото фактическите
констатации на въззивния съд се основават на подробен всеобхватен анализ на
събраните доказателствени материали и на пълно и всестранно изследване на всички
обстоятелства по делото, несъстоятелна е и застъпената теза, че мотивите на
въззивния съдебен акт са декларативни и че съдържат само недоказани твърдения.
         В обобщение се налага изводът, че в атакуваното решение отсъстват пропуски
и непълноти в мотивировката му. Съдържанието му обезпечава възможността
касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на
въззивния съд при решаването на относимите въпроси, включени в обхвата на чл. 301
ал.1 НПК. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да
разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е
потвърдена първоинстанционната присъда, като им осигурява и възможността
пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение пред
касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните
характеристики на атакувания съдебен акт изцяло отговарят на изискванията на чл.
339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователност на отправените от касатора
упреци спрямо съдържанието на този акт, а с това и извод, че не е налице
релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр.1 НПК.
         Част от възраженията (по точки 3.1 и 3.2 на стр.4 и 5 от жалбата), насочени
срещу процесуалната годност на тройната съдебномедицинска експертиза относно
смъртта на Т. Б. на л.л. 44-59 в т.24 от ДП (в жалбата не е конкретизирано коя точно
измежду няколкото на брой СМЕ се оспорва, но с оглед съдържанието на оплакванията
очевидно се визира именно тази експертиза), са били правени и пред въззивния съд,
който с подробно аргументирани убедителни доводи правилно ги е отхвърлил като


                                          13
неоснователни (стр. 81-82). Тези доводи изцяло се споделят от касационната
инстанция, поради което е ненужно да бъдат повтаряни. А що се касае до третата
група съображения (по т.3.3 на стр.5 от жалбата), че въпросната експертиза не
установява нито смърт, нито причинен механизъм – причина и начин на настъпване,
следва да се отбележи, че заключението на тази експертиза е поставено от въззивния
съд, и то имплицитно, в доказателствената основа единствено на изводите му за факта
на настъпилата смърт на Б., но не и на изводите му за механизма и причините за
настъпването й, относно които най-вече се оспорва това заключение. В този смисъл на
стр. 103 от решението заключението на оспорената тройна СМЕ е коментирано и
интерпретирано в доказателствен план единствено и само от гледна точка на
намерените и изследвани отделни части от трупа на пострадалата Б., вкл. и относно
начина, по който е било въздействано върху тях, като е прието, че това е сторено
послесмъртно – чрез рязане и разчленяване с нож и трион; чрез ръчно дочупване
вследствие на упражнен натиск; чрез силно алкален химически агент – натриева
основа, под въздействието на който тъканите са били подложени на дълбока
декомпозиция, довела до разлагане и омекване на костната структура без пълното й
разтваряне. Отделно от това застъпваната в жалбата теза, че въпросната тройна СМЕ
не установявала нито смърт (на Б.), нито причина и механизъм на настъпването й и че
поради това тези обстоятелства са останали недоказани, се основава на
незаконосъобразното разбиране, че тези обстоятелства могат да се установяват само с
доказателствени способи от точно определен вид (в случая експертиза), което
очевидно е в противоречие със забраната на чл. 14, ал. 2 НПК.
          Оплакването на защитата за нарушение на разпоредбата на чл. 303 ал.1 НПК,
поради липсата на доказан факт на смъртта на Т. Б., респ. поради осъждането на
подсъдимия относно смъртта на Б. на базата на предположение въпреки забраната на
чл. 303 ал.1 НПК, следва да бъде обсъдено само от гледна точка на това дали процесът
на формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти е протекъл при
съобразяване с разпоредбата на чл. 303 НПК, изискваща осъждане при доказване на
обвинението по несъмнен начин (ал. 2) и при спазване на забраната за осъждане въз
основа на предположения (ал. 1).
          В случая възражението за недоказаност на факта на смъртта на Т. Б. (по
причини, че липсва тяло; че липсват части от тяло, позволяващи реконструкция на
причината за смъртта; че липсват биологични следи – кръв; че липсват данни за
увреждания и в частност за проникващо огнестрелно нараняване; и че липсва следа
върху материални обекти, която да се свърже с механизма на умъртвяване) в същината
си е такова за недоказаност на обвинението по чл. 115 НК за убийството на Т. Б. и е
израз на несъгласие с направените от решаващия съд фактически изводи относно
обстоятелствата по това обвинение. Възражението за недоказаност на обвинението
предполага и изисква оценка на доказателствата от страна на касационната инстанция,
при което тази оценка може да доведе до приемане на нови фактически положения. А
всичко това е недопустимо в касационното производство (арг. от чл. 348, ал. 1 и чл.
354, ал. 1 - 3 НПК) с изключение единствено в хипотезата по чл. 354, ал. 5 НПК, която
в случая не е налице. Следователно недоказаността не е изведена в процесуалния
закон като касационно основание (че твърдението за недоказаност не е основание за
касационна проверка се приема в многобройни решения на ВКС - решения № 348 от
16.10.2014 г. по н.д. № 965/2014 г., І н.о., № 149 от 12.07.2016 г. по н.д. № 437/2016 г.,
ІІІ н.о., № 177 от 08.08.2017 г. по н. д. № 114/2017 г., ІІ н.о.; № 170 от 13.11.2018 г. по
н.д. № 867/2018 г., ІІІ н.о.; № 215 от 07.03.2018 г. по н.д. № 1016/2017 г., ІІІ н.о.; № 77


                                            14
от 27.07.2020 г. по н.д. № 194/2020 г., ІІ н.о., № 8 от 05.02.2021 г. по н.д. № 655/2020 г.,
ІІІ н.о., № 192 от 29.01.2021 г. по н.д. № 696/2020 Г., ІІ н.о.; № 60123 от 22.06.2021 г. по
н.д. № 423/2021 г., І н.о.; № 415 от 15.10.2025 г. по н. д. № 734/2025 г., ІІ н.о.). С оглед
на това и след като ВКС не може да прави свои констатации по въпросите за
доказаност или недоказаност на обвинението той не е компетентен и оправомощен да
се произнася по тях в настоящото производство. Затова по същество коментираното
оплакване за недоказаност на факта на смъртта на Б. остава извън пределите на
осъществявания по делото редовен касационен контрол.
          Оплакванията, че подсъдимият е осъден за убийството на Т. Б. в нарушение на
чл. 303 ал.1 НПК на базата на предположения, респ. че в тази част оспорваното
решение е постановено въз основа на предположения са неубедително аргументирани
и лишени от основание.
          Съгласно чл. 303, ал. 2 НПК осъдителна присъда може да бъде постановена,
само ако обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин, като тя не може да
почива на предположения и съмнения. Изводите за доказаност на обвинението по
начин, изискуем от закона, следва да са направени след обективно, всестранно и пълно
изследване на всички обстоятелства по делото съобразно принципа на чл. 14 ал.1
НПК. В конкретния случай въззивният съд стриктно е спазил тези правила, тъй като
проверката на дейността му по анализ на доказателствената съвкупност не сочи на
допуснати съществени процесуални нарушения. В частност при касационната
проверка не са констатират процесуални нарушения, които да опорочават
установяването на приетите от апелативния съд факти относно умъртвяването на Т. Б..
При извеждането им въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по
делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, поради
което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да дадат основания за
съмнителност на установената фактология относно това обвинение. Процесът по
оценка на доказателствената съвкупност е законосъобразно осъществен -
доказателствените източници са изследвани в пълнота, без да е игнориран някой от
тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице превратно и/или едностранчиво
обсъждане на доказателствения материал по делото (в ущърб на подсъдимия); всички
доказателствени материали, на които се е позовал въззивният съд за обосноваване
извършването на деянието (умъртвяването на Б.) и неговото авторство (в лицето на
подсъдимия), са проверени по надлежния процесуален ред; вътрешното убеждение на
съдебния състав при оценката на доказателствения материал е убедително мотивирано
с изчерпателни, ясни и логични аргументи, изложени на стр. 74 - 105 от решението.
Т.е., обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК
(извършването на деянието – умъртвяването на Б. - и участието на подсъдимия в него),
са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и
чл. 14 НПК.
          Следователно, след като оценката на доказателствата, относими към
убийството на Б., е подчинена на процесуалните изисквания за обективност,
всестранност и пълнота на изследването на всички обстоятелства, включени в
предмета на доказване, то самото несъгласие на защитата с тази оценка съвсем не
означава, че е допуснато претендираното нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК. В случая
изводите за настъпилата смърт на пострадалата Т. Б. в резултат от извършено спрямо
нея деяние (насилствено посегателство), както и за авторството на последното в
лицето на подсъдимия съвсем не са разколебани и предполагаеми, а са
доказателствено обезпечени в необходимата степен на категоричност. ВКС изцяло


                                            15
споделя мнението на апелативния съд, че по делото е налице съвкупност от
убедителни, устойчиви и кореспондиращи помежду си многобройни преки и косвени
доказателства, които, оценени в тяхното логическо единство и взаимна връзка,
установяват, че смъртта на пострадалата Т. Б. не е настъпила по естествен начин, а е
резултат от насилственото й умъртвяване на инкриминираната дата, извършено
именно от подсъдимия С. Р.. В тази насока правилно са отчетени и ценени
многобройните по обем данни, подробно описани и анализирани на стр. 91-105 в
атакуваното решение, като тяхното изчерпателно изброяване и вярното им
доказателствено интерпретиране от въззивния съд изключва (не обуславя)
необходимостта същите отново да бъдат посочвани и коментирани от ВКС.
         Обсъждайки в съвкупност всички тези данни, апелативният съд с основание е
приел, че те изграждат една непрекъсната, вътрешно съгласувана и безпротиворечива
доказателствена верига със сериозен интензитет, сочеща именно подсъдимият като
единствено възможният извършител на умъртвяването на Б.. С оглед на това
въззивният съд напълно правилно е заключил, че установените многобройни (преки и
косвени) доказателства формират надеждна и стабилна доказателствена основа за
осъждане на подсъдимия по обвинението за убийството на Б., поради което и
преценката му, че именно касаторът е извършител на инкриминираното умъртвяване
на Б., се явява в пълно съответствие с изискването на чл. 303, ал. 2 НПК. По тези
съображения се налага изводът, че авторството на деянието по чл.115 НК в лицето на
подсъдимия в никакъв случай не почива на предположения, а е доказано по несъмнен
и категоричен начин.
        Мотивиран от изложените съображения ВКС намира, че не е налице
претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК в нито едно от
заявените негови проявления.
        Оплакванията в касационната жалба за нарушение на закона при
постановяването на въззивния съдебен акт, които се свързват с касационното
основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, също са неоснователни. Те се свеждат до
претенции за неправилно приложение на чл.115 НК (относно убийството на Б.) и за
неправилна правна квалификация на убийството на Ю. М. по чл. 116 НК относно
квалифициращия признак „извършено след друго убийство“. Мотивирани са с доводи
за недоказаност на обвинението за престъплението по чл. 115 НК (убийството на Б.),
основани на твърдения, с които се оспорва факта на настъпването на смъртта й,
механизма на причиняването й и авторството на това деяние в лицето на подсъдимия.
Но, както бе посочено, претенцията за недоказаност на обвинението съставлява
всъщност оплакване за необоснованост, а последната е изключена от касационния
контрол. По начина, по който е формулирано, оплакването за нарушение на
материалния закон е неоснователно и защото не държи сметка, че основанието по чл.
348, ал. 1, т. 1 НПК е самостоятелно и проверката по него се свежда само до
съответствието между приетите фактически констатации и направените въз основа на
тях правни изводи - нарушение на материалния закон би било налице, ако при вярно
установени факти, подсъдимият е осъден по несъставомерно обвинение или за
неправилно квалифицирано поведение, което не разкрива елементи на престъпление. В
случая нарушението на материалния закон е заявено и поддържано не със
самостоятелното му съдържание и процесуално значение (относно тези негови
характеристики виж ТР 51/1964 на ОСНК; решение № 4 от 16.05.2002 г. по н.д. №
615/2001 г., I н.о. на ВКС), а единствено като последица от недоказаността на
обвинението за убийството на Б..


                                        16
        Извън така изложеното касационната инстанция намира за необходимо да
отбележи, че в рамките на възприетите фактически положения относно
инкриминираните посегателства спрямо живота на Б. и М. материалният закон е
приложен правилно. За да потвърди първоинстанционната осъдителна присъда,
въззивният съд аргументирано е преценил, че правната квалификация на възприетите
фактически положения относно последователното умъртвяване на пострадалите Т. Б. и
Ю. М. е извършена правилно, доколкото установеното поведение на подсъдимия Р.
спрямо тези пострадали се субсумира под признаците на престъпните състави по чл.
115 НК (относно умъртвяването на Б.) и по чл. 116 ал.1 т.9 и т.12 пр.2 вр. чл. 115 НК
(относно М.). Верни са изводите на предходните съдебни инстанции, че и при двете
посегателства подсъдимият С. Р. е осъществил изпълнителното деяние на
престъплението убийство като е умъртвил жертвите – лишил ги е от живот чрез
упражнено спрямо тях насилствено въздействие. Отделно от това по отношение
убийството на М. правилно са приложени по-тежко наказуемите квалификации на
умишленото убийство – както неоспорената квалификация по чл. 116 ал.1 т.9 НК, така
и оспорената с жалбата квалификация по т.12 пр.2 на цитираната норма от НК.
Последната (квалификация) правилно е обоснована с наличието на съвкупност от
умишлени убийства по смисъла на чл. 23 НК, включващи убийството на Б. (първото по
време) и убийството на М. (второто по време), като първото от тях е квалифициращо
обстоятелство за второто. Посегателството срещу живота на Б. е съставомерно по чл.
115 НК, а фактът на това престъпление, за което не е постановена отделна присъда, се
явява квалифициращо обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 12 пр. 2 НК за второто
убийство (на Ю. М.). Изводите за субективната страна на двете извършени убийства
също са верни. По тези съображения касационната инстанция намира, че материалният
закон е приложен правилно относно деянията по умъртвяването на двете жертви
(както и относно останалите две деяния с предмет огнестрелно оръжие, боеприпаси и
наркотични вещества), поради което не е налице заявеното касационно основание по
чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. С оглед изложеното се изключва процесуалната възможност в
рамките на установените фактически положения да бъде удовлетворена заявената в
жалбата претенция за оправдаване на подсъдимия по обвинението за умъртвяването на
Т. Б..
        Аргументите, с които е релевирано касационното основание явна
несправедливост на наложеното наказание, преимуществено се свеждат до оплаквания
за неправилност на осъждането на подсъдимия Р. за убийството на Т. Б. с произтичаща
от това неправилност на възприетия квалифициращ признак „извършено след друго
убийство“ по отношение на убийството на Ю. М. и се основават на твърдения за
недоказаност на факта на първото убийство (на Б.), а с това и на квалификацията
„двойно убийство“/“повторно убийство“. На тази плоскост е и оплакването, че
концепцията на въззивния съд за високата степен на (обществена) опасност на
подсъдимия е била изведена не от конкретното деяние, а от предпоставката за
недоказаното „първо убийство“. В принципен план е вярно, че всяка санкция по
отношение на невинно лице, осъдено в резултат на допусната съдебна грешка,
изначално се явява несправедлива. Но в настоящия казус такава съдебна грешка не е
налице, поради което горните аргументи на практика не обосновават допуснати
нарушения във връзка с определянето на наказанието, каквито именно визира
касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сами по себе си твърденията за
недоказаност на убийството на Б. и за произтичащата от това неправилност на
приложената квалификация по чл. 116 ал.1 т.12 пр.2 НК за убийството на М. не са от
естество да запълнят в съдържателно отношение претентираното касационно

                                         17
основание явна несправедливост съобразно изискването на чл. 351, ал. 1 НПК. По
повод така изложеното е удачно да бъде допълнено, че след като процесуалната
дейност на контролираната инстанция по установяването на релевантните фактически
положения е извършена при стриктно спазване на предвидения в НПК ред за
събиране, проверка и оценка на доказателствените материали и след като не е
допуснато нарушение на материалния закон при тяхната правна оценка, то и
решението, с което е потвърдена осъдителната присъда спрямо Р., не разкрива
нарушение на принципа за справедливост на наказанието от гледна точка на
коментираните оплаквания за недоказаност на убийството на Б. и на квалифициращия
признак по чл. 116 ал.1 т.12 пр.2 НК на второто убийство (на М.).
        На следващо място, доводите, че апелативният съд не е отчел нито едно
смекчаващо отговорността обстоятелство, макар по делото да съществуват такива, са
несъстоятелни. В тази насока като пренебрегнати смекчаващи фактори се изтъкват
обстоятелствата, че подсъдимият няма предходни осъждания за тежки умишлени
престъпления против личността; че не е лице с трайно криминално поведение; че няма
данни за участие в организирана престъпност и че няма характеристични данни, които
да подсказват висока степен на обществена опасност, типична за лица, извършващи
„множествени“ убийства. Фактът, че до момента подсъдимият не е бил осъждан за
определена категория престъпни посегателства (тежки умишлени престъпления
против личността и участие в организирани престъпни групи) няма и не може да има
характеристиката на смекчаващо обстоятелство, тъй като сам по себе си не разкрива
никакви положителни качества на Р.. А предвид предходните осъждания на
подсъдимия, свидетелстващи за изградени у него устойчиви престъпни нагласи и
утвърдена склонност към противоправни действия, лишено от резон е твърдението, че
той не е лице с трайно криминално поведение.
        Несъстоятелна е и защитната теза, че в случая няма характеристични данни,
които да подсказват висока степен на обществена опасност на подсъдимия (типична за
лица, извършващи „множествени“ убийства). Напротив, чрез четирите престъпления,
предмет на настоящото производство, и най-вече чрез двете убийства (с всичките
техни конкретни обективни характеристики и с цялостното поведение на подсъдимия
по време и след извършването им), както и чрез другите тежки умишлени деяния,
предмет на отделно наказателно производство (НОХД № 3403/2021 на РС-Бургас),
подсъдимият в достатъчна степен е проявил своите крайни негативни нагласи спрямо
установените от обществото правила и в частност желанието си брутално да не се
съобразява с тях и да ги нарушава, което безспорно го характеризира като личност с
изключително висока степен на обществена опасност. Тези фактори правилно и
адекватно са били отчетени от предходните инстанции при индивидуализацията на
наказанията. Доказателствата, въз основа на които са направени изводите за
обществената опасност на личността на подсъдимия и на деянията, са оценени според
изискванията по чл. 107, ал. 3 НПК. С оглед изложеното изцяло голословно е
твърдението, че въззивният съд е приел степента на обществена опасност на
подсъдимия за „изключително висока“, без да посочи факти, които да обосноват такава
квалификация.
        Напълно лишени от резон са и аргументи, че съпътстващите престъпления
(държане на оръжие и боеприпаси и разпространение на наркотични вещества) са
били прибавени към основната престъпна дейност (двете убийства) не с цел да бъдат
санкционирани самостоятелно, а с цел да укрепят общата картина на „висока
опасност“ на дееца. Надлежно установено и доказано е в хода на производството (и


                                        18
това не се оспорва от защитата), че престъпното държане на оръжието и боеприпасите
и предаването им на друго лице, както и престъпното разпространение на
наркотичните вещества от подсъдимия е извършено в условията на съвкупност с
останалите инкриминирани престъпления (убийствата на Б. и на М.). А при
съвкупност от престъпления Наказателният кодекс изрично урежда механизъм за
определяне на общо наказание, при който да се отчете цялостното престъпно
поведение. В този смисъл коментираната съвкупност от престъпления законосъобразно
е отчетена от предходните съдилища като съществен отегчаващ фактор (засилващ
личната обществена опасност на подсъдимия), поради което същата и в частност
престъпното държане на оръжието и боеприпасите, предаването им на друго лице,
както и разпространението на наркотичните вещества не следва да бъдат изключвани
от кръга на обстоятелствата със значение за индивидуализацията на наказанието,
каквото (обстоятелство) без съмнение е степента на обществена опасност на дееца.
        В заключение се налага изводът, че при определянето на вида и размера на
наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия за всяко от извършените от
него престъпления, предходните съдебни инстанции са взели предвид всички
релевантни обстоятелства, като наказанията за всяко едно от престъпленията са
съобразени с разпоредбите на чл. 36 НК, чл. 54 НК и чл. 57 НК. Отчетено е в частност,
че престъпните посегателства срещу живота като върховна ценност са най-тежките
такива. На тази основа и съобразно конкретния начин на извършване и на двете
убийства (чрез използване на незаконно притежавано огнестрелно оръжие, което за
целите на второто убийство е било модифицирано чрез поставяне на супресор; чрез
морално неприемливото експлоатиране на доверието на пострадалите, които са били
близки до него лица) и последващото поведение на дееца след всяко от убийствата
(хладнокръвните му действия по заличаване следите, вкл. чрез разчленяването на
двата трупа с електрически трион и нож, поставянето на трупните останки в торби и
бидони, заливането на трупните останки на Б. с натриева основа и изхвърлянето на
трупните останки на М. на безлюдно място) правилно е прието, че и двете убийства се
отличават с изключително висока степен на обществена опасност. Правилно е
съобразено и обстоятелството, че второто убийство (на Ю. М.) включва два
квалифициращи признака – извършено е предумишлено и от лице, извършило друго
умишлено убийство по чл. 115 НК, което допълнително завишава степента на
обществената му опасност. Отчетен е и резултатът от това престъпление от гледна
точка на засегнатите обществени отношения и на обществения резонанс, доколкото то
е породило дълбоко обществено възмущение. Именно заради изключителната тежест
на убийството на Ю. М., изведена както от обективните му характеристики, така и от
личностовите особености на дееца при извършването му, разкриващи се и чрез
последващото му поведение, както и на базата на преценката, че негативните качества
на личността на подсъдимия (сочещи на изключителен цинизъм, коравосърдечност и
безчовечност, на пълно отсъствие на морални ценности и задръжки, на дълбока
морална деградация) изключват възможността целите на наказанието да бъдат
постигнати чрез по-леко наказание, за това престъпление на подсъдимия е било
наложено наказанието доживотен затвор без замяна. Преценката за наличието на
кумулативно предвидените предпоставки за налагането на най-тежкото по вид
наказание (визирани в чл.38 ал.1 НК) е основана на задълбоченото обсъждане на
релевантните обстоятелства и е правилна и законосъобразна. Отчитайки всички
обстоятелства относно тежестта на престъплението по чл. 116 ал.1 т.9 и т.12 пр.2 НК,
отсъствието на каквито и да е смекчаващи фактори и личностните характеристики на
дееца, определящи го като особено опасен за обществото, предходните съдилища са

                                         19
стигнали до верния извод, че единствената възможност да се препятства този
подсъдим да извърши следващо тежко престъпление (вкл. и против личността) е чрез
изолирането му завинаги от обществото поради невъзможността да се постигнат
целите по чл. 36 НК чрез друго наказание. Така, верните изводи за изключителната
тежест на престъплението по чл.116 НК и за непоправимост на дееца, респ. за
непостижимост на целите на наказанието по друг начин, освен чрез безалтернативното
принудително изолиране завинаги от обществото, са обусловили законосъобразното
(от гледна точка на разпоредбите на чл. 54, чл. 36 и чл.38 НК) налагане на най-тежкото
предвидено в закона наказание (доживотен затвор без замяна) за това престъпление.
        По отношение на съвкупностите от престъпления правилно са приложени
разпоредбите на чл. 23 и чл.25 НК и е определено едно общо най-тежко наказание -
доживотен затвор без замяна, към което е присъединено изцяло наказанието глоба.
        В заключение настоящият съдебен състав намери, че определеното на
подсъдимия Р. наказание доживотен затвор без замяна не е явно несправедливо по
смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1, във вр. с, ал. 1, т. 3 НПК.
        Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че не са налице
заявените в жалбата касационни основания, поради което атакуваният въззивен
съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
        По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение

                                     РЕШИ:
       ОСТАВЯ В СИЛА решение № 89/29.10.2025 г., постановено по ВНОХД №
209/2024 по описа на Апелативен съд – Бургас.
       Решението е окончателно.


                                               Председател: _______________________

                                                   Членове:

                                                           1. _______________________

                                                           2. _______________________




                                         20