Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 18 Март 2026

Погасителна давност за вноски и предсрочно изискуема главница по банков кредит

Решение №82/2026 · Върховен касационен съд · 18 Март 2026

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Банка предявява осъдителен иск срещу кредитополучател за непогасена главница след обявяване на предсрочна изискуемост. Длъжникът твърди, че вземането е изцяло погасено по давност. Върховният касационен съд постановява, че предсрочно изискуемата главница не е погасена по давност, но отделните вноски с настъпил падеж преди тази дата са погасени, и отхвърля иска за тях.

Какво приема съдът

Давността за вноските по банков кредит с падеж преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем тече от момента на падежа на всяка отделна вноска, докато за останалата главница давността започва да тече от датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Ако крайният ден на давностния срок е неприсъствен, срокът изтича на първия следващ присъствен ден.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

банков кредитпредсрочна изискуемостпогасителна давностпогасителни вноскинеприсъствен денглавница

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 82
                           гр. София, 18.03.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                             Председател: Емилия Василева
                             Членове:     Анна Баева
                                          Зорница Хайдукова

при участието на секретаря София Л. Гаджева
като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело
№ 20248002902836 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на ответницата Н. С. Г. чрез
процесуален представител адвокат Ч. Н. Д. срещу решение № 857 от
19.07.2024 г. по гр. дело № 1957/2023 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав
в следните части: частта, с която е потвърдено решение № 265965 от
04.10.2021 г. по гр. дело № 431/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 5 състав
в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца „Уникредит
Булбанк“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 170 106,78 евро - главница,
дължима по договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените в производството пред СГС разноски
в размер 14 938,29 лв., съразмерно на уважената част от иска; след частична
отмяна на първоинстанционното решение Н. С. Г. е осъдена да заплати на
„Уникредит Булбанк“ АД сумата над 170 106,78 евро до 178 770,20 евро или
още 8 663,42 евро, дължима по същия договор за банков кредит, ведно със

                                      1
законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата 9 901,63 лв. – направени разноски
във въззивното производство, и сумата 860,79 лв. – направени разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска.
      Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в
обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените павила. Поддържа, че
съдебният състав неправилно е приел, че началният момент, от който започва
да тече давностният срок за вземанията по договора за кредит е 17.09.2012 г.,
вместо 30.12.2011 г., която дата била посочена в решението по гр. дело №
11844/2012 г. на СГС. Излага евентуални доводи за неправилност на извода, че
предвид обстоятелството, че 17.09.2017 г. е бил неработен ден – неделя,
исковата молба е подадена на 18.09.2017 г. преди изтичането на давностния
срок. Сочи, че този принцип е приложим по отношение на всички искове, но
не и по отношение на давностните срокове. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
     Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД /ищец в първоинстанционното
производство/ чрез процесуален представител адвокат Росица Йонкова
оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на
въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
      Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в
чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на
обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
     С определение № 1808 от 10.06.2025 г. по т. дело № 2836/2024 г. на ВКС,
ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното
решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния релевантен
материалноправен въпрос: Кой е началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания по договор за банков кредит?
     Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ
отделение, като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по
делото, приема следното:
     Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключен договор за
банков кредит № 1421/24.09.2007 г., по силата на който ищецът „Уникредит

                                     2
Булбанк“ АД е предоставил на ответницата – кредитополучател /настоящ
касатор/ сумата 190 000 евро за текущи нужди срещу насрещното й
задължение да я върне до 23.09.2027 г. Съдебният състав е анализирал
договорните клаузи на чл. 4, чл. 5 относно размера на годишния лихвен
процент /базов лихвен процент и надбавка/, наказателната надбавка,
комисионна, такса ангажимент, чл. 10.3.2 във връзка с чл. 10.4, чл. 11.1.1, чл.
11.1.2 и чл. 11.1.3 от Условията по кредити на физически лица - ипотечни
кредити относно базисния лихвен процент и неговата промяна, чл. 29.3 от
Общите условия относно обявяване на кредита за предсрочно изискуем при
непогасяване в срок на изискуеми задължения на кредитополучателя към
банката или други кредитори при условие, че това неизпълнение би създало
предпоставки за неизпълнение на договора или по други кредити,
предоставени му от банката. Установил е наличието на подписани три анекса –
първият на 23.09.2009 г., № 2/24.03.2010 г. и № 3/26.10.2010 г. Приел е, че
клаузите за едностранна промяна на годишния лихвен процент в договора за
банков кредит и анексите не са уговорени индивидуално съобразно чл. 146, ал.
1 ЗЗП и са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, като
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е неприложимо.
      Въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила решение №
7824/16.11.2015 г. по гр. д. № 11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав е отхвърлен
предявеният от „Уникредит Булбанк“ АД против Н. С. Г. иск по реда на чл. 422
ГПК за установяване съществуването на вземания към ответницата по заповед
по чл. 417 ГПК от 03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 10630/2012 г. на СРС в размер
181 106,76 евро - предсрочно изискуема главница по процесния договор за
банков кредит № 1421/24.09.2007 г. и анекс № 3/26.10.2010 г. към него, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 29.02.2012 г. до изплащане
на вземането, лихва в размер 16 685,09 евро за периода 25.06.2011 г. -
28.02.2012 г. и такса в размер 452,77 евро. Посочил е, че отхвърлянето на иска
е поради недоказване, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Направил е извод за допустимост на настоящия осъдителен иск по
съображения, че в случая ищецът се позовава на различни факти, свързани с
предсрочната изискуемост на дълга на ответницата, което не нарушава
забраната на чл. 299, ал. 2 ГПК за непререшимост на спора, решен с влязло в
сила съдебно решение. В тази насока се е позовал на практиката на ВКС,

                                      3
обективирана в решение № 21/08.01.2021 г. по т. д. № 3069/2018 г. на ВКС,
ТК, I т. о. и решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
      Съдебният състав е установил, че въз основа на издаден обратен
изпълнителен лист срещу банката е образувано изпълнително дело №
20177800400266 на ЧСИ В. Любенов, рег. № 780, по което събраната въз
основа на заповедта за изпълнение сума е върната от банката на цесионера Ч.
Д., придобил вземането по силата на договор за цесия, сключен между Н. Г.
като цедент и Ч. Д. като цесионер, и уведомление от цедента до банката от
10.05.2017 г.
      Въз основа на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи,
приети в първоинстанционното и въззивното производство съдебният състав е
приел, че по договора за кредит не е извършвана капитализация на просрочени
лихви и такси към главницата, както и че неплатените суми по договора за
кредит са в размер, както следва: 1/ неплатеният остатък на главницата към
17.09.2012 г. - датата на обявяване на кредита за изискуем от банката, възлиза
на 178 770,20 евро, от които: 3 020,58 евро представляват неплатена
просрочена главница по 6 месечни вноски с настъпил падеж за периода
25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. и неплатена редовна главница към 17.09.2012 г. в
размер 175 749,44 евро; 2/ неплатената възнаградителна лихва за периода
25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. е в размер 7 187, 82 евро; 3/ неплатената законна
лихва за периода 25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. е 90,25 евро. Посочил е, че
непогасената главница е при начислени месечни вноски с ГЛП по-малък или
равен на първоначално уговорения размер 7,74%.
     Изложил е съображения, че поставянето на възнаградителната лихва в
основата за изчисление на наказателната лихва по чл. 4.2 от договора води до
извод, че нищожността на клаузите за промяна на размера на
възнаградителната лихва рефлектира върху размера на дължимата за исковия
период наказателна лихва, която също следва да бъде изчислена на база
първоначално уговорения в договора за кредит лихвен процент - 7,74 % /4, 43
БЛП + 3, 31 % надбавка/, а не на база увеличения с анексите лихвен процент.
Намерил е, че в случая не е установено начисляване на наказателна лихва
върху непадежиралата главница при просрочие на вноски.
     Въззивната инстанция не е обсъдила дали посочените клаузи


                                      4
противоречат на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./, тъй като този закон, действал към
момента на сключване на договора за банков кредит, не намира приложение
спрямо него, предвид размера на кредита – 190 000 евро. Съгласно чл. 3, ал. 3,
т. 5 ЗПК /отм./ разпоредбите на закона не се прилагат за кредит, чийто размер
е на стойност над 40 000 лв.
     Съдебният състав е посочил, че с влязлото в сила съдебно решение е
установено, че кредитът не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем
към момента на завеждане на заповедното производство. Установил е, че в
исковата молба, въз основа на която е образувано производството по гр. д. №
11844/2012 г. на СГС, I ГО, 1 състав, се съдържа изявление за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем; препис от исковата молба е връчен на
ответницата /настоящ касатор/ на 17.09.2012 г.; към момента на достигане на
волеизявлението на банката до ответницата са налице непогасени в срок
изискуеми задължения на последната към банката за шест падежирали вноски,
поради което е направил извод за наличие на предпоставките на т. 29.3 от
Общите условия, при които „Уникредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни
кредити на физически лица, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и
настъпване на предсрочната изискуемост с достигане на волеизявлението на
банката до ответницата по иска – 17.09.2012 г. Възражението и доводите, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 30.12.2011 г., е прието за
неоснователно поради това, че от събраните по делото доказателства не е
установено наличието на предпоставките да са осъществени към посочения
момент.
      За да направи извод за неоснователност на възражението за погасяване
на иска по давност, въззивният съд е изложил следните аргументи: по
отношение на претендираната главница приложение намира общият
петгодишен давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД; този срок, изчислен от
17.09.2012 г. /приетата дата за настъпване на предсрочната изискуемост на
кредита/, изтича на 17.09.2017 г. - неприсъствен ден, неделя; на основание чл.
72, ал. 2 ГПК, когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва
в първия следващ присъствен ден; в случая първият следващ присъствен ден е
понеделник - 18.09.2017 г., когато е депозирана исковата молба.
     По допустимостта на въззивното решение:
     Въззивното решение е допустимо, тъй като съдебният състав се е


                                      5
произнесъл по надлежно предявен допустим иск, при наличието на
необходимите положителни процесуални предпоставки и липсата на
отрицателни процесуални предпоставки, на предявеното основание при
спазване на принципа на диспозитивното начало в процеса, по допустими
въззивни жалби. Влязлото в сила на 03.05.2017 г. решение № 7824/16.11.2015
г. по гр. д. № 11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав не представлява процесуална
пречка за разглеждане на предявения иск поради липсата на тъждество по
смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК в предмета на спора по посоченото дело и
предмета на спора по настоящото дело. Независимо, че между същите страни,
във връзка със същия договор за банков кредит да е бил предявен иск по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, който е отхвърлен, претенциите по двете дела се
основават на различни правопораждащи факти, от които произтича
претендираното от ищеца субективно материално право – различни
фактически твърдения относно обявената предсрочна изискуемост на кредита:
по гр. д. № 11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав – обявяване на задължението по
договора за кредит за изискуемо на 30.12.2011 г., а по настоящото гр. дело №
431/2018 г. на СГС, I ГО, 5 състав /първоначално образувано гр. дело №
79/2017 г. на Окръжен съд – Перник, изпратено по подсъдност на СГС по
възражение на ответницата/ – обявяване на кредита за предсрочно изискуем с
подадената на 18.09.2017 г. искова молба. С влязлото в сила решение на СГС
за отхвърляне на положителния установителен иск на „Уникредит Булбанк“
АД срещу Н. Г. на основание предсрочна изискуемост на кредита преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2
ГПК не са настъпили преклузии по отношение на възможността кредитната
институция да инициирна ново заповедно производство за съществуване на
същите вземания за главница и възнаградителна лихва или исково
производство чрез предявяване на осъдителен иск въз основа на твърдяна по-
късна дата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, по
отношение на която не е формирана сила на пресъдено нещо, какъвто е
настоящият случай. В посочения смисъл е и константната практика на ВКС,
обективирана в множество съдебни актове /напр. решение 21/08.01.2021 г. по
т. д. № 3069/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. №
2195/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60118/15.10.2021 г. по т. д. №
2848/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други/.
     По материалноправния въпрос:

                                       6
      На основание чл. 114 ЗЗД началният момент на течението на давностния
срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като
това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това,
неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване
на правото на принудително изпълнение. Съгласно задължителната практика
на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по
тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно
изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този
момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост.
     По правилността на въззивното решение:
     Предвид дадения отговор на релевантния материалноправен въпрос,
настоящият съдебен състав счита, че изводът на въззивния съд, че
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД за претендираната главница е
започнал да тече от 17.09.2012 г. /датата на настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита/, е законосъобразен и съответен на задължителната
практика на ВКС само по отношение на частта от главницата, която е обявена
за предсрочно изискуема, но не и за неплатените погасителни вноски с
изтекъл падеж за периода от 25.03.2012 г. до 17.09.2012 г. Въззивният съд в
противоречие с константната практика на ВКС не е съобразил, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вноските по договор за
банков кредит с настъпил падеж преди обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, е падежът на всяка отделна погасителна вноска.
     С влязлото в сила на 03.05.2017 г. решение № 7824/16.11.2015 г. по гр.
дело № 11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав е отхвърлен предявеният от
„Уникредит Булбанк“ АД против Н. С. Г. иск по реда на чл. 422 ГПК за
установяване съществуването на вземания към ответницата по заповед по чл.
417 ГПК от 03.05.2012 г. по ч. гр. дело № 10630/2012 г. на СРС в размер 181
106,76 евро - предсрочно изискуема главница по процесния договор за банков
кредит № 1421/24.09.2007 г. и анекс № 3/26.10.2010 г. към него, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 29.02.2012 г. до изплащане на


                                     7
вземането, лихва в размер 16 685,09 евро за периода 25.06.2011 г. - 28.02.2012
г. и такса в размер 452,77 евро, поради недоказване, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК. Досежно горепосоченото
основание за отхвърляне на положителния установителен иск на банката,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно ненастъпилата предсрочна
изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по чл. 417, т.
2 ГПК, т. е. преди 29.02.2012 г. влязлото в сила на 03.05.2017 г. решение по гр.
дело № 11844/2012 г. на СГС се ползва със сила на пресъдено нещо между
банката - ищец и ответницата /настоящ касатор/ - кредитополучател. Предвид
изложените съображения,         правилен е изводът на въззивния съд за
неоснователност на възражението на ответницата /касатор/ за погасяване на
претенцията по давност, считано от 30.12.2011 г.
      Настоящият иск за заплащане на сумата 181 106,76 евро /част от която в
размер 178 770,20 евро е присъдена на ищеца/ – главница, дължима по
договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г., ведно със законната лихва,
считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, е предявен на
18.09.2017 г., понеделник. Предсрочната изискуемост на кредита е обявена от
банката с връчване на препис от исковата молба на Н. С. Г. по гр. д. №
11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав, т. е. на 17.09.2012 г. Прилагането на
разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ЗЗД по отношение на изтичане на крайния срок на
погасителната давност по чл. 110 ЗЗД от въззивната инстанция е
законосъобразно и в съответствие с константната практика на ВС и ВКС
/напр. решение № 2648/10.10.1978 г. по гр. д. № 1767/1978 г. на ВС, I г. о.,
решение № 664/30.11.2010 г. по гр. д. № 1896/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.,
решение № 72/02.08.2017 г. по гр. д. № 60168/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.,
решение № 66/18.08.2020 г. по т. д. № 396/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./. В
общата правна уредба на погасителната давност няма специални правила за
определяне на края на давностния срок, поради което приложение намират
общите правила за броене на сроковете. Според разпоредбата на чл. 72, ал. 2
ЗЗД, ако последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия
следващ присъствен ден. В конкретния случай петгодишният погасителен
 давностен срок е с начало 17.09.2012 г. и с краен момент 17.09.2017 г., като
последната дата е неприсъствен ден, неделя, поради което следва да се
приеме, че петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД изтича на 18.09.2017

                                       8
г., в който ден е подадена исковата молба в Окръжен съд – Перник.
Следователно искът е предявен в последния ден на давностния срок и
прекъсва погасителната давност на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Въз основа
на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза
въззивният съд правилно е установил, че дължимата от ответницата /касатор/
неплатената редовна главница по процесния договор за кредит, която е
обявена за предсрочно изискуема, е в размер общо 175 749,44 евро. В
посочената част въззивният съдебен акт е законосъобразен, постановен при
спазване на съдопроизводствените правила и обоснован, поради което следва
да бъде оставен в сила.
       Относно неплатените погасителни вноски с изтекъл падеж за периода от
25.03.2012 г. до 17.09.2012 г. в размер общо 3 020,58 евро, видно от
допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, прието във
въззивното производство, въззивното решение е неправилно, предвид
обстоятелството, че за посочените шест погасителни вноски е изтекла
петгодишната погасителна давност, както следва: вноската с падеж 25.03.2012
г. в размер 495,37 евро, вноската с падеж 25.04.2012 г. в размер 498,57 евро,
вноската с падеж 25.05.2012 г. в размер 501,78 евро, вноската с падеж
25.06.2012 г. в размер 505,02 евро, вноската с падеж 25.07.2012 г. в размер
508,28 евро и вноската с падеж 25.08.2012 г. в размер 511,56 евро. За
посочените вноски погасителната давност е започнала да тече съответно от
падежа на всяка отделна вноска и е изтекла преди предявяване на иска в
Окръжен съд – Перник.
     Доводът на касатора, че при постановяване на въззивното решение
съдебният състав се е отклонил от правото на ЕС, обективирано в § 56 от
Преамбюла на Директива /ЕС/ 2021/2167 на Европейския парламент и на
Съвета от 24 ноември 2021 г., е неоснователен. Въззивният съд е съобразил
сключените между страните анекси за изменение на условията по договора за
кредит, отчел е, че не е извършвана капитализация на просрочени лихви и
такси към главницата, взел е предвид нищожността на клаузите за промяна на
размера на възнаградителната лихва в договора за кредит и анексите поради
неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, приел е, че приложение
намира първоначално уговореният в договора за банков кредит лихвен
процент при изчисляване на възнаградителните и наказателните лихви, а не
увеличеният с анексите лихвен процент, поради което е направил извод, че

                                     9
надвнесената като възнаградителна лихва сума се приспада от дължимата
главница помесечно.
      Предвид изложените съображения се налага изводът, че въззивното
решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл. 110 ЗЗД, в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сума в размер 3
020,58 евро, представляваща вноски с изтекъл падеж през периода от
25.03.2012 г. до 17.09.2012 г. по процесния договор за кредит, ведно със
законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, в
посочената част същото трябва да бъде отменено и вместо това искът да бъде
отхвърлен за разликата над 175 749,44 евро до 178 770,20 лв.
      С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски за
първоинстанционното производство общо в размер 15 428,96 лв., а са
присъдени от СГС и АС – София разноски общо в размер 15 799,08 лв. /14
938,29 лв. + 860,79 лв./. Поради това въззивното решение трябва да бъде
отменено и в частта, с която ответницата /касатор/ е осъдена да заплати на
ищеца разноски в размер над 490,67 лв. до присъдените 860,79 лв. За
въззивното производство на ищеца се дължат разноски в размер общо
11 231,90 лв. Поради това, че ответницата по иска е осъдена да заплати на
„Уникредит Булбанк“ АД разноски за въззивното производство в размер
9 901,63 лв., не се налага отмяна на въззивния съдебен акт в посочената част.
Предвид обстоятелството, че ищецът не е направил искане пред въззивната
инстанция по чл. 248 ГПК, и с оглед частично отхвърляне на иска с
касационното решение, разноски на ищеца за въззивното производство не се
присъждат.
      На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът трябва да заплати на ответницата
/касатор/ сума в размер общо 74,87 евро – направени разноски по делото,
изчислени съразмерно на основателната част от касационната жалба, от която
сума 74,61 евро /равностойност на 145,93 лв./ представляват разноски за
първоинстанционното производство, а 0,26 евро /равностойност на 0,51 лв./ -
държавна такса за касационното производство. Възражението на ищеца
/ответник по касационната жалба/ за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение е неоснователно, предвид фактическата и правна
сложност на делото и е съразмерно на уговореното и платено от ищеца на
неговия процесуален представител адвокатско възнаграждение. Настоящата


                                     10
съдебна инстанция не присъжда на касатора разноски за въззивното
производство и адвокатско възнаграждение за касационното производство,
тъй като такива не са направени. Претендираните в трите съдебни
производства разноски в размер 8 750 лв. представляват платените в
първоинстанционното     производство    адвокатско възнаграждение    и
възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза.
     На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата /касатор/ трябва да заплати
на ищеца сума в размер 1 507,96 евро /равностойност на 2 949,31 лв./,
представляваща направени от ищеца разноски в касационното производство –
платено адвокатско възнаграждение, съразмерно на неоснователната част от
касационната жалба.
      Ищецът трява да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна
такса за касационното производство в размер 60,41 евро /равностойност на
118,15 лв./, изчислена съразмерно на основателната част от касационната
жалба.
     Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република
България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

                                 РЕШИ:

     ОТМЕНЯ решение № 857 от 19.07.2024 г. по гр. дело № 1957/2023 г. на
Софийски апелативен съд, 8 състав в частта, с която Н. С. Г. е осъдена да
заплати на „Уникредит Булбанк“ АД сумата над 175 749,44 евро до 178 770,20
евро или 3 020,58 евро, дължима по договор за банков кредит №
1421/24.09.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до
окончателното изплащане, и на основание чл. 78 ГПК сумата над 490,67 лв. до
присъдените 860,79 лв. – направени разноски в първоинстанционното
производство, и вместо това постановява:
     ОТХВЪРЛЯ предявения от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536,
гр. София, пл. „Света Неделя“ № 7 срещу Н. С. Г. с ЕГН **********, гр.
София, ул. „Ворино“ № 19, вх. А, ет. 3, ап. 17 иск в частта за заплащане на
разликата над 175 749,44 евро до 178 770,20 евро или за сумата 3 020,58 евро,
дължима по договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, като
неоснователен поради изтекла погасителна давност.

                                     11
      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 857 от 19.07. 2024 г. по гр. дело №
1957/2023 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав в останалата обжалвана
част.
     ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, гр. София, пл.
„Света Неделя“ № 7 да заплати на Н. С. Г. с ЕГН **********, гр. София, ул.
„Ворино“ № 19, вх. А, ет. 3, ап. 17 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в
размер общо 74,87 евро – направени разноски по делото, изчислени
съразмерно на основателната част от касационната жалба, от която сума 74,61
евро /равностойност на 145,93 лв./ представляват разноски за
първоинстанционното производство, а 0,26 евро /равностойност на 0,51 лв./ -
държавна такса за касационното производство.
      ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, гр. София, пл.
„Света Неделя“ № 7 да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер
60,41 евро.
      ОСЪЖДА Н. С. Г. с ЕГН **********, гр. София, ул. „Ворино“ № 19, вх.
А, ет. 3, ап. 17 да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, гр.
София, пл. „Света Неделя“ № 7 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 1
507,96 евро /равностойност на 2 949,31 лв./, представляваща направени от
ищеца разноски в касационното производство – платено адвокатско
възнаграждение, съразмерно на неоснователната част от касационната жалба.
     РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                    12


Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.