Определяне на обезщетение за телесни повреди и съпричиняване при ПТП

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 17
                           гр. София, 21.01.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Росица Божилова
                             Членове:     Анна Ненова
                                          Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско
дело № 20258002900650 по описа за 2025 година
      Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
      С Определение № 2716/23.09.2025 г. е допуснато касационно обжалване
н а Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г. в частта, с която е
отменено Решение № 182/18.04.2024 г. по т.д. № 477/2021 г. на ОС-Пловдив за
осъждане на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Б. С. М. на
основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди от
настъпило на 17.07.2020 г. пътнотранспортно произшествие над сумата от 40
000 лв. до 42 250 лв., като искът за тази сума е отхвърлен, и в частта, с която
решението за отхвърлянето му над сумата от 42 250 лв. до предявения размер
от 85 000 лв. е потвърдено.
      Касаторът М. моли за отмяна на решението на основанията по чл. 281, т.
3 ГПК. Сочи, че въззивният съд не е присъдил справедливо по смисъла на чл.
52 ЗЗД обезщетение, като е разгледал повечето от критериите за
справедливост само формално, а други въобще не е съобразил. Според
касатора не са анализирани причинените от събитието травматични
увреждания - три тежки счупвания на двата крака, довели до продължително
лечение, сложни оперативни намеси, зависимост от чужда помощ за
определен период и остатъчно скъсяване на единия долен крайник, не е
отчетена възрастта му, отражението на събитието върху социалния му живот,
съдебната практика по сходни случаи и застрахователните лимити, а вместо
това въпреки европейското покритие на полицата е съобразена минималната
работна заплата за страната. Поддържа, че в противоречие със събраните
доказателства е формиран и извод за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, макар
да липсва причинна връзка между възприетото от съда нарушение на
правилата за скоростта на движение и настъпилото събитие. Относно

                                      1
началния момент на дължимост на лихвата за забава касаторът заявява, че
неправилно не е взето предвид по-ранното уведомяване на застрахователя от
делинквента, което, макар и заведено по сключената между двамата
застраховка „Каско“ за увреждащия автомобил, съдържа достатъчно
информация за събитието. С тези съображения касаторът моли за отмяна на
въззивното решение в обжалваната част и уважаване на иска за
неимуществени вреди в пълния предявен размер от 85 000 лв., ведно със
законна лихва от 24.07.2020 г. до погасяването.
       Ответникът „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД заявява, че съдът не
се е отклонил от изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД и правилно е
приел допринасяне от пострадалия, макар да е занижил действителната му
степен. Сочи, че е недопустимо присъждането на лихва върху лихва, каквото
искане според ответника е отправено с касационната жалба, както и че не е
изпълнено изискването на чл. 380, ал. 3 КЗ за посочване от пострадалия на
банкова сметка за изплащане на обезщетението.
       Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо
отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни
основания, приема следното:
       Б. С. М. е предявил срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД
частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 85 000 лв. -
обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили
във връзка с реализирано на 17.07.2020 г. пътнотранспортно произшествие,
ведно със законната лихва от изтичане на срока по чл. 430, ал. 1 КЗ (24.07.2020
г.) до погасяването.
       Първоинстанционният съд е установил, че на 17.07.2020 г. на
междуградски път е реализиран сблъсък между управлявания от ищеца
автомобил и автомобил, управляван от застрахован от ответника по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ автомобилист, в
причина връзка с чието поведение е настъпило събитието (авторството, вината
и противоправността са приети за установени по обвързващ съда начин при
условията на чл. 300 ГПК); счел е за доказано, че в резултат от
произшествието ищецът е получил разкъсно-контузна рана на главата и
счупване на кости на двата крака, довело до необходимост от три оперативни
намеси и усложнен възстановителен период, с призната временна
неработоспособност за 210 дни; за актуално състояние на увредения е приета
хипотрофия на мускулатурата на десния крак и скъсяване на дясна
подбедрица с 10 мм, но без нарушение на походката. При тези данни
първоинстанционният съд е определил като справедливо обезщетение сумата
от 65 000 лв. По своевременно направеното от ответника възражение за
допринасяне съдът е намерил за недоказано неизползването на
обезопасителен колан от увредения, но за установено е счел допринасяне
поради управление на автомобила след употреба на алкохол с концентрация в
кръвта 0,38 промила и с превишена и несъобразена скорост от 117 км/ч. Въз
основа на това съдът е приел степен на допринасяне от 35 % и е уважил иска
за неимуществени вреди до сумата от 42 250 лв., ведно със законната лихва от
предявяването му предвид липсата на посочена от увредения банкова сметка в
по-ранен момент съгласно чл. 380, ал. 3 КЗ.
       За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е
стигнал до различни правни изводи относно справедливия размер на
обезщетението, степента на допринасяне от пострадалия и началния момент,

                                      2
от който застрахователят дължи лихва. Отчел е, че към момента на събитието
увреденият е бил млад мъж и влошеното му здравословно състояние е
нарушило социалната и трудовата му реализация в периода на възстановяване.
Съобразил е, че през първите два месеца от събитието ищецът е бил в пълна
зависимост от помощта на други хора поради едновременното увреждане на
двата му крака, както и че понастоящем е възстановен, като скъсяването на
подбедрицата му е без отражение върху походката, а хипотрофията на
мускулатурата на десния крак може да бъде преодоляна с рехабилитация. При
изложените факти и при отчитане на данните за икономическите условия в
страната към 2020 г. въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение
възлиза на 50 000 лв. Тази сума съдът е посочил като адекватна и на лимита на
застраховката и присъжданите обезщетения за сходни случаи. По
възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приел за доказано допринасяне от ищеца
чрез управление на автомобила с неразрешена скорост, която е и несъобразена
с наличието на превозно средство в уширението на пътя. Отречено е
допринасяне чрез употреба на алкохол и непоставяне на обезопасителен
колан. Така съдът е намалил определеното от него справедливо обезщетение с
20 %, в резултат от което същото е присъдено до сумата от 40 000 лв., ведно
със законната лихва от момента на уведомяване на застрахователя от
увреденото лице. Във връзка с последното съдът е намерил за неоснователен
наведения от ищеца довод, че лихва се дължи на по-ранната от двете дати:
след изтичане на седем дни от деликта, когато делинквентът е следвало да
уведоми своя застраховател, или след уведомяване на застрахователя от
делинквента за дължимо обезщетение по застраховка „Каско“ във връзка със
същото събитие. Второто обстоятелство е прието за неотносимо поради липса
на индивидуализиращи данни относно пострадалия в уведомлението.
Същевременно въззивният съд е определил за неоснователно и оплакването на
застрахователя, че не дължи лихва поради непредставена от увреденото лице
банкова сметка, като е аргументирал, че последицата от този факт, свързана с
освобождаване на длъжника от забава, настъпва само при определено от
застрахователя обезщетение, но не и при отказ такова да бъде платено
доброволно.
      Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т.
1 ГПК за преценка на съответствието на въззивното решение с практиката на
ВКС по следните въпроси: 1. Кои са критериите за определяне на справедливо
обезщетение по чл. 52 ЗЗД и какви са задълженията на въззивния съд при
достигане на различен извод относно размера му? и 2. При какви
материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл.
51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?
      По поставените въпроси настоящият състав счита следното:
      1. Според дадените в Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г.
(ППВС №4/1968 г.) разяснения понятието „справедливост“ по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно, а следва да бъде изпълнено със съдържание след
преценка на конкретно обективно съществуващи обстоятелства. При
определяне на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания
като съобразими са посочени характерът на увреждането, обстоятелствата,
при които то е настъпило, допълнителното влошаване на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Освен тези
неизчерпателно изброени в постановлението факти казуалната практика на
ВКС отчита и възрастта на пострадалия, продължителността и начина на
лечение, прогнозата за възстановяване, а също и обществено-икономическите

                                     3
условия в страната към момента на увреждането, ориентир за което са нивата
на застрахователно покритие към същия момент. Счита се още, че начинът на
разрешаване на аналогични случаи е израз на общественото разбиране за
обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което
справедливостта изисква да се съобразява и съдебната практика в сходни
хипотези (Решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ
отд., и цит. там практика).
       В мотивите към ППВС № 4/1968 г. е разяснено, че съдът има задължение
да обсъди и да даде оценка на горепосочените и на всички други специфични,
но намерени за относими, факти. Това задължение тежи и върху въззивния съд
като решаваща инстанция. При изпълнението му той може да достигне до
друг извод за справедливия размер на дължимото обезщетение – било поради
различна преценка относно това кои от релевантните факти са се
осъществили, било поради различна оценка на тяхното въздействие върху
търпените неимуществени вреди. В такъв случай изискването за анализ,
посочено в мотивите към ППВС № 4/1968 г., ще бъде изпълнено само ако
съдът мотивира различния си извод, посочвайки на какво се дължи той.
       2. За да бъде отчетено допринасяне, е необходимо при условията на
пълно доказване възразилият да е доказал такова деяние на пострадалия, което
да е противоправно и да е в причинна връзка с увреждането (като е
въздействало върху самото настъпване на увреждащото събитие или като е
довело до увеличаване на вредоносните му последици). В този смисъл е
константната практика на ВКС, обективирана в мотивите на т. 7 на
Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и
др. При положителен извод за наличие на допринасящо деяние съдът трябва
да изследва в каква степен е допринесло то, като оцени неговата каузалност
спрямо поведението на делинквента (Решение № 183/08.07.2025 г. по к.т.д. №
1355/2024 г. на ВКС, ТК, І отд.). Съобразимите критерии при определяне на
степента на допринасяне са видът, броят и начинът на извършване на
нарушенията от делинквента и от пострадалия, дали някое от тях може да се
окачестви като първопричина, както и дали поведението на пострадалия е
допринесло за самото събитие или само за увеличаване на вредоносния му
резултат (Решение № 259/28.08.2025 г. по к.т.д. № 2445/2024 г. на ВКС, ТК, І
отд.).
       По съществото на касационната жалба:
       С въззивната жалба са наведени оплаквания срещу справедливия размер
на определеното обезщетение и срещу извода за наличие на допринасяне
предвид скоростта на движение на управлявания от пострадалия автомобил
(другите две обстоятелства, сочени като допринасящи, са отречени от
въззивния съд и жалбата на застрахователя в тази част не е допусната до
касационно обжалване, поради което и не следва да бъдат разглеждани).
       1. От доказателствата по делото се установява, че процесното събитие е
настъпило през 2020 г., когато пострадалият е бил на 37 г. Според
заключенията на основната и допълнителната съдебно-медицинската
експертиза в причинна връзка с произшествието М. е получил контузия и
разкъсно-контузна рана на главата, закрито счупване на костите на дясна
подбедрица и счупване на вътрешния израстък на голямопищялната кост в
областта на двата глезена; непосредствено след събитието е бил опериран за
поставяне на остеосинтези и наместване, което е наложило шест дни болничен

                                     4
престой; в период от два месеца от изписването си поради комплексната
травма, засягаща и двата долни крайника, М. е използвал инвалидна количка,
а след това – за около още три месеца се е придвижвал с помощта на патерици;
през 2021 г. на пострадалия е направена нова операция, при която са
премахнати част от поставените при първата операция метални тела с
терапевтична цел (свързано с болничен престой от шест дни); през 2022 г. е
осъществена трета операция за отстраняване на всички останали метални тела
в двата крайника; във връзка с уврежданията си М. е ползвал отпуск за
временна неработоспособност за срок от 210 дни, като понастоящем е
възстановен със следните остатъчни последици: цикатрикси в областта на
коляното и двата глезена, хипотрофия на мускулатурата на десния крак и
скъсяване на дясната подбедрица с около 1 см. Събраните гласни
доказателствени средства потвърждават, че касаторът е преминал през
относително тежък в първите месеци възстановителен процес предвид
едновременното счупване в двата долни крайника, довело до необходимостта
да се използва чужда помощ, особено в периода на придвижване с инвалидна
количка.
       Изложените факти, ведно с данните за минималната работна заплата за
страната към 2020 г., са съобразени от първоинстанционния съд при
определяне на справедливо обезщетение от 65 000 лв. Същите обстоятелства
са отчетени и от въззивния съд, но конкретни съображения за възприемане на
по-нисък справедлив размер на обезщетението (50 000 лв.) спрямо
определения от първоинстанционния съд не са мотивирани. По този начин не
е изпълнено процесуалното задължение на съда, разяснено в ППВС № 4/1968
г., а това е довело и до неправилно определяне на дължимото обезщетение.
Справедливият размер на последното е 65 000 лв., която сума отчита превеса
на утежняващи обстоятелства (едновременна травма, затруднила в значителна
степен самообслужването и социалния живот на пострадалия в първите
месеци след събитието; три оперативни интервенции, наложили болничен
престой, значителен период на трудова дисфункция на човек в активна
работоспособна възраст). Същевременно е налице основание за определяне на
обезщетението под заявения от касатора размер предвид пълното му
възстановяване, вкл. благоприятната прогноза за преодоляване на
хипертрофията на мускулатурата чрез рехабилитация, липсата на негативно
отражение на скъсяването на подбредицата върху стойката или походката, за
които свидетелства вещото лице-лекар, както и минималното отражение на
събитието върху психиката на пострадалия, за което сочат свидетелите.
Горепосоченият размер отчита и по-ниския инфлационен ръст към датата на
събитието (спрямо последвалите години и понастоящем), а също и размера на
обезщетенията, определяни за настъпили в сходен момент увреждания, при
съобразяване на спецификите на всеки случай – така например според
Решение № 50122/15.01.2024 г. по т.д. № 1766/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.,
справедливото обезщетение за настъпили през 2020 г. увреждания, имащи по-
тежки от процесните последици (по-дълъг период на обездвижване, вкл. с
постелен режим, непълно отшумяване на болковия синдром при определени
движения и значителна психологическа травма), е определена сумата от 90
000 лв.; с Решение № 1139/23.10.2024 г. по т.д. № 390/2024 г. на ВКС, ТК, І
отд., пък е определено обезщетение в размер от 50 000 лв. за вреди от събитие,
настъпило в края на 2019 г., травматичните увреждания от което са довели до
по-кратък и по-лек оздравителен процес спрямо този на касатора, но и до
остатъчно ограничение на движенията на увредения крайник и

                                      5
посттравматично стресово разстройство, каквито не се наблюдават в
настоящия случай.
      2. Въз основа на заключението на авто-техническата експертиза
въззивният съд е приел, че пострадалият е допринесъл за настъпване на
събитието, защото е управлявал автомобила си с превишена скорост от 117
км/ч, несъобразена с наличието на автомобил в уширението на пътя, и без да
намали скоростта си при възприетата опасност в нарушение на чл. 20, ал. 2,
изр. 2 ЗДвП, като не е намалил скоростта си при възприетата опасност. Този
извод е неправилен и противоречи на установения механизъм на събитието и
на заключението на експертизата. Произшествието е настъпило на
междуградски път, като непосредствено преди сблъсъка застрахованият при
ответника водач се е намирал в насрещното за пострадалия уширение на пътя,
след което е предприел маневра „обратен завой“, включвайки се първо в
своята, а след това – в чуждата лента, без да пропусне движещия се там
автомобил на касатора. Според вещото лице пострадалият е могъл да
предотврати сблъсъка чрез аварийно спиране, ако в момента, в който
увреждащият автомобил е бил в уширението, се е движил със скорост до 99
км/ч, а в момента, в който увреждащият автомобил е започнал маневрата
„обратен завой“ чрез навлизане в насрещната лента – 51 км/ч. Тези два
момента имат различно значение за възприемане на пътната ситуация.
Стоящият в насрещно уширение на пътя или навлизащият на пътното платно
автомобил не е признак за предстояща опасност за водач, движещ се
противоположно, тъй като това е нормална пътна обстановка, при която двата
автомобила могат да се разминат безпрепятствено и независимо от скоростта
си. Първият момент, в който за касатора е била предвидима опасност от
сблъсък, е този, в който увреждащият автомобил е започнал навлизане от
своята в насрещната (на касатора) лента. В такъв случай обаче, за да е
предотврати удара, касаторът е следвало да се движи със скорост от 51 км/ч,
която не може да бъде определена като съобразима за пътната обстановка по
смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП – светло и сухо време, прав участък на
междуградски път с разрешена скорост от 90 км/ч., наличие само на един
автомобил, включващ се в движението от уширение на насрещната за касатора
лента, и отлична пътна видимост между двамата водачи. Всички условия са
сочели на възможност за безопасно разминаване, а извършването на маневра
„обратен завой“ и то без пропускане на видимия насрещно движещ се
автомобил не е било предвидимо за касатора. И тъй като съобразената за
посочените условия скорост надвишава 51 км/ч., то предприемането от
пострадалия на правомерно поведение чрез намаляване на скоростта до
съобразена такава, не би предотвратило събитието. Липсва следователно
причинност.
      Значителната скорост на движение на касатора би могла да е в друга
каузалност с настъпилото събитие – ако е довела до грешна преценка на
извършващия маневрата „обратен завой“ относно времето, с което разполага,
за да я довърши безопасно при наличие на автомобил в същата лента на
разстояние от около 95 м (според вещото лице това е приблизителното
разстояние, на което се е намирал управляваният от пострадалия автомобил
към момента на навлизане на делинквента от уширението на пътя). В случая
обаче от показанията на деликвента не се установява такава причинност, а
последната не може да бъде предполагана.
      Наред с горното, управлението на автомобила от касатора със скорост
над разрешената би могло да допринесе за увеличаване на вредите, но този

                                    6
факт също не е установен – ответникът, черпещ права от правонамаляващото
възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не е провел никакво доказване на факта, че
при по-ниска скорост към момента на сблъсъка касаторът би получил по-
малко или по-леки увреждания.
      Поради изложеното определеното справедливо обезщетение в размер от
65 000 лв. не следва да бъде намалявано, тъй като не е доказано при условията
на пълно доказване възражението за допринасяне. Върху така определеното
обезщетение се дължи законна лихва, чийто начален момент на начисляване е
определен правилно от въззивния съд – това е моментът на уведомлението на
застрахователя от увреденото лице (18.09.2020 г.) съгласно чл. 429, ал. 3, изр. 2
КЗ. Соченият от касатора момент –изтичане на срока, в който делинквентът е
бил длъжен да уведоми ответника съгласно чл. 430, ал. 1 КЗ, не е релевантен
според нормата на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ, която третира като начало на
лихвоносния период само реалното, а не и фингираното уведомяване на
застрахователя. Както е посочил и въззивният съд, не може да се приеме за
такова уведомяване и заявлението, подадено от делинквента в качеството му
на застрахован по имуществена застраховка за управлявания от него
автомобил, тъй като в това уведомление липсва индивидуализация на
пострадалото лице. Правилно е отречено и правоизключващото възражение на
застрахователя, основано на непосочване от пострадалия на банкова сметка,
по която да бъде изплатено обезщетението – въззивният съд се е позовал на
константната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, че
неизпълнението на задължението на увредедния по чл. 380, ал. 1, изр. 2 КЗ не
води до отпадане на последиците от забавата на застрахователя, щом той не е
определил дължимото обезщетение в срок, а е отказал плащането му на друго
основание.
      При тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено в
частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът е
отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 42 250 лв., и с която
първоинстанционното решение е потвърдено в частта за отхвърлянето му за
сумата над 42 250 лв. до 65 000 лв., като на касатора бъде присъдено
допълнително обезщетение в размер от 25 000 лв. На основание чл. 3 и 4 от
Закона за въвеждане на еврото в Република България присъждането му следва
да се извърши в официалната валута на страната – евро. При спазване на
условията на чл. 12 и чл. 13 от същия закон евровата равностойност на сумата
от 25 000 лв. се определя на 12 782,30 евро. Въззивното решение следва бъде
оставено в сила в частта, с е потвърдено първоинстанционното решение за
отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 65 000 лв. до 85 000 лв.
      По разноските:
      С оглед изхода от делото ищецът има право на допълнителни разноски за
първата и въззивната инстанция в размер от 471,26 евро, които трябва да се
присъдят към вече присъдените с въззивното решение разноски в размер от
1543,68 лв. (1534,65 лв. + 9,03 лв.). Следва да му се присъдят и разноските за
адвокат в производството по чл. 290 ГПК в размер от 1 386,17 евро.
Присъждането на разноски за адвокатска защита в производството по
касационната жалба на ответника не е предмет на настоящото решение, тъй
като касае вече приключило с недопускане на касационно обжалване
производство, акта по който не е бил обект на процедура по чл. 248 ГПК.
      На процесуалния представител на ищеца се дължи възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за първата и въззивната инстанция съобразно изхода от

                                       7
делото. То се определя въз основа на базата, послужила за определянето му в
съответните актове, с която като непроменена по реда на чл. 248 ГПК
настоящият състав е обвързан, и възлиза съответно на 3 879,35 евро и 4 186,49
евро или общо 8 065,84 евро.
      С оглед изхода от делото част от присъдените на ответника разноски не
се дължат – над сумата от 386,45 лв. за първата инстанция, над сумата от 49,79
лв. за разноски за държавна такса за въззивно обжалване и над 150 лв. за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. За защита в
производството по чл. 290 ГПК ответникът не претендира разноски.
      На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати на
държавата държавна такса за всяка от трите инстанции в общ размер от 813,98
евро.
      Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо
търговско отделение,

                                 РЕШИ:
       ОТМЕНЯ Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г., В
ЧАСТТА, с която е отменено Решение № 182/18.04.2024 г. по т.д. № 477/2021
г. на ОС-Пловдив за осъждане на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да
заплати на Б. С. М. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за
неимуществени вреди от настъпило на 17.07.2020 г. пътнотранспортно
произшествие над сумата от 40 000 лв. до 42 250 лв., като искът за тази сума е
отхвърлен, и с която решението за отхвърлянето му над 42 250 лв. до 65 000
лв. е потвърдено, и ПОСТАНОВЯВА:
       ОСЪЖДА „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 030269049, да
заплати на Б. С. М., ЕГН **********, на основание чл. 432 КЗ сумата от 12
782,30 евро (допълнително към вече присъдената сума от 40 000 лв.) –
обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили
във връзка с реализирано на 17.07.2020 г. пътнотранспортно произшествие,
ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до погасяването.
       ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1
КЗ е отхвърлен за сумата над 65 000 лв. до 85 000 лв.
       ОСЪЖДА „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 030269049, да
заплати на Б. С. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
471,26 евро – разноски за първата и въззивната инстанция (допълнително към
вече присъдените с въззивното решение в размер от 1 543,68 лв.), както и
сумата от 1 386,17 евро – разноски за адвокат за настоящото производство.
       ОТМЕНЯ Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г.
ИЗЦЯЛО В ЧАСТТА относно присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв
възнаграждение, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
       ОСЪЖДА „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 030269049, да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. П. К. – САК, адвокатско
възнаграждение за първата и въззивната инстанция в 8 065,84 евро с ДДС.
       ОТМЕНЯ Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г. В
ЧАСТТА, с която в полза на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК
030269049, са присъдени разноски за първата инстанция над 386,45 лв., за
втората инстанция – над 49,79 лв. за държавна такса и над 150 лв.

                                      8
юрисконсултско възнаграждение.
     ОТМЕНЯ Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г.
ИЗЦЯЛО В ЧАСТТА относно осъждането на ответника по чл. 78, ал. 6 ГПК,
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
     ОСЪЖДА „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 030269049, да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК на държавата държавна такса за трите
инстанции в общ размер от 813,98 евро.

     Решението не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     9