Допустимост на полицейски показания за лични възприятия извън беседа

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 59
                          гр. София, 28.01.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Ружена Керанова
                            Членове:     Румен Петров
                                         Деница Вълкова

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора А. В. Г.
като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело
от общ характер № 20258002200951 по описа за 2025 година
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Ц. К.,
чрез защитника адвокат С. И. от АК-Варна, срещу решение № 106/18.09.2025
г. по ВНОХД № 20253000600197 на Апелативен съд – Варна по описа за 2025
г.
       В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по
чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с оплаквания за нарушения на закона и съществени
такива на процесуалните правила при аналитичната доказателствена дейност
на съда, както и за явна несправедливост на наложеното наказание, като се
иска подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно да се приложи закон за по-
леко наказуемо престъпление, да се намали наложеното наказание или делото
да се върне за ново разглеждане.
        В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му не се
явяват, редовно призовани и не сочат уважителни причини за това. В писмена
молба защитникът поддържа касационната жалба и не възразява делото да се
разгледа в тяхно отсъствие.
          Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на
касационната жалба, което аргументира с доводи за липса на нарушения при
оценката и анализа на доказателствата. Оспорва възраженията на защитата, че
показанията на полицейските служители са недопустими, като се мотивира с
липса на забрана те да свидетелстват за факти и обстоятелства, които са
възприели лично, а не в резултат на оперативна беседа. Счита, че

                                     1
материалният закон е приложен правилно, а наложеното наказание намира за
справедливо и съобразено с целите по чл. 36 от НК, поради което предлага
ВКС да остави в сила обжалваното решение.
     Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди
доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в
пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното:
          С присъда № 25 от 17.03.2025 г. , постановена по НОХД №
20243100201699 по описа за 2024 г., Окръжен съд–Варна е признал
подсъдимия К. Ц. К. за виновен в това, че на 08.08.2024г., в гр. Варна, без
надлежно разрешително, държал високорискови наркотични вещества - коноп
(марихуана), с общо нето тегло 45,09 грама и съдържание на активен
компонент тетрахидроканабинол 2,48 %,, на стойност 901,80 лв. и
метамфетамин, с общо нето тегло 0,04 грама и съдържание на активен
компонент метамфетамин под 0,1 %, на стойност 2,80 лв., поради което и на
основание чл.354а, ал.3, т.1 и чл.54 от НК му наложил наказание две години
лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл.66, ал.1 от
НК с изпитателен срок от пет години и глоба в размер на три хиляди лева, като
го оправдал по обвинението по чл.354а, ал.1 от НК - затова, че държането на
наркотичните вещества е било с цел разпространението им.
   На основание чл. 354а, ал. 6 от НК съдът е постановил да се отнеме в полза
на Държавата предмета на престъплението, разпоредил се е с веществените
доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски.
   По въззивен протест на прокурора (с искане за осъждане на подсъдимия по
обвинението, за което е предаден на съд и за увеличаване на наказанието) и
въззивна жалба на подсъдимия ( с главно искане да бъде оправдан изцяло) е
било образувано ВНОХД №20253000600197/2025г. по описа на Апелативен
съд – Варна. По него е постановено обжалваното пред ВКС въззивно решение,
с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
        Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от страна
(подсъдим) с право на жалба, срещу оспорим по касационен ред въззивен
съдебен акт, поради което се явява допустима, но разгледана по същество се
преценява като неоснователна.
     Упрекът към въззивния съд, че не е коментирал и не е санирал липсата на
оправдателен диспозитив в първоинстанционната присъда относно
първоначално повдигнатото обвинение по чл.354а, ал.1, пр.4 от НК е
несъстоятелен. Присъдата на ОС-Варна не страда от такъв порок. В
диспозитивната й част изрично е посочено, че съдът „оправдава“ подсъдимия
„по първоначално възведеното му обвинение“ (л.40 от първоинстанционното
дело). Вярно е, че съдът не е написал изрично, че то е било по чл.354а, ал.1,
пр.4 от НК, но това не означава липса на оправдателен диспозитив. Безспорно
между страните обвинението е само едно. То е било неизменно в хода на
досъдебното производство от привличането на подсъдимия в качеството на
обвиняем до предаването му на съд с процесния обвинителен акт и е именно
по чл.354а, ал.1, пр.4 от НК. Цитираната оправдателна част от диспозитива е
подробно аргументирана в мотивите на първоинстанционната присъда с липса

                                     2
на доказателства за това държането на наркотичните вещества да е било с цел
разпространението им, ерго с недоказаност на обвинението по чл.354а, ал.1,
пр.4 от НК, което закономерно е обусловило оправдаването на подсъдимия по
това обвинение. Не на последно място, срещу въпросната оправдателна част
от диспозитива на присъдата е подаден въззивен протест с искане за осъждане
на подсъдимия и по това обвинение. Въззивният съд е изложил подробни
съображения за неоснователността на протеста, както и на постъпилата
въззивна жалба, съответно за липса на основания за отмяна или изменение на
присъдата на ОС - Варна (л.30-32 от въззивното дело), което съгласно чл.338
от НПК е предпоставило постановяването на потвърдителния диспозитив на
обжалваното решение. Когато въззивната инстанция постанови решение, с
което потвърждава присъдата, не е необходимо в съдържателен план повторно
да възпроизвежда с думи отразените в нея оправдателни или осъдителни
диспозитиви. Поради това ВКС не се съгласява с довода в касационната жалба
за накърнено право на защита на подсъдимия поради липса на оправдателен
диспозитив относно обвинението по чл.354а, л.1, пр.4 от НК, че подсъдимият
е държал наркотични вещества с цел разпространението им.
      Въззивното решение в частта, с която е потвърдено оправдаването на
подсъдимия по посоченото обвинение, не е атакувана със съответен
касационен протест, поради което е извън пределите на настоящата първа по
ред касационна проверка.
           Оправдаването на подсъдимия от касационната инстанция за
престъплението по чл.354а, ал.3, т.1 от НК, за което е признат за виновен,
каквото първостепенно искане се съдържа в касационната жалба, принципно е
допустимо, защото касационната инстанция може да постанови оправдателен
съдебен акт (чл.354, ал.1, т.2 от НПК вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК), но само в
рамките на приетите от въззивния съд фактически обстоятелства. От
изложените от касатора съображения е видно, че именно те се оспорват с
оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в
аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд. Същите следва да
бъдат разгледани приоритетно, тъй като, както правилно е посочено в
касационната жалба, доводите за неправилно приложение на закона и явна
несправедливост на наложеното наказание могат да се проверят само, ако
фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК са установени
законосъобразно.
       Изразеното несъгласие с фактическите изводи на апелативния съд, за
които се твърди, че не се подкрепят от доказателствата по делото, сочат на
довод за необоснованост, която не е сред основанията, на които може да се
предизвика касационна проверка видно от разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от
НПК. Необосноваността на практика представлява несъответствие между
установените в атакувания съдебен акт фактически положения и събраните по
делото доказателства. Принципно касационната инстанция не може да
подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите,
включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК и не разполага с
процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените
материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите.

                                    3
Поради това ВКС ще се ограничи да разгледа само оплакванията за
несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на
оспорените в касационната жалба доказателствени материали и то само
относно обвинението, което въззивният съд е приел за доказано.
      В тази връзка, като недопустим източник на доказателства се оспорва
протокола за претърсване и изземване, като се твърди неяснота кой е открил
наркотичните вещества предвид заявления на свидетелите полицейски
служители, че лично открили наркотичните вещества, но не били вписани
като участници в действието, нито дори като присъстващи. Доводът е
несъстоятелен. За да се позоват на данните от въпросното действие по
разследването в досъдебното производство, предходните съдилища са се
аргументирали със съответствието на протокола с процесуалните изисквания,
както и с получената по реда на чл.161 от НПК санкция от съда. В него е
отразено, че претърсването и изземването на наркотичните вещества е
извършено от разследващ полицай М. Т., чиято компетентност като орган на
досъдебното производство не се оспорва от страните. Освен младши експерт
от БНТЛ при ОД МВР – Варна и поемните лица, при претърсването е
присъствал и подсъдимият, който в обясненията си признава, че е ползвал
помещенията, в които са открити наркотичните вещества, както и че
употребява марихуана от дълго време. Свидетелските показания на
полицейския служител Д., че „разследващия полицай“ е участвал в
претърсването и изземването заедно с полицейски служители, които
фактически претърсвали помещенията (л.31 гръб от първоинстанционното
дело), също кореспондират с отразеното в протокола участие на разследващия
орган. Поради това съдилищата не могат да бъдат основателно упрекнати, че
са ценили като процесуален документ с достоверно съдържание оспорения
протокол въпреки липсата на отразяване на всички присъстващи лица. Фактът,
че при извършване на претърсването и изземването са присъствали и
полицейски служители, които са извършили фактически действия по
откриването на наркотичните вещества, не води сам по себе си до процесуална
недопустимост на действието по разследването, съответно на протокола,
който го документира, доколкото от доказателствата по делото се установява,
че процесуалното действие е ръководено и осъществено от компетентен
разследващ орган. Участието на полицейските служители е било ограничено
до съдействие и изпълнение на негови разпореждания. Опорочаване би било
налице единствено при подмяна на процесуалната функция на разследващия
орган и фактическо извършване на действията по претърсване и изземване от
некомпетентни лица при неучастие и изобщо неприсъствие на компетентен
разследващ орган, какъвто не е процесният случай.
    Безпредметно е да се анализира въпросът допуснати ли са нарушения на
Инструкция 8121з-1161 от 5.09.2017 г. за организацията и реда за
осъществяване на конвойната дейност в МВР във връзка с обстоятелството, че
подсъдимият е бил отведен като задържано лице за извършване на
претърсването и изземването в дома си без да са оформени конвойните
документи, тъй като в обясненията си подсъдимият потвърждава, че е
присъствал на въпросното действие по разследването и не оспорва, че е

                                    4
подписал собственоръчно протокола без възражения (л.22 от ДП).
     Неоснователно се атакуват като процесуално недопустими свидетелските
показания на полицейските служители, макар да не се сочи поименно в
касационната жалба показанията на кои от тях конкретно се оспорват.
Касаторът изразява общо становище, че осъщественото от полицаите
наблюдение на подсъдимия преди задържането му по ЗМВР и беседването с
него изключват процесуалната възможност те да бъдат разпитвани като
свидетели съгласно забраната в чл.118, ал.2 от НПК. Това възражение е
правено и пред въззивния съд, който на стр. 4-5 от обжалваното решение е
изложил споделими съображения за неговата неоснователност, с които ВКС се
съгласява напълно и намира за безполезно да ги повтаря. Важно е да се
акцентира, че забраната в посочената разпоредба, действително е абсолютна,
но само относно добитата от полицейските служители информация от
разузнавателните беседи, а не и за личните им възприятия отвъд тях, като
например, според особеностите на процесния казус - непосредствените им
наблюдения за действията и срещите на подсъдимия преди задържането му,
местоположението на наркотичните вещества и техните особености, за които
полицейските служители могат да свидетелстват. Предходните съдебни
инстанции не само не са се отклонили от това процесуално правило, а
подробно са аргументирали приложението му, като въззивният съд е посочил
относима съдебна практика на ВКС. В същата насока е и Решение №
375/01.07.2024 г. по н.д. №473/2024 г., ВКС, първо н.о. Обратното разбиране
на защитата не държи сметка за правилата за тълкуване на правните норми
(чл.46 от ЗНА), които изискват съобразяване с целта на тълкувания акт и
основните принципи на наказателния процес. Правилно въззивният съд се е
насочил да анализира мотивите за въвеждането на въпросната забрана, приета
със ЗИД на НПК, обн. ДВ, бр.18/24 г., които с оглед заявените от законодателя
цели, съответстват на даденото тълкуване в обжалвания въззивен акт.
Допълнението в чл.118, ал.2 от НПК с израза „както и разузнавателни беседи
по смисъла на Закона за Министерството на вътрешните работи“ е обвързано с
конкретно осъдително решение на ЕСПЧ от 8.03.2018 г. по делото Димитър
Митев срещу България и цели обезценяване до степен на пълно изключване
на доказателствената сила на уличаващата подсъдимия информация, изводима
от разузнавателни беседи с него в отсъствие на адвокат и без да му е
разяснено правото на защита в аспекта на правото да запази мълчание и да не
се самоуличава. Като се остави настрана, че в случая подсъдимият е бил
изрично известен за тези права още в качеството му на заподозряно лице, в
момента на задържането по ЗМВР (вж. приложената на л.82 от ДП заповед за
задържане по ЗМВР, съдържаща нужните разяснения, подписани лично от
подсъдимия), липсват каквито и да е индиции, както в посоченото решение на
Съда в Страсбург (вж. по - подробно пар.67-72), така и в изложените пред
Народното събрание мотиви на вносителите на законопроекта, за това
полицейските служители, които са извършили разузнавателна беседа по
ЗМВР, да бъдат априори изключени от кръга на свидетелите и да не могат
изобщо да свидетелстват за други факти, допринасящи за разкриване на
обективната истина, които са възприели лично и непосредствено преди или


                                     5
след беседата. Поради това оплакването, че при установяване на релевантната
фактология, въззивният съд се е позовал на свидетелските показания на
полицейските служители за местоположението на наркотичните вещества в
жилището на подсъдимия и пристройката към него, както и на
непосредствено възприетото от тях обстоятелство, че подсъдимият е
присъствал на претърсването и изземването им е неоснователно. В подкрепа
на този изряден, според настоящия касационен състав, доказателствен подход
на въззивния съд да приеме за годни оспорените показания на полицейските
служители, е и незасегнатата от допълнението в чл.118, ал.2 от НПК (ДВ,
бр.18/24 г.) редакция на заварената разпоредба в чл.118, ал.1, т.3 от НПК.
Съгласно нейната редакция служителите на Министерството на вътрешните
работи могат да бъдат разпитвани като свидетели, когато са присъствали при
извършване на претърсване и изземване т.е., ако не са били разследващи
органи от изброените в чл.193 и чл.194 от НПК, какъвто е случаят с
оспорените свидетелски показания. Те могат да бъдат разпитвани за фактите
по чл.117 от НПК, които лично са възприели извън комуникацията си с
подсъдимия. В конкретния случай оспорените от защитата свидетелски
показания изхождат от полицейски служители, които са свидетелствали за
личните си възприятия относно обстоятелства от предмета на доказване по
чл.102 от НПК, възприемането на които не влиза в конфликт с правилата за
доказването, както неправилно счита защитата. Въззивният съд не се е позовал
на никаква информация от разузнавателни беседи на полицейските служители
с подсъдимия К., включително преди да е бил задържан по ЗМВР. Важно е
също да се отбележи, че оспорените в касационната жалба свидетелски
показания на полицейските служители не са единствен и решаващ
доказателствен материал, на който съдилищата са основали съвпадащите си
фактически изводи за деятелността на подсъдимия. В хода на съкратеното
съдебно следствие пред първоинстанционния съд по чл.371, т.1 от НПК, освен
прочетеното заключение на физико-химичната експертиза, което потвърждава
видовете, състава и количествата инкриминирани наркотични вещества и
коментирания вече протокол за претърсване и изземване с фотоалбум към
него, са изслушани обясненията на подсъдимия, който признава, че
наркотиците са негови и са били за лична употреба (л.29 гръб от
първоинстанционното дело). Поради това буди недоумение оплакването в
касационната жалба за липса на доказателства по отношение авторството на
вмененото престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК и по-конкретно че не било
доказано подсъдимият да е държал в дома си наркотични вещества.
Обясненията на подсъдимия не са изолирани от останалия доказателствен
материал, а обратно – подкрепят се от него, което изключва и претендираното
нарушение на забраната в чл.116, ал.1 от НПК присъдата да се основава само
на самопризнанието на подсъдимия. Липсата на дактилоскопни следи от
подсъдимия, ДНК и други веществени доказателства не формира фатален за
съдбата на обвинението извод, както се претендира в касационната жалба, тъй
като индивидуалната връзка на дееца с намерените наркотични вещества е
потвърдена от мястото на държането им, посочено в протокола за претърсване
и изземване като негов дом, както и от обясненията му пред съда.


                                     6
     Неоснователно се твърди нарушение на изискването в чл.305, ал.3 от НПК
за преодоляване на противоречие в доказателствените материали. Такова в
контекста на направените признания от дееца не се констатира. Освен това
въпросният довод не държи сметка, че съгласно чл.339, ал.3 от НПК
посочената разпоредба е приложима при постановяване на нова (обратна)
присъда. При потвърждаване на първоинстанционната присъда съгласно
чл.339, ал.2 от НПК е достатъчно съдът да посочи основанията, поради което
не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, което видно от
съдържанието на обжалваното решение е съобразено. Това опровергава
възражението за липса на мотиви.
        При така посочените от касатора доводи за процесуални пороци и
изложените аргументи за тяхната несъстоятелност, Върховният касационен
съд намира, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от
НПК.
          Касационната проверка не установи допуснато от въззивния съд
нарушение на закона при определянето на правната квалификация на
извършеното от подсъдимия К. деяние като по-леко наказуемо престъпление
от посоченото в обвинителния акт по чл. 354а, ал. 1, пр.4 от НК. В рамките на
установените факти, с преквалифициране на деянието като престъпление по
чл.354а, ал.3, т.1 от НК, законът е приложен правилно. Вън от доводите, че
от доказателствата по делото не биха могли да се направят изводи за
доказаност на обвинението за държане на наркотичните вещества, за които
вече се изложиха съображения за тяхната несъстоятелност, в жалбата не се
съдържат други конкретни аргументи за неправилно приложение на
материалния закон, поради което следва да се приеме, че не е налице
претендираното касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК.
       Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложените
на подсъдимия наказания, която също се аргументира главно с несъстоятелни
доводи за недоказаност на обвинението.
            За извършеното престъпление законът предвижда кумулативно
налагането на следните наказания: от една до шест години лишаване от
свобода и глоба от две хиляди до десет хиляди лева. При така установената
наказуемост всяко наложено наказание, съответно две години лишаване от
свобода и три хиляди лева глоба е по-близо до предвидените в закона
минимуми. Това изключва явна несправедливост по критериите в чл.348, ал.5,
т.1 от НПК, особено като се отчете приложението на условното осъждане по
чл.66, ал.1 от НК и че предмет на престъплението са два вида високорискови
наркотични вещества, което допълнително завишава степента на обществена
опасност на извършеното и изключва допълнително снизхождение в
светлината на правилата по чл.54 от НК. Въззивният съд е извършил
внимателна проверка за правилността на индивидуализацията на всяко
наказание от санкционния кумулативен комплекс, като не е уважил въззивния
протест за тяхното увеличаване и се е съгласил с мотивите на
първоинстанционния съд, че наказанията следва да се определят при превес
на смекчаващите обстоятелства (чисто съдебно минало на дееца поради
настъпила реабилитация, трудова заетост, самопризнания и социална

                                     7
ангажираност) над отегчаващите обстоятелства (наличието на различни
видове високо рискови наркотични вещества). Правилно въззивният съд е
отказал приложението на чл.55 от НК, като убедително е аргументирал
 липсата на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността
обстоятелства. Същевременно съдът не е пропуснал да анализира
продължителността на наказателното производство, която не дава основание
за намаляване на наложените наказания от първата инстанция, защото с оглед
особеностите на случая и процесуалното развитие на наказателното
производство не е извън разумните срокове. Не е допуснато надценяване или
подценяване на обстоятелствата, влияещи върху отговорността, като
определените наказания по вид и размер са в унисон с целите за поправяне и
превъзпитание на подсъдимия и за осъществяване на предупредително-
възпиращо въздействие върху останалите членове на обществото.
              При тези съображения, касационната инстанция не намери
кумулативните наказания на подсъдимия К. за престъплението по чл. 354а, ал.
3, т.1 от НК да са явно несправедливи, поради което претенцията за тяхното
намаляване, направена от касационния жалбоподател, е лишена от основание.
         Предвид изложеното, настоящият касационен състав намери, че в
пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на
касационната инстанция липсват основания за намеса в атакувания съдебен
акт, поради което той следва да бъде оставен в сила.
       С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение




                                РЕШИ:


   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 106/18.09.2025 г., постановено по
ВНОХД № 20253000600197 на Апелативен съд – Варна по описа за 2025 г.
   Решението не подлежи на обжалване.

                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     8