Намаляване на обезщетение за бавно разследване на престъпления от възродителния процес

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 245
                                гр. София, 20.04.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Веска Райчева
                                  Членове:     Геника Михайлова
                                               Златина Рубиева

при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова и на прокурора Дечева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело
№ 20258002101719 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ срещу
решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. по описа на
Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение №
2671 от 07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 14081 по описа за 2023 г. от Софийски градски
съд, I ГО, 18 състав, в обжалваната му осъдителна част, с която Прокуратура на Република
България е осъдена да заплати на ищеца А. М. Н. сумата от 30 000 лв., на основание чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, представляващи обезщетение за неимуществени
вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.
дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780 - II/1988 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура - София, а след това преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на Военно-
окръжна прокуратура - София, образувано и водено за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл.
20, ал. 2 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане.
В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК.
Оспорва се изводът на въззивния съд за наличието на причинна връзка между
неприключилото наказателно производство и твърдените от ищеца неимуществени вреди,
изразяващи се в загуба на доверие, безсилие, безпомощност и вяра, поради ненаказването на
виновниците, тъй като чл. 6 от ЕКЗПЧОС /Конвенцията/ не гарантира правото за

                                             1
преследване или осъждане на трети лица за извършеното престъпление. Релевира се
оплакване, че за обезщетяването на вреди, настъпили вследствие на „възродителния процес“
е приложим специалният ред по Закона за политическата и гражданската реабилитация на
репресирани лица, според който такива лица имали право на еднократно обезщетение, което
се определяло по ред, установен от Министерски съвет. Поддържа се довод, че ищецът не е
легитимиран да получи по-висок размер на обезщетение, доколкото не сочи да са били
нарушени други негови граждански права, чието определяне /установяване/ да е в
зависимост от забавянето на наказателното производство. Прави се оплакване, че
присъденият от въззивния съд размер на обезщетението е силно и необосновано завишен, и
не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от
ищеца; нарушен е принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че
съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между
всички относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на
всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение.
Ответникът – А. М. Н., чрез процесуалния си представител, изразява становище за
неоснователност на касационната жалба. Прави искане жалбата да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 4832 от
24.10.2025 г., на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: При
определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б
ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС как се определя и какво е съдържанието на понятието
„справедливост“, изведено в принцип в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?
По поставения въпрос в практиката на ВКС, установена в ППВС № 4/1968 г., решение №
60242/13.01.2022г. по гр.д. № 339/2021 г., ІІІ г.о., решение № 62 по гр.д. № 4227/2022 г., ІІІ
г.о.; решение № 117/22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на ВКС, III г.о.; решение № 382 от
27.06.2025 г. по к. гр. д. № 3589/2023 г., Г. К., ІV г.о. е възприето разбиране, че при
присъждане на обезщетение за вреди, които са пряка последица от неразумно забавените
действия на правозащитните органи, размерът на обезщетението се определя по
справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при
съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност
на производството води до причиняване на неимуществени вреди. При определяне на
обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които следва да се съобразят от съда. За база се вземат икономическите показатели и
стандарт в страната към момента на увреждането и се съобразява как се възприема
понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата,
намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Обезщетението не бива да служи
за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на
увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

                                              2
Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени
претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да
се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото,
личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на
производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, фактическа и правна сложност
предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното
производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот;
значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на
горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед
конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ и тя няма как предварително да бъде определена с обща
значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по
чл. 2б ЗОДОВ.
При този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Четвърто
гражданско отделение, като разгледа жалбата на Прокуратура на РБ и провери обжалваното
решение, с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за частично
основателна, поради следните съображения:
Въззивното производство е образувано по жалба на Прокуратура на РБ, подадена срещу
решение на първоинстанционния съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца
по предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 30 000 лв., причинени в резултат на нарушаване на правото на ищеца на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. №
780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, по което има качеството на пострадал. Въззивният съд е констатирал, че няма
въззивни оплаквания срещу приетите от първата инстанция факти. Посочил е, че пред
въззивната инстанция не са спорни действията на българската държава срещу ищеца в
периода 1985-1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което
ищецът търси обезщетение. Приел е за безспорно установено обстоятелството, че
наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем
същото не е прекратено. Допълнил е, че ноторно и служебно известно е, че е настъпила
смърт и на последния обвиняем. Въззивният съд е приел, че ищецът – А. М. Н. е бил
включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба
и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение
мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. „възродителен процес“ през
периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното
досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г.
Приел е, че по делото е установено, че ищецът е бил един от 94 – мата жалбоподатели,
подали на 04.03.1996 г. жалба, предадена на служител в Генералното консулство на
Република България в Истанбул, адресирана до Главна прокуратура - София срещу бивши
висши държавни и партийни ръководители, за това, че подателите        са били подложени
незаконно на репресии и депортиране от страната. Констатирал е също, че на 10.05.2017 г. А.

                                             3
Н. е подал молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 3 НПК, е поискал да бъде
конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-
София. Впоследствие по негово искане за ускоряване на производството е било образувано
НЧХД № 4733/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 състав.
От показанията на свидетелката Н. – съпруга на ищеца, е приел, че се потвърждават
твърденията на последния за отрицателното въздействие на липсата на справедливост и
осъждане на виновните за „възродителния процес“ лица върху него. От свидетелските
показания на свидетеля Ш., с когото ищецът се е запознал по време на престоя си в лагера в
Белене през 1985 г., и от тези на свидетелката Н. е приел за установено следното: ищецът
ходил до Военния съд и непрекъснато съдействал на разследването; продължавал да чака и
да се надява да бъдат наказани виновните; изключително много се ядосвал, че делото
продължава повече от 30 години, а виновниците не са разкрити и наказани.
От правна страна въззивният съд е изложил мотиви за допустимостта и частичната
основателност на предявения иск по чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ.
На първо място, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за
недопустимост на иска за периода преди приемане на нормата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ, бр.
98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г./, с която е въведен изричен фактически състав на
отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, доколкото към тази датата процесното следствено дело е
било висящо, поради което претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок
следва да бъде разгледана именно по реда на чл. 2б ЗОДОВ, а не по общия ред, който е бил
на разположение на пострадалото лице по силата на чл. 7 от Конституцията на РБ и
непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г.
С оглед изключително дългия период от време от над 33 години, в който инициираното
наказателно производство е неприключило в досъдебната фаза, САС е намерил, че е налице
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 ЕКЗПЧОС. Посочил е, че продължителност на разследването от 33 години е
безпрецедентно голяма, както с оглед установените срокове в НПК (в различните му
редакции от 1991 г. до 2023 г.), които са в рамките на месеци, така и от гледна точка на
средната продължителност на човешкия живот. Съдът е съобразил фактическата и правна
сложност на делото, но посоченото не е разколебало извода му за наличие на нарушение
поради установените множество процесуални нарушения, сочещи към неефективността на
разследващите органи, както и обстоятелството, че ищецът не е препятствал разследването,
а напротив – предприел е действия за ускоряването му, явявайки се пред разследващите
органи за даване на показания като свидетел, както и иницииране на нарочно производство
със същата цел. Допълнил е, че продължителността на производството значително
надхвърля законоустановените срокове до степен, че още през 2000 г. това забавяне е довело
до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт.
Въззивният съд е изложил съображения как следва да бъде определено обезщетението за
неимуществени вреди по справедливост (по смисъла на чл. 52 ЗЗД), изброил е по вид


                                            4
обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при непозволено увреждане, изразяващо
се в нарушаването на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в
разумен срок.
Решаващият съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични
случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за
обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се
съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Посочил е, че макар обичайни и типични
за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени в един много
продължителен период от време. Отчел е, че ищецът е проявил ангажираност в
наказателното производство. Приел е, че ищецът е имал очаквания да бъдат възмездени
търпените несгоди. За да определи обезщетението в размер на 30 000 лв., съдът е посочил,
че взема предвид обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на
неимуществените вреди към датата на подаване на исковата молба –14.12.2023 г. Относно
искането на Прокуратурата за намаляване на определения от първоинстанционния съд
размер на обезщетението – 30 000 лв., въззивният съд е приел, че същият отговаря на
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД и не следва да бъде намаляван. Посочил е, че в
практиката на ЕСПЧ е установена оборима презумпция, че всяка неразумна
продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. В
конкретния случай е определил, че най-същественото и специфичното в казуса е, че вредите
се търпят изключително дълъг период от време, като през 1991 година ищецът е бил на 38
години, а към датата на предявяване на иска на 70 години. От посоченото е направил извод,
че през по-голяма част от съзнателния си живот той е очаквал установяване на истината за
събитията по време на „възродителния процес“, което само по себе си би било вид
възмездяване на личните му душевни болки и унижения. Взел е предвид, че
неефективността на разследването, довело до обективна невъзможност за евентуалното
осъждане на обвиняемите, поради смъртта им, е засилило чувството му за липса на
справедливост и разочарованието от институциите и загуба на доверие в тях. Съдът е
споделил мотивите на първата инстанция във връзка с останалите обстоятелства от значение
за определяне на размера на обезщетението, а именно: интензитетът на упражнената спрямо
ищеца репресия в контекста на обусловения от нея висок залог за ищеца от забавеното
разследване, липсата на ефект от заявените от него искания за прилагане на мерки за
ускоряване на наказателното производство.
Настоящият съдебен състав намира, че при определянето на фактите и обстоятелствата,
които имат значение за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на
ВКС. Правилно въззивният съд е приел, че конкретната продължителност на производството
значително надхвърля законоустановените срокове, както и че значителното забавяне на
разследването е довело още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията,
поради което очакваният резултат вече е невъзможен. Правилно съдът е констатирал, че това
дело е имало голямо значение за ищеца, което предопределя и особената важност на
производството за разследване и наказване на виновните. Правилно е приел, че чувството за


                                           5
справедливост на ищеца е било нарушено, чувствал се безсилен и не вярвал, че ще дочака
справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност от виновните лица.
Правилно е отчел и обстоятелството, че към момента на започване на наказателното
производство ищецът е бил в млада възраст, а към момента на приключването му на 70
години. Но настоящият касационен състав намира, че изводите във въззивното решение
относно високия интензитет на търпените от ищеца негативни преживявания са неправилни.
Това е обосновало присъждане на обезщетение в завишен размер и се е отразило на
правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага
настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.
Както приема ЕСПЧ в практиката си, относно неимуществените вреди съществува оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива.
Неразумната продължителност на наказателното дело и изложените по-горе специфични
обстоятелства предполагат изпитване на безпокойство от развитието на делото,
неудовлетворение, усещане за преднамерено неглижиране и неефикасна защита от
държавата, ненаказуемост за виновните и засегнато чувство за справедливост, както и на
доверието на пострадалия в институциите и държавността, поради забавяне на делото. В
конкретния случай обаче извън тези обичайни вреди не са налице допълнителни, водещи до
определянето на по-висок размер на обезщетението така, както е приел въззивният съд. По
делото не са представени каквито и да било доказателства, които да установяват негативни
изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната
продължителност на следственото дело. По делото липсват доказателства за трайна промяна
в психико-емоционалното състояние на ищеца, налагащо присъждането на обезщетение в
приетия от въззивния състав размер. Не са ангажирани доказателства, от които да се
установи, че воденото наказателно производство се е отразило негативно върху личната му и
професионална реализация – той е успял да създаде семейство, реализирал се е
професионално, създал е приятелства и нормална социално-битова среда. Следва да се
съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които
са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и
вредите от престъплението (решение № 60265 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1701/2021
г., IV г.о.). Ето защо, за установеното въз основа на ангажираните гласни доказателства по
делото, че ищецът бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в
[населено място] дол в периода 1985-1989 г., той не може да търси обезщетение. Тези вреди,
освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на
ЕКПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. Не без
значение е и обстоятелството, че обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от
деянието, предмет на забавеното наказателно производство, като вредите от самото деяние
имат значение единствено за преценката относно залога/значението, което делото е имало за
пострадалия. Ето защо, настоящият касационен състав счита, че присъденият от въззивния
съд размер на обезщетение не съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52
ЗЗД и на отговора на правния въпрос. В този смисъл е неоснователно искането на ответника
по касационната жалба съдът да остави в сила решението в обжалваната част. Сочената от


                                            6
ответника по касационната жалба разлика в присъжданите от съставите на ВКС
обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ произтича от различните факти при
различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Разпоредбата на чл. 52
ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е
невъзможна, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било
методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди.
При тези обстоятелства и като съобрази отговора на правния въпрос, както особеностите на
конкретния случай, като взе предвид икономическите показатели и стандарт в страната към
релевантния момент съдът приема, че размерът на обезщетението следва да бъде определен
на 18 000 лв.
Посоченото налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора.
Обжалваното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с
което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. М. Н. разликата над
18 000 лв. /9 203.25 евро/ до 30 000 лв. /15 338.76 евро/ се явява неправилно, поради което
следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като касационната инстанция
постанови решение, с което да отхвърли претенцията за сумата от 12 000 лв. /6 135.50 евро/,
представляваща разликата над 18 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано
от 14.12.2023 г. до окончателното плащане.
Воден от горните мотиви, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на
Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал. 2 ГПК,
                                      Р   Е   Ш   И :
ОТМЕНЯ решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. от
Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 2671 от
07.05.2024 г. по гр. д. № 14081/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 18 състав, за
осъждането на Прокуратура на Република България да заплати на А. М. Н., на основание чл.
2б, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 18 000 лв. /9 203.25 евро/ до 30 000 лв. /15 338.76 евро/, ведно със законната
лихва, считано от 14.12.2023 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. М. Н. против Прокуратура на Република България, иск с
правно основание чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за сумата от 12 000 лв.
/6 135.50 евро/ - разликата над 18 000 лв. /9 203.25 евро/ до 30 000 лв. /15 338.76 евро/,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 14.12.2023 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. от
Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.


                                                   Председател: _______________________



                                              7
    Членове:

          1. _______________________

          2. _______________________




8