Изисквания към искова молба на пострадал за обезщетение за бавно правосъдие

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 443
                          гр. София, 01.07.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети
декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:


                            Председател: Владимир Йорданов
                            Членове:     Димитър Димитров
                                         Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско
дело № 20248002100743 по описа за 2024 година
         Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по
повод на касационна жалба с вх. № 225/05.01.2024 година, подадена от И. И.
К., срещу решение № 615/20.11.2023 година на Окръжен съд Велико Търново,
постановено по гр. д. № 823/2023 година.
         С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Велико
Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 978/03.08.2023 година
на Районен съд Велико Търново, VІ-ти състав, постановено по гр. д. №
908/2023 година, с което е отхвърлен предявеният от И. И. К. срещу
Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от
ЗОДОВ за заплащане на сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от него в резултат на разглеждането на досъдебно производство
№ ЗМ-346/2022 година по описа на РУМВР Велико Търново извън разумния
срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС неимуществени вреди.
         В подадената от И. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това,
че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при


                                     1
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република
България иск, с правно основание чл. чл. 2б от ЗОДОВ да бъде уважен.
        Ответникът по подадената касационна жалба Прокуратурата на
Република България не е подал отговор на същата, като в проведеното
съдебно заседание е изразил становище, че както въззивното, така и
първоинстанционното решение са недопустими, като постановени по
нередовна искова молба, поради което трябвало да бъдат обезсилени.
         И. И. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.12.2023
година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. №
225/05.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от
ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните
изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради
което е допустима.
         С постановеното по делото определение № 3892/14.08.2024 година
обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението
на правния въпрос свързан със съдържанието на исковата молба в случаите
когато лице, което е жертва на престъпление, търси обезщетение по чл. 2б от
ЗОДОВ за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното
производство срещу извършителя в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КПЧОС, а именно достатъчно ли е да бъде посочено, че лицето е жертва на
престъплението или трябва да се посочат и други обстоятелства,
обосноваващи интереса и правото за търсеното обезщетение
         По така формулирания правен въпрос съставът на ВКС, ГК, ІV г. о.
намира, че допустимостта на исковото производство, а оттам и на
постановеното по него съдебно решение, се обуславя от наличието, и то през
целия период на производството, на положителните и липсата на
отрицателните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск. Едва от положителните процесуални предпоставки за
надлежното упражняване на правото на иск е сезирането на съда с отговаряща
на изискванията на закона искова молба. Последната представлява изявление
на ищеца, отправено до съда, с което той претендира защита на нарушеното си
материално право. Основните изискания за съдържанието на молбата са


                                      2
посочени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тези по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т.5 от
ГПК са от съществено значение, тъй като въз основа на тях се
индивидуализира спорното, между страните, материално право и се определя
предмета на делото. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК исковата молба трябва
да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът
(основанието на иска). Същите представляват твърдените от ищеца факти и
връзките между тях, които според него пораждат твърдяното от него
материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и
преюдициалните правоотношения, като определят и съдържанието на това
право. Не са установени конкретни изисквания за начина на изложение на тези
факти, но същото трябва да е разбираемо, като съдържащите се в него
фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че
съдът да може да определи точно и безпротиворечиво каква е фактическата
обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на
която основава претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е
длъжен да дава правна квалификация на предявения от него иск, на
изложените от него фактически твърдения или на част от тях, а дори и да даде
такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на квалификацията е
задължение на последния, съгласно посоченото в чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Самото изложение трябва да е логически свързано със съдържанието на
петитума на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съгласно последната
разпоредба исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои
направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право
и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и
обема на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по
силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Искането трябва да е ясно и пълно, а също така
да произтича и да е логически свързано и да произтича от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в
случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези
твърдения. Тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е
необходимо в петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието,
на което се основава искът. В случаите, когато някои от посочените в чл. 127,
ал. 1 от ГПК елементи на исковата молба липсва, както и когато
обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни,
неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между тях

                                       3
или между посочените в тях страни и страните посочени в адресната част на
исковата молба, както и когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е
налице нередовност на същата. За редовността на исковата молба съдът следи
служебно, тъй като правото на иск може да бъде надлежно упражнено само с
редовна искова молба, поради което това е условие за допустимостта на иска, а
оттам и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При
констатирането на такива нередовности съдът следва да процедира по начина
указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде на ищеца ясни и
точни указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата
и ако той бездейства в определения за това срок да върне молбата. Съдът е
задължен да следи за редовността на исковата молба през цялото време на
производството като правомощията на горните инстанции в тази връзка с
посочени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001
година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 година,
постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР №
2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на
ВКС. От една страна непосочването на конкретна правна норма, от която
следват правните твърдения във връзка с посочените обстоятелства по
конкретното дело не е недостатък на исковата молба, но от друга страна
декларативното твърдение, че ищецът има права, чиято защита търси от съда
и които произтичат от определена правна норма, не може да замести
изложението на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК.
         Легалното определение на понятието „жертва“ на престъплението в
националното право е „пострадал“ от престъплението, като съгласно чл. 74 от
НПК това е лицето, което е търпяло имуществени или неимуществени вреди
от престъплението. Това качество обаче не е равнозначно на качеството жертва
на нарушение на КПЧОС по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, което
произтича от нарушение от страна на Държавата на някое от правата
провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея. В случаите по
Конвенцията е възможно, с оглед на кумулативната преценка на засегнатите от
твърдяното престъпление права на пострадалото лице, интензитетът на
засягането и характеристиката на извършителя, то да осъществява хипотезите
на нарушение на защитените от чл. 2 или чл. 3 от КПЧОС права на
пострадалия. В този случай задължението на Държавата да разгледа делото в
разумен срок е съставна част от задължението й да проведе ефективно

                                     4
разследване на деянието, като нарушението на същото предполага
установяване и на допълнителни факти и обстоятелства, наред с неразумния
срок на производството, което налага тези хипотези да бъдат разграничени.
Тези нарушения обаче не са идентични с нарушението по чл. 6, § 1 от КПЧОС,
доколкото същото се отнася до нарушение на правото на съответното лице на
справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, което не
следва пряко от извършеното престъпление, а от допуснати във връзка с него
последващи нарушения на защитените от Конвенцията права.
         По силата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КПЧОС, който от своя страна предвижда, че всяко лице при определянето на
неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично
гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд,
създаден в съответствие със закона. Разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е
предвидена като вътрешноправно средство за защита на лицата при
нарушение на правата им по чл. 6, § 1 от Конвенцията, поради което двете
разпоредби трябва да се тълкуват във връзка една с друга, като се има предвид
и смисъла нормата от Конвенцията, така както е изяснен в практиката на
ЕСПЧ, От това следва, че националната разпоредба не установява
самостоятелни основания и състави на нарушения на чл. 6, § 1 от КПЧОС,
извън тези визирани в решенията на ЕСПЧ, поради което отговорността за
нарушенията по националното право се реализира при наличието на тези вече
установени предпоставки. От чл. 6, § 1 от ЕСПЧ е видно, че той разграничава
два аспекта на защитаваното от него право, а именно гражданско правен и
наказателно правен аспект. Докато в гражданскоправния си аспект нормата
дава защита на всяко трето лице, което е страна в гражданското производство
или в такова от което първото зависи, то в наказателноправния си аспект
защитата се предоставя такава само на лицето, срещу което е повдигнато
наказателно обвинение. Това разграничение произтича от обстоятелството, че
по силата на чл. 34 от КПЧОС нарушител на правата се явява съответната
държава членка на Конвенцията. Затова при гражданскоправния спор
действията й могат да засегнат всяка една от страните по делото, освен когато

                                     5
самата Държава не е една от тях. Същевременно осъществяването на
наказателното преследване и осъждане на лицата в наказателното
производство (освен в случаите когато се касае до частно такова, което се
инициира по волята на пострадалото лице) е абсолютен прерогатив на
Държавата, поради което тя не може да наруши свои права по чл. 6, § 1 от
КПЧОС, а само тези на лицето срещу което се води наказателното
производство и което ще търпи неблагоприятните последици от същото.
Поради това неразумния срок на наказателното производство сам по себе си
не е основание за трети лица, извън лицето, срещу което е повдигнато
обвинение, включително и пострадалото от престъплението, да търсят
обезщетение за вреди-§ 90 от решение от 08.07.2004 година на ЕСПЧ, Голяма
Камара, по делото В. срещу Франция, по жалба № 53 924/2000 година; § 96 и §
145-§ 147 от решение от 30.11.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото
О. срещу Турция, по жалба № 48 939/1999 година; § 76 от решение от
26.07.2007 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото П. срещу България, по
жалба № 64 209/2001 година и § 35 от решение от 02.10.2008 година на ЕСПЧ,
Пето отделение, по делото А. срещу България, по жалба №72 001/2001 година,
§ 51 и § 52 от решение от 09.11.2009 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по
делото Т. срещу България, по жалба № 18 527/2002 година. Възможността на
третите лица, включително и на пострадалото от престъплението такова, да
търсят обезщетение за вреди от неразумен срок на провеждане на
наказателното производство не е напълно изключено. Те имат тази
възможност когато наказателното производство е от значение за установяване
на елементи от фактическия състав или за обема на притежавано от третото
лице, съответно пострадалото такова, защитено от националното право
субективно гражданско право или пък се явява предпоставка за възникването
или надлежното упражняване на правото, а също така и когато това то може
да се упражни и се упражнява в наказателното производство-§ 57-§ 70 от
решение от 12.02.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото П. срещу
Франция, по жалба № 47 287/1999 година. Във връзка с това е и решение № 50
038/01.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2093/2022 година по описа на
ВКС, ГК, ІV г. о.
        Предвид на посоченото не конкретното престъпление е основанието
на нарушението от страна на Държавата на правата на третите лица,
включително и на пострадалото от престъплението такова, защитавани от чл.

                                    6
6, § 1 от КПЧОС, а произтичащите и обусловени от него действия или
бездействия, които са довели до невъзможност пострадалия от
престъплението да реализира произтичащо от него и/или свързано с него
субективно гражданско право или е затруднило съществено реализирането му.
Именно тези действия или бездействия като основание за нарушението на
правото на разглеждане на наказателното производство в разумен срок,
представлява и основанието на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което
трябва да намерят отражение в исковата молба, с която този иск се предявява.
Тъй като съдът е ограничен от твърденията на страните той не може служебно
да сочи факти относно предмета на делото то всичките му изводи относно
съществуването или не на спорното право следва да бъдат направени само въз
основа на посоченото от страните. Затова в обстоятелствената част на
исковата молба ищецът трябва да посочи всички факти, които са от значение
за това дали е налице нарушение на чл. 6, § 1 от КПЧОС. Това означава, че
когато такова нарушение се свързва с неразумен срок на наказателното
производство и се твърди от трето лице, включително и пострадал от
престъплението, а не от лицето срещу което се води производството, то
исковата молба трябва да съдържа и факти за това каква е връзката между
производството и гражданско-правната сфера на засегнатото лице.
          С оглед на това в обстоятелствената част на исковата молба по чл.
127, ал. 1, т. 4 от ГПК трябва да се съдържат данни за всички горепосочени
обстоятелства обуславящи правото на пострадалия от престъплението да
търси обезщетение по чл. 6, § 1 от КПЧОС за неразумен срок на наказателното
производство. На първо място трябва да се посочат фактите относно деянието
което пострадалият твърди, че представлява престъпление и лицето, което е
извършител на същото. В случаите когато това е признато с влязла в сила
присъда изискването може да бъде изпълнено с позоваването на присъдата,
предвид задължителната й сила по смисъла на чл. 300 от ГПК. Ако такава
присъда обаче не е налице, а наказателното производство още е висящо,
ищецът дължи посочване на основните факти относно деянието, за което
твърди, че е престъпление и които покриват фактическия състав на същото,
както и тези, обосноваващи авторството на деянието (ако извършителят е
известен). Това е необходимо не само за да се обоснове качеството на ищеца
като пострадал от престъплението, но и за да може да бъде извършена
преценка за фактическата и правна сложност на производството. Освен това

                                     7
трябва да се изложат и твърдения за наличието на образувано по повод на
твърдяното престъпление наказателно производство и това, че същото е
проведено в неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КПЧОС. Наред с това
трябва да се посочат и фактите обуславящи съществуването на твърдяното,
субективно гражданско право, което било нарушено от неразумния срок на
наказателното производство, обоснове връзката между производството и
субективното право, а оттам и нарушението на последното, настъпилите
вследствие на това вреди-невъзможност субективното право да възникне или
да бъде упражнено валидно, да бъде установено неговото съдържание и обем,
погасяването на същото и други. Последното е необходимо за да може да бъде
преценявано и това какви точно са претърпените вследствие на тази
невъзможност вреди, какъв е техния размер и дали те не са надлежно
компенсирани преди производството за обезщетение или в неговия ход-
доколкото ищецът трябва да има качеството на жертва на нарушение по всяко
едно време-от образуването до приключването на производството. Фактите,
обуславящи горепосочените обстоятелства трябва да бъдат, ясно, точно и
пълно посочени, а не само декларативно да бъде заявено съществуването им
или то да може да се извлича от останалите факти в изложението по чл. 127,
ал. 1, т. 4 от ГПК. Съдът нето може да замести страната при посочването на
фактите обуславящи дадено релевантно обстоятелство, нито да предполага
какво е то с оглед на останалите обстоятелства. Затова посочването само на
обстоятелството, че лицето е пострадал от престъпление не е достатъчно за да
се обоснове съществуването на материално правоотношение за обезщетение,
което да се защитава с предявения от ищеца иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ във
връзка с чл. 6, § 1 от КПЧОС. В този случай правото на обезщетение на
пострадалия от престъпление произтича от нарушението на защитеното му от
закона субективно гражданско право, което е в следствие на неразглеждането
на наказателното производство в разумен срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС, поради
което не е пряко следствие от последното.
         Предвид изложеното следва да се приеме, че при посочване в
обстоятелствената част на исковата молба по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ само на
това, че ищецът е пострадал от престъпление и търпи вреди от неразумния
срок на провеждането на наказателното производство за това престъпление, е
налице непълнота на молбата. В този случай съдът трябва да действа съгласно
правомощията си по чл. 129, ал. 2 от ГПК и да остави исковата молба без

                                     8
движение, като даде на ищеца указания относно евентуалното попълване на
исковата молба с липсващите обстоятелства, така както са посочени по-горе.
С това правомощие съгласно т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по
тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР №
1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС и в т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004
година на ОСГТК на ВКС разполага и въззивния съд. Такова уточнение се
налага и с оглед но това твърдяното от ищеца нарушение по чл. 6, § 1 от
КПЧОС да бъде изрично разграничено от евентуалното нарушение на правата
по чл. 2 и по чл. 3 от Конвенцията, доколкото е възможно припокрИ.е върху
тях.
          В практиката си, така както е цитирана по-горе, ЕСПЧ е приемал, че
не е налице нарушение на чл. 6, § 1 от КПЧОС в случаите, когато
пострадалото лице твърди вреди само от необразуването на наказателно
производство срещу извършителя на престъплението или от само от
неразумния срок на разглеждането на това производство. Затова ако искът по
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ се разглежда само въз основа на тези твърдения, той ще
трябва да бъде отхвърлен. Това обаче ще е във вреда на ищеца, поради което
съдът трябва да даде указания за попълване на предмета на спора, с
липсващите елементи от фактическия състав, даващ възможност за
обезщетение, така както същият е очертан в практиката на ЕСПЧ. Едва ако в
изпълнение на тези указания ищецът посочи, че такива обстоятелства не са
налице и държи иска да бъде разгледан само на посочените от него такива или
пък не ги изпълни съдът би могъл да престъпи към разглеждане на
производството въз основа на първоначално предявената искова молба.
         С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на
който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав
на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е недопустимо по
следните съображения:
         Окръжен съд Велико Търново е приел, че досъдебно производство №
ЗМ-346/2022 година по описа на РУМВР Велико Търново било образувано на
02.05.2022 година. за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, във връзка с
чл. 130, ал. 1 от НК-за това, че на посочената дата в землището на с. М. по
хулигански подбуди чрез нанасяне на удари в областта на главата на И. И. К. е


                                       9
била причинена лека телесна повреда на същия. На същата дата-02.05.2022
година били извършени още оглед на местопроизшествието и изготвен
фотоалбум; разпит на свидетеля Н. М. К. и било разпоредено извършването на
ОИМ‑установяване на извършителите, на свидетели, провеждане на беседи и
други; снето било обяснение от пострадалия К.; задържани били А. М. И. и М.
А. И. за срок от 24 часа (на задържаните били извършени лични обиски и били
дали обяснения); изготвени били изготвени докладни записки. Впоследствие
били: -изискани (на 03.05.2022 година) от МОБАЛ „Д‑р С. Ч.“ гр.В. Т. преписи
от документи (получени на 16.05.2022 година); -приобщени веществени
доказателства с протокол за доброволно предаване (от 05.05.2022 година); -
постановено извършването на съдебномедицинска експертиза, чието
заключение било постъпило на 06.06.2022 година; ‑извършен разпит на
свидетеля С. Д. К. (на 09.05.2022 година). На 11.05.2022 година била
постъпила докладна записка относно проведените допълнителни действия по
разследването, в която било посочено, че от проведените ОИМ като
съпричастни към престъпното деяние били установени М. А. И. и А. М. И.,
които били задържани и от които били снети обяснения. На 13.05.2022 година
бил извършен разпит пострадалия И. И. К. и били приобщени писмени
доказателства (медицинска документация). На 16.05.2022 година било
постановено назначаването на ДНК-експертиза и било изпратено писмо до
директора на НИК-МВР гр.С. за изготвяне на заключение, като на 13.05.2022
година на служител на РУМВР Велико Търново било възложено
установяването на лицата, които обичайно управлявали на територията на с.
М. лек автомобил „Р. М. С.“, с рег. № и лек автомобил „Р. М.“ с рег. № . На
16.05.2022 година било постановено изготвянето на характеристични справки
на А. М. И. и М. А. И. (изготвени на 25.5.2022 година) и са били изискани и
справки за съдимост на посочените лица. На 18.05.2022 година бил извършен
разпит на свидетеля Е. А. Й., изготвен бил приемо-предавателен протокол за
съхранение и транспортиране на веществени доказателства и било изготвено
предложение за предоставяне на информация по реда на ЗЕС (изготвено на
23.05.2022 година). Пак на 23.05.2022 година било изготвено писмо до СГКК
Велико Търново, чиито отговор бил изпратен на 27.06.2022 година. На
30.05.2022 година била изготвена докладна записка за проведени ОИМ. На
31.05.2022 година бил постъпил заверен препис от разпореждане по ч. н. д. №
636/2022 година на Районен съд Велико Търново, според което се оставяло без

                                    10
уважение искането за предоставяне на информация по реда на ЗЕС, тъй като
не се касаело за тежко престъпление. На 03.06.2022 година била изготвена
назначената съдебномедицинска експертиза. На 20.06.2022 година била
извършена справка в страницата на Агенция по ГКК. На 28.06.2022 година
било изпратено писмо до ОД „З.“ гр. В. Т. (отговор постъпил на 13.07.2022
година). На 18.07.2022 година била извършена справка актуално състояние на
„ДМ А.“ ЕООД, от която било установено, че представляващ дружеството бил
М. А. И.. На 27.07.2022 година материалите по досъдебното производство
били докладвани по реда на чл. 203, ал. 4 от НПК, като разследващият
полицай бил посочил, че след изготвяне на назначената ДНК‑експертизата
следвало да се пристъпи към доклад по реда на чл. 226, ал. 1 от НПК (на
08.08.2022 година била постъпила изготвената ДНК-експертиза). На
26.08.2022 година, с постановление на наблюдаващия прокурор, било
отказано предоставянето на упълномощения от И. И. К. адвокат на
информация за етапа на разследването и за извършените до момента
следствени действия. На 27.09.2022 година материалите по досъдебното
производство са върнати от Районна прокуратура Велико Търново, заедно с
изготвено постановление с дадени указания за извършване на действия по
разследването. Във връзка с дадени от наблюдаващия прокурор указания, на
30.09.2022 година било изготвено писмо до Районна прокуратура Велико
Търново, до Началника на РУМВР Велико Търново и до Началника на
РУМВР Е. за изготвяне на справка за водени преписки и досъдебни
производства, касаещи конфликти между И. И. К. и М. А. И. (справките били
постъпили съответно на 14.10.2022 година, на 12.10.2022 година и на
11.10.2022 година). На 31.09.2022 година била постъпила докладна записка
във връзка с проведени действия по разследването (относно установяване на
лицата, които обичайно управляват на територията на с. М.-лек автомобил „Р.
М. С.“, с рег. № и лек автомобил „Р. М.“ с рег. № ). След получаване на
исканите от Районна прокуратура Велико Търново, от Началника на РУМВР
Велико Търново и от Началника на РУМВР Е. справки на 18.10.2022 година
бил изготвен доклад по реда на чл. 226, ал. 1 от НПК, според който на
пострадалия била причинена лека телесна повреда, но с оглед предходните му
спорове с нападателите не можело да се приеме, че същата била нанесена по
хулигански подбуди. На 18.10.2022 година материалите по делото били
изпратени на наблюдаващия прокурор, който с постановление от 26.10.2022

                                    11
година бил указал на разследващия полицай да се пристъпи към предявяване
на материалите по досъдебното производство, което било сторено на
31.10.2022 година–предявяване на повереника на пострадалия (още на
14.10.2022 година били представени и заверени преписи от материалите), а
повереникът с молба от 22.11.2022 година бил направил искания за преразпит
на всички разпитани до момента свидетели, за разпит на други лица, за
изискване и прилагане снимки от огледа на местопроизшествието, за
изискване на цялата медицинска документация относно извършените
прегледи, изследвания и лечение на пострадалия, за допускане на нова
съдебномедицинска експертиза, за изискване на трафични данни и други. Със
становище от 24.11.2022 година на наблюдаващия прокурор въпросните
искания били уважени под формата на постановление. В изпълнение на
дадените указания, на 14.12.2022 година повторно били разпитани
свидетелите Н. М. К., Е. А. Й. и С. Д. К.. На 15.12.2022 година били изискани
от МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ гр. В. Т. заверени копия от цялата медицинска
документация относно извършените прегледи, изследвания и лечение на
пострадалия (документацията била получена на 23.12.202 година), а от
Община В. Т., Районен център , гр. Р. и от БНТЛ при ОДМВР Велико Търново,
били изискани справки (получени съответно на 10.01.2023 година, на
23.12.2022 година и на 22.12.2022 година). На 15.12.2022 година било
изготвено постановление за оказване на съдействие за установяване на вещта,
с която е бил нанесен побой над пострадалия К., по повод на което
постановление на 20.12.2022 година постъпила докладна записка от
Началника на управлението в гр. К.. На 11.01.2023 година бил извършен оглед
на веществени доказателства. На 13.01.2023 година бил разпитан свидетеля Д.
М. Х.. На 16.01.2023 година била изготвена справка за извършени действия по
разследването, а за периода: 17.01.2023 година-24.02.2023 година били
разпитани девет свидетели. На 30.03.2023 година и 31.03.2023 година били
изготвени предложение за възлагане извършването на проверка и била
поискана от Районна прокуратура Велико Търново информация за водени
досъдебни производства и преписки (отговорът бил получен на 07.04.2023
година), а също било постановено изготвянето на допълнителна
съдебномедицинска експертиза (заключението постъпило на 12.04.2023
година). С писмо до Районна прокуратура Велико Търново от 18.04.2023
година била изискана информация за досъдебни производства, като на същата

                                     12
дата била извършена и справка за водени досъдебни производства. На
18.04.2023г. била назначена и съдебно-психиатрична експертиза (изготвена и
представена, но без данни кога е била депозирана). На 20.04.2023 година било
изготвено постановление за оказване на съдействие за установяване на
обстоятелството дали лицата А. М. И. и/или М. А. И. преди 02.05.2022 година
били ползвали Smart-часовник, по повод на което на 10.05.2023 година била
постъпила докладна записка. На 17.05.2023 година отново бил разпитан
пострадалият И. И. К.. На следващия ден‑18.05.2023 година било постановено
изготвянето на нова допълнителна съдебномедицинска експертиза (изготвена
и представена, но без данни кога била депозирана). На 18.05.2023 година и на
19.05.2023 година с протоколи за доброволно предаване били приобщени
документи, касаещи земеделски земи, находящи се в землището на с. М.. На
31.05.2023 година А. М. И. и М. А. И. били привлечени като обвиняеми за
престъпления по чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 1, във връзка с ал. 1, във връзка с чл.
20, ал. 2 и по чл. 129, ал. 2, пр. 4, алт. 1, във връзка с ал. 1 от НК. Пред
първоинстанционния съд били изслушани свидетелски показания. Според
свидетелката Д. К. (фактическа съжителка на К.) пострадалият се интересувал
от хода на досъдебното производство и поддържал постоянна връзка със
своите адвокати. Той имал очаквания извършителите на посегателството над
него да бъдат установени и наказани, но разследването се бавело
необосновано и бил разочарован от системата. И. К. се бил чувствал
напрегнат, не можел да спи, имал главоболие и частична загуба на слуха.
Свидетелката считала, че нанесеният побой и неоправданите очаквания за
възмездие влияели на психиката на К.. Свидетелят А. Д. потвърждавал, че К.
се интересувал от хода на разследването. Преживяванията на пострадалия
били много тежки, тъй като същият бил нападнат в гръб и бил удрян
многократно с метален предмет, вследствие на което бил станал необщителен
и раздразнителен, оплаквал се от постоянно главоболие и от страх да не го
нападнат отново. К. имал опасения дали ще има справедливост за случилото
се, тъй като разследването „много се протакало“. Въззивният съд кредитирал
свидетелските показания и им давал вяра, тъй като били плод на
непосредствени впечатления. Същите през призмата на чл. 172 от ГПК не
влизали в противоречие с останалия доказателствен материал и
кореспондирали с обективната истина, макар истината да била достъпна само
ретроспективно. Фактическата обстановка по делото била правилно и

                                        13
всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият бил съобразил
всички събрани по делото доказателства и бил достигнал до правилни изводи
относно това какви факти се установявали с тях. По тези причини въззивната
съдебна инстанция възприемала изцяло така изяснената фактическа
обстановка по делото. Правните изводи на първоинстанционния съд,
формирани въз основа на установената от този съд фактическа обстановка,
били правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК
възприемала изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които били
изчерпателни и били изцяло в съответствие със закона. От приложените
материали от досъдебно производство № ЗМ‑346/2022 година на РУМВР
Велико Търново било видно, че И. И. К. безспорно има качеството на
пострадал от престъпление по чл. 325, ал. 2, пр. 2 алт. 1, във връзка с ал. 1, във
връзка с чл.20, ал. 2 и по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 1, във връзка с ал. 1 от НК.
Въпросът дали лицето, предявило иск срещу държавата за вреди от нарушено
право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок чл. 6, § 1 от
КПЧОС, е включено в персоналния обхват на чл. 2б от ЗОДОВ, бил от
значение за основателността, а не за допустимостта на предявения иск.
Нормата на чл. 2б от ЗОДОВ изрично правела връзка с чл. 6, §. 1 от КПЧОС.
Понятието „граждански права и задължения“ от чл. 6, § 1 от КПЧОС, към
който пряко препращал чл. 2б от ЗОДОВ, не следвало да се стеснява само до
страните по гражданско и наказателно производство. То обхващало и
пострадалите, които били претърпели имуществени или неимуществени вреди
от престъплението, техните наследници при смърт на пострадалото лице-чл.
74 от НПК, както и други лица, чиито права и задължения се засягали пряко от
производството. Надлежната процесуална легитимация по иска с правна
квалификация чл. 2б от ЗОДОВ на страната на И. И. К. била типична-чл. 26 ал.
1 от ГПК. В хипотезата на специалния деликт по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ,
когато досъдебното производство не било приключило в разумен срок,
прокуратурата била легитимирана да отговаря за неимуществените вреди,
причинени от забавянето, не само спрямо обвиненото или уличеното в
извършването на престъплението лице, а и досежно това лице, което се
явявало пострадало от престъплението. Допустимо било предявяването на иск
за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на нарушаване на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, дори и когато
последното все още било висящо-чл. 2б ал. 3 от ЗОДОВ. Допустимостта на

                                        14
иска по чл. 2б от ЗОДОВ за компенсиране на вредите от нарушаване правото
по чл. 6, § 1 от КПЧОС по висящо производство и в настоящия казус не било
обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ-да била изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета
„а“-чл. 60а и следващите от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Принципно чл. 2б от ЗОДОВ регламентирал специален фактически състав
спрямо общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, според
който противоправното деяние следвало да се изрази в забавяне на
разглеждането и приключването на делото (в досъдебната и/или съдебната му
фаза) в рамките на един нормален и разумен времеви срок. Нормата на чл. 2б
от ЗОДОВ предоставяла самостоятелен ред, по който всеки гражданин можел
да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС. Доколкото се касаело
за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с
Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът правел преценката си
дали било допуснато това нарушение, били посочени примерно в чл. 2б, ал. 2
от ЗОДОВ, като били приложими стандартите, установени в практиката на
ЕСПЧ. В обобщение, за да възникнела отговорността на държавата по
посочената разпоредба на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ било необходимо
производството по делото да било с продължителност, надхвърляща рамките
на обичайно необходимото време за разглеждане и решаване, като
причинените неимуществени вреди следвало да произтичат пряко и
непосредствено от прекомерната продължителност на процеса и да
представляват закономерна последица от забавянето, т. е. да била налице
причинно-следствена връзка между продължителността на действията на
съответния орган и вредоносния резултат. Механизмът, по който се правел
извод дали било спазено изискването за разумен срок бил като се установи
продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този
период бил разумен. Разумността се оценявала с оглед обстоятелствата по
делото, като се търсел баланс между интересите на лицето възможно най-
бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и
правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за
разумността на релевантния период съдът прилагал три критерия: сложност на
делото, поведение на компетентните органи и поведение на пострадалия.

                                    15
Сложността на делото се преценявала съобразно естеството на фактите, които
следвало да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да
се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела,
встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни
обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи голямо
значение имали усилията им за ускоряване на производството. Принципът
бил, че компетентните правозащитни органи били тези, от които се очаквало
да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия
за предотвратяване на ненужно забавяне. В конкретния случай началният
момент, от който следвало да се брои срокът на продължителност на
наказателното производство, бил датата 02.05.2022 година, когато било
образувано ДП № ЗМ-346/2022 година по описа на РУМВР Велико Търново за
престъплението, извършено спрямо пострадалия К. (при зададена „работна
квалификация“ престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, във връзка с чл. 130,
ал. 1 от НК). Това била датата, на която компетентните органи били
преценили, че са налице достатъчно данни, за да образуват производство, и
били предприели съответните процесуални действия. И. И. К. бил пряко
засегнат от деянието, предмет на образуваното досъдебно производство. От
датата на образуването му за К. било възникнало качеството на „жертва“ по
смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по чл. 6 от КПЧОС. Доколкото
производството все още било висящо, крайният момент на релевантния
период бил датата на приключване на устните състезания пред Районен съд
Велико Търново (11.07.2023 година) и съответно пред Окръжен съд Велико
Търново (15.11.2023 година-с оглед чл. 235, ал. 3 от ГПК). Следователно,
общият срок на разследването по ДП № ЗМ-346/2022 година по описа на
РУМВР Велико Търново който подлежал на оценка в настоящото
производство, бил малко над 1 година и 2 месеца, като противно на
становището на И. И. К., с оглед фактическата и правна сложност на
наказателното производство, този срок не можел да бъде оценен като
неразумен, съответно като прекомерен. Това не можело да се счита за
нарушение на един от основните принципи на наказателното производство,
прогласен в чл. 22, ал. 2 от НПК, а именно: прокурорът и разследващите
органи били длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство
в предвидените в чл. 234 от НПК срокове. Съобразно материалите по делото
въззивният съд намирал, че наказателното производство не се отличавало със

                                       16
съществена фактическа и правна сложност, с оглед характера на
престъплението, за което били повдигнати обвинения по чл. 325, ал. 2, пр. 2,
алт.1, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 и по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт.
1, във връзка с ал. 1 от НК. Обвинението било срещу две лица, който факт
следвало да бъде отчетен при преценка продължителността на
производството, с оглед осигуряване правото на защита на всеки обвиняем и
предвид формалния характер на производството, по което били извършени
множество процесуално‑следствени действия. В процесния случай не били
налице неразумно бавни действия или бездействие от страна на
Прокуратурата на Република България, а продължителността на
наказателното производство била обусловена именно от положените усилия
от страна на държавното обвинение за разкрИ.е на обективната истина по
случая, което било и основополагащ принцип в наказателния процес, а
спазването му изисквало и провеждане на пълно и всестранно разследване. Не
можело да се счита, че било налице забавяне на производството извън рамките
на обичайно необходимото за събиране на доказателствата в процеса.
Неизвършването на действия по разследването за период от няколко дни до
една-две седмици обективно не било довело до прекомерно забавяне на
процеса, съответно до състояние на несигурност за пострадалия, която да била
довела до влошаване на неговото психическо състояние. В случая по
обективни причини на няколко пъти бил сменян наблюдаващият прокурор,
което без съмнение било довело до известно забавяне на разследването
предвид необходимостта новоизбраният прокурор да се запознаел със
събраните до момента доказателства. Досъдебната фаза продължила в рамките
на посочения период, въззивният съд намирал, че не нарушаваща принципа за
разглеждането на делото в разумен срок, поради което предвид липсата на
елемент от фактическия състав на правната норма-забавено производство-
исковата претенция била неоснователна и било безпредметно разглеждането
на останалите елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ.
Въззивната инстанция намирала претенцията за обезщетените по чл. 4, във
връзка с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6, § 1 от КПЧОС за
неоснователна      поради       което    следвало       да    бъде      отхвърлена.
Продължителността на наказателното производство като цяло подлежала на
преценка и при последващо реализиране отговорността на държавата при
наличие на основанията по чл. 2 от ЗОДОВ или след приключване на

                                         17
наказателното производство-чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ. Поради съвпадение
между крайните изводи на въззивната съдебна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното първоинстанционно решение следвало
да бъде потвърдено.
         Видно от мотивите на въззивното решение, за да приеме, че И. И. К.
може да търси обезщетение от воденото на наказателното производство в
неразумен срок, съдът е приел, че чл. 6, § 1 от КПЧОС, в неговия
наказателноправен аспект намира приложение не само по отношение на
лицето срещу което се води наказателното производство и което е съответно
обвиняемо или подсъдимо, но и по отношение на пострадалите от
престъплението. Това е вследствие от начина на обосноваване на исковата
молба, в която е посочено, че К. е пострадал от деянието, предмет на
разследване по досъдебно производство № ЗМ-346/2022 година по описа на
РУ на МВР Велико Търново, по прокурорска преписка № 3153/2022 година по
описа на Районна прокуратура Велико Търново. Това производство било
образувано на 02.05.2022 година за разследване на извършено спрямо К.
престъпление по чл. 131, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 130, ал. 1 от НК. От
образуването на производството до момента на предявяване на иска били
изтекли повече от десет месеца, като до този момент същото не било
приключило. К. имал гарантирано от чл. 6, § 1 от КПЧОС право делото му да
бъдело разгледани в разумен срок и бил материалноправно легитимиран като
жертва на престъпление да търси обезщетение за неразумен срок на
производството. След това в исковата молба се излагат твърдения свързани за
извършени в хода на наказателното производство действия на органите по
разследването, а също така и за допуснати от тях бездействия. Също така се
сочи, че от страна на К. не било допуснато поведение, с която той да е станал
причина за забавянето на производството. Напротив, той изцяло бил
съдействал на разследването, като поради проявеното бездействие на
разследващите органи били направени множество искания за събиране на
доказателства, с оглед изясняване на фактическите обстоятелства по делото и
разкрИ.е на обективната истина. Впоследствие на необоснованото забавяне на
разследването К. бил търпял и продължавал да търпи неимуществени вреди.
Същите се изразявали в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от
това производство, тревоги и опасения, че то се води формално, недоволство
от бавенето му, разочарование и загуба на доверието в институциите,

                                     18
правосъдието и справедливостта. К. се намирал твърде дълго в това
състояние, което се отразявало негативно на психичното му и здравословно
състояние.
         От горното следва, че И. И. К. претендира вреди, произтичащи от
евентуално неразумния срок на наказателното производство, обосновавайки
легитимацията си за това, единствено с качеството на пострадал от
престъплението, предмет на производството. В исковата молба не се съдържат
конкретни твърдения както за това както е деянието, от което К. твърди, че е
пострадал и което според него представлява престъпление, а също и за това
какво е гражданското право на ищеца, което евентуално е нарушено от
неразумния срок на производството. Предвид липсата на такива твърдения
исковата молба е била нередовна и първоинстанционният съд е трябвало да
предприеме действия по отстраняването на нередовността. Тъй като не е
направил това постановеното от него решение е недопустимо. От своя страна
въззивният съд също не е предприел действия по отстраняването на
нередовността на исковата молба и не е констатирал недопустимостта на
първоинстанционното решение. Затова и постановеното от този съд решение
страда от същия порок както и първоинстанционното такова и подлежи на
обезсилване. След обезсилването на въззивното решение делото следва да
бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивният съд, който
преди разглеждането на спора по същество, трябва да предприеме действия
във връзка с отстраняването на нередовностите на исковата молба, така както
бе посочено по-горе.
         Тъй като касационният съд не се произнася по съществото на спора
на страните не следва да се присъждат разноски за касационното
производство, като същите бъдат присъдени от въззивната инстанция с оглед
изхода на спора.
       По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на
Четвърто отделение

                                РЕШИ:

        ОБЕЗСИЛВА решение № 615/20.11.2023 година на Окръжен съд
Велико Търново, постановено по гр. д. № 823/2023 година като ВРЪЩА


                                     19
делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
        РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

                                          Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                     20