Давност за иск за вреди от трудова злополука и влизане в сила на акта на НОИ

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                         № 311
                                 гр. София, 27.05.2026 г.


                         В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                    Председател: Веска Райчева
                                    Членове:     Геника Михайлова
                                                 Златина Рубиева

при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело
№ 20258002102138 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Микс-Констръкшън“ ООД, чрез
процесуалния представител, срещу решение № 545 от 27.01.2025 г., постановено по в. гр. д.
№ 7539/2023 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, с което 1) след
частична отмяна на решение № 6054/19.04.2023 г., постановено по гр. д. № 37186/2022 г. по
описа на СРС, 163 състав, в частите, с които е отхвърлен предявеният от М. Р. Х. против
„Микс-Констръкшън“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата от 30
000 лв., представляваща разликата над присъдената сума в размер на 39 000 лв. до сумата от
69 000 лв., както и в частите, с които са отхвърлени предявените от С. В. Х., Р. В. Х., Н. В.
Х. против „Микс-Констръкшън“ ООД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за
сумите от по 30 000 лв. за всеки един от тях, представляващи разликата над присъдената
сума в размер на 9 000 лв. до сумата от 39 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени от всеки един от ищците болки и страдания, причинени
вследствие на смъртта на общия им наследодател В. С. Х., е постановил ново решение, с
което е осъдил „Микс-Констръкшън“ ООД да заплати на М. Р. Х., С. В. Х., Р. В. Х., Н. В. Х.
сумата от по 30 000 лв. на всеки един от ищците; 2) е потвърдил първоинстанционното
решение в частта, с която „Микс-Констръкшън“ ООД е осъдено, на основание чл. 200 КТ, да
заплати на М. Р. Х. сумата от 39 000 лв., на С. В. Х., Р. В. Х. и Н. В. Х. сумата от по 9 000 лв.
на всеки един от тримата ищци, както и в отхвърлителните части.

                                               1
С определение № 5407/25.11.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 545 от
27.01.2025 г. – в осъдителните му части, постановено по в. гр. д. № 7539/2023 г. по описа на
Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по
следните въпроси:
1. „От кога тече погасителната давност за вземането по чл. 200 КТ за обезщетение на вреди
от трудова злополука и за отговора има ли значение дали разпореждането за установяване на
трудовата злополука по чл. 60 КСО е било връчено на осигуреното/на пострадалото лице,
респ. на неговите наследници?“
2. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на съдопроизводствените правила, ако не е
обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка и не е
изложил съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на
мотивирана преценка на целия доказателствен материал не е изградил фактически и правни
изводи, отговаряйки на оплакванията във въззивната жалба?
В открито заседание касаторът, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и по същество
прави искане обжалваното въззивно решение да бъде отменено.
Ответниците по касационната жалба, чрез процесуалния си представител, поддържат
отговора на жалбата и правят искане въззивното решение в допуснатата до касация част да
бъде оставено в сила.
По първия правен въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал. 2, т. 2 КТ исковете по чл. 200 от КТ се
погасяват по давност с изтичане на тригодишен срок. Тригодишният давностен срок за
погасяване на вземането за обезщетение по чл. 200 от КТ за вреди, причинени от трудова
злополука, тече от датата, на която злополуката е призната за трудова. Безпротиворечиво в
новата практика на ВКС се приема, че установяването на трудовата злополука може да стане
само по надлежния административен ред /по чл. 57 от КСО и Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки - ДВ бр. 6/2000г./, като е
недопустимо установяването й по общия исков ред. Доколкото наличието на влязъл в сила
индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ, следва
да се приеме, че началният момент, от който възниква вземането за обезщетение, е датата на
влизане в сила на този акт. Тъй като това е денят, в който правото предмет на иска е могло
да бъде упражнено по смисъла на чл. 358, ал. 2, т. 3 от КТ, то от него следва да тече
тригодишният давностен срок /в т. см. решение № 336/23.11.2012 г. по гр. д. № 303/2012 г.
ГК, ІІІ Г.О.; решение № 72/09.05.2018 г. по гр. д. № 3123/2017 г. ГК, ІІІ Г.О.; решение №
119/12.07.2013 г. по гр. д. № 675/2012 г., ГК, ІV Г.О.; решение № 365/19.12.2013 г. по гр. д. №
1063/2012 г., ГК, ІV Г.О.; решение № 1/03.01.2025 г. по гр. д. № 335/2024 г., ГК, IV ГО/. В чл.
58, ал. 4 КСО е предвидено, че при разследване на злополуката пострадалият има право да
присъства или да посочи да присъстват лицата, визирани в т. т. 1-4, а според ал. 5, правата по
ал. 4 имат наследниците на починалия при трудова злополука. В чл. 60, ал. 1 КСО е
предвидено, че длъжностното лице, определено от ръководителя на териториалното
поделение на Националния осигурителен институт, издава разпореждане за приемане или

                                              2
неприемане на злополуката за трудова. Според ал. 3 на с. р., разпореждането се изпраща на
осигурения и на осигурителя, а според ал. 4, разпореждането подлежи на обжалване от
заинтересованите лица по реда на чл. 117. От съдържанието на приложимите разпоредбите
на глава пета на КСО, както и тези от подзаконовия нормативен акт, издаден по делегация
от чл. 57, ал. 3 КСО - Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки, се налага несъмнения извод, че осигуреният е заинтересовано лице по
смисъла на чл. 60, ал. 4 КСО, а когато осигуреният е починал при злополуката,
заинтересовани лица са неговите наследници. Осигуреният, респективно неговите
наследници, са заинтересовани лица и по смисъла на общите процесуални разпоредби на чл.
15, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 АПК, тъй като актът, с който се признава или не се признава
злополуката за трудова, пряко рефлектира върху неговите/техните права, задължения и
интереси като пострадал, респективно като наследници на пострадало при злополуката
осигурено лице. Следователно разпореждането за приемане или неприемане на злополуката
за трудова, издадено на основание чл. 60 КСО, следва да бъде връчено на осигуреното лице,
а когато лицето е починало при злополуката, разпореждането следва да бъде връчено на
неговите наследници, които са заинтересовани лица по см. на чл. 60, ал. 4 КСО.
Разпореждането по чл. 60 КСО влиза в сила, когато не е подадена жалба в определения от
закона 14-дневен срок, който следва да изтече по отношение на всяко едно от
заинтересованите лица. В случай, че е подадена жалба – разпореждането ще влезе в сила
след приключване на административното производство с краен неподлежащ на обжалване
акт.
По втория правен въпрос настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд приема
следното: в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК
на ВКС е посочено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата
като без да представлява нейно повторение, я продължава. При въззивното производство
съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция
фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи
по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като
извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши
първоинстанционният съд. Разпоредбата на чл. 12 от ГПК изрично предвижда задължение
на съда да извърши преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните по
вътрешно убеждение. При разрешаването на спора съдът трябва да установи действителните
отношения между страните по повод на спорното право, като с оглед преклудиращата сила
на пресъдено нещо вземе предвид всички надлежно въведени в процеса от страните факти,
включително и тези настъпили след предявяването на иска до момента на приключване на
съдебното дирене, а също така и служебно известните му такива. Преценката на тези факти
се извършва въз основа на събраните по делото доказателства, които съдът е длъжен да
прецени както поотделно, така и в тяхната съвкупност, а не избирателно, както и без да дава
предимство на едни от тях пред останалите. Тази дейност на съда трябва да намери
отражение в мотивите му към решението, като при наличието на противоречиви
доказателства в тях следва да бъде отразено и това на кои от тях се дава вяра и защо, а също

                                             3
така и защо другите доказателства не се кредитират. Дейността на съда по преценката на
доказателствата е свързана с изводите, които съдът трябва да направи относно това дали и
кои от наведените от страните релевантни за спора факти са доказани и кои не, поради което
в мотивите към решението си съдът следва да посочи кои от тези факти приема за доказани
и кои не, както и поради какви причини и въз основа на кои доказателства. В случай, че
въззивният съд не извърши тази дейност, то това съставлява нарушение на
съдопроизводствените правила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа
жалбата и провери обжалваното решение, с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира
същата за неоснователна, поради следните съображения:
Въззивният съд е приел, че са предявени субективно и обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността им е
предпоставена от това по делото ищците да установят при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) качеството си на наследник на починалия
вследствие трудовата злополука; 2) наличие на валидно трудово правоотношение на
починалия с ответното дружество; 3) настъпване на сочената в исковата молба трудова
злополука по време на трудовото правоотношение; 4) надлежно признаване на злополуката
за трудова с разпореждане на НОИ; 5) настъпила вследствие на трудовата злополука смърт
на наследодателя работник; 6) вид и размер на претърпените неимуществени вреди -
интензитет и продължителност. Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения,
че с оглед процесуалното поведение на страните във въззивното производство, оставали
спорни въпросите: 1. Кога разпореждането на НОИ е влязло в сила във връзка с
възражението за изтекла погасителна давност, направено от ответното дружество, и 2. Какъв
е размерът на претендираните от ищците обезщетения, с оглед претърпените от тях
неимуществени вреди вследствие загубата на техния общ наследодател.
Въззивният съд е приел, че в случая по делото е установено, че трудовата злополука е
настъпила на 02.10.2018 г., като същата е установена с Разпореждане № 22602/21.11.2018 г.
на НОИ и е причинила смъртта на В. С. Х.. Допълнил е, че влезлият в сила индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука е елемент от фактическия
състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, а установяването
на този факт става единствено посредством Разпореждане на длъжностно лице от ТП на
НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, като за това е предвиден специален административен ред и
констатациите в акта обвързват съда в производство по иск с правно основание чл. 200, ал. 1
КТ. Констатирал е, че в случая ищците, които са съпруг и деца на починалия В. Х., са
материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за претърпени от неговата смърт
неимуществени вреди. Обобщил е, че от фактите, подлежащи на доказване за уважаване на
претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ, безспорно са установени качеството на наследници на
въззивниците-ищци, наличието на трудово правоотношение между починалия и ответното
дружество, по време на което е настъпила трудовата злополука, призната за такава с
Разпореждане № 22602/21.11.2018 г. на НОИ и причинила смъртта на В. Х.. При съвкупен
анализ на събраните доказателства, въззивният състав е приел, че предявените искове са


                                            4
основателни до приетите размери.
Във връзка с релевираното от ответното дружество възражение за погасяване по давност на
предявените искове се е позовал на разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 вр. с ал. 2, т. 2 КТ.
Допълнил е, че установеното с цитираната правна норма правило за началния момент на
погасителната давност се основава на общия принцип за обвързване на началото на
давностния срок с момента на изискуемостта на вземането, но при съобразяване на
естеството на правото. Приел е, че срокът по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече от влизане
в сила на разпореждането по чл. 60 КСО. Посочил е, че разпореждането не е обжалвано нито
от ответното дружество, нито от наследниците на починалия. Позовал се е на приетото и
неоспорено писмо с изх. № 1023-21-4148Н3/31.01.2023 г. от НОИ, ТП - София-град, в което е
посочено, че Разпореждане № 22602/21.11.2018 г. на НОИ е влязло в законна сила на
30.01.2023 г. Цитирал е съдържанието на писмото, съгласно което осигурителят „Микс-
Констръкшън“ ООД е получил разпореждането на 21.11.2018 г., С. В. Х. - на 21.11.2018 г., а
М. Р. Х., Р. В. Х. и Н. В. Н. - на 13.01.2023 г. Поради тези данни е приел, че разпореждането
от 21.11.2018 г. е влязло в сила на 30.01.2023 г., на която дата е изтекъл 14-дневния срок за
обжалването му от ищците – М. Х., Р. Х. и Н. Н.. Позовал се е на чл. 60, ал. 3 и 4 КСО и е
цитирал, че разпореждането се връчва както на осигурителя, така и на осигурения, в случая
на наследниците му, за да могат всички заинтересовани лица да упражнят правото си да
обжалват разпореждането пред ръководителя на ТП на НОИ. Направил е извод, че е
недопустимо актът да влезе в сила на различни дати по отношение на различните засегнати
лица. Заключил е, че влизането в сила на разпореждането е след изтичането на срока за
обжалване от заинтересованите лица, като в случая е приел, че срокът е изтекъл на
30.01.2023 г. Решаващият съд е посочил, че във въззивното производство е била
предоставена възможност на ответника-въззивник да представи доказателства за
твърдението си, че разпореждането е влязло в сила в различен момент от посочения в
писмото от НОИ. Констатирал е, че въззивникът е представил копие от документи по НОХД
№ 416/2020 г. по описа на СГС, НО, 24 състав, сред които протоколи за разпит на ищците и
протоколи за предявяване на разследването на ищците. Въз основа на удостовереното в тези
документи, е направил заключение, че същите не разколебават извода му, че разпореждането
е влязло в сила на 30.01.2023 г., тъй като от съдържанието им не се установявала по-ранна
дата, на която тримата ищци - въззивници да са получили разпореждането от 21.11.2018 г.
Допълнил е, че нито от протоколите за разпит, нито от протоколите за предявяване на
разследването, нито от описите по НОХД № 416/2020 г. може да се стигне до извод, че
наследниците са били запознати с разпореждането на НОИ в хода на наказателното
производство. Приел е за неоснователно възражението на въззивника-ответник, че
наследниците на починалия нямат правен интерес да обжалват разпореждането за
признаване на злополуката за трудова. Пояснил е, че доколкото то представлява
индивидуален административен акт, по отношение на същото може да бъде осъществен
контрол както за законосъобразност, така и за валидност. Посочил е, че правен интерес от
оспорване валидността на административен акт съществува винаги и за всички
заинтересовани лица, тъй като нищожният административен акт не може да породи


                                              5
желаните правни последици. В заключение е направил извод, че възражението за изтекла
тригодишна погасителна давност, релевирано от ответника, е неоснователно.
При извършената касационна проверка, настоящата инстанция намира, че постановеното
въззивно решение е валидно, допустимо и правилно – в допуснатата до касационно
обжалване част.
С оглед отговора на първия правен въпрос, приетото от въззивния съд, че исковете по чл.
200 от КТ се погасяват по давност с изтичане на тригодишен срок, считано от момента, в
който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, както
и че срокът по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ започва да тече от влизане в сила на разпореждането по
чл. 60 КСО, е в пълно съответствие с възприетото по-горе разрешение на поставения по
делото материалноправен въпрос.
В конкретния случай, трудовата злополука е установена с разпореждане, което е влязло в
сила на 30.01.2023 г., и давността не е изтекла към 10.06.2023 г., когато исковете са
предявени.
С оглед отговора на първия правен въпрос, неоснователно е оплакването на касатора, че тъй
като смъртта на наследодателя на ищците била настъпила на 02.10.2018 г., то началният
момент на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал.1, т.3 КТ е от деня на трудовата
злополука, от който момент правото предмет на иска било изискуемо, като в настоящия
случай 3 годишният давностен срок бил изтекъл на 03.10.2021 г. – т.е. много преди подаване
на исковата молба. В тази връзка е неоснователно оплакването, че исковете са погасени по
давност и следва да бъдат отхвърлени.
Оплакванията и доводите на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил наведените
възражения за различния момент на съобщаване на разпореждането по чл. 60 КСО
поотделно на всяко едно от заинтересованите лица, нито бил обсъдил приложените в тази
връзка доказателства са неоснователни. Видно от мотивите на решението, решаващият
състав на Софийски градски съд е обсъдил всички доказателства относно различния момент
на съобщаване на разпореждането по чл. 60 от КСО. Посочил е, че от предоставените по
делото писмени доказателства било видно, че разпореждането е било връчено на ищците-
въззивници, както следва: на С. В. Х. - на 21.11.2018 г. на М. Р. Х., Р. В. Х. и Н. В. Н. на
13.01.2023 г. С оглед така установените дати на уведомяване, правилен е изводът на
въззивния съд, че разпореждането е влязло в сила на 30.01.2023 г., от който момент до
подаване на исковата молба 3 годишният давностен срок не е изтекъл. Неоснователно е
твърдението на жалбоподателя, че разпореждането по чл. 60 КСО влиза в сила с изтичане
срока за обжалване на най-рано уведоменото от всички заинтересовани лица.
Четиринадесетдневният срок за обжалване на разпореждането тече от връчването му на
всеки един от заинтересованите лица и всеки един от тях може да подаде жалба в рамките на
този срок. Влизането в сила на разпореждането ще настъпи, когато по отношение на всеки
един от тях изтече срока за обжалване без подаване на жалба.
Неоснователно и ненамиращо опора в данните по делото е оплакването на касатора, че
въззивният съд не бил обсъдил релевираните възражения и искания за събиране на
доказателства. Напротив с определение № 8857 от 20.07.2023 г. съставът на въззивния съд е


                                             6
предоставил възможност на „Микс-Констръкшън“ ООД да представи доказателства за датата
на влизане в сила на разпореждането по чл. 60 КСО, с оглед релевираното възражение за
несъгласие с приетата от първата инстанция дата. Ответникът /сега касатор/ е ангажирал
доказателства, от които въззивният съд правилно е приел, че не се установява по-ранна дата
от 13.01.2023 г., на която тримата ищци - въззивници М. Р. Х., Р. В. Х. и Н. В. Н. да са
получили разпореждането. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е имал
задължение да изиска оригинал на разпореждането по чл. 60 КСО. С исковата молба
разпореждането е било приложено в заверен препис, но искания по реда на чл. 183 ГПК не
са били направени. В заключение: въззивният съд не е допуснал соченото в жалбата
оплакване за извършено процесуално нарушение.
  По така изложените съображения, касационната жалба е неоснователна, въззивното
решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната част.
При този изход на спора пред касационната инстанция, право на разноски имат ответниците
по касационната жалба. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. И. А., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за
осъществената пред настоящата инстанция правна защита и съдействие, изразяваща се в
депозиране на писмен отговор от името на четиримата ищци /сега ответници по жалбата/ и
процесуално представителство, изразяващо се в участие в съдебно заседание и изразяване
на становище в размер, който съдът определя на 5000 евро – общо за четиримата ответници
по жалбата.
Воден от изложеното, съдът
                                        РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 545 от 27.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7539/2023 г.
по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Микс-Констръкшън“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. И. А. сумата от 5000 евро – адвокатско възнаграждение за
оказано безплатно правно съдействие и защита пред касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.


                                                  Председател: _______________________

                                                      Членове:

                                                             1. _______________________

                                                             2. _______________________




                                            7