Потвърждаване на наказание за грабеж при опасен рецидив

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 289
                               гр. София, 24.06.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                 Председател: Христина Михова
                                 Членове:     Елена Каракашева
                                              Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора Р. Т. С.
като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200376 по описа за 2026 година
Производството е образувано по постъпили касационни жалби от подсъдимия И. Я. А. и
неговия защитник срещу въззивно решение № 55/04.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. №
1501/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия се заявява
недоволство от несправедливостта на наложената санкция. В касационната жалба, подадена
от защитника на подсъдимия, се излагат твърдения за наличието на всички касационни
основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като алтернативно се иска намаляване на срока на
наложеното наказание или връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа подадените касационни жалби и
претендира за уважаването им.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност
на касационните жалби, с оглед на което пледира за оставянето им без уважение.
Подсъдимият И. Я. А. поддържа жалбата си, като в предоставената му последна дума моли
да бъде намален срокът на наложеното му наказание.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите
на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347,
ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 117/09.10.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 5453/2025 г. по описа на
Софийски градски съд, НО, 3 – ти състав, подсъдимият И. Я. А. е признат за виновен в

                                            1
това, че на 18.06.2025 г., около 02, 00 часа, в гр. София, ж.к. „Младост 1“, в близост до бл.
88, при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер
на 30 лева, от владението на Я. Т., с намерение противозаконно да ги присвои, като
употребил за това сила и заплашване - престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198, ал.1,
пр.1 и пр. 2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ НК, като на основание чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198,
ал.1, пр.1, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“, вр. с чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на шест години и осем
месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим, определен съобразно чл. 57,
ал.1, т. 2, б. „а“ и „б“ ЗИНЗС.
С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението деянието да е осъществено при
условията на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, както и опасният рецидив да се обуславя от някои от
осъжданията на дееца, посочени в обвинителния акт.
По жалба на подсъдимия срещу санкционната част на първоинстанционната присъда в
Софийски апелативен съд е образувано в.н.о.х.д. №1501/2025 г. С въззивно решение №
55/04.03.2026 г., постановено по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка,
присъдата на СГС е потвърдена изцяло.
 Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са
депозирани от процесуално легитимирани лица, в срока по чл. 350, ал. 2 НПК и срещу
съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 НПК.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
В жалбата на подсъдимия се сочи единствено недоволството му от размера на наложената
санкция, като се иска нейното намаляване. В жалбата, подадена от защитника му, освен
оплакването от несправедливостта на наказанието, се твърди и че е налице допуснато
съществено процесуално нарушение. Според защитата в диспозитива на
първоинстанционната присъда е посочена единствено употреба на сила – чл. 198, ал.1, пр. 1
НК, за разлика от обвинителния акт, в който са визирани и двете форми на принудата – сила
и заплашване. Във въззивното решение контролираният съд също посочил едната форма на
принудата, а в мотивите на същото коментирал наличието и на другата. Изложеното
касаторът сочи като аргумент в подкрепа на твърдението за наличието на двете заявени с
жалбата касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 НПК, като настоява за отмяна на
въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Прегледът на първоинстанционната присъда не налага извод за основателност на посочено
оплакване. И в диспозитива на първоинстанционната присъда, и в мотивите й е посочена
правилната цифрова и словесна квалификация на престъплението - чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с
чл. 198, ал.1, пр. 1 и пр. 2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ НК. Единствено при изписването в
диспозитива на първоинстанционната присъда на основанието, на което се налага
наказанието, е пропуснато да бъде посочено цифрово пр. 2 на чл. 198, ал.1 НК, което явно се
дължи на техническа грешка. В мотивите на присъдата са изложени подробни доводи,
обосноваващи приетата от първостепенния съд правна квалификация на деянието, като са
визирани цифрово и словесно и двете форми на съставомерната принуда – сила и


                                                 2
заплашване. Същото се отнася и за въззивното решение, в което контролираният съд ясно и
категорично е отбелязал, че възприема дадената от предходната инстанция правна
квалификация на деянието, сочеща на употребата и на двете форми на принудата. При това
положение извън всякакво съмнение е волята на предходните съдилища да признаят
подсъдимия за виновен в извършване на деянието чрез употреба както на сила, така и на
заплашване – чл. 198, ал.1, пр.1 и пр. 2 НК. В този смисъл не е налице допуснато
съществено процесуално нарушение, което да налага отмяна на постановените съдебни
актове и връщане на делото за ново разглеждане, както настоява защитата.
Не се констатират нарушения и при проверката на санкционната дейност на въззивната
инстанция.
Контролираният съд, изпълнявайки задълженията си по чл. 313 и чл. 314, ал.1 НПК, е
осъществил цялостна проверка на първоинстанционната присъда, като е извършил свой
собствен анализ на съвкупността от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства,
имащи отношение към вида и размера на санкцията. Взел е предвид, че съдебното
производство е проведено при условията на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2
НПК, което обуславя определянето на наказанието, съобразно разпоредбите на чл. 373, ал. 2
НПК, вр. с чл. 58а НК. В тази връзка е неоснователно твърдението на защитата, че
въззивният съд не е отчел процесуалното поведение на подсъдимия при определяне на
размера на санкцията, довело до изключително бързото провеждане на наказателното
производство. Признаването на фактите, посочени в обвинителния акт и съгласието на
подсъдимия да не се събират доказателства за тях са условия, необходими за да се осъществи
диференцираната процедура по глава ХХVІІ на НПК. Законодателят е преценил, че такава
процесуална позиция от страна на подсъдимия следва да бъде поощрена и възнаградена чрез
определяне на наказанието по реда на чл. 58а НК. Недопустимо е същото процесуално
поведение да бъде отчетено повторно и като смекчаващо отговорността обстоятелство,
водещо до допълнително снижаване на санкцията (ТР № 1/2009 г. на ОСНК), освен ако още
на досъдебното производство самопризнанието на дееца е допринесло значително за
разкриване на престъплението и неговия автор. По делото не се установява наличието на
такъв изключителен принос за своевременно провеждане на наказателното производство и
разкриване на обективната истина, тъй като в досъдебната фаза подсъдимият се е
възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. При това положение
въззивният съд не е имал основание да отчита процесуалното поведение на подсъдимия
като отделно, допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство.
Контролираният съд е отчел правилно в посока смекчаване на отговорността ниската степен
на престъпното засягане на защитените обществени отношения, предвид малкия размер на
отнетата парична сума от пострадалата. Едновременно с това основателно е отказал да
оцени като изключително това обстоятелство, отчитайки, че ниският размер на причинените
с деянието вреди се дължи единствено на факта, че пострадалата е разполагала само с 30
лева. Правилно контролираният съд е преценил и че оттеглянето на подсъдимия от
местопрестъплението се дължи на оказаната съпротива от пострадалата, виковете й за


                                            3
помощ и създадената при това положение опасност от намеса на външни лица и задържане
на извършителя, а не на изцяло доброволно взетото му решение да не отнема другите й
вещи (пръстени и мобилен телефон). В този смисъл, въззивният съд е отчел в достатъчна
степен ниския размер на имуществената вреда, приемайки посоченото обстоятелство за
смекчаващо, без да преекспонира неговото значение.
Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя за това, че апелативният съд е оценил
невъзстановяването на отнетата сума в посока утежняване на отговорността. Точно
обратното е видно от мотивите на обжалваното решение, в които е изразено изричното
несъгласие на въззивната инстанция с приетото от първостепенния съд отегчаващо значение
на посоченото обстоятелство.
Законосъобразно въззивният съд е отхвърлил и неоснователното искане на защитата за
отчитане като смекчаващо обстоятелство на ниската степен на упражнената принуда.
Последната е обусловена от факта, че пострадалата е жена, а деянието е осъществено през
нощта, при отсъствие на други хора, които биха могли да й окажат помощ. С оглед на това
не е било необходимо оказване на по – интензивно въздействие върху пострадалата, за да
постигне подсъдимия желания от него резултат. Следва да се отбележи и че принципно
правилно въззивният съд е приел, че използването и на двете форми на принуда – сила и
заплашване, обуславя по – висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. В
конкретния случай обаче, използваната принуда не се отличава по интензитет от други
деяния от същия вид, което да обуславя отчитането й като утежняващ фактор. Макар и да е
приел обратното, контролираният съд реално не е увеличил размера на наложената от
първостепенния съд санкция, поради което не се налага корекция на същата.
В практиката на касационната инстанция трайно е установено разбирането, че за да е налице
касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 НПК, е необходимо да бъде установена явна
диспропорция между определеното наказание от една страна, а от друга обществената
опасност на конкретното деяние и тази на неговия автор, съвкупността от смекчаващи и
отегчаващи обстоятелства и целите, визирани в чл. 36 НК. Такова „очевидно“
несъответствие, което да налага извод за несправедливо завишаване на санкцията, не се
констатира. Въззивният съд вярно е оценил в посока отегчаване на отговорността факта, че
деянието е осъществено само двадесет дни след освобождаване на подсъдимия от затвора,
където е изтърпявал поредното наложено му наказание – над дванадесет години лишаване от
свобода. Изтърпяването в затворническата институция на значително по своя срок наказание
лишаване от свобода, реално не е довело до положителна промяна в поведението на дееца.
Прегледът на предходните осъждания на подсъдимия налага извод за повтаряемост на
престъпните посегателства, насочени срещу обществените отношения, защитаващи личната
неприкосновеност и собствеността на гражданите, както и използването на еднотипен
престъпен модел - отнемане на вещи от жени, чрез употреба на сила и заплашване – т. е.
осъществяване на едни и същи по вид престъпни деяния като това по настоящото
наказателно производство. Многократните осъждания на подсъдимия за еднакви по вид
престъпни прояви не са постигнали специалната цел на наказанието – неговото поправяне и


                                           4
превъзпитаване, поради което независимо, че е оправдан за това, че деянието е осъществено
при условията на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, не се налага извод, както настоява касаторът, за
смекчаване на отговорността му на това основание.
В заключение следва да се посочи, че не е налице диспропорция от вида на посочената в
разпоредбата на чл. 348, ал. 5, вр. с ал. 1, т. 3 НПК, която да налага корекция на въззивното
решение в санкционната му част.
Отсъствието на заявените с жалбите касационни основания обуславя оставянето на
въззивното решение в сила.
С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният
касационен съд, І – во наказателно отделение




                                         РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 55/04.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. №
1501/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


                                                    Председател: _______________________

                                                         Членове:

                                                                 1. _______________________

                                                                 2. _______________________




                                               5