Придобиване по давност на идеална част от съсобствен имот

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 44
                               гр. София, 27.01.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:


                                 Председател: Камелия Маринова
                                 Членове:     Веселка Марева
                                              Диана Коледжикова

при участието на секретаря Даниела Ив. Танева
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Касационно гражданско
дело № 20248002104890 по описа за 2024 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по подадена от А. Х. Д. чрез адв.Б. К. касационна жалба с вх.№ 13385 от
10.10.2024 г. срещу решение № 424 от 01.08.24 г., постановено от Окръжен съд - Благоевград
по гр.дело № 272/2024 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 879 от
13.12.2023 год., постановено по гр.дело № 1918/2021 г. на Районен съд - Благоевград за
отхвърляне на предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск, че М. С. Г. и Х.
А. Д. не са собственици на 1/2 от 201/890 идеални части от поземлен имот с идентификатор
***.
Оплакванията обхващат основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд
е допуснал процесуални нарушения като не е обсъдил доводите и оплакванията във
въззивната му жалба; нарушил е материалния закон, регламентиращ елементите на
фактическия състав на придобивната давност касателно съсобствен имот, изискващ
манифестиране на преобръщането на владението в процесния случай; постановил е
решението си в противоречие със събраните доказателства.
Ответниците М. Г. и Х. Д. оспорват чрез адв.А. Б. касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок и от легитимирана страна
с правен интерес да обжалва неизгодно за нея решение.
С определение от № 4392 от 30.09.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно

                                            1
обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния
въпрос за предпоставките, при които е налице придобивна давност в полза на съсобственик
спрямо идеалните части на друг съсобственик.
В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално
е установена фактическата власт показва съвладение. Когато съсобственикът е започнал да
владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните
части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.Ако съсобственик,
който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, превърне с едностранни
действия държането им във владение и се позове на придобивна давност за тях, той трябва
да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира
пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи
своене, освен ако това е обективно невъзможно. Съсобственик може да придобие
собствеността върху съсобствен имот по давност, ако е демонстрирал пред останалите
съсобственици намерението си да владее идеалните им части за себе си и от момента на
установяване на владението върху чуждите идеални части е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1
ЗС. Настоящият състав споделя посочената задължителна практика на ВКС, която следва да
се съобрази при разрешаване на настоящия спор.
По касационната жалба:
По предявения от А. Х. Д. срещу М. С. Г. и Х. А. Д. отрицателен установителен иск за
признаване за установено, че ответниците не са собственици на 1/2 от 201/890 идеални части
от поземлен имот с идентификатор ***, М. Г. е заявила възражение, че е придобила
процесната част по давност. Възражението е прието за основателно от инстанциите.
За да постанови крайния си акт, въззивният съд е приел за установени следните факти: с
договор за дарение от 2003 г. М. Г. дарила на ищеца, с когото по това време била в брак, 1/2
 от притежаваните от нея 201/890 идеални части от УПИ *, имот пл. № *, квартал 208 по
плана на [населено място],[жк], целият с площ от 900 кв.м. През 2008 г. бракът между
двамата бил прекратен с развод. През 2018 г. М. Г. е призната за собственик на 201/890
идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено
място], с площ на целия имот 890 кв.м., а през 2019 г. дарила същите идеални части на
ответника Х. Д..
По спорния въпрос дали М. Г. е придобила имота по давност съдът приел възражението на
ответницата за основателно. Съдът отговорил на основното оплакване във въззивната жалба,
че М. Г. не е придобила право на собственост върху частта на ищеца от имота, тъй като не е
била владелец, а държател на тази част. Посочил, че от свидетелските показания се
установявало, че след развода на А. и М. ищецът живеел във Франция, не е посещавал имота
дори когато е идвал в България; само тя обработвала мястото, което било заградено с телена
мрежа. Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд приел, че са налице

                                             2
всички елементи на фактическия състав на придобивната давност в полза на М. Г., която
била придобила на това основание процесната част преди да я дари на ответника Х. Д..
Единствено тя упражнявала фактическа власт върху имота и намерението й за своене било
ясно изразено.
По посочените мотиви съдът приел, че ответницата М. Г. е придобила по давност правото на
собственост върху процесната част от имота преди да се снабди с констативен нотариален
акт и впоследствие да дари имота на Х. Д., затова отхвърлил предявените срещу
ответниците отрицателни установителни искове.
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, тези
изводи на въззивния съд са неправилни. Постановеното въззивно решение не е съобразено с
приложимия материален закон.
Като е приел, че М. Г. е придобила частта на ищеца по давност, тъй като след развода им
през 2008 г. той изобщо не посещавал имота и че само тя обработвала дворното място,
въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на
решението в обжалваната част. По направеното от ответниците възражение те е следвало да
докажат, че М. Г. е манифестирала пред ищеца намерението си, считано от месец март 2008
г. да свои имота само за себе си. С това твърдение е било обосновано възражението за
придобивна давност и по него между страните е съществувал спор. Ищецът е оспорил
твърдението за манифестиране на владението като е отрекъл такова да му е било заявявано.
Ангажираните от ответниците доказателства не установяват такова обстоятелство.
Фактите, които касационната инстанция приема за установени, са следните: През периода
1998 г. – 2008 г. А. Д. и М. Г. са били в граждански брак, прекратен с развод. Х. Д. е техен
син. През 2003 г. М. Г. дарила на ищеца 1/2 от притежаваните от нея 201/890 идеални части
от УПИ *, имот пл. № *, квартал 208 по плана на [населено място],[жк], целият с площ от
900 кв.м. След развода на двамата ищецът живеел във Франция и не е посещавал процесния
имот. Само ответницата обработвала имота, който бил заграден. През 2018 г. М. Г. е призната
за собственик на 201/890 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по
кадастралната карта на [населено място], с площ на целия имот 890 кв.м., а през 2019 г.
дарила същите идеални части на ответника Х. Д..
Основателно е касационното оплакване на А. Д., че при липса на фактически констатации за
манифестиране промененото намерение на съсобственичката Г. да владее общите части от
имота само за себе си, въззивният съд нарушил материалния закон като приел за
основателно възражението на ответниците за придобиване на частите на ищеца по давност.
Договорът за дарение от 2003 г. е поставил начало на съсобственост между М. Г. и А. Д.
върху 201/890 идеални части от УПИ *, имот пл. № *, квартал 208 по плана на [населено
място] с идентификатор ***. Следователно фактическата власт върху имота се е
упражнявала при условията на съвладение. Съобразно отговора на правния въпрос и
задължителната съдебна практика по него, за да придобие по давност идеалните части на
ищеца М. Г. трябва да е обективирала пред него намерението си да владее само за себе си
имота и от момента на това преобръщане на държането във владение да у изминал период от
десет години. В случая не е налице фактическият състав на придобивната давност за частта

                                             3
на ищеца, тъй като съсобственичката Г. не е демонстрирала пред него намерението си да
владее неговите идеални части за себе си.
Въведеното от ответниците по иска за първи път пред касационната инстанция твърдение, че
манифестирането на това намерение е било обективно невъзможно поради това, че
съсобственикът живеел във Франция не може да се разгледа от касационната инстанция.
Както се посочи, въпросът за манифестиране пред ищеца намерението на М. Г. за промяна
на държането на неговата част във владение, е бил спорен. Тя е заявила такова
манифестиране в съдебното заседание на 07.06.2023 г., а в следващото заседание на
18.09.2023 г. ищецът е отрекъл намерението на Г. да му е било заявявано. По аргумент от
чл.146, ал.3, изр.2 ГПК от този момент е настъпила преклузия за въвеждане на нови
твърдения по спорния въпрос.
Въззивното решение следва да се отмени изцяло. Тъй като е допуснато неправилно
прилагане на материалния закон, на основание чл. 293 ал. 2 ГПК спорът следва да се реши
по същество от ВКС, като по отношение на ответниците следва да се признае, че не
притежават право на собственост върху 1/2 от 201/890 идеални части от поземлен имот с
идентификатор *** по КК на [населено място]. На основание чл.537, ал.2 ГПК следва да се
отмени констативният нотариален акт № 169, том ІІІ, рег.№ 7152, дело № 509 от 19.06.2018 г.
на Нотариус И. К. за 1/2 идеална част от 201/890 идеални части от УПИ с идентификатор
***.
С оглед изхода от спора, в полза на касатора се дължат разноски за трите инстанции в общ
размер 2638,32 лева (55 лева за касационната инстанция, 1322,21 лева за първата и 1261,11
лева за въззивната инстанция).    На основание чл.12 ЗВЕРБ сумата следва да се присъди в
евро – 1348,95 евро.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
                                    РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 424 от 01.08.2024 г., постановено от Окръжен съд - Благоевград по
гр.дело № 272/2024 г. по описа на същия съд, и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Х. Д. иск с правно на основание чл.
124, ал.1 ГПК, че М. С. Г. и Х. А. Д. не са собственици на 1/2 от 201/890 идеални части от
поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с площ от 890 квадратни
метра.
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № 169, том ІІІ, рег.№ 7152, дело №
509 от 19.06.2018 г. на Нотариус И. К. в частта, с която е удостоверено правото на
собственост на М. С. Г. над 1/2идеална част от 201/890 идеални части от УПИ с
идентификатор ***.
ОСЪЖДА М. С. Г. и Х. А. Д. да заплатят на А. Х. Д. общо 1348,95 евро (хиляда триста
четиридесет и осем 0,95) - разноски по делото за трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.


                                                  Председател: _______________________


                                             4
    Членове:

          1. _______________________

          2. _______________________




5