Начало на давността за връщане на надплатени суми по нищожен потребителски кредит

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 78
                          гр. София, 16.03.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                           Председател: Боян Балевски
                           Членове:     Васил Христакиев
                                        Елена Арнаучкова

при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов
като разгледа докладваното от Боян Балевски Касационно търговско дело №
20258002901445 по описа за 2025 година
      Производството е по чл. 290 от ГПК.
     Допуснато е касационно обжалване по касационна жалба от страна на
пълномощника на Н. Л. Л., с която въззивното решение №2/03.01.2025 г. по
в.гр.д. №220/24 на ОС-Пазарджик се обжалва в отхвърлителната част за
разликата над присъдения размер от 4311,98 евро, до предявения и отхвърлен
размер от 10 884,88 евро по иска на Н. Л. Л. срещу „Айкарт Кредит“ЕАД.
                 В КЖ са изложени оплаквания за незаконосъобразност на
въззивното решение в обжалваната част : за неправилно приложение на закона
относно определяне на началната дата на погасителната давност за вземания
на потребителя за надплатени от него суми за лихва при нищожност на
договорите за потребителски кредити, както и за необоснованост на извода на
съда за наличие в полза на кредитора на вземане за непогасена част от
главница, с която да се прихване задължението на кредитополучателя при
положение, че съдът е приел договора за кредит за изцяло нищожен. В КЖ е
направено искане за отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока
уважаването му изцяло .
      Ответникът по касационната жалба “Айкарт Кредит“ ЕАД в писмен
отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за
неоснователност на КЖ, евентуално за частична основателност само до
размера на 951,33 евро при евентуално частично уважаване на възражението
за погасяване по давност. В останалата част , според процесуалните
представители, въззивното решение           в обжалваната част се явява

                                     1
законасъобразно.
      С определение от №3104 / 05.11.2025 г., постановено по настоящото
дело по реда на чл.288 ГПК, поправено по реда на чл.247 ал.1 ГПК с
определение от 11.12.2025 г., въззивното решение е допуснато до касационно
обжалване на основание чл.280 ал.1,т.1 ГПК по въпроса: От кой момент
започва да тече погасителната давност по иск по чл.55 ал.1,изр. 1 ЗЗД,
предявен от потребител за възстановяване на суми неоснователно заплатени
от негова срана в изпълнение на неравноправни клаузи в договор за кредит за
проверка на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по чл.290
ГПК: Р.№124/15.07.2024 г. по т.д. №2746/22 на ВКС, Второ т.о. и др.
      Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение , след
преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл.
от ГПК констатира следното:
            В частта, с която не е допуснато касационно обжалване по КЖ на
„Айкарт Кредит“ЕАД на въззивното решение, в частта, с която ответното
дружество е било осъдено да заплати на ищеца Н. Л. Л. сумата от 4311,98
евро, представляваща платени за периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г. без
основание суми за възнаградителни лихви и такси по Договор за кредит
№0056158 от 15.03.2011г., сключен между ищеца и ответното дружество,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска
до окончателното изплащане на вземането, решението е влязло в законна сила.
Следователно се ползват със СПН установените релевантни за спора
фактически констатации и правни изводи на съда з а недействителност на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на н а Договор за кредит
№0056158 от 15.03.2011г., сключен между Н. Л. Л. и “Айкард Кредит“ЕАД,
както и на основание чл. 366 от ЗЗД- н а сключеното между страните
Споразумение от 22.10.2012г., с което е изменен Договор за кредит
№0056158 от 15.03.2011г. и дължимостта на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД
на присъдената сума от 4311,98 евро- като част от надплатена от длъжника без
основание по нищожния договор сума.
      За да постанови обжалваното решение в допуснатата да касационно
обжалване отхвърлителна част, въззивният съд е изложил в мотивите на
обжалвания акт следните свои съображения:
      Ответникът по иска „Айкарт Кредит“ЕАД е направил възражение за
погасяване по давност на претендираното вземане, основаващо се на
фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, т. 1 от
ЗЗД, предвид приетата нищожност на договора за кредит. Вземанията за
неоснователно обогатяване се погасявали, според съда, с общата петгодишна
давност по чл. 110 от ЗЗД. Давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. В хипотезата на
връщане на даденото при изначална липса на основание по чл. 55, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД, каквато е настоящата хипотеза, изискуемостта на вземането
настъпва от момента на получаването на недължимото /позовал се и на ППВС
№ 1/1979 г./, т. е. от датата на извършеното плащане. При предявена


                                     2
претенция за връщане на даденото по недействителен потребителски договор
са приложими общите правила относно погасителната давност. Според
въззивня съд, нямало законово основание за прилагане на различен режим на
погасителната давност по отношение на вземанията за връщане на
неоснователно платени суми по недействителен договор за потребителски
кредит. В този смисъл въззивният съд е приел за неоснователни доводите във
въззивната жалба на ищеца, че давността в настоящата хипотеза тече от
момента на установяване нищожността на договора, а не от извършеното
плащане. В случая плащането е извършвано в периода от 15.05.2011г. /първата
погасителна вноска/, като предвид диспозитивното начало и посочения от
ищеца период на претенцията му, следва да бъдат взети предвид плащанията
му по кредита до датата на исковата молба /12.04.2021г./ като крайна дата на
исковия период. В посочения период с минималната погасителна вноска,
намаляваща размера на усвоената част от кредитния лимит, са погасявани и
задължения за възнаградителна лихва и такси по кредита, които, както бе
посочено по-горе, ко и т о са недължими поради недействителността на
договора за кредит и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Така, според
с ъ д а , за погасени по давност следвало да се приемат вземанията за
надплатените от ищеца суми в период от 5 години преди подаването на
исковата молба на 12.04.2021г., т.е. за периода от сключването на договора -
15.03.2011г. до 12.04.2016г. От допълнителното експертно заключение пред
въззивната инстанция се установява, че за периода от 12.04.2016г. до
12.04.2021г. направените погасителни плащания от ищеца са в общ размер на
12646.76 евро, а чистата стойност по кредита, представляваща усвоена
сума по кредитния лимит за теглене на суми в брой и извършване на
плащания на ПОС, възлиза в общ размер на 7654.28 евро. Следователно, с
посочените плащания, извършвани в периода от 12.04.2016г. до 12.04.2021г.,
необхванат от давностния срок по чл. 110, вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД и непогасени
по давност, следва да се приеме, че е погасена изцяло чистата стойност по
кредита за периода. Останалата част от погасителните вноски в размер на
разликата от двете суми, или сумата от 4992,48 евро, е отнесена за погасяване
на останалите задължения по кредита /за възнаградителни лихви и начислени
такси по кредита/, която е недължимо платена и за която предявеният иск по
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, като
необхванат от възражението за изтекла погасителна давност по отношение
вземането на ищеца. Основателна е, според съда, и акцесорната претенция за
заплащане на законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане на вземането. За разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 10 884,88 евро, искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен /като конкретно за претенцията, представляваща
разликата от уважения размер до 5943,81 евро и възникнала в периода от
15.03.2011г. до 12.04.2016г., искът е приет за неоснователен поради
погасяването на вземането по давност/.
         Предвид частичната основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
съдът е разгледал и възражението на ответното дружество за съдебно
прихващане, формулирано от ответника пред първоинстанционния съд и

                                       3
прието за разглеждане– прихващане на задълженията на ответника за връщане
на дадените му от ищеца без правно основание суми по договора за кредит със
задължението на ищеца-кредитополучател за заплащане на сумата в размер
на 5273,53 евро, представляваща незаплатени задължения за главница, лихви
и такси по договора за кредит, дължими за периода от 15.06.2021г. до
28.02.2022г. Съдът е счел същото за частично основателно, но само по
отношение частта от претенцията на ответника за заплащане на непогасени
главници по договора, дължими от ищеца за периода от 15.06.2021г. до
28.02.2022г. За определяне размера на вземането на ответника, до който е
приел за основателно същото, въззивнният състав се е позовал на посоченото
от вещото лице по допуснатата пред въззивната инстанция допълнителна
експертиза,     съгласно     която   за    периода    от     15.06.2021г.    до
28.02.2022г./включително/ са останали непогасени и дължими от
кредитополучателя минимални погасителни вноски/съкр. МПВ/ в общ размер
на 680, 50 евро от които: 174.77 евро – главница по предходна МПВ с падеж
15.01.2022г.; 245.80 евро – главница по МПВ с падеж 25.02.2022г.; 259.93 евро
– главница по МПВ, начислена на 28.02.2022г. с падеж 15.03.2022г., по която в
този период не е постъпило плащане. При тези данни за наличие, според съда,
 на насрещно изискуемо вземане на ответното дружество срещу ищеца в
размер на 680,50 евро, представляващо сбора от дължими за периода от
15.06.2021г. до 28.02.2022г. непогасени суми за главници по договора за
кредит, със същото съдът е счел, че следва да бъде извършено прихващане на
задължението на ответника за заплащане сумата от 4992,48 евро,
представляваща недължимо платени му от ищеца възнаградителни лихви и
такси по договора за кредит, до размера на по-малкото от двете задължения. С
оглед изложеното предявеният срещу ответното дружество иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, след извършеното съдебно прихващане
със задължението на ищеца за заплащане на сумата в размер на 680,50 евро,
представляваща сборът от дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г.
непогасени суми за главници по договора за кредит, се явявал основателен за
сумата от 4311,98 евро, представляваща заплатени без основание суми за
възнаградителни лихви и такси по договора за кредит, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на вземането, като за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 10 884,88 евро, съдът е приел, че искът следва да бъде отхвърлен
като недоказан.
            Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: От
кой момент започва да тече погасителната давност по иск по чл.55 ал.1,изр. 1
ЗЗД, предявен от потребител за възстановяване на суми неоснователно
заплатени от негова срана в изпълнение на неравноправни клаузи в договор за
кредит, константната практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р.№124/15.07.2024 г. по
т.д. №2746/22 на ВКС, Второ т.о.; Р. № 26/29.01.2026 г. по т.д. № 1405/23 г. на
Първо т.о.; Р. № 124/24.07.2024 по т.д. № 342/23 на Първо т.о. и Р №
60/20.02.2026 г. на Второ т.о. на съответните състави на ВКС обобщено
приема следното: Определянето на началния момент, от който започва да тече
погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени


                                      4
от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на
договор за потребителски кредит, който е недействителен поради
противоречие с изискванията, предвидени в ЗПК, е поставено в зависимост от
установяването на това дали потребителят е знаел или разумно е можел да
знае за недействителността на този договор. Преценката дали и кога е
настъпило това условие се извършва въз основа на установените по делото
обстоятелства, като за да се приеме, че такова знание е налице у потребителя,
трябва да се докаже, че той е б и л запознат с фактите, водещи до
недействителността на договора, както и с правната им преценка, която
предполага този потребител да е наясно с правата, които съгласно ЗПК
възникват за него, за да защити интересите си. Само ако в производството е
доказано, че потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за
недействителността на договора за потребителски кредит към момента, в
който кредиторът е получил престираните от потребителя суми по него, то
тогава началният момент на погасителната давност за вземането на
потребителя за връщане на тези суми по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ще е този по
в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, а именно
денят на получаване на престацията. Ако по делото не е установено, че
условието за знание на потребителя е осъществено към момента на плащането
на сумите в изпълнение на недействителния договор за потребителски кредит,
давностният срок за реституционното му вземане за връщане на тези суми не
може да започне да тече от момента на тяхното плащане, защото това
нарушава принципа на ефективност. В тази хипотеза давностният срок ще
започне да тече от момента, в който е доказано, че потребителят е узнал или
разумно е могъл да узнае за недействителността на договора за потребителски
кредит.
          Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. напълно споделя изразеното в
посочената по-горе , практика по чл.290 ГПК., доколкото същото съответства
на засилената защита на потребителя като икономически по-слабата страна,
предвидена в Директива 93/13 и разяснена в практиката на Съда на
Европейския съюз с изключването на действието на неравноправната
договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими,
ко е т о поражда съответния реституционен ефект за връщането им. В
практиката на СЕС са дадени насоки относно приложението на правния
институт на погасителната давност при рестуционни претенции на
потребители, който по правило се урежда от националното законодателство. В
този смисъл установените от националните законодателства ред и условия не
следва да бъдат по-неблагоприятни от тези относно сходни съдебни
производства по вътрешното право (принцип на равностойност) и не следва да
бъдат уредени по начин, който прави практически невъзможно или
прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от
общностния правов ред (принцип на ефективност) . В този смисъл в решение
от 26.10.2006 г. по дело C-168/05, Mostaza Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г.
по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 83; решение от 22.04.2021 г. по дело
C-485/19, т. 52. СЕС се приема, че противопоставянето на давностен срок на


                                       5
исковете с реституционен характер, предявени от потребител, с цел
претендиране на права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не
противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика
да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени с тази директива (така в решение от 10.06.2021 г. по съединени
дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19, т. 92; решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27).
Счетено е, че давностен срок може да бъде съвместим с принципа на
ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си,
преди този срок да започне или да изтече (в този смисъл решение от
10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46; решение от
09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67; решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91). В решение от
25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г. по дело С-
561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че давностният срок по
реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в
сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната
договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е
съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има
възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече
или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да
докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за
неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия
смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност
в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21.
         От така изложеното следва, че въззивният съд неправилно е счел
з а неоснователни доводите във въззивната жалба на ищеца, че давността в
настоящата хипотеза тече от момента на установяване нищожността на
договора, а не от извършеното плащане. Игнорирайки този довод, въззивният
съд неправилно, според цитираната практика на ВКС, приема за погасени по
давност вземанията за надплатените от ищеца суми в период от 5 години
преди подаването на исковата молба на 12.04.2021г., т.е. за периода от
сключването на договора - 15.03.2011г. до 12.04.2016г. , възлизащи според
приетото допълнително заключение на вещото лице в размер на 951,33 евро/
разлика между общия размер на надвнесените възнаградителни лихви и такси
по нищожния изцяло договор за потребителски кредит в размер на 5 943,81
евро и уважения от съда размер от 4 311,98 евро , след извършеното
прихващане със сумата от 680,50 евро от 4 311,98 евро / т.е 5 943,81 евро -
/680,5 евро + 951,33 евро/ възлиза на 4311,98 евро. Доколкото липсва доказано
знание на ищеца-длъжник по договора за потребителски кредит, за наличие
на основания за нищожност на същия или хипотеза, в която същият е могъл
да узнае за последните, до датата на подаване на ИМ в съда на 12.04.2021г., то
следва да се приеме, че началната дата на давността не тече от плащането на
всяка недължима вноска по кредита в частта за възнаградителна лихва и

                                       6
такси, а именно от тази дата/ при липса на по-ранна от нея дата на узнаване на
основанията и правната уредба на нищожността на договора/ и следователно
искът се явява основателен и за тези плащания в периода от сключването на
договора - 15.03.2011г. до 12.04.2016г. в размер на 951,33 евро. В тази част
решението на въззивния съд следва да се отмени и искът да бъде уважен.
         В останалата част относно извършеното съдебно прихващане със
задължението на ищеца за заплащане на сумата в размер на 680,50 евро,
представляваща сбор от дължими за периода от 15.06.2021г. до 28.02.2022г.
непогасени суми за главници по договора за кредит, решението се явява
 необосновано и незаконосъобразно: от една страна договорът е приет от съда
за нищожен изцяло и усвоената главница -чиста стойност по кредита -за
погасена чрез плащане до установения пълен размер от 7654,28 евро, а от
друга се приема, че             били останали непогасени и дължими от
кредитополучателя минимални погасителни вноски – съкр. МПВ / по приетия
за нищожен договор в общ размер на 680, 50 евро / от които: 174.77 евро –
главница по предходна МПВ с падеж 15.01.2022г.; 245.80 евро – главница по
МПВ с падеж 25.02.2022г.; 259.93 евро – главница по МПВ, начислена на
28.02.2022г. с падеж 15.03.2022г., т.е. възникнали , след предявяването на иска
и по които не е постъпило плащане.В тази част решението също следва да
бъде отменено като необосновано, доколкото след като самият договор и
анекси към него са признати за нищожни, няма основание за това да се
приеме, че последният е продължил да поражда обвързаност между страните
по него за заплащане на вноски по главницата по нищожен договор.
 Възможно е между страните да са били възникнали други правоотношения по
повод на дължими суми от кредитополучателя по нищожния договор за
кредит/ евентуално на извъндоговорно основание/, които обаче са извън
предмета на настоящия спор. Ето защо, при липса на насрещно вземане на
„Айкарт Кредит “ЕАД на посоченото основание и размер , с което да се
извършва прихващане, сумата от 680,50 евро да се присъди в полза на ищеца
Л..
         Следователно след частична отмяна на въззивното решение в
обжалваната с КЖ на Н. Л. част, следва да се присъдят в полза на последния
още общо 1631,83 евро.
         За остатъка, т.е. за разликата от уважената от ОС Пазарджик част 4
311,98 евро плюс горната сума- 1631,83 евро до пълнопредявения размер от
10 884,88 евро искът се явява недоказан по основание и решението на ОС-
Пазарджик следва да се потвърди като правилно.
       По отношение на разноските в настоящото производство:
      С оглед изхода по спора, при обжалваем интерес от 6536,90 евро и при
установени разходи на касатора Н. Л. от общо 139,38 евро-д.т. по делото и
на ответника по КЖ -954,54 евро-платено възнаграждение за процесуално
представителство следва да се присъдят като разноски пред настоящата
инстанция,припадащите се, според уважената,съотв. отхвърлената част,


                                      7
 сумите от :34,80 евро в полза на Н. Л. и 716,24 евро в полза на „Айкарт
Кредит“ЕАД .
     На основание чл.38 ал.2 ЗАдв в полза на процесуалния представител на
касатора Н.Л. следва да се присъди възнаграждение в размер на 300 евро,
при съобразяване със степента на фактическа и правна сложност на спора
пред ВКС , с оглед изготвяне на КЖ и отговор на КЖ без явяване в
проведеното открито съдебно заседание.

     Водим от горното ВКС, състав на Първо търговско отделение

                               РЕШИ:
        ОТМЕНЯ въззивно решение №2/03.01.2025 г. по в.гр.д. №220/24 на
ОС-Пазарджик частично в отхвърлителната част, с която съдът е отхвърлил
предявения иск на Н. Л. Л. ЕГН: ********** срещу „Айкарт Кредит“ЕАД за
разликата над присъдения размер от 4311,98 евро до 5 943,81 евро и вместо
това постановява:
        ОСЪЖДА „Айкарт Кредит“ЕАД ЕИК 200739331 да заплати на Н. Л.
Л. ЕГН: ********** сумата от 1683,31 евро .
             ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение №2/03.01.2025 г. по в.гр.д.
№220/24 на ОС-Пазарджик в останалата обжалвана от Н. Л. Л. част.
        ОСЪЖДА „Айкарт Кредит“ЕАД ЕИК 200739331 да заплати на Н. Л.
Л. ЕГН: ********** разноските пред настоящата инстанция в размер на 34,80
евро както и на основание чл.38 ал.2 ЗАдв, в полза на процесуалния
представител на касатора Н.Л.- адв. Б. Б. от АК-Видин възнаграждение в
размер на 300-триста евро .
                ОСЪЖДА Н. Л. Л. ЕГН: ********** да заплати на „Айкарт
Кредит“ЕАД ЕИК 200739331 разноските пред настоящата инстанция в размер
на 716,24 евро.
    Решението е окончателно.


                                        Председател: _______________________

                                           Членове:

                                                  1. _______________________

                                                  2. _______________________




                                    8