Определяне на обезщетение за смърт на дете при ПТП и лихва за забава

Текстът на акта

                               РЕШЕНИЕ
                                    № 182
                            гр. София, 16.07.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и
шеста година в следния състав:


                              Председател: Костадинка Недкова
                              Членове:     Николай Марков
                                           Красимир Машев

при участието на секретаря Лилия Ст. Златкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело
№ 20258002901688 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
       Образувано е по касационна жалба на „Да Дойче Алгемайне
Ферзихерунг“ АД (регистрирано във ФРГ) срещу решение № 575/07.05.2025
г., постановено по в. гр. д. № 2428/2024 г. по описа на Апелативен съд-София,
ГО, 12 с-в, в частта, в която са уважени предявените от Е. Р. Г. и Г. И. Г. срещу
„Да Дойче Алгемайне Ферзихерунг“ АД активно субективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 100000 лв. (за всеки един от ищците) до
присъдения размер от по 150000 лв. (за всеки един от ищците),
представляваща застрахователно обезщетение за причинените им
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания
вследствие на настъпило на 16.08.2014 г. застрахователно събитие (смъртта на
техния син И. Г. Г. при ПТП), ведно със законната лихва върху главните
парични притезания от 16.08.2014 г. до окончателното им заплащане. Като
необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която
тези искове са уважени до сумата от по 100000 лв. (за всеки един от ищците),

                                       1
респ. в която са отхвърлени над сумата от по 150000 лв. (за всеки един от
ищците) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. (за всеки един от
тях).
      Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй
като то е необосновано – при определяне на размера на застрахователното
обезщетение съобразно критериите за справедливост, уредени в нормата на
чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен действителния
интензитет на претърпените неимуществени вреди – съобразно социално-
икономическите условия в страната към момента на настъпване на
релевантното застрахователно събитие. Счита за незаконосъобразен правния
извод на въззивния съд, че преценката за размера на застрахователно
обезщетение не трябва да се извърши към момента на настъпване на
застрахователното събитие, а към приключване на съдебното дирене при
приложение на правната норма, регламентирана в чл. 235, ал. 3 ГПК. Твърди,
че кредиторите са изпаднали в забава, тъй като не са оказали необходимото
съдействие на застрахователя за извънсъдебно изпълнение на неговото правно
задължение за заплащане на предложеното застрахователно обезщетение в
размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки един от родителите) за
причинените им неимуществени вреди при настъпване на релевантното
застрахователно събитие - не са представили банкова сметка, която да бъде
заверена от застрахователя със сумата от по 100000 лв. (за всеки един от
родителите). В този смисъл, счита, че застрахователят се е освободил от
последиците на своята забава и не дължи законна лихва върху присъденото от
съда обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди.
     В подадения писмен отговор на касационната жалба ответниците по нея
оспорват нейната основателност, като поддържат правно становище, че
въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което
е достигнал до правилни фактически и правни изводи. Считат за
неоснователен и правния довод на касатора, че чрез непосочване на банкова
сметка за изплащане на определеното от застрахователя обезщетение ищците
не са оказали необходимото съдействие за изпълнение на тези парични
задължения, поради което не е доказана твърдяната забава на кредиторите. От
друга страна, по отменения КЗ застрахователят отговарял за забавата на
делинквента от момента на настъпване на непозволеното увреждане до
заплащане на дължимото обезщетение за причинените на пострадалите вреди.
     Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ
отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и

                                     2
заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2
ГПК приема следното:
      За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пред
него правният спор между страните се е съсредоточил единствено върху
размера на дължимото застрахователно обезщетение за причинените на
ищците неимуществени вреди вследствие настъпването на релевантното
застрахователно събитие (кончината на техния син) и върху дължимостта на
присъдената законна лихва от момента на настъпване на покрития
застрахователен риск. Изяснил е, че при определяне на размера на
заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпила
смърт на близък в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за
справедливост трябва да бъдат следвани тълкувателните постановки по ППВС
№ 4/23.12.1968 г. - възрастта на пострадалото лице; обстоятелствата, при
които е настъпила смъртта му; степента на родствена близост между него и
лицето, което претендира обезщетение; действителното съдържание на
отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение. Справедливостта
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързана с оценка на
посочените общи критерии и на всички специфични за конкретното дело
обстоятелства, от които зависи справедливия паричен еквивалент на
понесените от увредения морални болки и страдания от загубата на негов
близък. При съобразяване на тези критерии апелативният съд е приел за
установено, че родителите и починалия син са били много близки, поддържали
са отношения, живели са в общо домакинство. Починалият син е бил на 20
години, поради което според обичая в българските семейства тази възраст не
предполага той да е бил напълно самостоятелен. Съобразявайки
свидетелските показания, както и обичая, въззивният съд е обосновал
фактическия извод, че родителите приемат смъртта на децата си като
противоестествено развитие на живота - завинаги у тях остава празнота, която
не може да бъде компенсирана чрез други положителни събития, независимо
от тяхното естество. Загубата на дете също е признат в съдебната практика
стресов факт с особен интензитет и продължителност на страданието,
непреодолима скръб, преминаваща в емоционален срив, депресия и др., като
рядкост е отношение към факта на смъртта, което да се характеризира с
индиферентност. Посещаването на гробищата е израз на безсилие и
примирение, но в същото време и невъзможност да се разкъса емоционалната
привързаност към починалото дете. Братът на починалия свидетелства, че
отношенията в семейството са основани на привързаността.


                                     3
      При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените
правни доводи въззивният съд е приел, че с оглед на младата възраст на
починалия - 20 години, близките отношения между него и родителите му,
изразяващи се във взаимно уважение, грижа и подкрепа помежду им,
психическия дискомфорт от преждевременната и невъзвратима загуба на
детето, както и съобразно обстоятелството, че и до днес ищците не са
преодолели тежката загуба на сина си, справедливото застрахователно
обезщетение за причинените им неимуществени вреди вследствие кончината
на тяхното дете възлиза на сумата от по 150000 (за всеки един от родителите).
При определяне на този размер апелативният съд е взел предвид и динамично
променящата се икономическа конюнктура, която се отразява в непрекъснато
нарастващите лимити на застрахователно покритие по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика – с решение №
95/24.10. 2012 г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, І т. о., е изяснил, че лимитите не
са самостоятелен критерий при прилагането на принципа за справедливост по
чл. 52 ЗЗД, но следва да бъдат съобразени при формиране на размера на
застрахователното обезщетение за причинените неимуществени вреди. Счел е
обаче за неоснователно правното твърдение на застрахователя, че преценката
за размера на обезщетението следва да се прави към момента на настъпване на
застрахователното събитие, към който да се съобразява и размерът на
минималната работна заплата. Приел е, че в съответствие с разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право.
      По правния довод за изпадане на кредиторите (ищците) в забава по
отношение на предложеното им от застрахователя застрахователно
обезщетение в размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки един от
родителите) апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищците
нямат задължението да приемат предложението на ответника, поради което
техният отказ (изричен или мълчалив) не е основание за отхвърляне на
претенцията за законна лихва. Не било установено в процеса на доказване, че
застрахователното дружество е поискало от ищците да представят банкови
сметки, по които да преведат обезщетения в размери, каквито ответникът е
приел за основателни. Въззивният съд е съобразил факта, че процесното
застрахователно събитие е настъпило при действието на КЗ (отм.), при
приложението на който не е уредена задължителна рекламационна процедура
по завеждане на доброволна претенция пред застрахователя, каквато е


                                        4
уредена по действащия материален закон (чл. 380 КЗ, във вр. с чл. 496 КЗ).
Апелативният съд е изяснил, че застрахователят отговаря и за забавата на
делинквента (застрахования водач), а по силата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД при
задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без
покана, т.е. от момента на настъпване на непозволеното увреждане. При
съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение е потвърдено – в обжалваната му част.
       С определение № 3392/02.12.2025 г. по т. д. № 1688/2025 г. на ВКС, IІ т.
о. е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд-София
при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК,
по материалноправния въпрос: „Как следва да се прилага принципът на
справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да
бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди
при предявен пряк иск срещу застраховател?“.
     Преди да се произнесе по повдигнатия материалноправен спор, предмет
на настоящото исково производство, касационната инстанция следва да
изясни дали българският съд е международно компетентен да разгледа
предявените искове за защита на твърдените субективни материални права и в
случай че той притежава международна компетентност, да установи кой е
приложимият национален правопорядък при решаване на настоящия казус с
международноправен елемент (процесното ПТП е настъпило в Република
България, а ответното търговско дружество е със седалище във ФРГ).
     Съгласно     нормативните        правила,      уреждащи       международната
компетентност, българският съд притежава правомощие да разгледа
повдигнатия материалноправен спор. Компетентността на българския съд
произтича от чл. 10, във вр. с чл. 7, ал. 1, б. „а” и б. „б”, тире 2 и чл. 11, б. „б”
от Регламент № 1215/2012 г. (Брюксел I; в сила от 10.01.2015 г. – преди
предявяване на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото
исково производство), в чийто обхват попада настоящият правен спор с оглед
неговия предмет, както и с оглед местоживеенето на страните по делото - на
територията на държава-членка на ЕС. Изрично в преамбюла на този
Регламент – съображение 18, е уредена една от основните цели на този
нормативен акт, а именно по съдебни спорове, свързани със застрахователни
правоотношения, по-слабата страна следва да бъде защитена по правилата за
компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните
интереси, отколкото общите правила. За постигане на тази нормативно
установена цел в чл. 11, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 13, т. 2 от Регламента е

                                         5
предписано, че международно компетентен да разгледа предявен пряк иск от
увреденото лице срещу застраховател е надлежният национален съд на
държавата членка, където се намира: 1) седалището на застрахователя или 2)
местоживеенето на пострадалия ищец. В процесния случай настоящият адрес
на ищците („местоживеенето” по смисъла на този Регламент) се намират на
територията на Република България, поради което българският съд е
международно компетентен да разгледа предявените срещу германското
застрахователно дружество преки искове по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
      Тъй като ответникът е обезпечавал през релевантния период
гражданската отговорност на делинквента – водача на процесния автомобил с
германски регистрационен номер, като при пораждане на процесното
застрахователно правоотношение (сключването на договора за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите) както
застрахователят, така и застрахованият са имали обичайно местопребиваване
в страна членка на ЕС, респ. ищците – наследници на загиналия водач на
лекия автомобил (с български регистрационен номер), са с настоящ адрес
(„обичайно местопребиваване”) в Република България, приложимо е
съюзното право.
      В случай на непозволено увреждане с международен елемент, какъвто е
настоящия казус, приложимото материално право се определя по принципите,
уредени в Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета
от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни
задължения („Рим II”). По общото правило на чл. 4, т. 1 от него релевантният
критерий за привързване към приложимото национално право представлява
мястото на настъпване на пряката вреда, т.е. приложимо е правото на
държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил
вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват
непреките последици от този факт (в този смисъл са разясненията по т. 25 от
решение на СЕС от 10.12.2015 г. по дело C-350/14, по т. 23 от решение от
17.05.2023 г. на СЕС по дело C-264/22, по т. 27 от решение на СЕС от
05.09.2024 г. по дело С-86/23). Обхватът на приложимото право е очертан в чл.
15 от Регламента - съгласно него се определят основанието и границите на
отговорността, вкл. определянето на лицата, на които може да се търси
отговорност за извършени от тях действия, основанията за освобождаване от
отговорност, както и ограничаването и разделянето на отговорността,
наличието, вида и определяне размера на вредите или на търсеното


                                     6
обезщетение и пр. Този нормативен подход е възприет и при издирване на
приложимото материално право и в казуалната практика на националната
касационна инстанция - решение № 202/17.07.2025 г. на ВКС по т. д. №
1542/2023 г., I т. о.; решение № 50174/20.03.2023 г. по т. д. № 2137/2021 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 50116/07.10.2022 г. по т. д. № 2366/2021 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 50025/10.02.2025 г. по т. д. № 1444/2022 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 70/12.03.2025 г. по т. д. № 772/2024 г. на ВКС,
ТК, I т. о.
      Тъй като процесното увреждащо събитие (смъртта на детето на ищците)
е настъпило на територията на Република България, за пораждането на
деликтната отговорност на виновния водач на процесното МПС, респ. на
обезпечително-гаранционна отговорност на неговия застраховател по договор
за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите,
вкл. и за критериите, по които се определя размерът на дължимото
застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, е
приложимо обективното българско материално право.
     Правният отговор на правния въпрос, по който въззивното решение е
допуснато до касационно обжалване, е разяснен със задължителната практика,
намерила израз в ППВС № 4/1968 г. - размерът на обезщетенията за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието
„справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а то е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди.
Релевантни са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди
и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди.
     Следователно, при определяне на размера на застрахователното
обезщетение при причинена смърт на близък – в конкретния случай на
пълнолетен син, е необходимо да се отчетат претърпените от ищците
психически страдания от загубата на техния син, неговата млада възраст (на
19 години), социално-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на застрахователното събитие – средата на 2014 г., както и
високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили
неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по

                                      7
застраховка „Гражданска отговорност” – до 2 млн. лв., при едно пострадало
лице, какъвто е настоящият случай (арг. чл. 266, ал. 1, т. 1, б. „а” КЗ, отм.).
      Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а се определя
съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по
справедливост от съда.
      Правната норма, регламентирана в чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), урежда и
гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за
обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е
сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две
групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият
виновно да е увредил ищците, като им е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника -
застраховател.
      Тъй като първоинстанционното решение е влязло в законна сила в
частта, в която са уважени исковете за заплащане на застрахователно
обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на
процесното застрахователно събитие на 16.08.2014 г. – до сумата от 100000 лв.
(в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано от
ответника), основанието (правопораждащите спорните материални права
юридически факти) на предявените осъдителни искове е установено със сила
на пресъдено нещо, като спорът по настоящото дело се съсредоточава върху
обстоятелството дали въззивният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера
на застрахователното обезщетение, както и дали кредиторите са изпаднали в
забава, тъй като не са оказали необходимото съдействие на застрахователя за
извънсъдебно изпълнение на неговото правно задължение за заплащане на
предложеното застрахователно обезщетение в размер на сумата от по 100000
лв. (за всеки един от родителите) за причинените им неимуществени вреди

                                       8
при настъпване на релевантното застрахователно събитие - не са представили
банкова сметка, която да бъде заверена от застрахователя със сумата от по
100000 лв. (за всеки един от родителите).
      От показанията на свидетеля Л. Г., син на двамата ищци и брат на
загиналия И. Г., се установява, че загубата на неговия брат е обърнал целия
живот на семейството – то живеело заедно, в един дом в гр. Драгоман.
Изяснява, че И. работел и учил в София, като родителите им му помагали.
Когато посетели местопроизшествието, ищците били в шок, безмълвни,
плачещи, особено майка им – цялата треперила. Свидетелят споделя, че след
смъртта на неговия брат родителите му се променили – баща им е затворен в
себе си, а майка им станала съвсем друг човек. Промяната в тях се усеща. По
празници си спомняли за загиналия, като след изминаване на 10 години от
неговата кончина семейството се чувства малко по-добре, отколкото първата
една-две години – всяка събота посещавали гробищата. Свидетелства, че
мъката на родителите му все още не е отминала – „Когато се заговори, аз
плача, какво да е за тях?”.
      Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като,
преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК,
те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като субективните
възприятия за последиците върху психиката на ищците и изживените след
кончината на техния син болки и страдания са непосредствени.
     При преценка на така приетите за установени по делото
правнорелевантни факти законосъобразно въззивният съд е достигал до
фактически извод, че в процеса на доказване са установени изключително
близките отношения между ищците и техния починал пълнолетен син (на
ненавършени 20 години при настъпване на процесното ПТП), които се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа и емоционална близост –
неговата кончина им е причинила морални болки и страдания с висок
интензитет и времетраене, които са съпроводени с депресивно състояние.
     При определяне на застрахователното обезщетение за причинените на
ищците неимуществени вреди следва да се вземе предвид обстоятелството, че
загубата на син (на 20 ненавършени години), към когото родителите са били
силно привързани, ще ги съпътства през целия им живот. Впоследствие те ще
бъдат лишени както от емоционалния контакт, така и от неговата морална
подкрепа. Следователно, болките и страданията, които ищците ще продължат
да изпитва от загубата на починалия им син, трябва да бъдат отчетени при
определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение.

                                     9
      Както бе изяснено от свидетелските показания, родителите и синът им
са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг.
Но извън високия интензитет на болки и страдания не се доказаха
изключително превишаващи обичайните морални вреди от загубата на близък
родственик (пълнолетно дете, но все още в крехка младежка възраст),
изразяващи се в душевни болки и страдания, свързани с естествената скръб,
безпомощност и терзания. Тези правнорелевантния факти не са съобразени в
достатъчна степен от въззивния съд, поради което в тази част неговото
решение се явява неправилно – поради нарушение на материалния закон (чл.
52 ЗЗД).
      При така установените правнорелевантни факти касационният съд
приема, че застрахователното обезщетение на ищците за причинените от
противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди,
изразяващи се в психически болки и страдания от загубата на техния син (в
младежка възраст), е в размер на сумата от по 110000 лв. за всеки един от
родителите, като това обезщетение е окончателно и обхваща всички
претърпени, които ще бъдат търпени и в бъдеще, неимуществени вреди.
Наистина, законодателят е определил висок нормативен максимум на
застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото лице
неимуществени вреди – до 2 млн. лв. за всяко събитие при едно пострадало
лице. Следователно, по този начин той е целял застрахователното
обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания.
     Принципно, обезщетението за причинените неимуществени вреди се
определя към момента на настъпване на деликта с неговите обективни
признаци (противоправно деяние, вредоносен резултат и причинно-
следствената връзка между тях), при съобразяване на установените към този
момент максимални лимити на обезщетението, ако такива са нормативно
определени, какъвто е настоящият случай (чл. 266, ал. 1, т. 1, б. „а” КЗ (отм.),
при чието действие е настъпило релевантното застрахователно събитие).
Именно от този момент делинквентът изпада в забава и без покана (чл. 84, ал.
3 ЗЗД). В случай че неблагоприятните последици за пострадалите от
непозволеното увреждане продължават и в по-късен момент, те следва да
бъдат съобразени от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (до приключване на
съдебното дирене пред въззивния съд), какъвто е настоящият казус. В този
смисъл са и мотивите към ТР № 1/1.08.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2021 г.,
ОСГТК – „При постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид
и фактите от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на


                                      10
иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), тъй като продължаващите в хода на процеса болки и
страдания не са ново правопораждащо основание“. Законната лихва върху
дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение
за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично
задължение. Затова тя се присъжда от момента на деянието.
      Следователно, определеното застрахователно обезщетение в размер на
по 150000 лв. (за всеки един от родителите) трябва да бъде намалено до
сумата от по 110000 лв. (за всеки един от тях), поради което на основание чл.
293, ал. 1 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която
предявените кумулативно активно субективно съединени искове са уважени
над сумата от по 110000 лв. до присъдения размер от по 150000 лв. (за всеки
един от ищците), като те бъдат отхвърлени в тази част.
      Съобразно събраните по делото доказателства необоснован се явява
правният довод на касатора, че ищците са изпаднали в забава, тъй като не са
приели предложеното от застрахователя изпълнение на дължимото
застрахователно обезщетение в размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки
един от родителите). Съгласно приложимата правна норма, уредена в чл. 227,
т. 2 КЗ (отм.), застрахователят има право на регресен иск спрямо
застрахования за заплатените на увреденото лице дължими от застрахования
лихви за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до
датата на съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице
или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от
увредения. Следователно, лихвите за забава, за които застрахованият
делинквент отговора, за периода от увреждането до уведомяването, се
включват в застрахователното обезщетение по договор за гражданска
отговорност по КЗ (отм.). За да изпадне в забава, кредиторът следва да
действа недобросъвестно – 1) когато неоправдано не приеме предложеното му
от длъжника изпълнение или 2) не даде необходимото съдействие, без което
длъжникът не би могъл да изпълни задължението си (чл. 95 ЗЗД). Но
длъжникът, за да се освободи от последиците на своята забава, трябва да
предложи на кредитора пълно и безусловно изпълнение на задължението. Не
е такъв настоящият случай – в отговора с изх. № 1067/08.08.2017 г., адресиран
от „АВУС-България-регистрация на щети” ЕООД – кореспондент на
германския застраховател, до пълномощника на ищците, е изяснено, че към
момента от германския застраховател е получено потвърждение на
застрахователното покритие, но не е признал настъпването на покрития
застрахователен риск („а вината ще бъде изяснена при окончателното


                                     11
приключване на наказателното производство”). В проект на споразумение
застрахователят е предложил на ищците застрахователно обезщетение в
размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки един от тях), което обаче не ги
обвързва без изразено тяхно съгласие. От една страна, не бе установено в
процеса на доказване, че застрахователят е поискал от ищците банкова сметка
за заплащане на определеното от него застрахователно обезщетение (по
100000 лв. за всеки един от тях), а от друга, той не е признал настъпването на
застрахователното събитие. Нещо повече, предложеното застрахователно
обезщетение (по 100000 лв.) не възлиза на действително дължимия размер (по
110000 лв. за всеки един от тях), поради което кредиторите не са били длъжни
да приемат изпълнение на части, макар задължението да е делимо – чл. 66
ЗЗД, като тази правна норма е приложима и за задължения за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (настоящият
съдебен състав възприема правното разрешение, дадено в решение №
38/14.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1065/2019 г., I т. о.). При парични
задължения длъжникът винаги би могъл да се освободи от последиците както
на своята забава, така и на забавата на лицето, за която отговаря, при
сключване на договор за банков влог в полза на трето лице (в полза на
кредиторите) и без разрешение на съда – арг. чл. 97, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД,
във вр. с чл. 425, предл. 2 ТЗ, като ги уведоми за сключване на този договор. В
процеса на доказване не се установи нито едно от тези обстоятелства, които
биха били основание за освобождаване на застрахователя, респ. на
делинквента от длъжниковата забава, поради което в застрахователното
обезщетение се включва и дължимата лихва за забава - от момента на деликта
до заплащане на дължимото парично притезание.
      При този изход на спора въззивното решение трябва да бъде отменено и
в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Я. Д. от САК е определено
адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство
пред СГС над сумата общо от 6083 лв. до присъдения размер общо от 8295
лв., както и в частта, в която ответното застрахователно дружество е осъдено
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК да заплати в
полза на СГС държавна такса над сумата от 8800 лв. до присъдения размер от
12000 лв. В полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК трябва над
определения размер от 1382,50 лв. (в тежест на всеки един от ищците) да се
присъди допълнително сумата от 2488,50 лв. (в тежест на всеки един от


                                       12
ищците) – съдебни разноски пред СГС. В полза на касатора следва да бе
присъдена сумата от 830,34 евро, представляваща сборът от заплатените
държавни такси за допускане на въззивното решение до касационно
обжалване и за разглеждане на касационната жалба, както и сумата от 2624
евро, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за
касационното производство (с оглед на действителната фактическа и правна
сложност на делото пред касационната инстанция и при съобразяване на
разясненията по точното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 , се явява неоснователно
своевременно релевираното от процесуалния представител на ответниците по
касация възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на това адвокатско
възнаграждение).
     Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия,
състав на Второ отделение

                                  РЕШИ:

      ОТМЕНЯ решение № 575/07.05.2025 г., постановено по в. гр. д. №
2428/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 12 с-в, в частта, в която
са уважени предявените от Е. Р. Г. и Г. И. Г. срещу „ДА ДОЙЧЕ АЛГЕМАЙНЕ
ФЕРЗИХЕРУНГ“ АД, с представител за уреждане на претенции „Авус
България-Регулиране на щети” ЕООД искове с правно основание чл. 226, ал. 1
КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 110000 лв. (за
всеки един от тях) до присъдения размер от по 150000 лв. (за всеки един от
тях), представляваща застрахователно обезщетение за причинените им
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания
вследствие на настъпило на 16.08.2014 г. застрахователно събитие (смъртта на
техния син И. Г. Г. при ПТП), ведно със законната лихва върху главните
парични притезания от 16.08.2014 г. до окончателното им заплащане, в
частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Я. Д. от САК е
определено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство пред СГС над сумата от 6083 лв. до присъдената сума от
8295 лв., както и в частта, в която „ДА ДОЙЧЕ АЛГЕМАЙНЕ
ФЕРЗИХЕРУНГ“ АД е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл.
83, ал. 1, т. 4 ГПК да заплати в полза на СГС държавна такса над сумата от
8800 лв. до присъдения размер от 12000 лв., като вместо него


                                      13
ПОСТАНОВЯВА:
      ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Р. Г., ЕГН ********** и Г. И. Г., ЕГН
********** срещу „ДА ДОЙЧЕ АЛГЕМАЙНЕ ФЕРЗИХЕРУНГ“ АД,
регистрирано във Федерална република Германия, с представител за уреждане
на претенции „Авус България-Регулиране на щети” ЕООД, ЕИК 130189091
искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на
настъпило на 16.08.2014 г. застрахователно събитие (смъртта на техния син И.
Г. Г. при ПТП), над сумата от по 110000 лв. (за всеки един от тях) до
присъдения размер от по 150000 лв. (за всеки един от тях), ведно със
законната лихва върху главните парични притезания от 16.08.2014 г. до
окончателното им заплащане.
      ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта, в която са уважени
предявените от Е. Р. Г. и Г. И. Г. срещу „ДА ДОЙЧЕ АЛГЕМАЙНЕ
ФЕРЗИХЕРУНГ“ АД, с представител за уреждане на претенции „Авус
България-Регулиране на щети” ЕООД искове с правно основание чл. 226, ал. 1
КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени
болки и страдания вследствие на настъпило на 16.08.2014 г. застрахователно
събитие (смъртта на техния син И. Г. Г. при ПТП), над сумата от по 100000 лв.
(за всеки един от тях) до размера от по 110000 лв. (за всеки един от тях), ведно
със законната лихва върху главните парични притезания от 16.08.2014 г. до
окончателното им заплащане.
      ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е. Р. Г. и Г. И. Г. да заплатят
общо на „ДА ДОЙЧЕ АЛГЕМАЙНЕ ФЕРЗИХЕРУНГ“ АД, с представител за
уреждане на претенции „Авус България-Регулиране на щети” ЕООД
допълнително сумата от по 2488,50 лв. (за всеки един от тях) – съдебни
разноски пред СГС (над присъдения размер от по 1382,50 лв., за всеки един от
тях) - съдебни разноски пред СГС, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК 830,34
евро – държавни такси пред ВКС и 2624 евро – адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство пред ВКС.
      РЕШЕНИЕТО е окончателно.



                                       14
     Председател: _______________________

        Членове:

               1. _______________________

               2. _______________________




15