Обезщетение за неимуществени вреди при незаконно преграждане на общински път

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 324
                               гр. София, 02.06.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и
шеста година в следния състав:


                                 Председател: Светлана Калинова
                                 Членове:     Гълъбина Генчева
                                              Наталия Неделчева

при участието на секретаря Нели Й. Първанова
като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско
дело № 20258002104443 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 109868/24.09.2025г., подадена от Н. Б. С., чрез
процесуалния представител адвокат М. С. от АК Велико Търново, срещу решение № 5268 от
13.08.2025г. по в.гр.д. № 1817/2024г. на Софийския градски съд, с което като е частично
отменено и частично потвърдено, в обжалваната му част, първоинстанционното решение №
20073486, поправено с решение №20111187 от 18.12.2023г., постановени по гр.д.
№7795/2021г. на Софийския районен съд, е отхвърлен изцяло предявеният от касатора
срещу П. А. Г. и М. П. Г. осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за осъждането на
ответниците солидарно да заплатят на ищеца сумата от 10000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, загуба
на сън и апетит, причинени вследствие на поведението на ответниците, осъществяващи
действия по преграждане на общински път, преминаващ през имота на П. А. Г., с което
препятствали достъпа на ищеца до собствения му имот с идентификатор [№], ведно със
законната лихва, считано от 08.02.2021г. до окончателното изплащане на сумата и са
присъдени сторените разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неправилно
приложение на материалния закон. Допълнителни съображения излага в проведеното по
делото открито съдебно заседание.

                                            1
 Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от него иск бъде
уважен. Претендира присъждане на направените по делото разноски за производството в
трите инстанции.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците П. А. Г. и М. П. Г., чрез
процесуалния си представител адвокат К. В. И., изразяват становище, че касационната
жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на
направените по делото разноски.
С определение №859 от 24.02.2026г., постановено по настоящето дело, въззивното решение
на Софийски градски съд е допуснато до касационно обжалване по въпроса необходимо ли е
въззивният съд да обоснове правните си изводи с фактическите констатации и да посочи
доказателствата, от които ги извежда.
По така поставения правен въпрос:
Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при постановяване на
своето решение въззивния съд излага самостоятелни мотиви както относно фактите по
делото,така и относно съществото на правния спор. Въззивният съд е длъжен да даде свое
собствено разрешение на спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по
съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите си (решение №60088/28.06.2021г. по
гр.д.№3948/2020г., I г.о. на ВКС, решение №22/29.06.2017г. по гр.д.№2113/2016г., I г.о. на
ВКС, решение №141 от 04.01.2021г. по гр.д.№478/2020г., I г.о. на ВКС, обобщаващо
практиката на ВКС, както и решение №200 от 21.10.2013г. по гр.д.№2254/2013г. на II г.о. на
ВКС и посочените в него т.4 на ППВС №7/1965г. и решение №93 от 06.07.2010г. по т.д.
№808/2009г. на I т.о. на ВКС). Правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК предвижда изискване за
обоснованост на съдебните решения - констатациите на решаващия съд за обстоятелствата,
които имат значение за спора (релевантните факти), следва да съответстват на събраните по
делото доказателства (решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV-то
г.о.), които да бъдат подведени към приложимата правна норма. Правните изводи на
въззивния съд в този смисъл следва да бъдат обосновани с фактическите констатации, като
бъдат посочени и доказателствата, от които същите се извеждат. Или както е прието в
решение №57/19.05.2017г. по гр.д.№3457/2016г. на І г.о. на ВКС, въззивният съд е длъжен да
изложи мотиви за правните си изводи, които следва да се основават на фактически изводи,
които при спор между страните, следва да се основават на преценка на събраните по делото
доказателства въз основа на правилата на процесуалния закон.
Настоящият състав споделя тази практика на ВКС, която следва да намери приложение и в
настоящия случай.
Върховният касационен съд, като разгледа касационната жалба при съобразяване на
поддържаните касационни основания, оплаквания и правни доводи, приема следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от Н. Б. С. срещу П. А. Г.
и М. П. Г. осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за солидарното осъждане на
ответниците да му заплатят обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, загуба на сън и апетит, настъпили в

                                            2
резултат на преграждане на общински път от страна на ответниците, преминаващ през имота
на П. А. Г., с което препятствали достъпа на ищеца до собствения му имот, ведно със
законната лихва от 08.02.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищецът е собственик на
поземлен имот с идентификатор [№] и построените в него сгради, а ответникът П. А. Г. е
собственик на поземлен имот с идентификатор [№] и построените в него сгради, находящи
се в землището на [населено място], [община].
Посочено е, че съгласно приетата като писмено доказателство по делото заповед № РД-05-
488 от 02.09.2016г. на кмета на [община], е наредено изземване на част от недвижим имот -
публична общинска собственост, представляващ съществуващ път към „Зейна махала“ в
[населено място], преграден с оградна мрежа с площ от около 70 кв.м., като П. А. Г. се е
задължил доброволно да освободи съществуващия път, като премахне оградната мрежа.
Констатирано е, че в мотивите на заповедта е записано, че при извършената проверка е
установено, че участък от посочения път е преграден с оградна мрежа от ответника П. А. Г.,
който на място е представил документи, удостоверяващи правото му на собственост.
Посочено е, че съгласно писмо от кмета на [община] до Н. Б. С., изх. №1102-
2111/22.03.2018г., във връзка с подадени от ищеца сигнали за преграден участък от общински
път, водещ до „Зейна махала“ в [населено място], са извършени проверки на място, издадени
са заповеди за възстановяване на пътната настилка и премахване на загражденията, и
същите са премахнати.
Съобразено е, че в постановление от 07.11.2018г. на Окръжна прокуратура - П. и
постановление за отказ за образуване на наказателно производство от 16.03.2020г. на
Районна прокуратура - П., се съдържали данни, че от 2016г. ответникът П. А. Г. преграждал
общински път, водещ до „Зейна махала“ в [населено място], като същият е бил наясно, че
[община] оспорвала неговото право на собственост върху процесния участък, както и че към
16.03.2020г. пътят вече бил проходим.
Констатирано е, че с влязло в сила решение № 43/31.12.2018г. по гр.д. №59/2018г. на
Районен съд - Трън, е отхвърлен предявен от ответника П. А. Г. срещу кмета на [община]
иск с правна квалификация чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди вследствие разрушаване на ограда и изсипване на натрошени камъни.
Посочено е, че от мотивите на решението се установява, че [община] е предприела действия
по премахване на ограда и възстановяване на общински път, водещ до „Зейна махала“ в
[населено място], преграден от ответника П. А. Г..
Посочено е, че съгласно заключението на приетата по делото СТЕ, за землището на
[населено място] била налична единствено неодобрена картна основа от 1983г., а
кадастралната карта е одобрена през 2019г., като процесният път не е заснет в предходни
планове, а в кадастралната карта е заснет като самостоятелен обект с идентификатор
49169.502.9002 - улица, публична общинска собственост, урбанизирана територия, за
второстепенна улица, с площ от 819 кв.м. От заключението е установено, че процесният път
разделя имота на ответника на две части, като вещото лице е изготвило комбинирани скици
на процесните имоти в ЕТК от 1983г. и КККР от 2019г., както и комбинирана скица за


                                            3
проектен път за достъп до имотите на ищеца и ответника. В о.с.з. вещото лице е посочило,
че до имота на ищеца е имало достъп чрез път от запад, който път е включен в имот
общинска собственост и към момента не съществува.
Въз основа на събраните гласни доказателства, показанията на свидетеля С. С., е прието за
установено, че в последните години имало проблем с преминаването до имота на ищеца,
като пътят бил преграден с мрежа. Свидетелят А. З. заявил, че имотът на ищеца
представлявал заградено дворно място с къща, като за да се стигне до този имот имало три
варианта - преди се е минавало през цялото село и се е влизало откъм гората, имало е път
през ТКЗС, а новият път преди не го е имало, имало е пътека. Свидетелят посочил още, че от
общината са идвали да слагат мрежи, колове и да заграждат пътя. Свидетелят В. С. заявила,
че достъпът до имота на ответника е по общински селски път, но е имало случаи, когато
пътят е бил преграждан с най-различни средства - мрежа, тел, натрупани храсти, разкопаван
е, като нямало друг път. Свидетелят посочила още, че преграждането на пътя се е отразило
на ищеца - разстроил се е, започнал да вдига кръвно, престанал да яде и спи, ходил на лекар
- невролог, психиатър, психолог, пиел хапчета.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че
съгласно чл. 8, ал. 3 ЗП, общинските пътища са публична общинска собственост, като
пътищата са отворени за обществено ползване при спазване на реда и правилата, установени
със ЗП и ЗДвП. Съгласно чл.31, ал.1 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на
общинските пътища се осъществяват от общините. Посочено е, че действащата в Република
България нормативна уредба не допуска да се ограничава ползването на всички пътища в
страната, които са отворени за обществено ползване, вкл. и общински такива, които обаче
следва да са прокарани според установените в законодателството правила. Прието е, че
когато държавата, общината или частноправен субект са прокарали път през имот, чужда
собственост, без надлежно проведено отчуждаване, собственикът на терена разполага с
правото да защити собствеността си, включително по реда на чл.109 ЗС, тъй като съгласно
КРБ, правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Частната собственост е
неприкосновена (чл.17 ал.3 КРБ) и принудителното отчуждаване на собственост за
държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези
нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно
обезщетение (/чл.17 ал.5 КРБ). Всеки гражданин, съгласно чл.56 КРБ, има право на защита,
когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, а съгласно чл.58
ал.1, гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни
да зачитат правата и законните интереси на другите. Българското законодателство не
допуска възможност при упражняване на правата си, който и да е правен субект, да
нарушава правата на другите.
Прието е, че в случая ищецът може да ползва път, само ако същият е прокаран от държавата
или общината по предвидения в закона ред, каквато хипотеза не е налице, тъй като по
делото е установено, че соченият от ищеца път, който навлиза в имота на ответника П. А. Г.,
не е определен с картата на възстановената собственост, не е заснеман в предходни планове,
а е заснет само като обект на кадастъра. Изложени са мотиви, че не може да се приеме, че


                                            4
същият е прокаран според установените от законодателството правила, а ищецът, за да си
осигури достъп до имота, ползва за преминаване част от имота на ответника П. А. Г.
неоснователно, без в негова полза да е учредено надлежно право на преминаване, респ. тази
част да е била отчуждена за прокарване на общински път, ограничавайки по този начин
възможността имотът да се ползва пълноценно според неговото предназначение в границите
на правото на собственост, респ. собственикът - ответникът П. А. Г., недопускайки ищецът
да преминава през собствения му недвижим имот не е извършил неправомерно действие,
поради което само на това основание предявеният иск подлежи на отхвърляне.
Изложени са съпътстващи мотиви, че макар ищецът да твърди, че соченият път, преминаващ
през имота на ответника П. А. Г., е единственият път, който достига до имота, ищецът не е
ангажирал категорични доказателства дали това е действително така, с оглед показанията на
свидетеля А. З. и заключението на СТЕ, за наличен друг път, който достига до имота на
ищеца, но не е поддържан.
Взето е предвид, че относно ответника М. П. Г. по делото липсват каквито и да е
доказателства същият да е извършвал сочените от ищеца неправомерни действия, което е
самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск спрямо него.
Така постановеното от въззивния съд решение е валидно и процесуално допустимо, но по
същество частично неправилно поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила (чл. 236, ал. 2 ГПК) при обсъждане на събраните
доказателства, обосноваване на констатациите осъществяването на кои релевантни за спора
факти и обстоятелства се установява с тези доказателства, както и при подвеждането на
фактическите констатации към приложимата правна норма по отношение на изводите за
пространствените предели на правото на собственост на имота на ответника П. А. Г.
(посочен в решението като ПИ с идентификатор [№]) и нанесения в действащата
кадастрална карта ПИ с идентификатор [№].
Както вече беше отбелязано по-горе, правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК предвижда изискване
за обоснованост на съдебните решения - констатациите на решаващия съд за
обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), следва да съответстват
на събраните по делото доказателства, които да бъдат подведени към приложимата правна
норма. Правните изводи на въззивния съд в този смисъл следва да бъдат обосновани с
фактическите констатации, като бъдат посочени и доказателствата, от които същите се
извеждат.
Основният спорен въпрос по делото е дали пътят, нанесен в действащите КККР на [населено
място], [община] като ПИ с идентификатор [№], като част от земната повърхност,
представлява част от имота, който ответникът е придобил по силата на договора за покупко-
продажба, обективиран в н.а.№133, том І, рег. №497, дело №125/2010г. и нанесен в
действащата кадастрална карта на населеното място като ПИ с идентификатор [№], т.е.
установено ли е по делото, че ответникът се легитимира като собственик и на частта,
обозначена като общински път, доколкото именно на това твърдение се основава исковата
претенция. Само ако правото на собственост на ответника върху онази част от земната
повърхност, която е обозначена в кадастралната карта като имот с идентификатор [№] е


                                            5
установено от събраните по делото доказателства, може да бъде поставен и въпросът дали за
прокарването на пътя е било необходимо предхождащо провеждане на процедура по
отчуждаване. При постановяване на решението си въззивният съд е посочил, че ответникът
е собственик на ПИ с идентификатор [№], като пътят, заснет като самостоятелен обект с
идентификатор [№] в кадастралната карта, разделя имота на ответника на две, след което,
без да обоснове и изложи въз основа на цялостен анализ на всички, събрани по делото
доказателства конкретни фактически констатации за осъществяване в полза на ответника на
предвидено в закона придобивно основание по отношение на тази част от земната
повърхност, е формирал правния си извод, че тази част е следвало да бъде отчуждена за
прокарване на общински път.
Когато е извършвал преценка дали частта от земната повърхност, нанесена в действащата
кадастрална карта като общински път, попада в частен имот, т.е. в имот, за който ответникът
се легитимира като собственик, въззивният съд не е съобразил всички данни за
пространствените предели на правото на собственост на ответника, съдържащи се в
събраните по делото доказателства.
На първо място не е съобразено, че в представените по делото писмени доказателства (н.а.
№109, том І, рег.№428, дело №102/2010г. и н.а.№133, том І, рег.№497, дело №125/2010г.)
придобитият от ответника недвижим имот е с посочена площ от 1000 кв.м. Данните за
местоположението на придобития от ответника през 2010г. недвижим имот, нанесени от
вещото лице в комбинирана скица №1 към заключението, сочат, че имотът се намира до
пътеката, обозначена на изработената през 1983г. и обновена през 1996г. едромащабна
топографска карта (ЕТК) за [населено място], т.е. пътеката, на мястото на която е предвиден
и съответно прокаран пътят, имащ понастоящем идентификатор [№], граничи с имота на
ответника, а не го разделя на две части, както е обозначено на действащата кадастрална
карта, според която имотът е с по-голяма площ (1028кв.м.). Освен това вещото лице в
заключението си посочва, че бившият имот на П. Г. е разположен само от южната част на
пътеката, отразена с топографски знак 168. Посочило е също така, че териториите на
землището на [населено място] са определени с картите по чл. 18г ППЗСПЗЗ, но доколкото
част от територията не е заснета в нито един от плановете (т.нар. бели петна), тези части се
нуждаят от заснемане, които пропуски са отстранени с кадастралната карта. И тъй като
процесният път не е заснет на предходните планове, кадастралната карта го заснема и
нанася като самостоятелен обект на кадастъра по трайно материализирани граници. Вещото
лице е посочило, че доколкото кадастърът отразява реалното, действително положение на
имотите, а не бъдещите предвиждания, то в случая пътят е нанесен с границите си според
фактическото ползване, установено при изработването на кадастралната карта.
Действително вещото лице е посочило, че кадастралната карта заснема пътя на място
независимо от законността, собствеността и периода на изграждане, но тези разяснения
следва да бъдат обсъждани едновременно с посочената по-горе констатация на вещото лице
за местоположението на имота, придобит от ответника според ЕТК, изработена и
съществувала преди одобряването на кадастралната карта, което е извършено през 2019г.
Неправилен и несъответстващ на данните за правото на собственост следователно е изводът


                                             6
на въззивния съд, че след като по делото не е установено този път да е бил прокаран според
установените от законодателството правила, т.е. без да е било надлежно проведено
отчуждаване, то ищецът неоснователно претендира, че има правото да ползва пътя, за да
достигне до собствения си имот. След като по делото не е установено пътят да попада в
пространствените предели на придобитото и притежавано от ответника П. А. Г. право на
собственост, а напротив, установено е, че на мястото, на което е предвидено и съответно е
бил прокаран пътят е съществувала пътека, обозначена на изработената през 1983г. и
обновена през 1996г. едромащабна топографска карта, която е граничила с придобития от
ответника имот, провеждането на процедура по неговото отчуждаване не е било
необходимо.
Не е съобразено също така, че със заповед №РД-05-488/02.09.2016г. на кмета на [община] е
наредено да се изземе част от недвижим имот-публична общинска собственост,
представляваща съществуващ път към „Зейна махала“ на [населено място], преграден с
оградна мрежа, като П. А. Г. е задължен до 10 часа на 17.09.2016г. да освободи доброволно
същестуващия път, като премахне оградната мрежа. Не е взето предвид, че са издадени и
заповеди за възстановяване на пътната настилка и премахване на загражденията, като
според писмо изх.№МО2-211/22.03.2018г. на кмета на [община] заповедите са изпълнени на
28.12.2017г. Според данни от същото писмо е било извършено ново преграждане, което е
установено при проверка на 23.01.2018г. и след издадена нова заповед загражденията са
били премахнати на 29.01.2018г. След извършено ново преграждане, констатирано на
20.02.2018г. и издадена нова заповед, загражденията са били премахнати на 07.03.2018г.
От анализа на тези данни може да бъде направен извод, че пътят е бил прокаран с положена
настилка и функциониращ като път за обществено ползване по предвидения в закона ред.
Такъв анализ на съдържащите се в събраните по делото доказателства данни въззивният съд
не е направил. Не е съобразено също така, че в подобна хипотеза, за да бъдат
противопоставени права на ищеца, ответникът следва да установи по категоричен начин
правото си на собственост, каквито доказателства по делото липсват, респ. да представи
доказателства за разрешен спор между него и общината. Не е взето предвид и
обстоятелството, че по делото е представено влязло в сила решение №43 от 31.12.2018г. по
гр.д.№59/2018г. на РС-Трън, с което е бил отхвърлен предявеният от П. А. Г. срещу кмета на
[община] иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от
него имуществени и неимуществени вреди от извършените действия по премахването на
мрежата, с която пътят е бил преграден, както и от насипване на натрошени камъни за
възстановяване на пътната настилка. От това решение следва изводът, че действията на
кмета на общината не са противоправни, т.е. извод за установено нарушаване на правата на
ответника чрез прокарването и възстановяването на пътя не може да бъде направен.
При тези констатации следва изводът, че извършеното от ответника П. А. Г. действие
нарушава установената в чл. 45 ЗЗД обща забрана да не се вреди другиму. Въззивният съд е
направил различен правен извод поради посоченото по-горе съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. По тези съображения следва да се приеме, че са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответника П. А. Г. за заплащане на


                                            7
обезщетение за претърпените от предявилото иска лице неимуществени вреди, изразяващи
се в загуба на сън и апетит, състояние на психически дискомфорт, което с оглед своята
тежест е довело и до необходимостта от посещение при лекар-невролог, след което и при
психолог и психиатър. Предвид тежестта на това състояние и неговата продължителност
следва да бъде определено обезщетение в размер на 3067.75 евро (6000 лв.). По реда на чл.
293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна
на решението на първоинстанционния съд предявеният от Н. Б. С. иск е бил отхвърлен за
сумата от 1000 лв., както и в частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд,
с което предявеният от Н. Б. С. иск е бил отхвърлен за сумата от 5000 лв. и вместо това П. А.
Г. бъде осъден да заплати на Н. Б. С. сумата от 3067.75 евро (6000 лв.), представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди по реда на чл. 45 ЗЗД. В останалата част
въззивното решение следва да бъде оставено в сила, вкл. предвид обстоятелството, че по
делото не е установено ответникът М. П. Г. да е предприемал каквито и да е действия по
преграждане на пътя, нито да е препятствал възможността на Н. Б. С. да преминава по него.
По направените разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК П. А. Г. следва да заплати на Н. Б. С. сумата от 881.04 евро
(1723.20 лв.), от които 371.81 евро (727.20 лв.), представляващи разноските в производството
пред първоинстанционния съд, 193.26 евро (378 лв.), представляващи разноски в
производството пред въззивния съд и 315.97 евро (618лв.) за производството пред ВКС.
Предвид изхода на спора Н. Б. С. следва да бъде осъден да заплати на П. А. Г. сумата от
235.18 евро (450 лв.), представляваща направените разноски в производството, от които 5.11
евро (10 лв.) за производството пред въззивния съд и 224.96 евро (440 лв.) за производството
пред първоинстанционния съд.
   По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо
гражданско отделение

Р   Е   Ш    И    :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 5268/13.08.2025г. по в. гр. д. № 1817/2024г. на Софийски
градски съд, в частта, с която е отменено решение № 20073486/09.01.2023г., поправено с
решение №20111187/18.12.2023г. по гр. д. № 7795/2021г. на Софийски районен съд в частта,
с която П. А. Г. е осъден да заплати на Н. Б. С. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо това е
отхвърлен предявеният от Н. Б. С. срещу П. А. Г. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за
заплащане на сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, загуба на сън и апетит, причинени
вследствие на поведението на ответника, осъществяващ действия по преграждане на
общински път, преминаващ през имота на П. А. Г., с което препятства достъпа на ищеца до
собствения му имот с идентификатор [№], както и в частта, с която е потвърдено решение №
20073486/09.01.2023г., поправено с решение №20111187/18.12.2023г. по гр. д. № 7795/2021г.
на Софийски районен съд в частта, с която предявеният от Н. Б. С. срещу П. А. Г. по реда на


                                              8
чл. 45 ЗЗД иск е бил отхвърлен за сумата от 5000 лв., както и в частта му за разноските и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. А. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [улица], на основание чл. 45 ЗЗД
да заплати на Н. Б. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.1, ет. 4, ап. 12, сумата от
3067.75 евро (6000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в отчаяние, загуба на сън и апетит, причинени вследствие на поведението на
ответника, осъществяващ действия по преграждане на общински път, нанесен в КККР на
[населено място], [община] с идентификатор [№], с което е препятствал достъпа на ищеца
до собствения му имот с идентификатор [№], ведно със законната лихва от 08.02.2021г. до
окончателното изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 5268/13.08.2025г. по в. гр. д. № 1817/2024г. на
Софийски градски съд в останалата част.
ОСЪЖДА П. А. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Н. Б. С. сумата от 881.04
евро (1723.20 лв.), представляваща направените по делото разноски за производството пред
първоинстанционния съд, пред въззивния съд и пред ВКС.
ОСЪЖДА Н. Б. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на П. А. Г. сумата от 235.18
евро (450 лв.), представляваща направените по делото разноски в производството пред
първоинстанционния съд, пред въззивния съд и пред ВКС.
Решението е окончателно.




                                                    Председател: _______________________

                                                         Членове:

                                                                 1. _______________________

                                                                 2. _______________________




                                              9