Справедливост на наказанието за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

                               РЕШЕНИЕ
                                    № 136
                            гр. София, 11.03.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                              Председател: Калин Калпакчиев
                              Членове:     Николай Джурковски
                                           Владимир Астарджиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Росица Славова
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200102 по описа за 2026 година
       Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл.
346 т.1 НПК по жалба на подсъдимия Г. И. Г., подадена чрез служебния му защитник
адвокат Ц. И. К., срещу решение № 443/18.12.2025 г. на Апелативен съд – София,
постановено по ВНОХД № 943/2025 г. по описа същия съд.
       С касационната жалба се атакува решението на въззивния съд само в частта му
относно определеното на подсъдимия Г. И. Г. наказание лишаване от свобода.
Съобразно тази насоченост на жалбата в нея е въведено единствено касационното
основание по чл.348 ал.1 т.3 НПК – че и в намаления му с решението на АС-София
размер от 9 години наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо.
Това оплакване е аргументирано с доводи, че така наложеното с въззивното решение
наказание в размер на 9 години „лишаване от свобода“ значително надвишава средния
размер на предвиденото в закона наказание; че въззивният съд е възпроизвел порока
на първоинстанционния, приемайки за отегчаващо обстоятелство това, че деянието е
било извършено от подсъдимия по време, когато е бил избягал от затвор, където е
изтърпявал наказание лишаване от свобода; че този факт не следва да се отчита като
отегчаващо вината обстоятелство по настоящото дело, тъй като за това негово деяние
(бягство от затвор) би следвало да му се наложи отделно наказание по чл.297 НК; че
макар частично да признава като смекчаващи обстоятелства направеното
самопризнание във въззивното съдебно следствие, изразеното съжаление и разкайване,
както и оказаното съдействие от подсъдимия на етапа на досъдебната фаза на
производството, апелативният съд не е оценил в достатъчна степен тези смекчаващи
обстоятелства и е намалил размера на наложеното наказание само с една година. Сочи
се, че всичко това е довело до неправилно приложение на чл.348 ал.5, т.1 НПК,

                                        1
прогласяващ, че наказанието е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на
обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите
отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК. Предвид тези
съображения се отправя молба да се измени обжалваното решение на Апелативен съд-
София, като на подсъдимия Г. И. Г. бъде наложено наказание в размер около
минимално предвиденото за престъплението, в извършването на което е признат за
виновен и осъден.
       В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия Г.
Г. адвокат Ц. И. поддържа касационната жалба и настоява тя да бъде уважена на
изложените в нея основания. Моли касационния съд да измени атакуваното решение,
като наложи на подсъдимия наказание в рамките на минимума на предвиденото.
        В лична защита в хода на пренията и в последната си дума подсъдимият Г.
заявява, че съжалява за стореното и моли да му се намали присъдата.
        Представителят на ВКП намира касационната жалба за неоснователна. Счита,
че наказанието е съобразено както с обществената опасност на престъплението, така и
с тази на дееца. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на
въззивния съд в сила.
        ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в
касационната жалба доводи, както и заявените в съдебно заседание становища на
страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на
правомощията си, установи следното:
        С присъда от 20.05.2025 г. (рег. № 66/22.05.2025 г.), постановена по НОХД №
603/2025 г. по описа на СГС, подсъдимият Г. И. Г. е признат за виновен в това че на
10.04.2023 г. около 12.30 часа в /населено място/, на горска пътека, находяща се на
територията на Природен парк /парк/, в района на /улица/ и заведение /име/, отнел
чужди движими вещи — 1 брой дамска спортна чантичка от плат, зелена на цвят, на
стойност 4.50 лв., ведно с намиращите се в нея: един брой пакетче с носни кърпички с
надпис /надпис/ на стойност - 0,18 лв., един брой секретен ключ с надпис /надпис/ на
стойност 3.00 лв., един брой секретен ключ с надпис /надпис/ на стойност 3.00 лв.,
касов ключ с надпис /надпис/ на стойност 9.00 лв., един брой пластмасов чип за достъп
на стойност 2.40 лв., 1 брой слънчеви дамски очила - марка /марка/ на стойност 21.00
лв., 1 брой мобилен телефон марка /марка/, с ИМЕИ1: /номер/ и ИМЕЙ2: /номер/, на
стойност 303.20 лв., или всички вещи на обща стойност 346.28 лв., от владението на Н.
А. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила -
нанесъл удар с твърд предмет - камък, в областта на главата на пострадалата Н. А. Х. и
издърпал от лявата й ръка чантичката, като деянието е извършено в условията на
опасен рецидив, тъй като Г. е извършил престъплението, след като е бил осъждан за
тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по - малко от една година,
изпълнението на което не е отложено по чл. 66 НК, а именно с определение №
4357/13.03.2023 г. по НЧД 2343/2023 г. по описа на СРС, в сила от 28.03.2023 г., с което
му е било наложено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от
две години, измежду наказанията, наложени по НОХД № 11868/2022 г. по описа на
СРС, НО 17-ти състав, за престъпление по чл. 194, ал. 1 НК и по НОХД №13311/22 г.
по описа на СРС, НО, 7-ми състав, за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, поради което
и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б „а“от НК вр. чл.54,
ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на десет години, по
отношение на което на основание чл.57, ал.1, т.2 б. „а“ ЗИНЗС е определен
първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

                                             2
        С присъдата на основание чл.189, ал.3 НПК подсъдимият Г. И. Г. е осъден да
заплати по сметка на СДВР направените на ДП разноски в размер на 524,73 лв., както
и по сметка на СГС направените в съдебното производство разноски в размер на 400
лв., а на основание чл. 190, ал 2 НПК е осъден да заплати и 10 лв. за служебното
издаване на 2 бр. изпълнителни листове.
        По въззивна жалба на служебния защитник на подсъдимия Г. срещу
първоинстанционната присъда в АС-София е било образувано ВНОХД № 943/2025 г.
по описа на съда. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение №
443/18.12.2025 г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като е намален
размера на наложеното на подсъдимия Г. И. Г. наказание лишаване от свобода от 10
години на 9 години. С въззивното решение присъдата е потвърдена в останалата й
част.
        Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана
страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 НПК; в законоустановения от чл. 350,
ал. 2 НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346,
т. 1 НПК.
        Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
        ВКС намира резон във възражението на защитата срещу подхода на
първоинстанционния и въззивния съд да отчетат като отегчаващ вината и
отговорността на подсъдимия фактор това, че деянието по настоящото дело е
осъществено в условията на извършено от него друго престъпление - бягство от
затвора, съставомерно по чл.297 НК, за което той междувременно е осъден. Данните
по делото сочат, че в действителност посоченото престъпление по чл. 297 НК и
престъплението грабеж, предмет на текущото производство, са извършени в условията
на реална съвкупност. В принципен план съдът е длъжен да наложи наказание за
конкретното престъпление, а при съвкупност от престъпления Наказателният кодекс
изрично урежда механизъм за определяне на общо наказание, при който да се отчете
цялостното престъпно поведение. В този смисъл при установяване на обстоятелствата
по чл. 54 НК коментираната съвкупност от престъпления незаконосъобразно е
отчетена от предходните съдилища като отегчаващ фактор, поради което същата
(независимо от словесния начин на интерпретирането й) следва да бъде изключена от
кръга на обстоятелствата със значение за индивидуализацията на наказанието.
        Извън гореизложеното градският и апелативният съд правилно са преценили
като отегчаващи отговорността обстоятелства предходните осъждания на подсъдимия,
които не са инкриминирани като обосноваващи квалификацията „опасен рецидив“;
това, че деянието е извършено спрямо възрастна (на повече от 82 години), сама и
беззащитна жена, която не е имала никаква възможност да окаже съпротива на
изненадващото спрямо нея нападение; както и че деянието е било осъществено чрез
нанасянето на удар с камък в жизнено важна област от тялото на пострадалата – в
тилната част на главата. Всички изброени факти обосновават завишена обществена
опасност на деянието и дееца и в този смисъл правилно са взети предвид при
преценката относно справедливостта на наказанието.
        На практика оспореното наказание девет години лишаване от свобода е
определено под средния размер за извършеното от подсъдимия престъпление (който е
10 години), поради което неоснователно е възражението, че този размер значително
надвишава средния на предвиденото в закона наказание.
        ВКС намира, че в индивидуализирания от въззивния съд размер наложеното


                                            3
наказание напълно съответства на обстоятелствата, включени в обхвата на чл.54 НК и
в частност на открояващите се сред тях такива на високата степен на обществена
опасност на личността на подсъдимия и на деянието. Освен това наказанието е
съобразено и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно
чл. 35, ал. 3 НК, както и с целите по чл. 36 НК, поради което следва да бъде преценено
като напълно справедливо. В тази връзка се налага да бъде допълнено, че предходните
осъждания, вкл. и за същото по вид престъпление (грабеж) очевидно не са произвели
необходимия възпиращ, превъзпитателен и превантивен ефект у касатора. А липсата
на поправяне и превъзпитание като последица от тези осъждания недвусмислено сочи
на трайно демонстрирано от него поведение на незачитане на правовия ред.
         Що се касае до визираните в жалбата обстоятелства относно направеното
самопризнание във въззивното съдебно следствие, изразеното съжаление и разкаяние
за извършеното престъпление, както и оказаното съдействие на органите на
разследването в хода на досъдебното производство, за които се твърди, че не са
оценени в достатъчна степен и на които се основава искането за определяне на
наказанието към минимума, следва да се отбележи, че при индивидуализацията на
наказанието те адекватно са отчетени от предходните съдилища, като тяхната
характеристика и действителна тежест не са от естество да аргументират
допълнително смекчаване на санкцията. С оглед на това и в контекста на изложеното
тези обстоятелства не могат да се оценяват като фактори, обосноваващи
основателност на претенцията за намаляване размера на определеното от САС
наказание лишаване от свобода и още повече към предвидения от закона минимум.
         Воден от горните аргументи, ВКС намира, че определеното на подсъдимия Г.
Г. с въззивното решение наказание лишаване от свобода не е явно несправедливо
съобразно критериите на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Следователно не е налице
претендираното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал.5 т.1
НПК, поради което не се налага намеса на настоящата инстанция за коригиране на
въззивния съдебен акт в атакуваната му част и затова същият следва да бъде оставен в
сила.
         По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение

                                     РЕШИ:
       ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 443/18.12.2025 г. на Апелативен съд –
София, постановено по ВНОХД № 943/2025 г. по описа същия съд.
       Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.




                                               Председател: _______________________

                                                   Членове:

                                                          1. _______________________



                                          4
    2. _______________________




5