Оправдаване за данъчно престъпление поради недоказана фиктивност на сделки

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 94
                          гр. София, 16.02.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на девети декември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Антоанета Данова
                            Членове:     Невена Грозева
                                         Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Петкова
в присъствието на прокурора Калин Софиянски
като разгледа докладваното от Антоанета Данова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20258002200989 по описа за 2025 година
Производството е образувано по касационен протест на Апелативна
прокуратура- Варна и касационна жалба, депозирана от гражданския ищец
Държавата, представлявана от Министъра на финансите, срещу решение
№110 от 19.09.2025 г., постановено по внохд №151/2025 г. по описа на ОС-
Варна.
       В касационният протест са релевирани основанията по чл.348 ал.1 т.1 и
т.2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения от
апелативната инстанция се обосновава с: 1. незаконосъобразно изключване на
част от заключението на ССчЕ-за, поради това, че поставената задача за
изследване реалността на извършените сделки е въпрос от правно естество,
макар такава задача обективно да не е била формулирана; 2. игнориране на
изводите на експерта, изготвил ССчЕ-за, че по отношение дружествата
доставчици на представляваното от подсъдимия Ч. дружество /фирма/, е
установено, че не са имали кадрови, технически и материален ресурс да
извършат съответната доставка, като тези доставки не са били отразени в
  счетоводствата им и е липсвало съответно плащане; 3. непосочване в
съдебното решение на доказателствата въз основа, на които е прието, че
дружествата съконтрахенти са били в състояние да извършат доставките по
инкриминираните фактури; 4. липса на обсъждане защо дружествата
доставчици, които не са разполагали с материална, кадрова и техническа

                                     1
обезпеченост да извършат съответните доставки, са ангажирали други
подизпълнители, за които също е било установено, че не са кадрово,
технически и материално обезпечени да ги извършат; 5. игнориране на
показанията на св.Д. М.; 6. липса в мотивите на съдебното решение „на
посочени с конкретика фактури, дружества и дейности, за които всъщност
е прието, че е налице реалност на извършените сделки и съответно
правомерно ползване на данъчен кредит“. Във връзка с касационното
основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се твърди, че извода на съда за
недоказаност на обвинението е необоснован и е довел до неправилно
приложение на закона. Прави се искане да бъде отменено изцяло
протестираното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане на
апелативния съд.
      В касационната жалба на гражданския ищец са изложени идентични
съображенията на тези, отразени в касационния протест във връзка с
претендираните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Посочва се, че
неоснователно е бил отхвърлен гражданският иск, тъй като данъчното
престъпление е било доказано. Моли се да бъде отменено въззивното
решение, с което е потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда и
делото върнато за ново разглеждане.
      В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят
на Върховната касационна прокуратура заявява, че поради идентичното
съдържание на протеста и жалбата на гражданския ищец ще вземе общо
становище по тях. В тази връзка счита, че въззивната инстанция не е
изпълнила своите процесуални задължения, тъй като е избегнала внимателния
и подборен анализ на тези доказателства, които ясно показват, че сделките на
управляваното от подсъдимия Ч. дружество с /фирма/, /фирма/, /фирма/,
/фирма/, /фирма/ и /фирма/, са недействителни. Според прокурора, не е било
отдадено необходимото значение на обстоятелствата, че процесните дружества
не притежават необходимия материален капацитет, технически възможности и
персонал, за да извършат декларираните от подсъдимия Ч. дейности, както и
че издадените от тях фактури не са били счетоводно отразени. В заключение
моли да бъде уважен протеста на прокуратурата.
          Гражданският ищец Държавата, представлявана от Министъра на
финансите, не изпраща представител в съдебното заседание.
      Защитникът на подсъдимия С. Ч.- адв.Ж. посочва, че доказателственият
анализ на въззивния съд е пълноценен, както и ,че напълно законосъобразно
той е достигнал до извод за обективна и субективна несъставомерност на
инкриминираното престъпление. За да обоснове този си извод, апелативната
инстанция е взела предвид както практиката на СЕС, така и тази на ВКС и
обосновано е достигнала до извод, че липсва каквото и да е било знание у
подсъдимия за воденото от съконтрахентите му счетоводство. Моли
решението на АС-Варна да бъде потвърдено.
      В последната си дума подсъдимият С. М. Ч. моли да бъде потвърдено
въззивното решение.
      ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като

                                     2
обсъди доводите, релевирани в касационните жалби и протеста, становището
на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания
въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
     С присъда №8 от 28.01.2025 г., постановена по нохд №415/2024 г.,
Окръжен съд- Варна е признал подсъдимия С. М. Ч. за невиновен в това, че в
периода 13.01.2016 г. до 13.11.2018 г. в /населено място/, в условията на
продължавано престъпление, в качеството си на управител и представляващ
търговско дружество /фирма/ (ново име /фирма/) , условията на посредствено
извършителство- чрез Р. Й. А., упълномощена от С. М. Ч., в качеството му на
управител на /фирма/, е избегнал установяването и плащането на данъчни
задължения в особено големи размери "Данък добавена стойност" в размер на
62 687.52 лева, като потвърдил неистина в подадени пред ТД на НАП -гр.
Варна справки-декларации, които се изискват по силата на чл. 125 от ЗДДС, и
приспаднал неследващ се данъчен кредит в общ размер на 62687.52 лв.,
поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му
обвинение по чл. 255 ал.3, вр . ал.1, т.2 и т.7, вр.чл.26, ал.1 от НК.
     С присъдата е отхвърлен гражданския иск за обезщетение за
имуществени вреди в размер на 62 687.52 лева, ведно със законната лихва от
момента на увреждането, предявен от Министъра на финансите като
представляващ Държавата срещу подсъдимия С. Ч..
     По въззивен протест с искане за отмяна на първоинстанционната
присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият Ч. да бъде признат за
виновен и осъден в извършване на инкриминираното му престъпление по
чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 и т.7 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, пред Варненски
апелативен съд е било образувано внохд №151/2025 г., приключило с решение
№110 от 19.09.2025 г., с което съдебният акт на първата инстанция е бил
потвърден изцяло.

      Касационната жалба на гражданския ищец Държавата, представлявана
от Министъра на финансите, е НЕДОПУСТИМА и като такава следва да
бъде оставена без разглеждане.
      С първоинстанционната присъда гражданският иск за обезщетение за
имуществени вреди в размер на 62 687.52 лева, ведно със законната лихва,
предявен от Министъра на финансите като представляващ Държавата срещу
подсъдимия, е бил изцяло отхвърлен. Срещу присъдата на ОС-Варна в тази й
част /тъй като само тя може да се обжалва от гражданския ищец, съобразно
чл.318 ал.5 от НПК/, не е била подадена въззивна жалба, което означава, че той
е бил съгласен с постановения съдебен акт в гражданско отхвърлителната му
част. С въззивното решение присъдата е била изцяло потвърдена, в това число
и по отношение гражданската претенция. След като гражданският ищец не е
обжалвал първоинстанционния съдебен акт, то той не може да обжалва
решението на апелативния съд, при положение, че с него не е постановено
нещо различно от това по присъдата. Касае се за т.н. „прескачащо обжалване“,
което НПК не допуска.


                                      3
      Що се отнася до касационният протест, същият е процесуално
допустим, но разгледан по същество се явява НЕОСНОВАТЕЛЕН.
       Важен елемент за съставомерността на инкриминираното престъпление
по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 и т.7 от НК е установяването на фиктивност на
сделките и услугите по инкриминираните фактури, издадени от дружествата
/фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, съконтрахенти на
/фирма/, чиито собственик и управител е бил подсъдимия Ч.. Установяването
на фиктивност на сделките и услугите предпоставя наличието на
инкриминираните изпълнителните деяния по т.2 на чл.255 ал.1 от НК-
потвърждаване на неистина в подадени пред ТД на НАП справки- декларации,
които се изискват по силата на чл.125 от ЗДДС и по т.7 от същата правна
норма- приспадане на неследващ се данъчен кредит.
      В обвинителния акт прокурорът претендира, че нереалността на
сделките по процесните фактури се обосновава с това, че шестте дружества
доставчици на /фирма/ а именно /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и
/фирма/ „не са декларирали продажбите към дружеството на подсъдимия,
както и че не са били представени документи, съпътстващи издадените
фактури“.
       В контекста на твърдението за фиктивност на инкриминираните сделки
и услуги, никъде в обвинителния процесуален документ не са били посочени
обстоятелства за липса на техническа и материална обезпеченост и кадрови
ресурс на шестте дружества съконтрахенти, за да могат те да извършат
съответните доставки или услуги. Не е налице и изменение на обвинението по
реда на чл.287 ал.1 от НПК от прокурора. При това положение дейността на
двете предходни инстанции по изясняване на посочените по-горе факти, както
и тази на прокурора по обжалване на съдебните актове по причини, свързани
отново с тях, е лишена от смисъл. Обвинителният акт поставя рамките на
доказване в процеса и осъществяване на правото на защита, доколкото
подсъдимото лице се защитава по фактите, така както са отразени в него и при
различни фактически положения, защитната му позиция би могла да има
различно изражение. В случая обсъждането на допълнителни
неинкриминирани факти, имащи значение за преценката дали процесните
сделки са реални или фиктивни, не е довело до съществено нарушение на
процесуалните правила, доколкото спрямо подсъдимия е постановена
оправдателна присъда, чрез която в най-пълна степен са защитени неговите
права.
      Предвид изложеното настоящият касационен състав счита, че всички
доводи, наведени в протеста за това, че апелативният съд е игнорирал
експертните изводи в ССчЕ-за за липса на кадрова, материална и техническа
обезпеченост на дружествата доставчици, както и за липса на обсъждане на
обстоятелството, че подизпълнителите на тези дружества също не са
разполагали с материални, кадрови и технически възможности, а предметът
им на дейност е бил такъв, че те също не са могли да извършат ремонт на
части за селскостопанска техника, не следва да бъдат разглеждани.
        По-нататък, позовавайки се и на трайната съдебна практика на ВКС

                                      4
/Решение № 19 от 18.03.2022 г. на ВКС по н.д. № 1122/2021 г., III н.о., Решение
№ 63 от 01.07.2020 г. на ВКС по н.д. № 160/2020 г., I н.о./, апелативният съд е
направил вярно заключение, че реалността/ фиктивността на сделките е
правен въпрос, на който отговор следва да даде съда, а не експерта,
непритежаващ юридическа компетентност. Именно по тази причина е
изключил онези части от ССчЕ-за, в които вещото лице се е произнесло, че
сделките не са реални. Вярно е твърдението на прокурора, отразено в
протеста, че въпрос за тяхната реалност не е бил поставян на експерта,
изготвил писменото заключение, но също така е вярно и, че при отговора на
поставените му задачи от органа на досъдебното производство, той подробно е
аргументирал защо приема, че сделките са нереални. При това положение,
въззивната инстанция не е имала друга възможност освен да не кредитира
експертизата в тази й част. Претенцията на прокурора, че съдът е следвало да
назначи повторна експертиза, не държи сметка за това, че ССчЕ-за не е била
непълна или неясна при отговорите на онези въпроси, които са от
професионалната компетентност на вещото лице, поради което не са били
налице и основанията на чл.153 от НПК. Така че като е изключил от
доказателствения обем онази част от експертно заключение, в което са били
обсъждани правни въпроси, съдът не е допуснал нарушение на процесуалния
закон, каквото се претендира в касационния протест. Реалността/фиктивността
на сделките подлежи на установяване единствено чрез валидно събрани
доказателства и доказателствени средства по смисъла на НПК, без да се
презумира формална доказателствена сила, на което и да е от тях, както
законосъобразно е било сторено от предходната инстанция.


       По-нататък, във връзка с инкриминираните обстоятелства по
обвинителния акт, обосноваващи нереалността на сделките, а именно че
дружествата съконтрахенти /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/, /фирма/ и
/фирма/ не са декларирали продажби към /фирма/, както и че не са били
представени документи, съпътстващи издадените фактури, ВКС приема
следното:
       Напълно удачно апелативната инстанция се е позовала на възприетото в
няколко решения на СЕС. От съществено значение е решение от 21.06.2012 г.
по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в което е прието, че член 167, чл. 168, б.
а), чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември
2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, според
която данъчният орган не признава на данъчно задълженото лице право на
приспадане на ДДС, на който е платец, поради това, че издателят на фактурата
за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения,
без да се доказва въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно
задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която
обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от
посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по
веригата на доставки. Прието е също, че чл. 167, чл. 168 б. а), чл. 178, б. а) и

                                       5
чл. 273 от Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае
право на приспадане, поради това че данъчно задълженото лице не се е
уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска
упражняването на това право, има качеството на данъчно задължено лице,
разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги
достави, и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на
ДДС, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава
други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването
на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в
Директива 2006/112 процесуални и материално правни условия за
упражняване на правото на приспадане и данъчно задълженото лице да не
разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на
въпросния издател. В т.49 от решението е предвидено, че установяването на
обективните обстоятелства, въз основа на които може да се заключи, че
данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с
която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама,
извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на
доставки, е на данъчния орган.
      За законосъобразното решаване на настоящия казус не по-малко важно
значение има и решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11 г., в което СЕС е
приел, че членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на
Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху
добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че обстоятелствата като
разглежданите в главното производство не допускат на данъчно задължено
лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената
стойност за доставката на стоки, поради това, че поради измами или
нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази
доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз
основа на обективни данни да е доказано, че това данъчно задължено
лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на
която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху
добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от
доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция.
      С други думи от цитираните решения на СЕС може да се направи
обобщен извод, че е невъзможно да се откаже правото на приспадане на ДДС
на данъчно задълженото лице на основание фиктивност на сделките, по
причини, че те не са били декларирани от дружествата съконтрахенти, и че
данъчно задълженото лице не разполага с други документи, освен фактурата,
от които документи да е видно съществуването на посочените обстоятелства,
освен ако въз основа на обективни данни е доказано, че това данъчно
задължено лице е знаело или според обстоятелствата е трябвало да знае, че
посочените от него сделки /на които се основава правото на приспадане/ са
част от данъчна измама, извършена нагоре или надолу по веригата от
доставки.
      По настоящото дело липсват каквито и да е било доказателства за това,

                                      6
че подсъдимият Ч. като собственик и управител на дружеството /фирма/ е
знаел, че процесните сделки не са били декларирани от дружествата
доставчици. Впрочем, в обвинителния акт никъде на са посочени факти, от
които да може да се изведе неговото знание. Такъв довод липсва и в
касационния протест.
      В светлината на горните решения на СЕС следва да се разглежда и
инкриминираното обстоятелство, обосноваващо нереалност на сделките, а
именно „че не са били представени документи, съпътстващи издадените
фактури“. Наред с това, липсата на такива документи сама по себе си не
означава автоматично, че сделките по издадените фактури са нереални,
поради това, че тяхното непредставяне може да се дължи на различни
причини- да са унищожени, изгубени и пр. Твърдението за непредставяне на
съпътстващи фактурите документи е и частично невярно. От ревизионния
доклад, преповторен в част от ССчЕ е видно, че в хода на насрещните
проверки на дружествата /фирма/, /фирма/, /фирма/ и /фирма/, са били
представени договори и приемателно- предавателни протоколи за стоки и
услуги, за които са били съставени фактури към /фирма/, а също така и че от
/фирма/ е бил представен хронологичен опис на счетоводни документи за
м.04.2017 г., /когато са били издадени три от четирите фактури/ по сметка 411
/клиенти/, в който опис е отразено извършено плащане по сметка 501 /каса в
брой/ и хронологичен опис на счетоводна сметка 501.
      Що се отнася до липсата на платежни документи, по делото е било
установено, че плащанията са били извършвани в брой, което е отразено във
фактурите и е било потвърдено от разпитаните свидетелите, представляващи
и/или управляващи процесните шест дружества. Нещо повече, вещото лице по
ССчЕ и св.М. /съставител на ревизионния доклад/ са изяснили, че плащането в
брой не отговаря на нормалната търговска практика, но не е забранено от
закона.
      Изложените дотук съображения са напълно достатъчни, за да се приеме,
че отразените в инкриминираните фактури сделки и услуги не са фиктивни.
Доколкото този извод се отнася до всички сделки и услуги за които са били
издадени инкриминираните фактури, изобщо не е необходимо разглеждането
поотделно на всяка една фактура и конкретният й издател, в каквато насока е
отправен упрек в протеста към проверяваната съдебна инстанция.
      Независимо от изложеното, Варненски апелативен съд е изпълнил
задължението си да обсъди и гласните доказателствени източници-
показанията на свидетелите Г. Д., В. в. и Д. С., собственици и/или управители
на шестте дружества, които са последователни в твърденията си за
осъществените сделки и услуги, касаещи доставка и ремонт на резервни части
с дружеството на подсъдимия, заявявайки, че в случаите, в които те не са
имали нужните активи, за да извършат лично ремонта, са го възлагали на
различни подизпълнители. Установяване на обстоятелството, дали сделките с
подизпълнителите са били реални, по настоящото дело не е било необходимо,
защото такива факти не са били инкриминирани в обвинителния акт, и в този
смисъл съдът ненужно ги е обсъждал.


                                     7
     Показанията на св.Д. М., на които се поставя акцент в протеста, също не
могат да бъда от полза на обвинителната теза, тъй като от разпита му в
съдебно заседание се установява, че в ревизионния си доклад той е приел
нереалност на доставките и услугите по процесните фактури, на база липсата
на кадрова обезпеченост на доставчиците съконтрахенти и липсата на
договори между тях дружествата подизпълнители.
     В заключение, обсъждайки доказателствения материал с необходимата
задълбоченост, Варненски апелативен съд е достигнал до законосъобразен
извод, че по делото не се установило по несъмнен начин, че инкриминираните
сделки и услуги са фиктивни. Не се констатира неправилна и едностранчива
преценка, както и игнориране на доказателства от страна на апелативния съд,
поради което и направеното в този смисъл оплакване в протеста, е лишено от
основание. Следва да се отбележи, че не обема на мотивите, а тяхното
качество е съществено за преценката дали контролираният съд е изпълнил
задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото, което видно от съдържанието на съдебните мотиви, е
налице.
     Що се отнася до изложените доводи в протеста във връзка с
осъществените продажби от /фирма/ чрез куриерска фирма, настоящият
касационен състав счита, че те не следва да се обсъждат, тъй като са извън
обхвата на обвинението.
     Оплакването за нарушение на материалния закон е неоснователно. След
като по делото не се е доказало сделките и услугите, описани във
инкриминираните фактури да са фиктивни, то тези първични счетоводни
документи не могат да се приемат, че са с невярно съдържание. Ето защо,
изпълнителните деяния по т.2 на чл.255 ал.1 от НК- потвърждаване на
неистина в подадени пред ДТ на НАП- гр.Варна справки- декларации за
инкриминирания период 13.01.2016 г. - 13.11.2018 г., и по т.7- приспадане на
неследващ се данъчен кредит, не са налице.
       Предвид посоченото подсъдимият С. Ч. законосъобразно е бил признат
за невиновен и оправдан по възведеното му обвинение за извършено
престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 и т.7 във вр.с чл.26 ал.1 от НК.
     И накрая, ВКС намира за необходимо да отбележи следното:
     Инкриминираната стойност от 62 687,52 лв. не представлява избегнат
данък, както е приела прокуратурата, а бъдещо неследващо се вземане от
бюджета на държавата, осуетено от данъчната проверка. В принципен план
размерът на данъчния кредит, който деецът неоснователно се е опитал да
установи, не е идентичен с дължимия данък добавена стойност. Размерът на
данъчния кредит в повече, който подсъдимият евентуално би получил без
правно основание, не представлява дължимия данък и ако вследствие на
неправомерно приспаднат ДДС би бил налице ДДС за внасяне /т.е. укрит
дължим данък/, то именно този ДДС за внасяне, би бил размерът на
дължимите данъчни задължения по смисъла на чл.255 от НК, а не самият
данъчен кредит /чл.68 ал.1 и 2 от ЗДДС/. В обвинителният акт като размер на
данъчните задължения, чието установяване и плащане С. Ч. е избегнал, е

                                      8
посочен размера на данъчния кредит, а именно 62 687, 52 лв. Изготвилият го
прокурор изобщо не е обърнал внимание на изводите на експерта в ССчЕ,
който в т.5 от заключителната част е приел, че дължимия ДДС от дружеството
на подсъдимия за процесния период е в размер на 110 460 лв.
      Предвид всичко изложено дотук, настоящият съдебен състав счита, че не
са налице претендираните в протеста касационни основания, поради което
същият следва да се остави без уважение, а атакуваното съдебно решение- в
сила. Както беше посочено и по-горе, жалбата на гражданския ищец следва да
се остави без разглеждане, като недопустима.
      Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ
КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение


                                РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на гражданския ищец
Държавата, представлявана от Министъра на финансите, като процесуално
недопустима.
    ОСТАВЯ В СИЛА решение №110 от 19.09.2025 г., постановено по внохд
№151/2025 г. по описа на Апелативен съд- Варна.
     РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.



                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                    9