Намаляване на наказание за държане на наркотици поради влошено здраве

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 182
                           гр. София, 06.04.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                             Председател: Красимир Шекерджиев
                             Членове:     Елена Каракашева
                                          Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора З. К.
като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Касационно
наказателно дело от общ характер № 20258002200887 по описа за 2025
година
       Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
         Образувано е по касационна жалба на адвокат Г. П. - упълномощен
защитник на подсъдимия Р. Б. Б., против решение № 122/11.08.2025 г.,
постановено по в.н.о.х.д. № 207/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико
Търново.
      В касационната жалба са релевирани касационните основания по чл. 348,
ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Поддържа се, че е допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, тъй като решението на апелативния съд не е
мотивирано в частта относно наказанието. Твърди се, че е направен превратен
доказателствен анализ и са приоритизирани обвинителните за сметка на
защитните доказателства. Смята се, че съдът не е положил необходимите
усилия за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства
от значение за главния факт, с оглед на което е допуснал нарушение на чл. 14 и
чл. 107 НПК. Нарушението на материалния закон според защитата е резултат
от порочната доказателствена дейност на съда. Оспорва се и решението на
съда да приеме, че е налице съставомерната по чл. 354а, ал. 1 НК цел за
разпространение на наркотичните вещества предмет на обвинението. В
подкрепа на касационния довод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК защитникът твърди,
че и намаленото от въззивния съд наказание е необосновано тежко и не отчита
невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия, влошеното му

                                      1
здравословно състояние и изминалия от датата на деянието период от време.
Искането е за отмяна на решението и за връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на апелативния съд. Алтернативно се моли
определеното наказание да бъде намалено.
      След положително установена по експертен път годност за участие на
подсъдимия в производството е даден ход на делото пред Върховния
касационен съд.
     В съдебното заседание пред този съд защитникът а. П. поддържа жалбата
по изложените в нея съображения.
      Подсъдимият Р. Б. се присъединява към позицията на своя защитник. В
последната си дума твърди, че никога не е разпространявал наркотици и е
невинен.
      Представителят на Върховната касационна прокуратура намира
касационната жалба за неоснователна и пледира обжалваното решение да
бъде оставено в сила.

     Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка
по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

       С присъда от 12.05.2023 г. по н.о.х.д. №953/2020 г. ОС-Русе е признал
подсъдимия Р. Б. Б. за виновен в това, че на 12.09.2019 г., в гр. Мартен, област
Русе, без надлежно разрешително е държал с цел разпространение
високорискови наркотични вещества на стойност 3 661.78 лева, както следва:
      - разпределен в четири пакета амфетамин с нетно тегло 121.7 грама на
стойност 3 651 лева и
      - 11 цигари с марихуана с нетно тегло 1.7963 грама на стойност 10.78
лева, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, пр. 4 и чл. 54 НК го е осъдил
на търпимо при строг режим наказание лишаване от свобода за срок от две
години и шест месеца и на глоба в размер на 8 000 лева.
       С присъдата подсъдимият е оправдан по внесеното обвинение деянието
да е било продължавано и осъществено в периода от началото на месец
септември до 11.09.2019 г., както и за това да е придобил наркотичните
вещества.
      На основание чл. 68, ал. 1 НК съдът е активизирал отложеното наказание
от две години лишаване от свобода, определено по н.о.х.д. №520/2018 г. по
описа на РС-Троян, което е приел, че трябва да се търпи при първоначален общ
режим.
         С присъдата е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил
задържан под стража по същото дело. Извършено е и произнасяне по
веществените доказателства и разноските по делото.
      По жалба на защитата срещу тази присъда в АС-Велико Търново е било
образувано в.н.о.х.д. №262/2023 г. По делото с решение №124/27.10.2023 г.


                                       2
присъдата на окръжния съд е изменена в частта относно наказанието –
лишаването от свобода е било намалено на две години, а глобата на пет хиляди
лева.
      По жалба на защитата срещу въззивния акт във ВКС е било образувано
н.д. №1129/2023 г. По делото с решение №369 от 26.06.2024 г. решението на
апелативния съд е било отменено и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на АС-Велико Търново.
          В този съд е било образувано ново в.н.о.х.д. №207/2024 г. След
проведено въззивно следствие и след стриктно изпълнение на указанията на
върховната инстанция, с решение №122/11.08.2025 г. присъдата на окръжния
съд е била изменена в частта относно наказанието. То е било намалено до
пределите, в които това е било сторено и при предходното въззивно
разглеждане на делото, като на подсъдимия е наложена комплексна санкция -
две години лишаване от свобода и пет хиляди лева глоба. В останалата част
първоинстанционната присъда е била потвърдена.
          Второто въззивно решение е предмет на проверка в настоящото
касационно производство, което също е второ по своя ред.

        Касационната жалба срещу въззивното решение е подадена в срок, от
активно легитимирано лице – страна в производството и упълномощен
защитник на подсъдимия, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на чл.
346, т. 1 НПК. В този смисъл тя е процесуално допустима.

      Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.
Съображенията за това са следните:

           1. По доводите за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила.

     Внимателната преценка на релевираните съображения установи тяхната
неоснователност.
        1.1. На първо място, без основание защитникът твърди, че в частта
относно наказанието въззивното решение страда от липса на мотиви.
Съображенията на съдебния състав в тази връзка са изложени на л. 33-35 от
въззивното решение. Прочитът на съдебния акт показва, че използваният от
апелативния съд подход при мотивиране на решението в оспорваната част е
съобразен със законовите изисквания. Този съд е извършил самостоятелна
проверка на правилността на първоинстанционната присъда в частта относно
наказанието и е изложил мотиви защо намира, че определената от окръжния
съд комплексна санкция, макар и правилно индивидуализирана по вид, се
явява явно несправедлива по своя размер. Последното е обусловило
редуциране на двете наказания – лишаването от свобода от две години и шест
месеца на две години, а глобата от осем хиляди на пет хиляди лева.[1]

                                     3
Въззивният съд е изложил съображения и относно режима и начина на
изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, като е преценил
значението на релевантните смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства и е възприел извода на първата инстанция, че те не обуславят
приложение на чл. 55 НК. Изложени са съображения и за необходимостта от
активизиране на основание чл. 68 НК на предходно отложеното наказание
лишаване от свобода по н.о.х.д. №520/2018 г. на РС-Троян. При това
положение не може да се приеме, че въззивното решение е немотивирано или
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

      1.2. Според защитата основният и съществен процесуален порок на
обжалвания акт се състои в нарушено вътрешно убеждение на съдебния
състав, който за сметка на защитните е приоритизирал обвинителните
доказателства и не е направил изводите си по фактите по чл. 102 НПК на база
обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.
     Този довод на защитата също е несподеляем.
       Преди всичко следва да бъде посочено, че касационната инстанция не
може да подменя вътрешното убеждение на съдилищата по фактите и
решението им да кредитират или не конкретни доказателства. Касационният
съд извършва единствено проверка на това дали вътрешното убеждение на
съда е било формирано по начин, съответстващ на процесуалните правила.
Прочитът на обжалваното въззивно решение показва, че това процесуално
изискване е било спазено.
      Не може да се приеме, както твърди касаторът, че обективната страна на
вътрешното съдийско убеждение е била нарушена, тъй като в противоречие с
изискванията за обективно и пълно изследване на всички доказателства,
контролираният съд безкритично е кредитирал показанията на свидетелите Ц.
Г., П. П. и В. С.. Всъщност, както в касационната жалба самият защитник
посочва, показанията на тези лица не съдържат сведения за това, че
подсъдимият е държал инкриминираните наркотични вещества. Разпитът им е
бил предприет основно поради последователно поддържаната в двете фази на
производството теза на подсъдимия, че наркотиците са му били
„подхвърлени“ от свидетеля Ц. Г., който е имал мотив да го „натопи“ и който
се бил хвалил за това пред други лица.
      Въззивният съд, както процесуалният закон повелява, внимателно е
изследвал версията на подсъдимия и доказателствените източници, които са я
подкрепяли. Изводът на контролираната инстанция, че това е защитна теза, не
е превратно направен, а е бил подкрепен от задълбочен анализ на показанията
на сочените от защитата свидетели.
      Част от тях са били свидетелката Е. Б.а – майка на подсъдимия и
свидетеля Д. Д. – негов приятел, които са свидетелствали за това, че три дни
преди наркотиците да бъдат открити в ползваните от Б. помещения в
качеството си на таксиметров шофьор Д. е закарал свидетеля Ц. Г. до дома на
подсъдимия, където между 13:00 – 14:00 часа св. Б.а го е видяла да влиза,


                                     4
носейки в ръката си „найлонова кесия с бял на цвят пакет“. Изводите на
въззивния съд за недостоверност на показанията на тази група свидетели не са
били произволни, тъй като е била извършена преценка за вътрешната им
последователност и за подкрепата им от други доказателства за същите факти.
      На първо място, въззивният съд е анализирал показанията на
свидетелката Е. Б.а. Съдът правилно е отчел, че родствената връзка между
свидетелката и подсъдимия не е основание за дискредитиране на показанията
  , но обективно налага тяхната преценка да бъде извършена с повишено
внимание и в съпоставка с останалите доказателства по делото. В тази насока
въззивната инстанция е констатирала съществени противоречия в разказа на
свидетелката относно това кога и по какъв начин е уведомила подсъдимия за
твърдяното посещение на свидетеля Г.. Така на досъдебното производство Б.а
е заявила, че е споделила за случилото се десет дни по-късно, след като е
разбрала, че синът е задържан, докато в съдебната фаза е посочила, че му е
съобщила за това още същия ден при проведен около 21:00 часа телефонен
разговор с него. Въззивният съд с основание е приел, че тази съществена
промяна в съдържанието на показанията поставя под съмнение тяхната
надеждност, още повече че според заключението на техническата експертиза
№ 608/30.09.2019г. между подсъдимия и свидетелката е била осъществена
телефонна комуникация и по-рано през деня. При това положение
твърдението, че едно възприето от нея като подозрително посещение е било
съобщено едва вечерта, не е намерило убедително обяснение.
      На следващо място, въззивният съд е извършил внимателна проверка на
показанията на свидетеля Д. Д., който е твърдял, че на 09.09.2019 г. в
качеството си на таксиметров шофьор е закарал свидетеля Ц. Г. до дома на
подсъдимия в гр. Мартен. Тези твърдения правилно са били съпоставени с
обективните данни, съдържащи се в писмо с изх. № 11-СО-14725/21.11.2024 г.
на Агенция „Пътна инфраструктура“ (л. 117 от въззивното дело), от което се
установява, че на посочената дата и в сочения от свидетеля времеви интервал
управляваният от него таксиметров автомобил с рег. № *** не е преминавал
по заявения маршрут по път II-21 гр. Русе-гр. Мартен. Това обективно
противоречие между свидетелските показания и проверимите данни е довело
въззивния съд до извод, че разказът на свидетеля Д. не се подкрепя от
доказателствата по делото и не може да бъде кредитиран.
      Контролираният съд е обсъдил и обясненията на подсъдимия Р. Б., който
последователно е поддържал версията, че наркотичните вещества са му били
„подхвърлени“ от свидетеля Ц. Г. във време, в което той е отсъствал от дома
си. Съдът правилно е изходил от разбирането, че обясненията на подсъдимия
са доказателствено средство и средство за защита и подлежат на проверка и
оценка в съвкупност с останалите доказателства. В случая въззивният съд е
констатирал, че изложената от подсъдимия версия не намира опора в нито
едно безпристрастно доказателствено средство, а се подкрепя единствено от
показанията на близки до него лица. Освен това тази версия се разколебава и
от данните, съдържащи се в приложената по делото информация на
електронен носител относно ползвания от подсъдимия мобилен телефон с
номер ************ и клетките на мобилната мрежа, към които устройството

                                     5
се е свързвало. От тези данни е видно, че на 09.09.2019 г. до 09:28 часа
телефонът на подсъдимия се е намирал в гр. Мартен, от 10:25 до 13:22 часа – в
гр. Русе, в 13:27 часа е бил засечен в с. Николово, а в 13:28 часа – именно във
времето, в което свидетелката Б.а твърди, че е била сама в къщата на сина си –
устройството е било регистрирано в клетка, обслужваща гр. Мартен. Тези
обективни данни правилно са поставили под съмнение както точността на
възприятията на свидетелката, така и достоверността на защитната версия на
подсъдимия относно развитието на събитията през инкриминирания ден.
      Неподценено от въззивния съд е останало и изявлението на подсъдимия,
че през лятото на 2019 г. трети лица са му съобщили, че свидетелят Ц. Г. е
посещавал караваната му на къмпинг „Арапя“, както и че два дни след това
органите на полицията са извършили претърсване на същата каравана, при
което не са били открити забранени предмети или вещества. Съдът правилно е
преценил, че това твърдение има значение за проверка на защитната версия на
подсъдимия относно поведението на свидетеля Г. и евентуалната му връзка с
поддържаната теза за „подхвърляне“ на наркотични вещества, поради което са
предприели действия за неговата обективна проверка. Получената
информация от Районна прокуратура – Бургас е показала, че в унифицираната
информационна система на прокуратурата на Република България не са
открити данни за извършване на подобно процесуално-следствено действие.
Този резултат с основание е бил отчетен от въззивния съд при оценката на
обясненията на подсъдимия, тъй като соченото от него обстоятелство не е
намерило потвърждение в официалните регистри на прокуратурата.
      Обясненията на Б. са били анализирани от въззивния съд и във връзка с
обстоятелството, че освен инкриминираните наркотични вещества, от него
доброволно са били предадени на разследващите органи разпределени в шест
торбички бензокаин (452.05 грама) и кофеин (общо 499.01 грама). Безспорно
е, че тези вещества не представляват наркотични по смисъла на Закона за
контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, но са широко
използвани за разреждане на забранени субстанции, включително по
отношение на процесния амфетамин. Наличието у подсъдимия на вещества,
използвани за получаване на „мешилка“ е било в разрез с поддържаната от
него теза, че наркотичните вещества са му били „подхвърлени“ от Ц. Г., без
той да има каквато и да е връзка с тях.
      Не е била нарушена обективната страна на вътрешното убеждение при
анализа от страна на въззивния съд на показанията на свидетеля Г. Л.. Той е
бил разпитван по настоящото дело, както и по д.п. №389/2020г. на РП-Русе,
образувано във връзка със сигнал на подсъдимия, че след процесната дата в
градината на дома му в гр. Мартен отново са били подхвърлени наркотици.
Защитата е придала значение на неговите показания като косвена подкрепа на
тезата, че свидетелят Ц. Г. е имал отношение към подобни действия.
Въззивният съд е обсъдил тези показания и е изложил мотивирани
съображения защо не ги приема за надежден източник на информация. При
преценката им съдът е съобразил както конкретните условия, при които
свидетелят твърди, че е възприел инкриминираните действия, така и
обстоятелството, че той живее в друго населено място, че е на 76 години и че

                                      6
възприятието му е осъществено от разстояние. Същевременно въззивната
инстанция е констатирала несъответствия между показанията му, обясненията
на подсъдимия и данните, съдържащи се в материалите по приобщеното д.п.
№389/2020 г., включително относно мястото, на което е бил паркиран
автомобилът, с който лицето се е придвижило след описаното действие. Било
е отчетено, че Л. познава лицето, което впоследствие е свързал с името Ц.,
единствено от предходно събиране в дома на подсъдимия, като тази част от
показанията му не кореспондира с обясненията на самия подсъдим относно
същото събитие. Към това са били добавени и установените по делото близки
приятелски отношения между свидетеля Л. и подсъдимия и неговото
семейство, което обективно е наложило показанията му да бъдат оценявани с
необходимата критичност. В резултат на логична и съпоставителна оценка на
доказателствата, касационният съд не би могъл да приеме, че направеният от
въззивния съд анализ на показанията на свидетеля Л. нарушава обективната
страна на вътрешното съдийско убеждение.
      Подобен извод не би могъл да бъде направен и по отношение анализа на
показанията на свидетелите П. А. и К. К., които в съдебната фаза са твърдели,
че в тяхно присъствие свидетелят Ц. Г. се хвалил, че е „наредил“ подсъдимия,
като отишъл с такси до дома му и му е подхвърлил „пакетчета с наркотици“.
При преценката на тези показания съдът с основание е отчел, че твърдението
за воденето на подобен разговор се отрича от свидетеля Г. М., който също е
присъствал на въпросното събиране. Наред с това въззивната инстанция е
констатирала, че в показанията си от досъдебното производство, прочетени по
реда на чл. 281, ал. 5 НПК, свидетелите А. и К. изобщо не съобщават за
подобно признание от страна на Г., което е поставило под съмнение
достоверността на по-късно заявеното от тях в съдебната фаза. Същевременно
въззивният съд е съобразил, че самото съдържание на тези твърдения е
опровергано от данните, съдържащи се в гореобсъдения вече документ –
писмо с изх. № 11-СО-14725/21.11.2024 г. на Агенция „Пътна
инфраструктура“. Въззивната инстанция е обсъдила и твърденията на
свидетелите А. и К., че на досъдебното производство са били подложени на
натиск от страна на началника на сектор „Криминална полиция“ П. В.. Тези
твърдения обаче не са намерили потвърждение в доказателствата по делото.
От една страна, същите са били категорично отречени от посоченото
длъжностно лице, разпитано непосредствено от въззивния съд. От друга
страна, те не са били подкрепени от други обективни данни, нито са
съпътствани от предприемане на каквито и да било действия от страна на
свидетелите, които биха били обичайни при действително упражнен
неправомерен натиск – например подаване на сигнал или жалба до
компетентните органи за извършено престъпление против правосъдието.
      В обобщение – касационната инстанция приема, че касационният повод
по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е изпълнен.

     2. По доводите за нарушение на материалния закон



                                     7
      В основата на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1
НПК стои твърдението на защитата, че вследствие на допуснати съществени
процесуални нарушения въззивният съд е достигнал до неправилен правен
извод относно съставомерността на деянието по чл. 354а, ал. 1 НК. Предвид
начина, по който е въведен този касационен довод – като производен от
твърдяните процесуални нарушения – и с оглед вече направените констатации
от настоящата инстанция, че такива нарушения не са налице, възражението за
неправилно приложение на материалния закон не намира опора в данните по
делото.
      В подкрепа на това касационно основание защитникът адв. П. развива и
тезата, че липсват доказателства наркотичното вещество да е било държано с
цел разпространение.
      Това възражение също е неоснователно.
      Изводът на въззивния съд за наличие на специалната
разпространителска цел не се основава на предположения, а на съвкупна
оценка на редица обективни фактически данни. На първо място, правилно са
били отчетени количеството и начинът на съхранение на наркотичните
вещества. Предмет на престъплението е амфетамин с нетно тегло 121.7 грама,
разпределен в четири отделни пакета, както и 11 броя цигари марихуана.
Става въпрос за количество, което съществено надхвърля обичайните дози за
лична употреба и което, разгледано в контекста на начина му на пакетиране
що се отнася амфетамина, обосновано насочва към подготовка за по-
нататъшно пласиране.
      На следващо място, въззивният съд правилно е отчел и обстоятелството,
че амфетаминът е бил смесен с бензокаин и кофеин – вещества, които са
общоизвестни като използвани при разреждане на синтетични наркотични
вещества с цел увеличаване на количеството им преди разпространение.
Показателно в тази връзка е, че у подсъдимия са били открити и значителни
количества именно от такива вещества – 452.05 грама бензокаин и 499.01
грама кофеин, също разпределени в самостоятелни обекти. Наличието на
подобни количества от т.нар. „пълнители“ представлява допълнителен косвен
белег за подготовка на наркотичното вещество за разпространение. Към тези
данни въззивният съд с основание е добавил и свидетелските показания на Ц.
Г. и П. П., от които се установява, че подсъдимият е предоставил на последния
„мостра“ – бяло твърдо вещество, описано от свидетеля като кокаин, с
уговорката, че ако го хареса, би могъл да го разпространява в Австрия, където
свидетелят живеел трайно. Тези показания, разгледани в съвкупност с
количеството и начина на съхранение на откритите вещества, както и с
наличието на значителни количества разредители, правилно са били
възприети от въззивния съд като допълнителна индикация за насоченост на
държането към бъдещо разпространение.

     3. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание



                                     8
      Въззивният съд е смекчил определената от окръжната инстанция
комплексна санкция, като е намалил наказанието до минималните предвидени
в санкционната част на нормата на чл. 354а, ал. 1 НК размери – лишаването от
свобода от две години и шест месеца на две години, а наказанието глоба – от
осем хиляди на пет хиляди лева.
      И в този му вид обаче според настоящия състав на касационната
инстанция кумулативната санкция се явява прекомерно тежка. Това е така,
защото въззивният съд е извършил индивидуализацията на наказанието при
условията на чл. 54 НК, докато според касационния съд по отношение на
подсъдимия Б. са налице предпоставките за приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1
НК. Съображенията за това са следните:
      Правилно във вреда на подсъдимия е било отчетено обремененото му
съдебно минало, обстоятелството, че деянието по настоящото дело е
извършено в изпитателния срок на предходно условно осъждане за умишлено
престъпление, както и немалкото количество и стойност на държаното
наркотично вещество, при това от два различни вида.
      Правилно като смекчаващо обстоятелство апелативният съд е преценил
значителния период от време, изминал от извършване на деянието. От датата
на деянието – 12.09.2019 г., до разглеждането на делото от касационната
инстанция са изминали около шест години и половина. Това времетраене не
може да бъде определено като обичайно, още повече че делото не се отличава
нито с фактическа, нито с правна сложност – подсъдимият е един,
обвинението също е едно, а доказателственият материал не е обемен, нито пък
е наложил извършването на чрезвичани съдебно-следствени действия,
каквито биха били съдебни поръчки от чужбина, например. Забавянето на
производството е резултат и от първото връщане на делото от касационната
инстанция за ново разглеждане от въззивния съд, което се дължи на допуснати
процесуални пропуски от страна на съда, а не на процесуалното поведение на
подсъдимия.
      Едновременно с това, макар да го е коментирал при индивидуализация
на наказанието, въззивният съд е подценил значението на един съществен
фактор – изключително влошеното здравословно състояние на подсъдимия.
Този показател може да бъде определен като изключителен по смисъла на чл.
55 НК, тъй като притежава самостоятелна тежест и оказва съществено
влияние върху целите на наказанието и начина, по който те могат да бъдат
постигнати.
      В тази насока от доказателствата по делото, включително и от
назначената и приета от касационната инстанция комплексна
съдебномедицинска експертиза, се установява, че здравословното състояние
на подсъдимия е сериозно и трайно увредено. Той страда от диабет тип 2,
сърдечно-съдово заболяване, нарушение на когнитивните функции и диабетна
ретинопатия. Установена е мултиморбидна патология, като усложненията на
диабета са довели до развитие на гангрена на пръсти на двата крака и до
извършена ампутация. На негово име е издадено експертно решение на ТЕЛК,
с което му е призната 100 % трайна нетрудоспособност. Съгласно експертното

                                     9
заключение прогнозата за развитието на заболяванията е неблагоприятна, като
общото соматично състояние на лицето, съпътстващите заболявания и
трудноконтролируемият захарен диабет създават висок риск от настъпване на
нови тежки и потенциално животозастрашаващи усложнения. Тези
обстоятелства не могат да бъдат пренебрегнати при индивидуализацията на
наказанието, тъй като обективно ограничават възможностите за изтърпяване
на продължително наказание лишаване от свобода и същевременно намаляват
необходимостта от интензивна наказателна репресия с оглед постигане на
целите по чл. 36 НК.
      При преценка на тежкото и трайно влошено здравословно състояние на
подсъдимия и след констатация, че в конкретния случай и най-лекото,
предвидено в нормата на чл. 354а, ал. 1 НК наказание лишаване от свобода би
се явило необосновано тежко, настоящият съдебен състав намира, че са
налице предпоставките за приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и наказанието
лишаване от свобода трябва да бъде определено под минималния размер от
две години. Споменатото вече обстоятелство по своя характер и тежест е в
състояние да обуслови по-ниска степен на наказателна репресия, без това да
накърнява целите на наказанието, като същевременно съобразява изискването
за справедливост при индивидуализацията му. Справедливото, по убеждение
на касационния съд, наказание лишаване от свобода спрямо конкретния
подсъдим възлиза на една година лишаване от свобода.
      Предвид влошеното здравословно състояние на подсъдимия и с оглед
изразената пред касационната инстанция позиция на вещите лица по
назначената комплексна експертиза на основание чл. 40, ал. 4 НК в срока на
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по отношение на
подсъдимия следва да бъдат полагани съответни медицински грижи.
      Отчитайки разпоредбата на чл. 55, ал. 3 НК, както и състоянието на
нетрудоспособност на подсъдимия, което обективно го препятства да полага
общественополезен труд, касационният съд прие, че не е необходимо да му
бъде налагано кумулативното наказание глоба, което в нормата на чл. 354а, ал.
1 НК е предвидено наред с лишаването от свобода.
      Едновременно с това, отчитайки изхода на делото, касационният съд
прецени, че в тежест на подсъдимия Б. следва да бъдат възложени разходите
по направената пред тази инстанция комплексна експертиза, възлизащи на 4
255.16 евро.
      С оглед всички тези съображения съставът на първо наказателно
отделение прие, че следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1
НПК и да измени наказанието на подсъдимия Р. Б. в упоменатата насока. В
останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

     Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение




                                     10
[1] Тук следва да се има предвид, макар и не изрично посочено от въззивния съд, че заради принципа reformatio in
pejus наказанието не би могло да бъде в по-високи граници.


                                                РЕШИ:
       ИЗМЕНЯ решение № 122/11.08.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. №
207/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като с приложение
на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК НАМАЛЯВА наложеното по отношение на
подсъдимия Р. Б. Б. наказание лишаване от свобода на ЕДНА година и
ОТМЕНЯ наложеното наказание ГЛОБА в размер на пет хиляди лева.
      ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част
      НА ОСНОВАНИЕ чл. 40, ал. 4 НК постановява по време на
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по отношение на
подсъдимия Р. Б. Б. да бъдат полагани съответни медицински грижи.
      ОСЪЖДА подсъдимия Р. Б. Б. да заплати разноски по делото,
направени пред касационната инстанция, в размер на 4 255.16 (четири хиляди
двеста петдесет и пет хиляди и шестнадесет) евро.

       Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.



                                                             Председател: _______________________

                                                                  Членове:

                                                                            1. _______________________

                                                                            2. _______________________




                                                      11