Шофиране след употреба на метадон при заместващо лечение

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 52
                                гр. София, 27.01.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                  Председател: Биляна Чочева
                                  Членове:     Милена Панева
                                               Петя Колева

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора Росица Т. Славова
като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело
от общ характер № 20258002200939 по описа за 2025 година
        Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска
градска прокуратура срещу присъда № 77 от 26.04.2024 г., постановена по ВНОХД №
5555/2023 г. на Софийския градски съд.
         В протеста и в представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към него са
изложени съображения за допуснати пороци, като от процесуален, така и от материално-
правен характер. Твърди се, че липсва обективен и пълен анализ на доказателствения
материал, че фактите са тълкувани превратно, а изводите за някои от тях не съответстват на
действителното съдържание на доказателствените източници. Оспорени са и съдебните
констатации относно субективната страна на реализираното от подсъдимия поведение.
Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за повторното
му разглеждане по въззивен ред от друг съдебен състав.
           В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната
касационна прокуратура поддържа протеста, изложените в него съображения и направеното
искане.
        Подсъдимият, редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание.
          Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на
оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
          С присъда № 33 от 07.02.2023 г, постановена по НОХД № 11257/2021 г., състав на
Софийския районен съд е признал подсъдимия Н. Н. И. за виновен в това, че на 02.06.2021
г., около 16:30 часа, в гр. София, бул. „Д-р П. Д.“ е управлявал моторно превозно средство –
лек автомобил „Ауди-А6“ с рег. № ** **** ** след употреба на наркотично вещество –
метадон, установена по надлежния ред, поради което и на осн. чл. 343б, ал. 3 НК и чл. 54 НК


                                             1
му е наложил наказания една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на
700 лева. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС съдът е постановил първото от тези
наказания да бъде изтърпяно при условията на първоначален строг режим. Приложен е чл.
59, ал. 2 НК. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на
направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.
             В рамките на иницииран от защитника на подсъдимия въззивен контрол и с
оспорената понастоящем въззивна присъда актът на първостепенния съд е отменен изцяло и
вместо това е постановено пълно оневиняване на И. по възведеното обвинение.
       Касационният протест е основателен.
                Въззивната присъда е основана на едностранчива проверка и оценка на
доказателствения материал и избирателно третиране на фактически въпроси по делото,
извън потребностите на процеса, а от друга страна - на погрешна изходна концепция при
определянето на правно значимите фактически обстоятелства от гледище на състава по чл.
343б, ал. 3 НК.
             За да изключи субективна съставомерност на инкриминираното поведение на
подсъдимия, въззивният съд е изтъкнал, че макар И. да е знаел, че поема управлението на
МПС след като е употребил наркотично вещество, „той не е целял да накърни обществените
отношения, гарантиращи безопасното осъществяване на транспорта по пътищата…“
Аргументът няма връзка с юридическия контекст, в който е използван. Съставът по чл. 343б,
ал. 3 НК не включва особен субективен признак, предполагащ допълнителни психични
преживявания у дееца, като специална цел за злепоставяне безопасността на транспортната
дейност. Създаването на такъв риск настъпва като неизбежна общественоопасна последица
от самото деяние заради обективните негови особености, която именно му придава
обществена опасност и обуславя престъпния негов характер.
         Като следващ аргумент е изтъкната съдебна констатация, че наркотичната употреба
не е резултат от лично взето от подсъдимия решение да приеме веществото, а е била с оглед
на участието му в програма за лечение на наркозависими лице и след предварително дадено
му разрешение от лекуващият го лекар и съответно, в доза, определена от този лекар. Това
съждение е проблематично в няколко насоки. То първо поставя под съмнение волевата
основа на поведението на подсъдимия и влиза в конфликт със собствените на въззивния съд
фактически изводи, правейки мотивите към присъдата непоследователни и нелогични. Без
съмнение, ако деянието, като акт на човешко поведение, е реализирано извън волята на
дееца, за вина не е възможно да се говори. В случая обаче е прието с въззивния акт, че
установеният при тестването на подсъдимия метадон е бил приет от него в рамките на
провежданата му заместителна терапия, на която той е бил подложен не против волята му
(напр. заради принуда) или пък извън контрола на волята му (напр. поради психична
непригодност или пък без да знае). Сам въззивният съд е приел, че като лице с опиатна
зависимост, подсъдимият       доброволно, по собствено желание, се е подложил на
поддържащо лечение с метадон, провеждано в клиниката на д-р К. и по собствено желание е
приемал назначената му с медицинско предписание ежедневна доза от това вещество, като
не е установен при него интелектуален дефицит - вроден или придобит и към датата на
деянието е разбирал свойството и значението на извършеното и е бил в състояние да
ръководи пълноценно постъпките си.
          Що се касае до съдебния извод, че след като приемът на наркотичното вещество е
бил осъществен под лекарски контрол, то у подсъдимия изначално е липсвало съзнание, че
той прави общественоопасно поемане управлението на моторно превозно средство, този
извод е формиран при пълно игнориране на част от доказателствата по делото. Касае се по-
конкретно за част от декларациите, които И. е подписал на старта на лечението му, в това
число и декларация № 12, съдържаща изрично указание, че подписалото я лице е уведомено,
че метадонът оказва влияние на способността за шофиране и работа с машини и че според
кратката характеристика на продукта ефектите от него са сънливост и нарушаване на
способността за бързи реакции, както по време на приема му, така и след това и че по време
на лечението с него са забранени шофирането и работата с машини. Декларацията очевидно

                                            2
има предвид приема на метадон именно и само под лекарски контрол. Посочените
материали са част от доказателствената съвкупност и съобразно правилата на чл. 14, ал. 1 и
чл. 107, ал. 5 НПК са изисквали обсъждането им от съда, за да се прецени доказателственият
им потенциал от гледище на обвинението, вкл. и при изследването на субективната страна
от поведението на подсъдимия и преди да се направи извод, че поведението му е
безвиновно. В тази връзка следва да се отбележи, че всеки валидно приобщен
информационен източник по делото има определена функция, носи конкретна информация.
Като решаващ орган, съдът е длъжен обосновано в документално-словесен вид да посочи
дали и евентуално защо този източник притежава или не притежава потенциал да допринесе
за формирането на изводите му. Затова такъв източник не е възможно да се игнорира
произволно, нито да се третира избирателно съдържащата се в него информация. Подобен
подход не гарантира обективност и точност на съдебното изследване, а от тук и на резултата
от него. Ето защо в случая липсата на отдадено съдебно внимание на посочените документи
прави основателна прокурорската претенция за необоснованост на съдебния акт поради
съществен процесуален порок, свързан с необективност към доказателствата и непълнота на
доказателствения анализ.
          Според съда експертният извод, че към момента на деянието подсъдимият е бил в
нормално психично състояние, като е могъл да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си, показва, че той „не е целял пряко настъпването
на общественоопасните последици вследствие на провежданото лечение под лекарско
наблюдение …, защото не е имал съзнание, че поставя в риск собственият си живот и
здраве, животът и здравето на пътувалия с него М., както и на останалите участници в
движението.“ Съжденията са неправилно построени, а в съдържателен план са и неверни.
Психичната годност на лицето има отношение към неговата вменяемост, съответно към
способността му да съобразява и да подчинява поведението си на правилата на закона, а от
тук и да носи юридическа отговорност за виновното нарушаване на тези правила, когато се
установи такова. А установяването на нарушението – обективно и субективно става на
базата на конкретно установените чрез доказателства фактически положения. В случая, след
като е възприел експертната констатация за съхранена психична годност на подсъдимия,
съдът е бил длъжен да прецени чрез доказателствата дали при конкретните обстоятелства и
след като подсъдимият е имал психичен потенциал да осъзнае, че поема управлението на
моторно превозно средство след наркотична употреба и че такова поведение е забранено от
закона, обществената опасност на деянието му е получила отражение в неговото съзнание.
       Това, че приемът на метадон в количеството и с интензивността, предписани от лекар,
не е водел до невъзможност на подсъдимия да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си не би могло да служи като аргумент, тъй като
въведената чрез чл. 343б, ал. 3 НК забрана цели да се избегне поемане на управлението на
МПС не само от лица, намиращи се в състояние на невменяемост вследствие на наркотична
употреба, а от всяко лице, употребило наркотични вещества заради принципно
настъпващите вследствие на употребата им ефекти върху човешките способности,
изискващи концентрация на вниманието и навременна и адекватна реакция, които ефекти
поставят под съмнение способността за безопасно управляване. Затова законодателят е
приел, че управлението на МПС след наркотична употреба само по себе си поставя в риск
безопасността на движението по пътищата и поради това е без значение дали в конкретния
случай поведението на обвиненото лице реално е застрашило собствените му или на друг
участник в движението живот и здраве. Нееднократно ВКС е посочвал в практиката си, че
чл. 343б, ал. 3 НК предвижда носене на наказателна отговорност за управление на МПС след
употреба на наркотично вещество без да се интересува дали и по какъв начин тази употреба
обективно се е отразила върху моментното психо-физическо състояние на водача, нито от
начина, по който той субективно се е чувствал след нея. Действието на защитата по чл. 343б,
ал. 3 НК не е обусловено от доказване на степенна промяна в съзнанието и/или в
поведението на дееца. Доказването на такива промени би се отразило върху нивото на
обществена опасност на конкретно извършеното, а от тук и при индивидуализацията на
наказателната отговорност.

                                            3
       Основателни са и останалите възражения на прокурора за допуснати от въззивния съд
процесуални пороци, поставящи под съмнение истинността на извършеното с оспорения
съдебен акт фактическо и правно установяване.
       Преекспониран от СГС е фактът, че наркотичната употреба е била разрешена от лекар
и е била провеждана под лекарски контрол и в рамките на програма за провеждане на
заместваща терапия с метадон. Този факт сам по себе си би могъл да има отношение към
легитимността на придобиването и притежаването на наркотичното вещество. Той обаче
няма стойност на позволение за употребата му при извършването на високорискови
дейности, каквато е управляването на МПС, като не преодолява законовата забрана за
извършването на такива дейности след употреба наркотични вещества. Подобно изключение
законът не е въвел.
       Превратно третирано е значението на издаденото от свид. К. медицинско становище,
според което приемът на медикамента по медицинско назначение не нарушава нормалното
функциониране на пациента и способността му да работи с машини и да управлява МПС.
Фактът на това становище въззивният съд е третирал като аргумент за обективната годност
на подсъдимия към процесната дата да управлява моторно превозно средство, а от тук и
като аргумент за липса на съзнание у него за обществената опасност на деянието. Преди
всичко това становище е издадено повече от пет месеца след инкриминираното деяние и с
оглед нуждите на наказателното производство, като в него не е третирано състоянието на И.
към процесната дата, а към датата на издаването му. Тези факти не са коментирани от
въззивния съд, съответно, не е обяснена логиката, чрез която това становище се ползва за
обясняване състоянието на подсъдимия и неговото съзнание за характера на деянието в
момента на неговото извършване.
       Отделно от това, когато е преценявано мнението на д-р К. по въпроса и значението му
за съществуването на предпоставки за персонална увереност у подсъдимия, че може
безпроблемно да шофира въпреки ежедневния прием на метадон, СГС е игнорирал
споделеното от самия И. в обясненията му пред същия съд, че преди процесното деяние
между него и К. не е воден разговор за възможността му да управлява МПС. По този начин
съдът за пореден път е дистанцирал убеждението си от доказателствената основа, която би
следвало да го формира.
       От друга страна, съдът не е коментирал въобще дали и евентуално как това
становище е способно да преодолее законовата забрана за управляване на МПС след
употреба на наркотично вещество, нито резкият конфликт, в който влиза то с условията на
програмата за лечение на наркозависими лица, провеждана в ръководената от самия К.
клиника, изискващи от включващите се в тази програма лица да подписват декларация за
забрана за шофиране и работа с машини по време на лечението. Не е коментиран и
конфликтът, в който е това становище с характеристиките на медикамента и указанията за
употребата му, изключващи работата с машини и управляването на моторни превозни
средства в периода на употребата на веществото и след това.
       На следващо място, значението на това становище е абсолютизирано по изопачаващ
съдържанието му начин, като е прието, че това, което е „разрешено“ с него, а именно
възможността да се управлява МПС, може да се извършва винаги и при всякакви условия.
Пренебрегнат е фактът, че становището за подобряване състоянието на подсъдимия и
годността му да управлява МПС е формирано на базата на констатация за спазване на
лечебния план, който обаче изключва употребата на други субстанции и упойващи вещества.
Сред тези субстанции и вещества е и алкохолът. При тестването на подсъдимия от органите
на полицията обаче в деня на деянието положителен резултат е дал не само тестът за
употреба на наркотични вещества, но и тестът за употреба на алкохол. Ценността на този
факт СГС не просто е принизил. Той напълно го е изключил от фокуса на вниманието си,
като е назначил експертиза ………., разпитал е вещи лица, разпитал е свидетели и не е
положил никакво усилие да провери дали и евентуално как метадонът взаимодейства с
алкохол, дали и евентуално как съвместният прием повлиява ефектите на метадона –
засилва, потиска и пр. Не е положил минимално усилие да провери надеждността на


                                            4
показанията на К. и категоричността на вещите лица, че в процесния ден подсъдимият е бил
в стабилно състояние през призмата на обективно установения по делото факт, че при
спирането му за проверка от органите на полицията, И. се е намирал в състояние и след
употреба на алкохол.
       Вместо всичко това, СГС се е задоволил с шаблонно поднесен извод за достоверност
на показанията на К., съпътствано с възпроизвеждане на съдържанието им в мотивите към
присъдата. Показанията на този свидетел са преценявани единствено и само от гледище на
професионалната негова компетентност и възможностите му за формиране на
непосредствени впечатления от състоянието на подсъдимия и хода на предприетото лечение.
Истинността на съобщеното от К. обаче не може да е функция единствено на тези
обстоятелства. Нужно е било неговата достоверност да бъде подложена на преценка и от
гледище на обвързаността на свидетеля със случая като лекуващ лекар на подсъдимия. В
тази връзка въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че лечението, освен прилагане на
медицински действия, предписани от медицинския стандарт, е и процес на изграждане на
междуличностни отношения на доверие и предразположеност между пациент и лекар, а към
датата на разпита на К. този процес е бил в активен ход. Ето защо, включително от тази
гледна точка, но и от гледище на обективните данни по делото (лист за назначения и
попълвани от пациента комплект от декларации при старта на програмата за заместваща
терапия), въззивният съд е бил длъжен да обсъди твърдението на К., че към 2021 г.
състоянието на подсъдимия е било стабилно – от гледище на отразените в листа за
назначения периодични констатации, вкл. и към 2021 г. за психичен дискомфорт, инсомния,
крейвинг и вариране на дозите метадон. Твърденията на К., че забраната за шофиране е
важима спрямо подложилите се на заместваща терапия с метадон в рамките на около
първите три месеца и до тяхното стабилизиране е следвало да се съпостави със
съдържанието на декларация № 12, представляваща част от съпътстващите включването в
тази програма документи, подписвани от подлагащия се на терапията.
       Липсата на съдебен коментар по тези въпроси прави съдебният подход към
доказателствата и доказателствените източници ограничен, повърхностен и необективен.
Съдът има свобода да преценява и оценява събраният доказателствен материал. Но тази
свобода не може да е и по отношение на закона и на правилата на логиката и да го
дистанцира от тях, защото тя не е самоцелна, а е предназначена да обезпечи справедливо и
законосъобразно решаване на делото.
        Като не е съобразил всичко това, въззивният съд е нарушил изискванията към
формиране на преценките си. В резултат на това се е стигнало до поставяне в основата на
съдебното решение на факт, първо неизследван с очакваната и дължима от съда обективност
и пълнота, а от друга страна – лишен от правна значимост, а именно фактът на психо-
физическото състояние на подсъдимия към датата на престъплението.
       Изложено налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за повторното
му въззивно разглеждане с оглед отстраняване на констатираните процесуални нарушения и
за формиране на доказателствено обосновани изводи относно основните правнозначими
обстоятелства и в съответствие с тях и с точния смисъл на материалния закон да приложи
същия, решавайки делото по същество.
       Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд,
второ наказателно отделение

                                       РЕШИ:
      ОТМЕНЯ присъда № 77 от 26.04.2024 г., постановена по ВНОХД № 5555/2023 г. на
Софийския градски съд
      ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на
съдебното заседание.


                                            5
Решението е окончателно.


                               Председател: _______________________

                                  Членове:

                                         1. _______________________

                                         2. _______________________




                           6