Погасителна давност за отделните вноски по банков кредит

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 57
                           гр. София, 17.02.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:


                             Председател: Тотка Калчева
                             Членове:     Галина И.
                                          Диляна Господинова

като разгледа докладваното от Галина И. Касационно търговско дело №
20248002901876 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по чл. 290 от ГПК.
      Н. А. Е. чрез адв. М.Н. обжалва решение № 353 от 25.06.2024 г. по в.гр.д.
144/24 г. по описа на ОС – Велико Търново, с което е потвърдено решение от
23.11.2023 г. по гр.д. 567/23 г. по описа на РС-Горна Оряховица, с което е
признато за установено по иска на „ЕОС Матрикс“ ЕАД, че има вземане
спрямо касатора в размер на 5 095,46 лв, представляващо неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № FL500077/03.11.2009 г.,
сключен между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (впоследствие с фирма
„Юробанк България“ АД), като кредитор и Н. Е. като кредитополучател
заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.01.2023 г., датата
на постъпване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, до окончателното
изплащане, които вземания са прехвърлени от „Юробанк България“ АД в
полза на „ЕОС Матрикс“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на
вземания от 18.01.2016 г. и Приложение 1 към договора.
     В касационната жалба са мотивирани основания по чл. 281,т. 3 от ГПК-


                                      1
нарушение    на   материалния     закон,  съществено        нарушение     на
съдопроизводствените правила и необоснованост.
     Излага подробни съображения относно датата на възникване на
изискуемост на вземанията и приложение на чл. 110 от ЗЗД по отношение на
главницата и приложение на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД по отношение на лихвите.
Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира
разноски.
      Ответникът по касационната жалба „Еос матрикс“ ЕАД (предходна
правноорганизационна форма „ЕОС Матрикс“ ЕООД) чрез адв. Д. К. оспорва
касационната жалба. Счита, че решението на въззивния съд е правилно. С
оглед приетите за неизпълнени задължения следвало прекратяване действието
на допълнителното споразумение, на основание чл. 4, ал. 3 от същото, поради
което бил приложим договорът, сключен между страните. Не били
представени доказателства, които да удостоверяват длъжникът да е изпълнил
задължението си за заплащане на кредитора по договора за заем към банката
или към „ЕОС матрикс“ ЕАД. Длъжникът претендирал да са погасени по
давност вземанията, поради наличие на основанието, предвидено в чл. 111 б.
„в“ от ЗЗД, което не било установено в закона, тъй като погасителните вноски
за погасяване задълженията по договор за банков кредит не представлявали
периодични плащания. Следвало да се приложи нормата на чл. 110 от ЗЗД и да
се приеме, че тези вземания се погасяват с 5 годишна давност. Освен това
изискуемостта на вземанията започвала от деня, в който задължението е
възникнало и това според ответника е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита. Счита, че липсват сочените нарушения и не е налице
основание за отмяна на решението на въззивния съд.
      Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за
да се произнесе взе предвид следното:
      За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението
на първоинстанционния съд за уважаване на иска за съществуване на вземане
за връщане на главница в размер на 5095,46 лв, на основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, въззивният съд е приел, че между страните не е било спорно и от
приложения договор № FL 500077 от 03.11.2009 г., е установено, че
длъжникът Н. Е. е сключил този договор с „Юробанк И ЕФ Джи България“
АД (с променена фирма „Юробанк България“АД), гр. София, по силата на


                                      2
който банката му е предоставила сумата от 7 680 лв. със задължение да върне
получената сума, заедно с уговорените лихви, съгласно погасителен план,
неразделна част от договора.
      На 29.05.2015 г. страните по договора били преуредили отношенията си,
като приели, че общият сбор от вземанията на банката - главница, лихви,
такси и комисиони, възлизал на сумата от 6 031,73 лв. Длъжникът бил поел
задължение да изплати сумата от 4 825, 38 лв. на четиридесет и седем вноски,
първата в размер на 300 лв., а последната - 25,38 лв., а банката – да опрости
остатъка от задълженията. В споразумението било предвидено, че отпада
същото, ако ответникът допусне просрочие - чл. 4, ал. 3 от представеното
допълнително споразумение.
       Въззивният състав е установил, че от датата на споразумението насетне
ответникът е заплатил общо 1 260 лв., а общият размер на плащанията по
кредитното отношение възлизал на 8 505,48 лв., отнесени за погашения на
лихви, такси и главница - приетата от първоинстанционния съд и неоспорена
от страните икономическа експертиза. Установил е, че през 2016 г. банката е
прехвърлила вземанията си на ищеца - договор за цесия от 18.01.2016 г.,
надлежно съобщена на ответника. Прието е, че договорът за кредит е валиден.
Въззивният състав е установил още, че в качеството си на банка „Юробанк И
Еф Джи България“ АД, гр. София, е предоставила уговорената сума, като е
изпълнила задължението си по чл. 430, ал. 1 от ТЗ и е изправна страна.
Договорът за цесия прехвърлял вземането на банката по кредита в полза на
ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД (понастоящем „ЕОС Матрикс“ ЕАД), а това го
легитимирало като материалноправно активна по спора страна – кредитор на
ответника за прехвърлените с цесията вземания.
Въззивният състав е установил и че ответникът, в качеството си на заемател, е
усвоил сумата, но като не я е върнал, според предвиденото в погасителния
план, бил в неизпълнение на основното си договорно задължение по чл. 430,
ал.1, предл. последно от ТЗ, по причина, за която отговарял. Затова е прието,
че налице били предпоставките по чл. 79, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за ангажиране
отговорността на кредитополучателя, а искът бил доказан по основание.
С оглед изслушаната експертиза е прието за установено вземането в търсения
размер. Никое от плащанията на длъжника не покривало дълговете му по
кредитното отношение в цялост. Затова погасителният ефект бил подчинен на
погасителния план, а след допуснатото от ответника просрочие – на правилото

                                      3
на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният състав е установил, че исковата сума била
остатък след направените плащания. Приел е, че липсва доказване на
изпълнение на договорните му задължения.
Доводът за изтекла погасителна давност е приет от въззивната инстанция за
неоснователен. Съдът е приел, че длъжникът Н. Е., не бил заплатил
уговорените през 2015 г. четиридесет и седем вноски, допълнителното
споразумение било прекратило своето действие и отношенията между
страните били съобразно погасителния план към кредитния договор.
Крайната дата за връщане на заетата сума била 2019 г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение било подадено през 2023 г. Вземането за
главница по договор за банков кредит било се изсрочвало с общата
петгодишна давност, чието начало започвало да тече от последния ден на
предвидения срок за връщане на последната вноска, съгласно погасителния
план. Според въззивния състав да се приеме тезата на ответника, че меродавна
е не крайната дата на погасителния план, а падежът на всяка отделна
погасителна вноска, означавало на вземанията по кредитното отношение да се
придаде вид, какъвто страните не били уговорили. В случай, че се приемела
тезата на длъжника, банката щяла да има не едно, а множество вземания.
Ответникът би имал не едно, а множество - според броя на вноските по
погасителния план, задължения. Законът бил граматически ясен, когато
уреждал броя и вида на вземанията по кредитните договори - чл.430 от ТЗ.
Вземанията на банката били поне две - за връщане на отпуснатата сума и за
лихва. Уговорката по погасителния план била посветена не на вида и броя на
вземанията, а на режима на изпълнението им. Поради това, според въззивния
състав, ответникът не можел с аргументи от института на изпълнение на поето
задължение да гради теза за вида на договореното. Тезата за изтекла
погасителна давност била неоснователна и не следвало да се взема предвид
при решаване на спора. Обобщено е, че липсва погасяване по давност на
вземанията.
      С определение № 2731 от 29.09.2025 г. по настоящето дело е допуснато
касационно обжалване по правния въпрос: При уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи
откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за
възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на

                                     4
предсрочна изискуемост?
      По поставения правен въпрос е постановена задължителна практика
като при тълкуването на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, е прието, че при уговорено
погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с
различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на
задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем,
давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата
започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Разяснено е в
мотивите на посоченото тълкувателно решение, че началото на давностния
срок, законодателят е свързал с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй
като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. В разпоредбите,
уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма,
разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали
задължението е периодично или е едно задължение, изпълнението на което се
осъществява по волята на страните на части. В последната хипотеза,
независимо че задължението е едно, уговорените падежи - моментите на
дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от
главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка
една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като
изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на
падежа й. Споразумението между кредитора и длъжника установява
задълженията и предвижда срок за изпълнение. При настъпило неизпълнение
в срок на съответната вноска, кредиторът, чието субективно притезателно
право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си,
респ. да застави принудително длъжника си да изпълни. В този момент
настъпва изискуемостта на вземането. От този момент тече и погасителната
давност за същото. От редакцията на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не
може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно
разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила,
започва да тече след като целият дълг стане изискуем (от падежа на
последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост).
     По основателността на касационната жалба.


                                     5
       Въззивният съд е приел наличието на сключен договор за банков кредит
за отпускане на сумата в размер на 7 680 лв, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ.
По силата на този договор банката е предоставила на длъжника парична сума,
с уговорка да върне същата като заплати и възнаградителна лихва. Уговорено
е, че връщането на сумата ще стане съгласно погасителен план, в който са
уточнени размерите на вноските, съдържащи главница и лихви, определени по
размер, и падежът на всяка вноска. При настъпилото неизпълнение на
задължението за погасяване на вноските съгласно уговорените размери и в
уговорения срок, съгласно предвидения падеж, страните, банката и
кредитополучателят, са сключили допълнително споразумение на 29.05.2015 г.
С това допълнително споразумение е уговорено, че общо неизпълнените
задължения, ще се връщат на вноски, като първата вноска, която е и условие
за влизане в сила на допълнителното споразумение от 300 лв., ще се заплати
на 29.05.2015 г. Останалите вноски са по 100 лв., платими ежемесечно до
20.02.2019 г. и последна вноска 25,38 лв., дължима на 20.03.2019 г. За всяка от
вноските е посочен падеж на задължението. В чл. 4, ал. 3, изр. 2 от
Допълнителното споразумение било уговорено, че при непогасяване на която
и да е от вноските, се прекратява действието на споразумението. Установено е,
че с Допълнителното споразумение длъжникът е признал задължението, както
и че последното постъпило плащане към цедента е на 04.12.2015 г.
Въззивният съд е приел, че поради допуснатото неизпълнение на
задълженията, предвидени в допълнителното споразумение, на основание чл.
4, ал. 3 от същото, е прекратило своето действие. Последното плащане към
цесионера е от 09.08.2016 г.
      С оглед така установеното от въззивния съд, следва да се приеме, че
отношенията между страните след приетото прекратяване действието на
Допълнителното споразумение, са уредени от сключения първоначално
договор за банков кредит и договора за цесия. Съгласно сключения договор за
потребителски кредит, сумата, която е отпусната в кредит, следва да се върне
от потребителя, на вноски, съгласно предварително уговорени падежи,
отразени в погасителен план, неразделна част от договора. Във всяка вноска се
включват част от дължимата главница, и част от дължимата лихва. Падежите
на задълженията са предварително посочени. Последният падеж, за внасяне на
последната вноска за погасяване на дължимите лихви и главница, е
03.11.2019 г. Цесията е съобщена на длъжника, на 26.09.2022 г., видно от

                                      6
писмо с обратна разписка, връчено на тази дата. Липсват данни за по-ранно
връчване на уведомление за цесия, както и липсват данни за по-рано
уведомяване за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следователно
отношенията между страните следва да се преценяват с оглед сключения
първоначално договор за банков кредит, съобразно посоченото съдържание.
     По отношение на довода в касационната жалба относно нарушението на
материалния закон, конкретно чл. 114 от ЗЗД, настоящият съдебен състав
намира, че от значение е установяване на вземанията, основание, размер и
падеж. Изявлението за уведомяване за цесията и предсрочна изискуемост е
връчено с писмо с известие за доставяне на 22.09.2022 г. и доводът на
кредитополучателя, че предсрочната изискуемост е обявена 2016 г. е
неоснователен.
       С оглед заключението на вещото лице е установено, че размерът на
дълга, на основание сключения договор за банков кредит, към 29.05.2015 г. е
5 320,26 лв., главница, 711,47 лв. лихви и такси. Установено е, че на 27.05.2015
г. са платени 150 лв., на 29.05.2015 г. са платени също 150 лв. След тази дата са
внесени 550 лв., като с тях са погасени 7,50 лв. такси, 317,70 лв. лихва и
224,80 лв. главница. След отнасяне на тези плащания размерът на главницата
е 5095,46 лв., лихви 393,77 лв. След 05.02.2016 г. са платени 410 лв., на
11.5.2016 г. 100 лв. и на 09.08.2016 г. 200 лв. Тези суми са отнесени към
погасяване на лихви, такси, комисиони и част от главницата, която остава в
размер на 4 779,53 лв. С внесените суми от 410 лв. се погасява задължението
за лихви от 393,77 лв. и част от главницата. С внесените суми от 100 лв. на
11.5.2016 г. и на 09.08.2016 г. се погасява дълг в общ размер 316,23 лв., като
размерът на главницата, след тези отнасяне на плащанията към
съществуващите задължения остава 4 779,53 лв., задължението за заплащане
на лихви е погасено. Плащането от 05.02.2016 г. е по сметка на „ЕОС матрикс“
ЕАД, въпреки че към този момент няма други данни длъжникът да е бил
известен за извършената цесия. С плащането на 09.08.2016 г., което е отразено
от вещото лице като плащане по сметка на „ЕОС матрикс“ ЕАД, следва да се
приеме, че е прекъсната давността, само по отношение на тази част от дълга.
     Размерът на дълга, който е сумиран от 4 779,53 лв., представлява сбор от
всички погасителни вноски, падежирали до 29.05.2015 г. (допълнителното
споразумение), както и дължимите по целия кредит, т.е. целият размер на


                                       7
задължението по кредита, предвиден да се върне на погасителни вноски до
03.11.2019 г.
      Следва да се приеме, че с отнасянето на плащанията, дългът за
заплащане на главница, съгласно погасителния план към договора е погасен
до 03.10.2015 г. чрез плащане. Следователно дължимата главница, установена
с оглед заключението на вещото лице в размер от 4 779,53 лв.) следва да се
отнесе към задълженията от 03.10.2015 г. до последния падеж съгласно
погасителния план на вноска за главница - 03.11.2019 г.
     С оглед направеното възражение за погасителна давност настоящият
съдебен състав приема, че цедентът е подал заявление, на основание чл. 410 от
ГПК на 27.01.2023 г., след предявяване на иска, на основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, на основание чл. 116 б. „б“ от ЗЗД, е прекъснал давността.
      С оглед отговора на поставения правен въпрос в настоящето
производство, на основание чл. 114 от ЗЗД, следва да се приеме, че с
изтичането на предвидената в чл. 110 от ЗЗД погасителна давност, се
погасяват задълженията за главница, включени във всяка анюитетна вноска
съгласно първоначално сключения между банката и длъжника погасителен
план, като срокът е петгодишен. Следователно вноските до 03.01.2018 г. са
погасени по давност към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК – 27.01.2023 г. Разликата от 2 567,19 лв., сбор от всички вноски, които не
са погасени по давност, от 03.02.2018 г. до 03.11.2019 г. следва да се приеме,
че е дължимата сума за връщане на главница на цесионера.
      Касационната жалба е частично основателна, като въззивният съд в
противоречие на закона е приел, че изискуемостта на вземанията за връщане
на получената на основание договора за кредит сума настъпва от настъпване
на последния падеж на последната дължима вноска съгласно погасителния
план към договора за банков кредит. Този извод не е съобразен с нормата на
чл. 114 от ЗЗД и с предвиденото разсрочено изпълнение на задължението на
вноски с определен падеж. Всяка от вноските е дължима на падежа и с
прехвърляне на вземанията, на основание чл. 99 от ЗЗД, за цесионера е
възникнало право да иска изпълнение. Бездействието му законът свързва с
настъпване на погасителна давност, на която изрично се е позовал в срок
длъжникът.
     По изложените съображения следва да се отмени частично решението


                                      8
на първоинстанционния съд за разликата над 2567,19 лв. В частта, с която е
установено вземането за вноските, които не са погасени по давност,
решението на въззивния съд следва да се остави в сила.
      По направените разноски:
      С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на касатора следва
да се заплатят разноски съразмерно на отхвърлената част от иска, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. На ответника, по касационната жалба, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се дължат разноски съразмерно на уважената
част от исковете.
      Пред настоящата инстанция касаторът е представил списък с разноски,
на основание чл. 80 от ГПК, възнаграждение за адвокат 1200 лв. и 131,91 лв.
държавна такса. Дължимите разноски от ответника по касационната жалба
съобразно уважената част от исковете са 660,86 лв.
      По отношение на разноските за първоинстанционното производство,
присъдени на „ЕОС Матрикс“ ЕАД следва да се отмени съразмерно на
отхвърлената част от исковете, както и за разликата над 63 лв. за разноските за
първоинстанционното производство         и за разликата над 142,87лв. за
разноските в заповедното производство.
     По изложените мотиви Върховният касационен съд



                                  РЕШИ:

      ОТМЕНЯ решение № 353 от 25.06.2024 г. по в.гр.д. 144/24 г. по описа
на Окръжен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение №
731 от 23.11.2023 г. по гр.д. 567/23 г. по описа на РС-Горна Оряховица, с което
е признато за установено по иска на „ЕОС Матрикс“ ЕАД, правоприемник на
„Юробанк България“ АД, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Н. А. Е.
дължи сума в размер над 2567,19 лв., вземане за връщане на сума, получена
на основание договор за банков кредит № FL500077/03.11.2009 г. , сключен
между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (настояща фирма „Юробанк
България“ АД) и Н. А. Е., както и в частта, с която е потвърдено решението за
дължимите разноски за разликата над 63 лв. за заповедното производство и
над 142,87 лв. за първоинстанционното производство И ВМЕСТО НЕГО


                                      9
ПОСТАНОВЯВА
      ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 от ГПК на „ЕОС Матрикс“
ЕАД срещу Н. А. Е. за признаване за установено, че „ЕОС Матрикс“ ЕАД в
качеството си на правоприемник на „Юробанк България“ АД, на основание
договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., има вземане към „Н. А.
Е. за връщане на сума, получена на основание договор за банков кредит
банков кредит № FL500077/03.11.2009 г. , сключен между „Юробанк И Еф
Джи България“ АД (настояща фирма „Юробанк България“ АД) и Н. А. Е. за
разликата над 2567,19 лв. до напълно предявения размер от 5095,46 лв.
     ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
       ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕАД, ЕИК 208597211, гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес парк София 1, бл. 15, вх. А, ет. 4 да заплати на Н. А. Е.,
ЕГН **********, с. Кесарево, общ. Стражица сумата от 660,86 лв.,
представляваща разноски за производството пред ВКС, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
     Решението е окончателно.


                                          Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                     10