Връщане на чистата стойност при недействителен ипотечен кредит

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 47
                          гр. София, 10.02.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Росица Божилова
                            Членове:     Анна Ненова
                                         Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело №
20258002900963 по описа за 2025 година
     Производството е по чл. 290 от ГПК.


      С определение № 2216 от 11.07.2025г. по делото по касационна жалба на
„Юробанк България“ АД е допуснато касационно обжалване на решение № 79
от 27.01.2025г. по в.гр.д. № 752/2024г. на Апелативен съд – София в частта, с
която, като е отменено решение № 261244 от 27.10.2023г. по гр.д. №
9254/2019г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от „Юробанк
България“ АД срещу К. И. С. иск с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 56 824. 96 швейцарски франка,
представляваща част от вземане за дължима главница по договор за
потребителски кредит № HL 35735 от 04.04.2008г., цялата в размер на
 169 986. 68 швейцарски франка.


     Допуснатото касационно обжалване е по въпроса дали при установена
недействителност на договор за банков кредит, обезпечен с недвижим имот на
потребител, сключен преди влизането в сила на Закона за кредитите за


                                     1
недвижими имоти на потребители (обн. ДВ. бр. 59 от 29.07.2016г.), съдът
може да присъди чистата стойност на кредита (сумата, която потребителя е
получил по договора за кредит), така както би била приложена разпоредбата
на чл. 39 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и в
какъвто смисъл е била действащата към момента на сключването на договора
за кредит разпоредба на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006г. (обн. ДВ, бр. 53 от
30.06.2006г., в сила от 01.10.2006г., отм. с § 3 от ПЗР на ЗПК - ДВ, бр. 18 от
05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.).
     Обоснована е необходимост от проверка на съответствието на
въззивното решение с възприетото в решение № 50008 от 05.03.2025г. по т.д.
№ 1367/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК).




      Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като
взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
       Касационната жалба на „Юробанк България“ АД е редовна, като
съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима –
подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от
страна с интерес от обжалването.


      С предявен на 12.07.2019г. иск от „Юробанк България“ АД е било
поискано присъждане на сумата от 56 824. 96 швейцарски франка, дължима
главница по договор за потребителски кредит № HL 35735 от 04.04.2008г.,
обезпечен с ипотека, със законната лихва за забава от датата на исковата
молба. Искът е бил предявен като частичен, при пълен размер на главницата
от 169 986. 68 швейцарски франка. В исковата молба е било изложено, че въз
основа на договора банката е предоставила на К. И. С. кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на
100 000 евро по курс купува на швейцарския франк към евро на банката в деня
на усвояване на кредита (към 16.04.2008г. – 162 669 швейцарски франка).
Крайният срок за погасяване е бил 300 месеца, считано от датата на усвояване
на отпуснатите суми. Към договора за кредит са били сключени допълнителни
споразумения от 09.03.2009г., 30.03.2010г., 04.01.2011г. и 30.06.2011г. Поради


                                      2
неизпълнение на договорните задължения (неплащане на погасителна вноска
с падеж 10.10.2012г.), банката е обявила целия остатък от задължението по
банковата сделка за незабавно изискуем и дължим с нотариална покана,
връчена при условията на чл. 47, ал. 1 – ал. 5 от ГПК на 04.06.2018г., съгласно
удостовереното от нотариуса, при което са били дължими главница от
169 986. 68 швейцарски франка, 93 188. 24 швейцарски франка договорни
лихви, 88. 50 швейцарски франка такси, 730. 31 швейцарски франка
застраховки и 980. 49 лева нотариални такси.
       С подаден отговор К. И. С. е оспорил исковете. Възразил е, че банката
не е имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като са
надплащани суми. За обявяването на предсрочната изискуемост ответникът не
е бил уведомен. Неправилно е бил задължен да плаща кредита във валута,
която не дължи (получена е била сума в евро). Лихвата по кредита е била
многократно увеличена. Същевременно с влязло в сила на 13.02.2019г.
решение по гр.д. № 49117/2012г. на Софийски районен съд са били обявени за
недействителни клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1, чл. 22,
ал. 1 от договора, като е било постановено връщането на надплатени суми по
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Според ответника недействителни са били и договорните
каузи на чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 3, ал. 3, чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал.
2 и ал. 3, чл. 22, ал. 2.
     В образуваното пред Софийски градски съд съдебно производство (гр.д.
№ 9254/2019г.) са били събрани писмени доказателства, както и е било
изслушано заключение на съдебна счетоводна експертиза (основно
заключение с две допълнения).
     С решение № 261244 от 27.10.2023г. по делото К. И. С. е бил осъден да
заплати на банка претендираната частично главница от 56 824. 96 швейцарски
франка (заместваща валута от 34 933 евро), със законните лихви за забава от
датата на исковата молба.
      За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че на
04.04.2008г. между К. И. С. и „Юробанк България“ АД (с предишно
наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД) е бил сключен договор за
потребителски кредит № HL35735. Потвърдено е било, а не е било и спорно
между страните, съдържанието на договора. Съгласно клаузата на чл. 1, ал. 1
на кредитополучателя се е предоставял потребителски кредит за текущи


                                            3
нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността на 100 000 евро
по курс “купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояване на кредита. В деня на усвояването страните са подписвали
Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора, в което се е
посочвал приложимият към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк
банката, както и конкретно определения съобразно този курс размер на
кредита в швейцарски франкове (чл. 1, ал. 2).           Също съгласно договора
кредитът се е усвоявал по блокирана сметка в швейцарски франкове,
превалутиран служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на
банката в деня на усвояването (чл. 2, ал. 3). Уговорено е било още
погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е бил
разрешен и усвоен – швейцарски франкове (чл. 6, ал. 2). Съгласно чл. 22, ал. 1
от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или
“продава“ на швейцарския франк към българския лев може да има за
последица, включително и в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно е
приемал да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване.
Декларирал е и че разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбата на чл. 6, ал. 2 (чл. 22, ал. 2 от договора).
      Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят е
дължал годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от
1.65 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е бил 4.5%. Според
клаузата на чл. 3, ал. 3 при просрочие на дължимите погасителни вноски,
както и при предсрочна изискуемост на кредита, от кредитополучателя е била
дължима лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, определена
в алинея 1, плюс наказателна надбавка от 10%, а според чл. 3, ал. 5 –
действащият БЛП на банката не е подлежал на договаряне и промените в него
са ставали незабавно задължителни за страните. Според клаузата на чл. 6, ал.
3, ако по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на
погасителните вноски се е променял автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора е давал своето
неотменяемо и безусловно съгласие.

                                      4
      Според клаузата на чл. 12, ал. 1 банката е запазвала правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите
и комисионните, които банката прилага при операциите си, както и
приложимите лихви, а измененията в Тарифата и/или приложимите лихви са
влизали в сила от деня на приемането им от компетентните органи, като са
били задължителни за страните. В чл. 4 от договора е било предвидено
заплащане на еднократна такса за управление в размер на 1.5% от
разрешения кредит и 0.3% от размера на непогасената главница в началото на
всяка следваща година.
     За обезпечаване на вземанията на банката по предоставения кредит
кредитополучателят се е задължил да осигури учредяването на договорна
ипотека в полза на банката върху недвижим имот в гр. София.
      Такова обезпечение е било учредено (съгласно нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 123, том ІІ, рег. №
2740, дело № 287 от 2008г.) и кредитът - усвоен на 16.04.2008г., при курс
„купува“ за швейцарския франк на банката към еврото на тази дата 1:
1.626681. Съгласно заключението на изслушаната съдебна експертиза,
възприето от първоинстанционния съд, по сметка на ответника са били
преведени не швейцарски франкове, а 98 499. 99 евро, които той фактически е
усвоил. Просрочие с повече от три месечни вноски е било регистрирано на
10.08.2012г. Към 10.01.2013г., падежната дата, след последната направена
вноска, неплатените задължения по главницата са били в размер на 169 925.
95 швейцарски франка. Общият размер на паричните суми, които са
постъпили по разплащателната сметка, чрез която се е погасявал кредитът, за
периода от 04.04.2008г. до датата на предсрочната изискуемост – 04.06.2018г.,
е била 48 934. 36 швейцарски франка. С нея са били погасени 2 608. 30
швейцарски франка главница, 43 320. 44 швейцарски франка лихви
(договорни и наказателни), 2 191. 20 швейцарски франка такси за управление
на кредита и администриране на просрочен кредит, и 799. 30 швейцарски
франка застрахователни премии. Според посоченото от първоинстанционния
съд дори да бъде прието, че за целия срок на договора възнаградителната
лихва се е определяла съобразно заложените в чл. 3, ал. 1 от договора
параметри (6.15%), то банката е надвзела 10 058. 66 швейцарски франка, или
е дължима главница от 153 069. 28 швейцарски франка. Въз основа на


                                      5
сключените допълнителни споразумения са били капитализирани лихви от
9 922. 32 швейцарски франка, но и при тяхното приспадане би била дължима
главница в рамките на претендираното (56 824. 96 швейцарски франка).
      В решението си съставът на Софийски градски съд е посочил още, че въз
основа на влязлото в сила решение по гр.д. № 49117/2012г. на Софийски
районен съд е било образувано изпълнително дело № 20198380402753 и
дължимите присъдени по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД суми срещу банката са
били събрани. Първоинстанционният съд е отбелязал, че е обвързан с
приетото в това решение, че са недействителни клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5,
чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1, чл. 22, ал. 1 от договора, така както е възразявал
ответникът. От останалите клаузи на договора за неравноправна
(недействителна) е била приета клаузата на чл. 6, ал. 2 (без първото
изречение), както и тези от допълнителните споразумения, с които страните са
договорили преоформяне на кредита чрез прибавяне на възнаградителни
лихви към главницата и начисляване на нови възнаградителни лихви върху
новата главница. Касаело се е за анатоцизъм (чл. 10, ал. 3 от ЗЗД), който,
според първоинстанционния съд, е допустим само при уговорка между
търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ.
     Тъй като ответникът не носи валутния риск от дължимата сума в
швейцарски франкове, тя е следвало да се прецени по курса на швейцарския
франк към еврото към датата, описана в Приложение № 1, или, според състава
на Софийски градски съд, със заместваща валута от 34 933 евро ответникът би
покрил сумата от 56 824. 96 швейцарски франка.
      Недоволен от решението на Софийски градски съд е останал ответникът
К. И. С.. Той е подал въззивна жалба с оплаквания, че Софийски градски съд
не е съобразил, че съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2017г. по тълк.
дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС е недопустимо начисляването на договорна
възнаградителна лихва след датата на предсрочна изискуемост. Неправилно е
било прието и че само част от клаузите на допълнителните споразумения са
нищожни. Така неправилно е бил определен размерът на дълга. Реално
усвоената главница е 98 499. 99 евро, като ищецът е увеличавал БЛП.
Трябвало е да бъде допусната исканата от ответника тройна съдебна
счетоводна експертиза, като се съобрази влязлото в сила решение между
страните, нищожността на допълнителните споразумения, при лични


                                      6
изчисления от вещите лица. В тази връзка е било поискано да бъде изготвена
експертиза по въпроси от основното заключение.
     „Юробанк България“ АД е оспорило жалбата като неоснователна.
      Във въззивното производство (в.гр.д. № 752/2024г. на Апелативен съд -
София) е било проведено едно открито съдебно заседание, на което искането
на К. И. С. за допускане на експертиза е било отхвърлено. Прието е било, че
липсва допуснато процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК от страна
на състава на Софийски градски съд.
      С решение № 79 от 27.01.2025г. исковете на банката за реално
изпълнение са били отхвърлени по съображения, че договорът за
потребителски кредит № HL35735 от 04.04.2008г. е изцяло недействителен.
Въззивният съд е изложил, че заемната сума е деноминирана в чуждестранна
валута (швейцарски франкове) и клаузите, отнасящи се до валутния риск,
определят основния предмет на договора. Не може да бъде приложена
диспозитивна правна норма и потребителят не се излага на особено
неблагоприятни последици с оглед недействителността. Съдът не може с цел
да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния
характер на клаузите, определящи основания предмет на договора, като ги
адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са
договаряли предоставянето на заеманата сума, или посредством промяна на
обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. В случая на
кредитополучателя не е бил предоставен реален финансов ресурс във
франкове. Не се установява, че му е била предоставена достатъчно
информация, въз основа на която да извърши обоснована преценка относно
икономическите последици от поемането на валутния риск. Липсват и
доказателства, че на кредитополучателя е разяснено финансовото отражение
върху размера на задължението при повишаване на курса на швейцарския
франк. Договорът е бил със срок от 300 месеца, а не е било разяснено какви са
очакваните прогнози за промяна на курса и какви действия могат да бъдат
предприети за минимализиране на валутния риск. Изводи в обратната посока,
според въззивния съд, не е можело да се формират и от съдържащата се в чл.
22, ал. 1 от договор за кредит декларация на кредитополучателя, тъй като по
делото липсват доказателства да му е разяснено по какъв начин ще се отрази
отпускането на кредита в швейцарски франкове на размера на дълга.


                                     7
     Въззивният съд е посочил, че е длъжен да се произнесе в мотивите си по
нищожност на правната сделка, която е от значение за решаване на правния
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства (ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на
ВКС). С влязлото в сила решение на Софийския районен съд са обявени за
недействителни само част от клаузите на договора, но не е формирана сила на
пресъдено нещо относно действителността на целия договор, при което такава
преценка от съда не е изключена.
      В обобщение въззивният съд е заключил, че искът по делото, основан на
сключения между страните договор за потребителски кредит и
допълнителните споразумения към него, се явява неоснователен. По делото не
е предявен иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД, поради което, според състава
на Апелативен съд – София, не е следвало да се обсъжда въпросът дали
ответникът дължи на банката сума, получена по недействителния договор, и
съответно – какъв е нейният размер. Това би нарушило установения принцип
на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК).


      Съгласно подадената от „Юробанк България“ АД касационна жалба
въззивният съд е следвало да вземе предвид възможността, предвидена в чл.
39 от ЗКНИП, за реституция при прогласяване на недействителност на
потребителския договор. Разпоредбата въвежда изискването на чл. 14, ал. 2 от
ЗПК от 2006г. (отм.) и нормата на чл. 23 от ЗПК спрямо договори, сключени с
потребител за закупуване на жилищен имот. Към момента на сключване на
банковата сделка съгласно чл. 14 от ЗПК (отм.) е съществувала възможността
при установяване недействителността на потребителски кредит на кредитора
да се дължи чистата стойност на кредита. Касаторът счита, че това положение
е приложимо и в случая. При отхвърляне на настоящия иск за ищеца
съществува възможност да образува нови производства за реституиране на
даденото, което най-малко ще доведе до генериране на нови разноски.
Доводите се поддържат и в проведеното открито съдебно заседание пред
касационната инстанция.


     С отговора на касационната жалба и становището си по същество К. И.

                                     8
С. поддържа правилност на въззивното решение. Не съществува опасност от
излагането му на особено неблагоприятни последици, тъй като при
евентуално обявяване на договора за недействителен и прилагане на
реституция банката ще е тази, която след извършено прихващане на насрещни
престации ще бъде задължена да заплати определена сума пари. В тази връзка
той не оспорва и изрично заявява волята си съдът да се произнесе относно
недействителността на договора за кредит в цялост.




     По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:


      Според решение № 50008 от 05.03.2025г. по т.д. № 1367/2021г. на ВКС,
ТК, ІІ т.о., въпреки че разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 1 от ЗПК от 2006г. (отм.)
предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит, обезпечени с
ипотека върху недвижим имот, към сключените при действието на този закон
такива договори по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА) е приложим чл. 14, ал. 2 от
ЗПК от 2006г. (отм.). Разпоредбата предвижда, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи.
Правоприлагането по аналогия е обосновано от касационния съдебен състав с
това, че се касае за правна норма, уреждаща подобен случай (предоставяне на
потребител на кредит под формата на заем и установяване на неравноправния
характер на договора в неговата цялост), при съответствие с целта на закона и
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори - защита на потребителя
и възстановяване на равновесието между страните по потребителския
договор. Също съгласно посоченото решение разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от
ЗПК от 2006г. (отм.) е специална по отношение на тази на чл. 34 от ЗЗД,
която в този случай е неприложима.


                                        9
     Настоящият съдебен състав споделя изцяло даденото в решението по т.д.
№ 1367/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. разрешение, което съдържа и отговор на
поставения по настоящото дело въпрос. При установена недействителност на
договор за банков кредит, обезпечен с недвижим имот на потребител, сключен
при действието на ЗПК от 2006г. (отм.), по аналогия е приложима
разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от този закон, предвиждаща връщането на
чистата стойност на кредита, а не разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД.
      В подкрепа на мотивите на предходния състав на ВКС настоящият
съдебен състав излага следното:
      Приетият през 1999г. Закон за защита на потребителите и за правилата за
търговия полага основите на потребителското право и на политиката за
защита на потребителите в България. Със закона за първи път са уредени
основните права на потребителите, включително правото на защита на
техните имуществени интереси при придобиването на стоки и услуги при
неравноправни договорни условия. Обхванати са препоръките, съдържащи се
в Резолюцията на Икономическия и социален съвет на ООН от 1994г. Законът
установява недействителност на неиндивидуално уговорените неравноправни
клаузи (чл. 37, ал. 1), не изключва възможността за недействителност на
потребителския договор в неговата цялост, но не урежда последиците от
такава недействителност. Идентична е разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от
действащия Закон за защита на потребителите (ДВ, бр. 99 от 09.12.2005г., в
сила от 10.06.2006г.), целящ, съгласно мотивите за приемането му, постигане
на по-висока степен на хармонизация на българското законодателство в
областта на защитата на потребителите съобразно поетите ангажименти на
страната за присъединяване към Европейския съюз.
      За първи път последиците от обявен за недействителен потребителски
договор са уредени със ЗПК от 2006г. (отм.) – относно договора за
потребителски кредит. Съгласно закона от неговото приложно поле са
изключени обезпечените с ипотека договори за потребителски кредит, но при
липсата на уредба на последиците на недействителността на такива договори
 в ЗЗППТ (отм.), ЗЗП или друг закон, по аналогия в такива случаи следва да се
приеме приложима разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006г. (отм.).
Ипотечните кредити съдържат по-сложни условия, като при тях по правило се
отпускат значително по-големи суми, чието изплащане обвързва потребителя


                                     10
за по-дълъг срок, но това не изключва същественото подобие, че се касае все
за кредит, предоставен на потребител, по договор, който е недействителен в
своята цялост.
     От предвиждането в ЗПК от 2006г. (отм.), че към кредитите, обезпечени
с ипотека, е приложима разпоредбата на чл. 15 (относно рекламата на такива
договори), отново не следва, че е изключена възможността за правоприлагане
по аналогия на чл. 14, ал. 2 от закона. Изричното посочване определени
разпоредби от ЗПК от 2006г. (отм.) да се прилагат спрямо кредитите,
обезпечени с ипотека върху недвижим имот, е за въвеждане в националното
законодателство на минимални стандарти в областта на ипотечните кредити,
близки до тези в преобладаващата част от държавите членки на Европейския
съюз. В този смисъл са изложените при приемането на Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн. ДВ. бр. 59 от 29.07.2016г.) мотиви.
      Със ЗКНИП е установена самостоятелна правна уредба на ипотечните
кредити на потребители, но и сходно разрешение относно последиците при
недействителност на такива договори. Съгласно чл. 39 от ЗКНИП, когато
договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи
връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Идентична е и разпоредбата на чл. 23 от
действащия ЗПК (ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.). Всичко
това налага извод за еднакъв подход от страна на законодателя при уреждане
на последиците от недействителността на потребителски договор, при която
общата разпоредба на чл. 34 от ЗЗД е неприложима.


       По основателността на касационната жалба:


     При посочената практиката на Върховния касационен съд по
приложението на чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.) касационната жалба на „Юробанк
България“ АД е основателна. Въззивното решение в обжалваната част е
постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК),
при нарушение на материалния закон и е неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК).
Неправилен е изводът на въззивния съд, че тъй като по делото не е предявен
иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД, не е следвало да се обсъжда дали
ответникът дължи на банката сума, получена по недействителния договор и

                                     11
съответно нейния размер. При извода на въззивния съд за недействителност в
цялост на сключения между страните договор за потребителски кредит № HL
35735 от 04.04.2008г., обезпечен с ипотека, относно последиците на
недействителността е приложима не разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, както е
приел въззивният съд, а по аналогия тази на чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.).
      С оглед специалния характер на разпоредбата чл. 14, ал. 2 от ЗПК от
2006г. (отм.), предвиждаща присъждането на чистата стойност на кредита, не
е необходимо кредиторът - ищец по иска за реално изпълнение относно
главницата (както е в случая) да е искал отделно присъждането на тази
стойност. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр.д. № 3855/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
 решение № 60186 от 28.11.2022г. по т.д. № 1023/2020г. на ВКС, ТК, І т.о.,
решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр.д. № 3620/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.,
решение № 50056 от 29.05.2023г. по т.д. № 2024/2022г. на ВКС, ТК, І т.о.,
решение № 50086 от 21.12.2023г. по т.д. № 1027/2022г. на ВКС, ТК, І т.о.,
решение № 50005 от 21.02.2024г. по т.д. № 1950/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,
решение № 79 от 25.02.2025г. по гр.д. № 5337/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
решение № 288 от 16.10.2025г. по т.д. № 121/2025г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Не
се касае за нарушение на принципа на чл. 6 от ГПК, съгласно който предметът
на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от
страните. Посочените решения са по приложението на чл. 23 от действащия
ЗПК, но разпоредбата е напълно идентична с тази на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от
2006г. (отм.).
      Тези изводи също се споделят от настоящия съдебен състав. Аргумент е
текстът на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006г. (отм.), идентичен с
този на чл. 23 от ЗПК, сравнен с този на общата разпоредба на чл. 34 от ЗЗД.
Съгласно последната, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде
унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което
е получила от нея. Съгласно посочените специални разпоредби относно
потребителските договори се връща чистата стойност на кредита и не се
дължат лихва или други разходи по кредита. Т.е. акцентът е върху
дължимостта от потребителя на стойността на кредита като елемент от
същественото      съдържание    на     договора.   При     обявяването     на
недействителността положението на потребителя е сходно с това по валиден
договор, по който на кредитора е дължима единствено главницата. Поради

                                     12
това относно искане на кредитора за присъждане на главницата следва да се
приеме, че имплицитно съдържа и искане за присъждане на чистата стойност
на кредита, ако потребителският договор бъде обявен за недействителен.
     Това тълкуване не е в противоречие с целта на закона, нито с целите на
Директива 93/13/ЕИО.
      По правило обявената недействителност на договора за кредит
възстановява правното и фактическо положение на потребителя преди
сключването му, но това означава и връщане от него на това, което е получил
въз основа на договора за кредит след обявяването му за недействителен. Не е
застрашен и търсеният с директивата възпиращ ефект, тъй като при всички
положения кредиторът е лишен от възнаградителна лихва за ползваната
парична сума, както и разходите по кредита са за негова сметка. Така
националният правен режим относно иска по чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006г.
(отм.) не е в противоречие с изискването за ефективност на защитата,
предоставяна на потребителите от Директива 93/13/ЕИО (решение на Съда от
26.06.2019г., Addico Bank (С-407/18), ECLI:EU:C:2019:537, т. 46 - т. 49 и др.).
     Не е нарушено и изискването за равностойност - предвидените
национални процедури да са не по-малко благоприятни от тези, които
уреждат подобни вътрешни искове, тъй като се касае за специфична правна
уредба, различна от общата по чл. 34 от ЗЗД. Недействителността на
потребителския договор, съгласно вътрешното право, има прилики с
договорната нищожност - относно нейното основание, което е противоречие
на договора с императивни изисквания на закона. Наподобява обаче и
висящата недействителност с оглед възможността за отказ от потребителска
защита, при което договорът може да породи правните си последици.
Същевременно самата претенция за връщане на даденото по чл. 14, ал. 2 от
ЗПК от 2006г. (отм.), както се посочи по-горе, поставя потребителя в
положение, сходно с това на ответника по иск за реално изпълнение на
договора (относно главницата).


      Неправилното приложение на материалния закон (чл. 14, ал. 2 от ЗПК от
2006г. (отм.)) обуславя неправилност на въззивното решение, което в
допуснатата до касация част следва да бъде отменено. Оплакванията на
касатора „Юробанк България“ ЕАД, че въззивният съд е следвало да вземе

                                      13
предвид възможността за реституция при прогласяване на недействителност
на потребителския договор, са основателни.
     Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на
Апелативен съд - София на основание чл. 293, ал. 3 ГПК от фазата на
подготвителното заседание във въззивната инстанция, респективно от първото
открито заседание за разглеждане и решаване на претенцията на „Юробанк
България“ АД за връщане на чистата стойност на кредита по договор за
потребителски кредит № HL 35735 от 04.04.2008г. В тази връзка на страните
следва да бъде дадена възможност да изложат всички свои доводи,
оспорвания и възражения, съответно да посочат, представят и съберат
доказателства.
     При изслушване на становищата на страните, съответно събиране на
допълнителни доказателства по тяхно искане или по преценка на съда, от
въззивния съд следва да бъдат обявени последиците от недействителността на
договора в неговата цялост, съпоставено с последиците от реалното му
изпълнение, ако потребителска защита не бъде приложена.
      По-конкретно въззивният съд следва да уведоми ответника К. И. С. в
каква валута и размер се установява да е получената от него сума като чиста
стойност на кредита; каква е валутата и размерът на всички направени от него
плащания или други погашения по договора, касаещи главницата, лихвите или
разноските, с които чистата на стойност на кредита ще бъде намалена; както и
има ли междувременно възстановени от банката суми, поради което плащане
от страна на ответника не може да бъде прието (в случая, съгласно
възраженията на банката, с оглед извършените плащания въз основа на влязло
в сила на 13.02.2019г. решение по гр.д. № 49117/2012г. на Софийски районен
съд). Потребителят – ответник следва да бъде информиран за окончателния
размер на подлежащата на връщане сума (валута и размер) по делото,
предвид размера на претендираната от ищеца главница, но и общо, тъй като
главният иск по делото е предявен като частичен. Той следва да бъде
уведомен и че с обявяване на недействителността на договора сумата би била
дължима от датата на влизане в сила на съдебното решение, със законната
лихва за забава от тази дата, щом такава лихва относно главницата кредиторът
е претендирал.
     Едновременно с това, също при изслушване на страните и евентуално


                                    14
събиране на допълнителни доказателства, ответникът К. И. С. следва да бъде
информиран за установяващото се като дължимо от него по договора за
потребителски кредит № HL 35735 от 04.04.2008г., ако потребителската
защита не бъде приложена. Това е както с оглед претенциите на кредитора
„Юробанк България“ АД за реално изпълнение по делото, така и с оглед
възможните бъдещи претенции на банката. По-точно да бъде уведомен
относно валутата и размера на всички дължими по договора суми и сроковете
за тяхното плащане, при съобразяване на направените от него оспорвания,
доводи и възражения срещу исковете за реално изпълнение, извън свързаните
с потребителската защита.
     След това процедиране въззивният съд може да се произнесе относно
дължимите по делото от ответника суми и ако междувременно страните сами
не решат спора си, сключвайки спогодба и десезирайки съда.
       В този смисъл е възприетото в решение № 50008 от 05.03.2025г. по т.д.
№ 1367/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 290 от 22.10.2025г. по т.д. №
442/2024г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., споделяно и от настоящия съдебен състав.
Разрешението е в съответствие с практиката на СЕС по приложението на
Директива 93/13/ЕИО (решение на СЕС по дело С-26/13, ECLI:EU:C:2014:282,
т. 84; по съединени дела С-70/17 и С-179/17, ECLI:EU:C:2019:250, т. 62; дело
С-6/22, ECLI:EU:C:2023:216, т. 39-41 и др.). Защитата на потребителя може да
бъде осигурена само ако са отчетени неговите реални и настоящи интереси, а
не тези към момента на сключване на договора. Съобразими са
съществуващите и предвидими            обстоятелства към момента на спора
(решение на СЕС по дело С-260/18, ECLI:EU:C:2019:819, т 51).
     С отговора на касационната жалба и становището си по същество К. И.
С. е посочил, че не съществува опасност от излагането му на особено
неблагоприятни последици, тъй като при евентуално обявяване на договора за
недействителен и прилагане на реституция банката ще е тази, която след
извършено прихващане на насрещни престации ще бъде задължена да заплати
определена сума пари. В тази връзка изрично заявява волята си съдът да се
произнесе относно недействителността на договора за кредит в цялост.
Обстоятелството е по същество на спора и ако се установи, действително би
обосновало отхвърляне на иска по чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006г. (отм.). В
противен случай К. И. С. информирано би потвърдил или отрекъл волята си


                                     15
договорът за кредит да бъде обявен за недействителен с посочените по-горе
последици.




     Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК разноските по делото, включително и тези,
направени пред настоящата касационна инстанция, ще следва да бъдат
присъдени с новото въззивно решение в зависимост от крайния изход на
делото.


   Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен
касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

                                РЕШИ:

      ОТМЕНЯ решение № 79 от 27.01.2025г. по в.гр.д. № 752/2024г. на
Апелативен съд – София в частта, с която, като е отменено решение № 261244
от 27.10.2023г. по гр.д. № 9254/2019г. на Софийски градски съд, е отхвърлен
предявеният от „Юробанк България“ АД срещу К. И. С. иск с правно
основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
56 824. 96 швейцарски франка, представляваща част от вземане за дължима
главница по договор за потребителски кредит № HL 35735 от 04.04.2008г.,
цялата в размер на 169 986. 68 швейцарски франка.
   ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд -
София.


    РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                    16