Погасителна давност за разваляне на договор и връщане на даденото

Текстът на акта

Ключови фрази

Неоснователно обогатяване * писмени доказателства * свидетелски показания * разваляне на договор * погасителна давност

Р Е Ш Е Н И Е

№ 303

Гр. София, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т. д. № 1521 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Дин строй“ ЕООД, обективирана в два документа вх. № 3238/15.04.2024 г. и вх. № 3252/16.04.2024 г. по описа на регистратурата на Апелативен съд – Пловдив, срещу решение № 42 от 06.03.2024 г. по т. д. 569/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 778 от 09.06.2023 г. по гр. д. 518/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, е отхвърлен предявеният от „Дин строй” ЕООД срещу Н. Д. Б. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД за връщане на сумата 40 000 лева, част от общ размер на вземането от 100 000 лева, като получена на отпаднало основание - възнаграждение по развален едностранно от „Дин строй” ЕООД договор за консултантски услуги, свързани с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, сключен на 02.11.2012 г. между Н. Д. Б. като изпълнител и „Дин строй” ЕООД като възложител, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 21.02.2022 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че твърдяната между страните облигация е била по договор за консултантски услуги, за който договор законът не предвижда писмена форма за действителност, поради което оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд, че поради непредставяне на писмен договор от ищеца претенцията му се явява неоснователна. Счита, че въззивният съд е постановил съдебния акт в нарушение на разпоредбите на чл. 164 ГПК и чл. 165 ГПК, като не е съобразил, че по делото са събрани доказателства, че договор е изготвен и подписан в един екземпляр и останал за съхранение при ответника, който е вписан адвокат, както и не се е съобразил с практиката на ВКС, че при наличие на документ за предаване на сума по договор, какъвто е процесният случай, за останалите елементи от договора няма забрана да бъдат установявани със свидетелски показания. Изтъква, че съдът не е изпълнил задълженията си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е игнорирал събраните гласни доказателства. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд за недоказаност на фактическия състав на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като се позовава на съдебната практика по ППВС № 1/1979 г. и поддържа, че и в трите хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже плащането, а ответникът наличието на основание за получаването, респективно задържането на сумата по това плащане. Излага, че безспорно по делото са установени фактите по предаване от ищеца на ответника чрез два превода по банковата й сметка на суми в общ размер на 100 000 лева с вписано основание – договор за консултантски услуги, които суми са получени от ответника без възражения и последният не е доказал да е изпълнил договора, на което основание същият е развален от ищеца, нито е доказал друго основание да задържи полученото, поради което предявеният иск е доказан и основателен. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

Ответникът по касация, Н. Д. Б., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Сочи, че въззивният съд правилно е приложил нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, като изводимо и от цитираната от касатора практика изключение от забраната по последната норма е налице, само когато спорът не е за съществуването на договорното правоотношение, а за неговото съдържание, какъвто не е процесният случай, в който е оспорено наличието на облигация между страните. Изтъква, че тезата на ищеца, който чрез два платежни документа се домогва да обоснове предявения иск за сума в значителен размер, е противна на житейските и търговски практики, доколкото е неоправдано да бъде дадена сума в размер на 100 000 лева, без да бъде сключен писмен договор и сумата да не бъде потърсена в период от десет години. Оспорва и твърденията на ищеца, че е подписан договор, но само в един екземпляр, който е оставен в държане на другата страна, като счита, че последното би могло да бъде използвано за заобикаляне на закона и охраняваната с последния правна сигурност. Сочи, че именно за спазване на правната сигурност са въведени нормите на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и института на погасителната давност, уреден в чл. 110 ЗЗД. Поддържа, че съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и е достигнал до обоснования извод, че не се доказват твърденията на ищеца за валидно сключен договор между страните, в резултат на развалянето на който се претендира процесната сума. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

С определение № 1206 от 16.04.2025 г. по т. дело № 1521/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При наличие на писмени доказателства за предаване на сума по банков път с посочен договор като основание допустими ли са свидетелски показания за установяване на уговорките по договора?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца платена му на отпаднало основание сума - като възнаграждение по развален договор за консултантски услуги, сключен на 02.11.2012 г. между ищцовото дружество като възложител и ответника като изпълнител, който се задължил да извърши консултантска дейност, свързана с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, която консултантска дейност се изразявала освен в устни и писмени консултации и в изготвяне и набавяне на всички необходими документи за сделките, комуникация с компетентен нотариус, изготвяне на предварителни договори срещу задължението на ищеца „Дин строй“ ЕООД да заплати възнаграждение в размер на 100 000 лева, което дружеството сторило с два банкови превода на 02.11.2012 г и на 30.01.2013 г. Позовал се е на изложените с исковата молба твърдения, че законният представител на „Дин строй“ ЕООД бил мотивиран да сключи договора и да заплати на ответника възнаграждение в размер на 100 000 лева, тъй като у него е била създадена представа и убеждение от ответника за това, че има връзка със съсобственици, наследници на земи в [населено място] и други населени места по Черноморието, които ще се разпоредят със земите си и/или с притежаваните от тях идеални части от тях в полза на „Дин строй“ ЕООД, който в качеството си на инвеститор ще предприеме последващи действия по инвестиране и строителство в имотите. Съобразил е изложените с исковата молба твърдения на ищеца, че въпреки заплатеното възнаграждение в размер на 100 000 лева ответникът не е изпълнил нищо по договора - нито е извършил консултации, нито е подготвил договори, нито ищцовото дружество е придобило чрез посредничеството на ответника недвижими имоти по Българското Черноморие, поради което ищецът е развалил едностранно договора с ответника чрез връчено по реда на чл. 47 ГПК чрез ЧСИ М. П. изявление за разваляне на договор за консултантски услуги от 02.11.2012 г. поради неизпълнението на задълженията без предоставяне на срок за изпълнение поради отпаднал интерес на възложителя предвид изминалия изключително дълъг срок от сключване на договора, липсата на каквото и да е изпълнение по него, както и промяната в обществено - икономическите условия в страната, както и че изявлението е изпратено и на електронен адрес [електронна поща] , който е обявен в официалния регистър на вписаните адвокати, доколкото ответникът е адвокат, вписан в Софийската адвокатска колегия.

Въззивният съд е съобразил, че с отговора на исковата молба ответникът, чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е заявил възражения, които поддържа и с въззивната жалба: оспорва сключването на посочения в ИМ договор; не е получавал сумата от 100 000 лева, респ. не е титуляр на банковата сметка, по която са постъпили; вземането, предмет на иска, е погасено по давност. Съобразил е поддържаните доводи от ответника: че плащането не доказва съществуването на процесния договор, както и че е извършено именно по твърдения от ищеца договор, а не по друго правоотношение или без основание; че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е допуснал доказване на процесния договор с гласни доказателства, въпреки че се касае за договор на стойност над 5 000 лева и въпреки изричното възражение на ответника против допускането на свидетел за тези обстоятелства.

При така очертания предмет на делото е посочил, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, като в тежест на ищеца е да докаже възникването на твърдяната облигационна връзка с ответника, по която е платена претендираната сума, която се твърди, че впоследствие е развалена. Счел е, че самият ищец е заявил, че писмен договор с посочения в ИМ предмет не е подписван с ответника. Изтъкнал е, че с оглед предмета на конкретния договор законът не изисква писмена форма за действителност на същия, но предвид твърденията за размера на уговореното и платено на ответника като консултант възнаграждение от 100 000 лева, следва да се заключи, че се касае за договор на стойност над 5 000 лева, доказването на сключването на който е недопустимо да се извършва със свидетелски показания на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, освен ако насрещната страна не даде изрично съгласие за това (чл. 164, ал. 2 ГПК), каквото в случая не е дадено от ответника. Счел е, че разпитаният по делото свидетел К. е давал показания именно относно сключването на договор между страните и уговорките по същия между тях, които факти предвид несъгласието на ответника не е допустимо да се установяват със свидетелски показания, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Подчертал е, че само ако не е спорно сключването на конкретния договор, то би било допустимо да се разпитват свидетели за конкретните обстоятелства, при които е бил сключен същия, какъвто не е настоящия случай. Добавил е, че несъмнено законодателят е въвел ограничението за доказване сключването на договори на стойност над 5 000 лева именно с оглед правната сигурност и с цел да стимулира страните в гражданския и търговския оборот да сключват писмени договори. По тези доводи е приел, че не следва да обсъжда показанията на св. К., дадени пред първоинстанционния съд по спорните въпроси дали е сключен описаният в исковата молба договор между страните, относно предмета на същия, както и дали ответникът е получил плащане на възнаграждение по договора в размер на 100 000 лева.

Въззивният съд е посочил, че от събрани по делото доказателства - 2 броя извлечения по сметка, касаещи движенията по банковата сметка на ищцовото дружество (с IBAN [банкова сметка]), разкрита в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, се установява, че на 02.11.2012 г. има отразен превод от 70 000 лева с бенефициент Н. Д. Б., по сметка IBAN [банкова сметка], като в детайли на плащането е посочено: аванс по договор за консултация, а на 30.01.2013 г. превод в размер на 30 000 лева, с детайли на плащането: по договор за консултация. Добавил е, че данните от посочените извлечения се потвърждават от представеното по делото писмо от „ОББ“ АД, с което се удостоверява и че сметката на получателя Н. Д. Б. е заверена с горните суми. Изтъкнал е, че тези писмени доказателства не доказват твърденията на ищеца за сключването на описания в исковата молба консултантски договор с ответника, доколкото извършените от едно лице в полза на друго плащания, за което свидетелстват въпросните документи, не обосновават извод за постигнато от страните съгласие относно сключването на определен договор, а единствено за извършена транзакция от едната в полза на другата страна, при това с основание, посочено едностранно от наредителя на превода. Подчертал е, че съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях, като ищецът при условията на изискуемото пълно и главно доказване не е доказал наличието на неформално съглашение между него и ответника, постигнато на 02.11.2012 г. с твърдяното в исковата молба съдържание, а именно - за извършване от ответника срещу възнаграждение на консултантска дейност, свързана с придобиване на недвижими имоти от „Дин строй“ ЕООД в населени места по Българското Черноморие, която консултантска дейност се изразявала, освен в устни и писмени консултации и в изготвяне и набавяне на всички необходими документи за сделките, комуникация с компетентен нотариус, изготвяне на предварителни договори, нито че по това съглашение е уговорено заплащане на 100 000 лева възнаграждение на ответника, съответно и че извършените на 02.11.2012 г. и 30.01.2013 г. плащания в общ размер на 100 000 лева са получени от ответника именно на твърдяното в исковата молба основание - по договор за консултантски услуги от 02.11.2012 г.

Счел е, че предвид липсата на доказателства за възникването и съществуването на твърдяното в исковата молба облигационно правоотношение между ищеца и ответника, по което се твърди да е платена сумата от 100 000 лева, т.е. на основанието, на което се твърди, че е платена същата, безпредметно е да бъдат обсъждани всички останали твърдения на ищеца относно отпадането на това основание, в това число неизпълнението на договора от страна на ответника, възникването на предпоставките за развалянето му без даване на срок за изпълнение, както и за упражняването на самото право на разваляне на договора чрез отправяне на едностранно изявление. По същите доводи е приел, че не дължи произнасяне по направеното от ответника възражение за изтекла петгодишна погасителна давност.

По тези мотиви за недоказаност на предявения иск е постановил обжалвания резултат, като след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил предявения иск по чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД.

По релевирания от касатора правен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 283 от 01.11.2016 г. по гр. д. 2117/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. 2902/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 82 от 12.05.2015 г. по гр. д. № 5122/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и решение № 190 от 23.01.2014 г. по т. д. № 483/2012 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с които съдебната практика е уеднаквена. Съобразно приетото с постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения при наличие на документ за предаване на сумата за останалите елементи от договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, като ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо. Отговорът е обоснован с позоваване на утвърдената практика на ВКС, включително по решение от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение от 23.01.2014 г. по гр. д. № 483/2012 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, с която е прието, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, но ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Счетено е, че при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. От общото правило, че при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по договора забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на правоотношение, което е над определената в закона стойност, е изведен отговорът, че когато по делото има писмен документ за предаване на сумата по договора, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания.

Даденият отговор на въпроса с горецитираната съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения изцяло се споделя от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо.

Относно правилността му съдът намира следното:

Правилно въззивният съд е очертал предмета на делото, като е съобразил въведените от страните твърдения, доводи, възражения и отправеното до съда искане.

Обосновано е приел, че от събраните по делото доказателства - 2 броя извлечения по сметка, касаещи движенията по банковата сметка на ищеца (с IBAN [банкова сметка]), разкрита в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, и удостоверение рег. № ИД-5090/23.02.2023 г. от „Обединена българска банка“ АД се установява, че ищецът „Дин строй“ ЕООД е превел по банковата сметка на ответника Н. Д. Б., IBAN [банкова сметка], на 02.11.2012 г. сумата 70 000 лева с посочено основание: „аванс по договор за консултация“, а на 30.01.2013 г. сумата 30 000 лева, с вписано основание: „по договор за консултация“, като сметката на ответника е заверена с последните суми.

В отклонение от горецитираната съдебна практика и дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд е намерил за недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК събраните гласни доказателства при разпита на свидетеля Т. К.. Както е прието в цитираната практика на Върховния касационен съд, която се споделя от настоящият състав на съда, когато по делото има писмен документ за предаване на сумата по договора, който установява този съществен елемент от развилото се правоотношение между страните, за останалите елементи на договора няма забрана да бъдат установявани със свидетелски показания.

В конкретния случай със събраните писмени доказателства – извлечения от банковата сметка на ищеца и удостоверение от банката, обслужвала банковата сметка на ответника, се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата 70 000 лв. – като авансово плащане по договор за консултантски услуги на 02.11.2012 г., и сумата 30 000 лв. на 30.01.2013 г. – по договор за консултантски услуги. За установяване на останалите елементи на спорното правоотношение допустимо са събрани свидетелските показания на св. Т. К.. Съобразно показанията на свидетеля познава управителя и собственик на капитала на „Дин строй“ ЕООД, който е и негов приятел, както и ответника Н. Б.. С Б. се запознал чрез общи познати. Той завел управителя на ищеца – Н., в адвокатската кантора на Б. в София, защото тя му казала, че може да им намери имоти на Южното Черноморие, които да закупят. На първата среща Б. ги уверила, че може да им съдейства при закупуване на имоти на Черноморието, предложила им терени, за които заявила, че има връзка със собствениците, поела ангажимент да се свърже със собствениците, да уреди среща с тях и ако им харесат имотите да се премине към сделки, документацията във връзка с които щяла да организира тя. Били проведени няколко срещи в периода 2012 г. – 2013 г. Б. поискала 100 000 лева хонорар за два имота в Равда, които те харесали. Посочила им банковата си сметка, на която парите били преведени от ищеца, като плащането било осъществено след третата или четвъртата среща. Свидетелят дава показания, че знае, че подписали документи във връзка с тези имоти, включително договор между „Дин строй“ ЕООД и Б., че се съгласяват да реализират сделка за имотите. В договора било упоменато възнаграждението от 100 000 лева. Били проведени и други срещу, но след това Б. спряла да си вдига телефона. Ходили на адреса на кантората й, но там вече нямало никой.

Гореобсъдените доказателства в тяхната съвкупност установяват постигнатото между страните съгласие по договор за поръчка, съобразно дефиницията му, дадена с чл. 280 ЗЗД, по силата на който ищецът е възложил на ответника извършването на действия по консултация, съдействие при избор на предлагани за продан имоти, осъществяване на връзка със собствениците, изготвяне на необходимите документи за сключване на договори за покупко-продажба на два имота в Равда. Страните са постигнали съгласие и за дължимото на довереника възнаграждение от 100 000 лева, което е изцяло заплатено.

При доказателствена тежест за ответника – довереник по сделката, по делото не са събрани доказателства, че е извършил възложените му действия. Напротив, от показанията на свидетеля К. се установява, че изпълнение не е престирано от ответника Б..

Съобразно твърденията на ищеца по исковата молба, уточнени с молба от 25.02.2022 г., страните по договора не са определили срок за изпълнението му от ответника, тъй като не можели с оглед спецификата на изискваната дейност изначално да определят необходимото време за изпълнението му, но от 2013 г. довереникът – адвокат Б., била многократно канена и запитвана от ищеца за резултати от изпълнението на договора - да даде отчет. Ищецът твърди, че по причина на неизпълнението отправил изявление за разваляне на договора до ответника на 07.12.2021 г. с писмена покана, която е връчена чрез частен съдебен изпълнител по реда на чл. 47 ГПК на 23.12.2021 г., както и че покана е изпратена на известната им електронна поща на адвоката на 03.02.2022 г. Фактическият извод на първоинстанционния съд, че изявленията са достигнали до ответника като редовно връчени, не са оспорени с депозираната въззивна жалба от ответника, поради което последният извод следва да бъде възприет от настоящия състав на съда.

С писмения отговор на исковата молба ответникът е въвел и поддържал в хода на цялото производство, включително с депозираната въззивна жалба, възражение за изтекъл давностен срок, който според него е броим от датите на плащанията и лишава ищеца от правото да търси принудителна защита, тъй като възраженията му за неизпълнение са погасени, след като е бездействал повече от десет години.

Така заявеното от ответника възражение при съобразяване на вложения в него от страната смисъл – позоваване на бездействието на кредитора да упражни правата си, произтичащи от твърдяното неизпълнение, включва и позоваване на изтекла давност по отношение упражняването на потестативното право на ищеца да развали договора поради неизпълнението му от ответника.

Предвид нормата на чл. 87, ал. 5 ЗЗД правото да бъде развален двустранен договор се погасява с петгодишна давност. В трайната практика на ВКС, изразена в решение № 40 от 23.04.2020 г. по т. д. № 2110/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 21/30.06.2015 г. по т. д. № 1107/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 178/12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 233/21.12.2013 г. по т. д. № 514/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, се приема, че правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер. Същото се упражнява с едностранно волеизявление (извън договорите за прехвърляне на вещни права) и възниква при наличие на неизпълнение по един двустранен договор и при предпоставките за това, уредени в нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника. Началото на давностния срок, с който се погасява правото да бъде развален двустранен договор поради неизпълнение, е моментът, в който е настъпило неизпълнението, респективно осъществен е съставът на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, включително при съобразяване правната характеристика на погасителната давност като способ за отнемане от кредитора на възможността да иска принудително осъществяване на своето субективно право поради това, че то не е било упражнено в определен от закона срок.

Изводимо от правилото на чл. 69, ал. 1 ЗЗД изпълнението на облигацията е подчинено на принципа, че задължението трябва да бъде изпълнено веднага, освен ако не следва друго от волята на страните или закона, като ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага, респективно вземането е изискуемо от момента на неговото възникване.

Съобразно изричните твърдения на ищеца страните по процесната облигация не са уговорили срок за изпълнение на договора от довереника, респективно при приложение правилото на чл. 69, ал. 1 ЗЗД ответникът е дължал изпълнение веднага. Ищецът е изложил твърдения, че считано от 2013 г., след осъществените плащания на договореното възнаграждение, е канил многократно ответника да престира изпълнение по договора. В тази насока - за проведени многократно срещи през периода 2012 г. – 2013 г., са и събраните гласни доказателства при разпита на свидетеля Т. К.. Свидетелят дава показания и че след тези разговори ответникът е напуснала кантората си и е спряла да отговаря при телефонни позвънявания. Обобщеният извод, основан на признанията на ищеца и на събраните по делото гласни доказателства, е че считано от 2013 г. ответникът е в неизпълнение на поетите с договора задължения. Последните, както излага и ищецът, изискват технологично време – снабдяване с документи, необходими за изповядване на сделката, но необходимият разумен срок е от порядъка на един месец, като за ищеца е станало ясно още през 2013 г., че ответникът няма да изпълни договора.

Предвид вече цитираната разпоредба на чл. 87, ал. 5 ЗЗД считано от възникване на правото на ищеца да развали договора, в случая осъщественото неизпълнение през 2013 г., е започнал да тече установеният в нормата петгодишен давностен срок, който е изтекъл през 2018 г. С неупражняване от кредитора на правата му, обусловени от неизпълнението на ответника в определения от закона срок, на кредитора е отнета възможността да иска принудително осъществяване на своето субективно право. В този смисъл и осъществените след изтичане на давностния срок действия от кредитора по отправяне до длъжника на изявления за разваляне на договора с покани от 07.12.2021 г. и от 03.02.2022 г. не са постигнали твърдения преобразувателен ефект – да развалят договора, доколкото потестативното право на кредитора да развали договора е погасено поради изтекъл давностен срок, каквото възражение е надлежно заявено от ответника в настоящото производство.

На последното основание ищецът не може да получи исканата с предявения иск принудителна защита и на заявеното притезание за връщане на даденото по процесния договор като дадено на отпаднало основание, доколкото не е упражнил в указания от закона срок правата си, произтичащи от неизпълнението на договора, и независимо от отправените след погасяване на правото му да развали договора изявления в този смисъл до ответника, погасителният ефект на изтеклия давностен срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД отнема правото му да претендира принудително изпълнение на производните от развалянето права по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – да получи обратно даденото по договора.

В този смисъл са и разрешенията, дадени в аналогична хипотеза с решение № 116 от 08.01.2020 г. по т. д. № 3025/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е прието, че приложението на давността спрямо иска по чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД има за начален момент отпадане на основанието, съобразно тълкувателната практика по т. 7 от ППВС, но само ако действията по разваляне на договора са се осъществили в рамките на давностните срокове, очертаващи възможността за съдебна реализация на претенциите на двете страни /потестативното право за разваляне на договора е осъществено в давностния срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД/.

По тези мотиви предявеното от ищеца право да получи дадените в изпълнение на договора суми, като дадени на отпаднало основание, не може да получи претендираната от ищеца съдебна защита и предявеният частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Този краен резултат е постановен от въззивния съд, макар и обоснован с други мотиви, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация и по исковете има право на разноски по делото. Не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 42 от 06.03.2024 г. по т. д. 569/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.