Опит за убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана с нож

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана * превишаване пределите на неизбежната отбрана * неизбежна отбрана * непосредствено противоправно нападение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 673

гр. София, 19 декември 2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар Мариана Петрова, при участието на прокурора Атанас Гебрев от ВП , изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1004 по описа за 2024г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадени касационни жалби от защитник на подсъдимият Б. Б. С. и от повереника на частният обвинител О. Г. срещу въззивно решение № 113/09.04.2024г. по ВНОХД № 20231000601063/2023г. на Софийски апелативен съд, н. о., десети състав.

С това решение е потвърдена първоинстанционната присъда № 901432/03.02.2022г. по НОХД № 20191200200248/2019г. на Благоевградски окръжен съд, с която подсъдимият Б. Б. С. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.119, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал.1 от НК, наложено му е от три години лишаване от свобода при условията на чл.66 от НК.

Частният обвинител Г. претендира по същество за наличието и на трите касационни основания. Оспорва приложението на материалния закон , като твърди, че деянието не е извършено при неизбежна отбрана, а е налице предумишлен опит за убийство. Липсвала потенциална опасност, а дори за миг подсъдимият да е счел, че се намира в опасност границите на неизбежната му самоотбрана били превишени многократно. Изтъква желание на дееца да се отличи пред бъдещите си работодатели, като след удара с нож бил преследвал пострадалия, нападнал го и всячески се опитвал да му попречи да стигне до болнично заведение.

Посочва, че подсъдимият пръв бил нападнал и ударил негов приятел – св. Т. С., поради което било очевидно, че той е провокирал и започнал нападението. Позовава се на липса на реципрочност, тъй като имало видима разлика във физическите възможности, неговите и тези на подсъдимия в полза на последния. При условно възприемане на възможността за предотвратяване на нападение от страна на пострадалия и неговите приятели, частният обвинител се позовава на действията на подсъдимия след нанесения удар – повторно нападение и опит да попречи на пострадалия да стигне до болничното заведение.

Поради недовършване на това деяние по независещи от дееца причини, частният обвинител настоява, че не е налице неизбежна отбрана, а опит за убийство.

Иска ефективно наказание за подсъдимия в заключение.

Подсъдимият С. в касационната жалба ангажира и трите касационни основания. На първо място се позовава на несъставомерност на деянието, на неправилно приложение на чл.12, ал.4 от НК, като се позовава на численото преимущество на лицата, които подсъдимият е счел за нападатели. Дори и това да е интерпретирано неправилно, то според защитата следва да се отчете психологическото състояние на подсъдимия, което от своя страна изисквало приложението на чл.12, ал. 4 от НК.

По отношение на процесуалните нарушения оспорва не взимането предвид на показанията на свидетеля Д. за наличие на нож в ръцете на един от нападателите, човек от компанията на пострадалия О. Г.. Не било ценено фактическото и правно значение на защитната порезна рана по дланта на подсъдимия, както данните за психическото и емоционално състояние на подсъдимия. В този смисъл били нарушени изискванията за вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, както и тези за събиране и проверка на доказателствата, и на трето място - че присъдата почивала на предположения.

По отношение на наказанието алтернативно пледира за неоснователно неприлагане на нормата на чл.55, ал.1, т.2, б. „б“ от НК, при определянето му е ползван критерий за превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, какъвто не съществувал.

Касаторът иска оправдаване по делото, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане и като втора алтернатива – изменение на решението и прилагане на чл.55 от НК с определяне на наказание пробация.

Прокурорът от ВП в съдебното заседание пледира, че касационните жалби и на едната, и на другата страна са неоснователни и следва да се оставят без уважение.

Частният обвинител Г. и повереникът му, редовно призовани, не се явяват и не дават допълнително становище по делото.

Подсъдимият Б. Б. С., редовно призован, явява се лично, представлява се от упълномощен защитник, който поддържа касационната жалба. В същото време оспорва жалбата на частното обвинение, като излага доводи в подкрепа на въззивния анализ, определяйки го като задълбочен. Посочва липсата на коментар на частното обвинение, че подсъдимият е бил сам , а срещу него са се изправили петима души, както и липсата на коментар относно провокативното и агресивно поведение на компанията от пет човека, не само към подсъдимия, а и към други посетители на заведението и към персонала.

Твърди, че въззивната инстанция е навела доводи относно това, че дори и да не е започнало нападението, достатъчно е да е факт предстоящото му започване. По този начин тази инстанция правилно била приложила ППВС № 12/1973г. По отношение на възраженията на касаторът – частен обвинител за реципрочност на действията, защитата изтъква броя на лицата, срещу които се е изправил подсъдимия, обстоятелството, че те са били пияни и са го нападнали с юмруци. Св. Д. бил установил, че тези хора са хвърляли бутилки, повалили са го на земята. Тези факти били изяснени и ако е имало липса на реципрочност, тя е налице по отношение на турската компания от пет човека, които се били изправили без никакъв повод срещу сам човек, какъвто е бил подсъдимия.

Относно твърденията на частното обвинение за нарушаване на процедурата защитата посочва, че правилно въззивната инстанция е анализирала доказателствата, свидетелските показания са разделени на три групи, като са анализирани поотделно и ги е коментирала в контекста на експертните заключения, включително комплексната съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза, установяваща наличието на ситуативен страх, а и писмените доказателства по делото. Заключава, че от въззивната инстанция е направен задълбочен, всестранен и пълен анализ на доказателствата и са изведени всички възможни факти.

Оспорва доводите на частното обвинение относно наказанието, като сочи, че съвсем логично е приложен института на условното осъждане, с оглед размера на наложеното наказание, при все че не са отчетени безспорните положителни данни и смекчаващи обстоятелства в полза на подсъдимия.

Моли да се остави без уважение касационната жалба на частното обвинение, като се уважат изложените доводи в жалбата на подсъдимия.

Иска изменяване на въззивното решение относно размера на наказанието и определения изпитателен срок. Прави и алтернативно искане, да се остави в сила въззивното решение.

В лична защита подсъдимият С. поддържа казаното от защитата си.

При осъществяване на правото си да се изказва и при последната си дума подс.С. моли за справедливо решение.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционната присъда № 901432/03.02.2022г. по НОХД № 20191200200248/2019г. на Благоевградски окръжен съд подсъдимият Б. Б. С. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.119, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал.1 от НК и му е наложено наказание от три години лишаване от свобода , чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане в сила на присъдата.

С присъдата подс. С. е оправдан по първоначално повдигнатото и поддържано обвинение деянието да е извършено само при условията на чл.115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.

С атакуваното по касационен ред въззивно решение тази присъда е изцяло потвърдена.

Касационните жалби са подадени в срок от надлежно легитимираните процесуални субекти, каквито са защитникът на подсъдимия и поверениците на частните обвинители.

Разглеждайки ги по същество, съставът на ВКС намери че жалбите и на двете страни в процеса се явяват неоснователни.

На първо място по възраженията и на двете страни за нарушения на процедурата, т.е. за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, касационният състав не намери такива.

Макар защитата също да има доводи в касационната си жалба за допуснати нарушения на процесуалните правила, в съдебното заседание изтъква точно обратните съображения – за подробен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, за вземане на решение, основано на правилно установените по делото факти.

Другият касатор има идентични доводи относно доказателствения анализ, които се отхвърлят от касационният състав.

Второстепенният съд е подходил прагматично към доказателствения анализ, като на първо място е отделил спорните от безспорните факти, дал е дължимата оценка на идентичните действия на първоинстанционния съд, който от своя страна е разделил гласните доказателства, респективно свидетелските показания на три основни групи, като в първата са попаднали тези на турските граждани. Правилно въззивната инстанция е отчела, че тези показания са в основата на различията, довели и до особеното мнение на председателя на първоинстанционния съдебен състав.

Всяко едно свидетелско показание, включително и това на св. Д., на което се позовава касаторът С. и защитникът му, е било обсъдено от въззивната инстанция, с необходимата детайлност и пунктуалност. Няма надценяване или подценяване на значението на всеки един от тях, липсва недостатъчно или превратно тълкуване на установяваните с тези показания факти. Въз основа на гласните доказателства, но и след комплексен анализ на писмените такива, както и заключенията на назначените, изпълнени, изслушани и приети заключения по делото съдът е изградил вътрешното си убеждение и е постановил решението си в съответствие с правната и житейска логика.

При спазването на процесуалните изисквания на чл.13,14 и чл.107 от НПК от страна на въззивната инстанция възраженията на страните по смисъла си представляват твърдение за необоснованост на съдебния акт, което не е същинско касационно основание. Възражението на защитата относно необсъждане на показанията на св. Д. за наличие на нож в ръцете на друго лице от турската компания, не отговарят на процесуалните действия на въззивната инстанция и не са верни, като съдът е обсъдил в този контекст и самите обяснения, както и неговото нараняване – страница 18 от мотивите на въззивното решение, последен абзац. Отново няма превратно тълкуване на доказателствата, поради което касационната инстанция не намери допуснато нарушение при този конкретен анализ.

Съставът на САС е анализирал обстойно различията във възприетата фактическа обстановка от болшинството на първоинстанционния съд и тази в особеното мнение на председателя на състава. Следва да се отбележи правилната логическа постановка и внимателното изследване на генезиса на конфликта, за да се стигне от решаващото мнозинство до единствено вярното заключение, че липсва провокация от страна на подс. С., че не той първи е посегнал, а това е сторил пострадалия с физическо действие, каквото не е имало до този момент. С основание е отхвърлена тезата за действия на пострадалия на „разбраняване“ на вече възникнал конфликт (дори с физически действия, наистина не по отношение на подсъдимия – препъванията с крак) и поради това касационният състав счита, че материалният закон е приложен правилно на базата на правилно установена фактическа обстановка. С основание е отчетено обстоятелството, че свидетелите, включително и пострадалия, от турската компания са имали агресивно и провокативно поведение, че самите те са създали условия на вече възникнал конфликт, че при словесната размяна на реплики между подсъдимия и св. М. не е имало физически контакт, а към такъв е пристъпил пострадалия, едновременно със заставането на негова страна (на частния обвинител) и на св. С..

Верни са изводите на въззивната инстанция, а и доколкото се основават на установявани факти от гласните доказателства в преобладаващата им част - че е имало застрашаващо поведение от страна на пострадалия и свидетелите от неговата компания, което е породило желанието на подс. С. да се защити своевременно, процесуалната претенция към тези изводи има само характер на критика към обосноваността на съдебния акт. Действително е въпрос на вътрешно убеждение оценката на едни или други доказателства от съвкупността и щом извършеният анализ не е опорочен, не съдържа логически противоречия и е в съответствие с правната и житейска логика, настоящата съдебна инстанция няма правната възможност за касиране на атакуваният съдебен акт.

Относно приложението на материалния закон:

Касационният състав не намира основание за различни изводи от направените от инстанциите по същество.

Въззивната инстанция правилно е изключила действията на подсъдимия да са при условията на особено психично състояние – т.е. да е налице силно раздразнение, довело до стесняване на съзнание и ограничение във възможностите на дееца да разбира свойството и значението на деянието и/или да ръководи постъпките си, тъй като от позицията на научното знание, на съдебната психиатрия, не е установено такова обстоятелство чрез съответната комплексна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза.

Такова състояние не се и претендира, а единствено се твърди такова в рамките на чл.12, ал.4 от НК, което също следва да се изключи, тъй като анализът на действията на подсъдимия показва поведение, което не е повлияно от подобни страхови изживявания, предизвикващи реакция, подобна на тази по чл.118 от НК. Подсъдимият не е бил в такава позиция, а когато е задал въпросът към св. М., численото преимущество на турската компания е било осезаемо и предварително очертано. Няма никакво съмнение, че при действията си подс. С. не е бил ръководен от изживявания, доминирани от страхова компонента или смущение, особено като се има предвид, че след деянието подсъдимият далеч не е бил повлиян от такива видимо изразени чувства.

След като са възприети, както се отбеляза, с основание, факти, които включват активно действие от страна на пострадалия Г., то е закономерен отговорът на въззивната инстанция, че подс. С. е бил изправен пред непосредствено нападение, засягащо физическия му интегритет. Така възприети фактите предполагат и правото на подсъдимия С. да се защити.

Тук е мястото да се отбележи, че на страница 22 от мотивите на въззивната инстанция, първи абзац, е развита неправилната теза, че подсъдимият е можел да се оттегли без последици, а е взел неправилно и престъпно решение да се противопостави на така възникналата непосредствена опасност. Подсъдимият не е имал задължение да стори това, той има право активно да се защити. Този въпрос е ясно разрешен в т.6 на ППВС № 12/29.11.1973г., по н.д. № 11/73г.

Същността на настоящия казус се състои в даденият отговор от подсъдимия на противоправното действие на ч.о. Г., в неговия интензитет и съответствие с характера на започналото нападение. Вярно е , че пострадалият е бил в група, която е имала числено преимущество, но е вярно и това, че подсъдимият добре е осъзнавал тази ситуация и преди да зададе въпроса си на св. М.. Блъскането в гърдите от страна на пострадалия е действие, което не се отличава с висока интензивност и увреждащо действие, въпреки това подсъдимият незабавно е отвърнал с оръжие, което предварително е носел със себе си ( обстоятелство, което е добре осъзнато от него), годно да лиши незабавно частния обвинител от живот. В това се състои несъответствието на отбраната на подсъдимия на нападението от страна на постр. Г.. Затова напълно закономерно е ангажирана неговата наказателна отговорност за опит за убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, като това превишаване е значително, допринасящо и за конкретния размер наказание, който е определен.

Касационната инстанция констатира, че в крайна сметка няма нарушение на закона при квалифициране на деянието, като последното основание за касиране на въззивното решение и на двете страни се основава на наложеното наказание и начина на неговото изтърпяване.

Деянието е довършен опит, при който действията на подсъдимия в пълна мяра са можели да постигнат целения резултат, умъртвяването на пострадалия и само своевременната и високоспециализираната медицинска помощ е предотвратила фаталния изход. Следва да се отчете обаче обстоятелството, че подсъдимият се е ограничил с нанасянето само на един удар, макар да е имал и други възможности. Макар този удар да е бил достатъчен за резултата, все пак следва да се вземе предвид това, че е единичен, т.е. престъпния резултат не е целен на всяка цена.

Наличието на опит, установените множество смекчаващи отговорността обстоятелства принципно налагат определяне на наказанието под средния размер, което в случая не е спазено. Въпреки това обаче касационната инстанция намира, че размерът на наказанието е определен справедливо, тъй като защитата и отговорът на подс. С. многократно надвишава интензитета на нападението, осъществено от ч.о. Г.. Това обстоятелство несъмнено има голяма относителна тежест, сравнимо със смекчаващите отговорността обстоятелства и води до извода, че размерът от три години лишаване от свобода напълно съответства на обществената опасност на деянието и на дееца. При тези обстоятелства не е необходимо повече снизхождение, нито ожесточаване на наказателната репресия.

Начинът на изтърпяване на наказанието също се оспорва от частното обвинение, но касационният състав не намери основание за корективна намеса относно приложението на чл.66, ал.1 от НК. Целите по чл.36 от НК могат да се постигнат и с определения в максимален размер изпитателен срок на условното осъждане. Подс. С. не е осъждан, в млада възраст, без други противообществени прояви и с липса на негативна личностова характеристика. Проявата му е изолирана, като настоящата съдебна инстанция държи сметка, че поведението му е провокирано от насрещното такова на компанията на ч.о. Г. – агресивно, безпардонно и неуважително към обществения ред и спокойствие. Това обуславя извод, че поправителния и възпитателен ефект на наказанието може да бъде постигнат чрез отлагане изпълнението на наказанието за определения срок, като същевременно на вниманието на обществото и за постигане на генералната превенция се предлага най- вече неизбежността на наказанието при подобни прояви.

По тези съображения касационният състав не намери основание за изменение или отмяна на въззивното решение, като отхвърли и двете касационни жалби - на подсъдимия и на частното обвинение.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 113/09.04.2024г. по ВНОХД № 20231000601063/2023г. на Софийски апелативен съд, н. о., десети състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:

1.

2.