Хулиганство и повреждане на чужд автомобил на паркинг

Текстът на акта

Ключови фрази

Хулиганство * неоснователност на касационна жалба * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * публичност * формиране на вътрешно убеждение * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ 251

Гр. София, 23 април 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

БОНКА ЯНКОВА

при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП А. БЛИЗНАКОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1067/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Г. Д. Г. чрез упълномощения защитник адв. Д. срещу въззивна присъда от 25.11.2022 г. на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 9 състав постановена по в.н.о.х.д. № 4732/2022 г., в която се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В писмено допълнение към касационната жалба на подсъдимия, депозирано на осн. чл. 351, ал.4 от НПК се прави искане за отмяна на въззивната присъда в частта за престъплението по чл.325, ал.1 от НК, поради несъставомерност на деянието и за преквалификация на престъплението по чл.216, ал.1 от НК в по-лек състав на чл. 216, ал.4 от НК, поради ниската стойност на причинените вреди. В допълнението се иска след отмяна на въззивната присъда делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд със задължителни указания за произнасяне по въпроса за разноските, направени пред двете съдебни инстанции на решаващите съдилища.

Срещу въззивната присъда на СГС е постъпила касационна жалба и от частния обвинител и граждански ищец Ц. М. срещу гражданската част на присъдата по обвинението по чл. 216, ал.1 от НК, в която се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се прави искане за увеличаване размера на присъденото обезщетение за вреди от престъплението по чл. 216 от НК. В писмено допълнение /наименувано допълнителна касационна жалба/ към касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, постъпило на осн. чл. 351, ал.4 от НПК се поддържа искането за отмяна на въззивната присъда в гражданската й част и за увеличаване на обезщетението за имуществени вреди.

Срещу касационната жалба на подсъдимия, на осн. чл.351, ал.4 от НПК е постъпило писмено възражение от частния обвинител и граждански ищец М., с което се застъпва становище, че подсъдимият е осъществил деянията по чл.216, ал.1 от НК и по чл.325, ал.1 от НК в идеална съвкупност, поради което жалбата му срещу въззивната присъда се намира за неоснователна, включително и в частта относно разноските по делото В допълнително писмено възражение срещу жалбата на подсъдимия, постъпило от частния обвинител и граждански ищец се поддържат доводите от първото възражение и становището за неоснователност на касационната жалба .

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Г., редовно уведомен не се явява. Представлява се от упълномощения зашитник адв. Д., който поддържа касационнната жалба на подзащитния си и моли да бъде уважена по подробните съображения, изложени в допълнението към нея. Застъпва становището, че деянието по чл. 325, ал.1 от НК неправилно е квалифицирано по този текст от закона, без да се отчете личният мотив на дееца за извършването му и невярно посочената от частния обвинител стойност на лекия автомобил. Престъплението по чл. 216, ал.1 от НК намира за осъществено при условията на маловажност на случая / каквато е била първоначалната квалификация на обвинението / и поддържа искането от касационната жалба за произнасяне по направените от подзащитния му разноски в гражданската част на производството.

Частният обвинител и граждански ищец Ц. Д. М., редовно уведомен не се явява пред ВКС и не изпраща представител.

Прокурорът от ВКП пред касационната инстанция взема становище за неоснователност на касационните жалби и за оставяне в сила на въззивната присъда, поради правилно формирани фактически изводи по двете предявени обвинения, които са доказани по несъмнен начин като механизъм на извършването им и авторство на подсъдимия. Отмерените наказания оценява като справедливи и съответни на целите на наказанието, поради което сочи, че не са налице основания за тяхното редуциране, както и не намира за основателна жалбата на подсъдимия в частта относно разноските по гражданския иск.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди основанията, наведени в касационните жалби на подсъдимия и частния обвинител и граждански ищец и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 116381/08.06.2020 г. на Софийски районен съд /СРС/ Наказателно отделение,16 с-в, постановена по н.о.х.д. № 10710/18 г. подсъдимият Г. Д. Г. е признат за невиновен в това, че на 08.03.2017 г. около 20.50 часа, в [населено място],[жк], [улица] на паркинг пред ресторант „име“ е извършил непристойни действия грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на осн. чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 325, ал.1 от НК.

Със същата присъда подсъдимият Г. е признат за виновен в това, че по същото време и място повредил противозаконно чужда движима вещ, лек автомобил марка /марка/, модел /модел/ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Ц. Д. М. като повредите по автомобила са на стойност 644 лв., поради което и на осн. чл. 216, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години, на осн. чл. 66, ал.1 от НК, като е оправдан за останалата част от стойността вредите до сумата от 5392,14 лв.

Със същата присъда подсъдимият Г. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец М. сумата от 644 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от деянието по чл. 216, ал.1 от НК, като гражданският иск е бил отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 5392,14 лв.

С присъдата на градския съд в тежест на подсъдимият Г. са възложени разноските по делото и съответната на уважения граждански иск държавна такса, на осн. чл.189, ал.3 от НПК.

С нова въззивна присъда от 25.11.2022 г. на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 9 състав по в.н.о.х.д. № 4732/2022 г. присъдата на СРС е била отменена в оправателната й част по обвинението по чл. 325, ал.1 от НК и вместо нея е постановена нова присъда, с която подсъдимият Г. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.325, ал.1 от НК, за което му е било наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода. Със същата присъда на осн.чл. 23, ал.1 от НК на подсъдимия Г. е наложено общо най-тежко наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години, на осн. чл. 66, ал.1 от НК. Присъдата на районния съд е изменена в гражданската част, като присъденото обезщетение за имуществени вреди е намалено на 625. 00 лв.

В останалата част присъдата на първата инстанция е била потвърдена.

Касационните жалби на подсъдимия Г. и на частния обвинител и граждански ищец М. са подадени в законовия срок по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни, всяка една от тях.

По жалбата на подсъдимия:

Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е наведено в касационната жалба на подсъдимия Г. спрямо обвинението по чл. 216, ал.1 от НК. В жалбата на подсъдимия доводът се поддържа поради доказателствена необезпеченост на фактическите изводи на въззивния съд относно стойността на повредите по лекия автомобил на пострадалия М., която се определя като завишена. Защитата на подсъдимия намира за съществен процесуален пропуск при постановяването на въззивната присъда липсата на посочени доказателства, от които е изведено авторството на подсъдимия в причиняването на вредите по предния капак, дясната врата и счупването на страничното огледало на автомобила, като счита, че са налице доказателства само за повредата на предната лява врата чрез нанасяне на ритници от подсъдимия.

Възражението е неоснователно. Въззивният съд е формирал фактическите си изводи в частта относно вида и стойността на повредите по лекия автомобил на пострадалия и механизма на тяхното получаване на базата на комплексен анализ на относимите доказателства, при който е изложил подробни доводи в насока обективността на кредитираните от него доказателствени факти и достоверността на доказателствените източници. Градският съд е приел от фактическа страна, че инкриминираните повреди по процесния лек автомобил са получени чрез удари с юмруци и ритници, нанесени от подсъдимия по десните врати /предна и задна/ и предния му капак, както и чрез счупване на страничното ляво огледало, което е паднало на земята. В подкрепа на установените факти въззивният съд е възприел гласните доказателствени средства, изходящи от свидетелите И. М. /син на пострадалия, който управлявал колата на процесната дата/, от полицейските служители Т. и И., които са пристигнали на мястото на инцидента непосредствено след приключването му и на свидетелите Й. и З., които са пътували в автомобила на подсъдимия, които след подробен анализ относно вътрешната им устойчивост и чрез съпоставка едни с други е кредитирал частично. Показанията на цитираните свидетели, които имат възприятия за нанесените щети по автомобила на М. са оценени в кореспонденция с автотехническата експертиза относно наличните повреди по лекия автомобил /марка/, като съдът е изложил изчерпателни аргументи по въпроса в кои техни части им е дал кредит на доверие и по какви съображения. Направената доказателствена оценка е при съобразяване с изискванията на процесуалния закон и при обективен прочит на тяхното съдържание, поради което не се констатират нарушения при формирането на вътрешното убеждение на съда по релевантните за това обвинение факти, които да наложат частична или цялостна отмяна на въззивната присъда. Стойността на нанесените повреди е определена при съобразяване с експертното становище на основната съдебно-оценителна експертиза, изготвена след оглед на автомобила, съобразно датата на действителната му първоначална регистрация, като въззивният съд е защитил становището си, че възприетата стойност е в полза на подсъдимия със законосъобразни аргументи, които се споделят от ВКС и не е необходимо да се преповтарят.

Установената липса на пороци при формиране на вътрешното убеждение на СГС по фактите на обвинението определя неоснователността на искането за отмяна на въззивната присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, поради това, че не се констатират съществени процесуални нарушения при нейното постановяване.

Не се намери за основателно и оплакването за нарушение на материалния закон. В рамките на установените факти законът е приложен правилно и по двете предявени обвинения по чл.216, ал.1 и по чл.325, ал.1 от НК.

В жалбата на подсъдимия се възразява срещу квалификацията на деянието по чл. 216, ал.1 от НК, като се сочи, че приложимият материален закон е по чл. 216, ал.4 от НК, поради маловажност на деянието, с оглед ниската стойност на повредите по автомобила. Това възражение се поддържа в контекста на твърдяните съществени процесуални нарушения, които според защитата са довели до неправилно установени факти за стойността на вредите, което се намери за неоснователно и не може да послужи като довод в подкрепа на обсъжданото оплакване по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Въззивният съд е изложил убедителни мотиви в подкрепа на становището си за правната квалификация на деянието и за това, че същото не представлява маловажен случай, като правилно е посочил, че стойността на нанесените с деянието щети не е единственото обстоятелство, което следва да се отчита, за да се прецени дали се касае за маловажен случай по смисъла на чл. 93, т.9 от НК. Съгласно легалното определение, залегнало в закона деянието представлява „маловажен случай“ когато „извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид.“ Съпоставени с характеристиката на настоящото деяние признаците на маловажния случай не дават основание за прилагане на този привилегирован състав, /по чл.216, ал.4 от НК, който съгласно текста на чл. 218в, т.1 от НК се преследва по частен ред, с оглед произходът на повреденото имущество, което е частно/ поради липса на изискуемите от закона предпоставки. Процесното деяние не разкрива липса или незначителност на вредните последици, които са настъпили от извършването му, /размерът на причинените вреди е съизмерен с актуалната стойност на автомобила и е над минималната работна заплата за процесния период, която е била 460.00 лв./ нито степента му на обществена опасност може да се оцени като ниска. Извършеното посегателство се характеризира с упоритост и агресия на осъществяването му, реализирано е по начин, по който е привлякло вниманието и на други лица извън присъстващите в автомобила свидетели З. и Й. /поради шума от посегателството собственик на друг автомобил е пристигнал на мястото на произшествието, за да разбере какъв е проблемът и да премести собствения си автомобил, който в действителност не е пречел на подсъдимия/ както и деецът е продължил да нанася повреди по колата след като М. е пристигнал, за да я премести и в негово присъствие е счупил страничното огледало/. Цялостната характеристика на повреждането изключва определянето му като „маловажен случай“ и правилно е довела до квалифицирането му по основния състав на чл. 216 от НК, поради което жалбата на подсъдимия в тази й част е неоснователна.

Не се намери за основателно и възражението срещу въззивната присъда в осъдителната й част за престъплението по чл. 325, ал.1 от НК. Въззивният съд правилно се е позовал на задължителната съдебна практика по въпроса за „хулиганството“ и възприетото в ППВС 2/74 г. тълкуване, че наличието на личен мотив не е несъвместимо с тази правна квалификация, при положение, че деецът има съзнание за всички признаци от състава на престъплението „хулиганство“, което осъществява. При извършване на други престъпни действия по личен мотив, /в случая повреждане на чужда вещ/ които са съпътствани с грубо нарушаване на обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото деянието по чл. 325, ал.1 от НК се осъществява при евентуален умисъл, както правилно е приел въззивният съд, тъй като определящо за субективната страна на деянието е съдържанието на умисъла, а не мотива или целта на извършителя.

Неоснователно е и възражението за несъставомерност на хулиганството, поради липса на елемента „публичност“ при осъществяване на деянието. Както е посочено в цитираното постановление на Пленума на ВС извършването на деянието на публично място не е елемент от състава на престъплението по чл.325, ал.1 от НК, при положение, че хулиганските действия са станали или могат да станат достояние на други лица, каквото е положението по настоящото дело / действията на подсъдимия са станали достояние на присъстващите свидетели, на сина на пострадалия и на трето лице, собственик на паркиран в близост автомобил/.

С оглед изложеното за обективна и субективна съставомерност на деянието по чл. 325, ал.1 от НК материалният закон е приложен правилно и в тази му част и жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение.

Оплакването по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е наведено без в негова подкрепа да са изложени конкретни съображения или доводи, които да бъдат обсъждани.

ВКС не установи явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания по обвиненията, по които е признат за виновен. Наказанията са отмерени в минимален размер, като определеното за престъплението по чл.216, ал.1 от НК е фиксирано на санкционния минимум, а при определяне на наказанието за престъплението по чл.325, ал.1 от НК е отчетена степента му на обществена опасност, която изисква съответна по тежест санкционна принуда за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което жалбата на подсъдимия на това основание също се намери за неоснователна.

По жалбата на гражданския ищец:

В касационната жалба на гражданския ищец се обжалва въззивната присъда в гражданската й част, като се прави искане за увеличаване на присъденото обезщетение за имуществени вреди от престъплението по чл.216, ал.1 от НК до пълния предявен размер на гражданския иск от 5392,14 лв.

Жалбата е неоснователна.

Гражданският иск в наказателния процес има акцесорен характер, като основание за вредите, които се претендират с неговото предявяване е извършеното деяние. Предявеният граждански иск е допустимо да бъде уважен само до размера на причинените с деянието съставомерни имуществени вреди, за които деецът е признат за виновен, както са приели контролираните съдилища, съответно въззивният съд в новата присъда е намалил стойността на присъденото обезщетение за вреди от престъплението по чл.216, ал.1 от НК в съответствие с размера на причинената от престъплението вреда /ППВС № 1/1955 г.,изм. с Постановл.№ 7/87 г., актуално в тази му част и понастоящем съгл. ТР №1/22 г. на ОСНК на ВКС/.

Гражданският ищец и частен обвинител не е обжалвал въззивната присъда в наказателната й част, както и не е депозирал въззивна жалба срещу наказателната част на първоинстанционната присъда в частта по обвинението по чл.216, ал.1 от НК, поради което е недопустимо да се обсъжда промяна в стойността на вредите във вреда на подсъдимия, което би било в нарушение на забраната за reformation in pejus след като касационното производство е образувано само по жалба на подсъдимия в наказателната му част.

Акцесорният характер на гражданския иск в наказателния процес е определящ и по въпроса за приложимият процесуален закон за разноските, направени от гражданския ищец. В НПК се съдържат изрични разпоредби за възлагане на разноските по дела от общ характер, поради което не са налице основания за субсидиарно прилагане на ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.3 от НПК когато подсъдимият бъде признат за вновен съдът възлага в негова тежест разноските по делото, в това число и направените от частния обвинител и граждански ищец, при депозирано от тяхна страна искане. В чл.189, ал.4 от НПК е предвидено, че подсъдимият се осъжда да заплати само разноските по обвиненията, по които е признат за виновен, а за обвиненията, по които е оправдан не дължи заплащане на разноски. В настоящият случай подсъдимия е признат за виновен по двете предявени обвинения, поради което правилно контролираният възивен съд е възложил в негова тежест разноските по делото за възнаграждение за вещи лица относно изготвяне на експертни заключения и за явяването им в съдебно заседание. Разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК не може да намери приложение в наказателното производство, поради обстоятелството, че както се посочи по-горе основанието за гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинителния акт, респективно разноските по делото, свързани с определянето на стойността на вредите, резултат от извършване на престъплението, за което е предявено обвинение се дължат от подсъдимия на общо основание, в случаите когато е признат за виновен по това обвинение.

С оглед горното, касационните жалби на подсъдимия и на гражданския ищец и частен обвинител срещу въззивната присъда са неоснователни и следва да се оставят без уважение, като се остави в сила новата присъда на Градския съд.

По изложените съображения и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС Трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 25.11.2022 г. на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 9 състав по в.н.о.х.д. № 4732/2022 г.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: