Осъждане за набедяване на адвокат и присъждане на обезщетение за морални вреди

Текстът на акта

Ключови фрази

Набедяване в престъпление пред орган на власт * недопустимо изменение на обвинението * дата на извършване на престъплението * фактическо обвинение * нарушено право на защита * надлежен орган на власт * липса на отговор по направени възражения * граждански иск в наказателното производство * погасителна давност на гражданския иск в наказателния процес * давностен срок по граждански иск, приет за разглеждане в наказателния процес

Р Е Ш Е Н И Е

№ 20

гр.София, 13 януари 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в публично съдебно заседание на осемнайсети септември през две хиляди двайсет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря …..ИЛИЯНА ПЕТКОВА.…….…….…………….…и с участието на прокурора………...КАЛИН СОФИЯНСКИ……………….. изслуша докладваното от съдия ……………...КАЛПАКЧИЕВ …... н.д. № … 551... по описа за ... 2025 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по касационни жалби на частния обвинител и граждански ищец С. С. и на адвокат Г. М. – защитник на подсъдимата Р. С., против решение № 3 от 17.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 46/2024 г. по описа на Военно-апелативния съд.

С касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т . 3 от НПК. В жалбата се изразява недоволство от въззивното решение в частта за размера на определеното на подсъдимата наказание и за размера на уважената част на гражданския иск за причинените на пострадалия неимуществени вреди от престъплението. Според жалбоподателя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, определен от въззивния съд, е несправедлив и не се основава на пълно и всестранно обсъждане на всички относими обстоятелства по делото: воденото срещу него наказателно производство за набеждаване е довело до продължителни и значителни неблагоприятни последици – накърняване на доброто му име и авторитет сред юридическата общност в съдебните райони на /населено място/ и /населено място/, засягане на правото му на личен, семеен живот и достойнство, правото на социална и професионална реализация, непрестанен стрес и дискомфорт, загуба на доверие и добро отношение от страна на близки и роднини, здравословни проблеми; неправилната оценка на размера на причинените неимуществени вреди е довело и до неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД от Военно-апелативния съд. В жалбата се сочи, че въззивният съд не е оценил законосъобразно показанията на свидетелите Д. С. и М. С., което е довело до необоснован извод на съда за размера на причинените от престъплението вреди. Частният обвинител оспорва и размера на определеното на подсъдимата наказание, като излага съображения за явната му несправедливост – въззивният съд не е съобразил високата степен на образованост и упоритостта, с която подсъдимата преследвала целта си да набеди пострадалия в извършване на документни престъпления, в качеството му на неин повереник, а това завишавало обществената опасност на деянието и на дееца.

В жалбата на защитника се излагат възражения за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че по време на разпоредителното заседание в нарушение на закона на подсъдимата е бил назначен резервен защитник, а заседанието е било проведено в отсъствие на упълномощения защитник; че решението на въззивната инстанция не дава отговор на възраженията на защитата; че въззивният съд не е дал отговор на възражението на защитата за противоречие в мотивите на първоинстанционната присъда относно мястото на извършване на деянието – на територията на РП Сливен или на РП Нова Загора; че въззивният съд в противоречие с доказателствата и конкретно със заключението на допълнителната графическа експертиза е приел, че жълтият екземпляр от договора за правна помощ, серия № [ЕГН] не е бил в кочана при попълване на сумата от 350 лв от предходния договор; че въззивният съд не е дал отговор на възражението на защитата за това кой от трите екземпляра на спорния договор приема за истински и с вярно съдържание; че липсва отговор на възражението за неяснота на обвинението и мотивите на присъдата за твърдението на подсъдимата в коя част договора за правна помощ е бил преправен; че въззивният съд е възприел за достоверни показанията на пострадалия свидетел в противоречие с останалите доказателства по делото; че мотивите на въззивния съд относно субективната страна на престъплението са неубедителни и не отговарят на възраженията на защитата за субективната увереност на подсъдимата, че тя е заплатила 350 лв на пострадалия, за което притежава копие от договора за правна помощ със съответно на тази увереност съдържание. Защитата навежда доводи за нарушение на материалния закон, доколкото по делото не били установени прекият умисъл и целта на подсъдимата, които били съставомерни елементи на престъплението по чл. 286 НК. По отношение на гражданския иск защитникът излага съображения за погасяването му по давност, доколкото към датата на приемането му за разглеждане от Военния съд е изтекъл 5-годишния давностен срок.

С жалбата се отправя искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимата; алтернативно за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или за намаляване на наказанието при условията на чл. 55 НК и за отхвърляне на гражданския иск и за прекратяване на производството в тази част.

В съдебното заседание на касационния съд е прието допълнение към касационната жалба на защитника. В допълнението към жалбата се развиват доводи за допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция, което не е било отстранено при въззивната проверка на присъдата. Защитата сочи, че съдилищата по фактите са се произнесли по фактическо обвинение относно датата на деянието, което е било недопустимо изменено при повторното внасяне на обвинителния акт при второто първоинстанционно разглеждане на делото; че изменение на обвинението относно датата на деянието е било възможно само при първото първоинстанционно разглеждане на делото, но не и в хода на повторното му гледане след внасяне на нов обвинителен акт; че при първото разглеждане на делото нито в протеста на прокурора, нито в жалбата на частния обвинител е имало възражения относно датата на деянието; че в нарушение на процесуалния закон е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд ново обвинение с дата на извършване на деянието 31.07.2018 г., което се е отразило на законосъобразността на постановената присъда и на въззивното решение, с което е потвърдена.

В съдебно заседание на ВКС повереникът на частния обвинител и граждански ищец адвокат С. изразява становище за неоснователност на жалбата на защитника на подсъдимата, за основателност на жалбата на частния обвинител и за увеличаване на наказанието на подсъдимата на една година и шест месеца, тъй като този размер на наказанието съответства на завишената обществена опасност на дееца; за уважаване на гражданския иск в пълния му предявен размер.

Частният обвинител и граждански ищец в лична защита се придържа към заявеното от повереника; излага допълнителни аргументи в подкрепа на основателността на жалбата в частта за размера на предявената гражданска претенция за обезщетение на претърпените неимуществени вреди; отправя искане за увеличаване на размера на наложеното наказание и за уважаване на гражданския иск в пълен размер.

Пред касационния съд защитникът на подсъдимата адвокат М. пледира за уважаване на подадената срещу въззивното решения жалба, като поддържа изложените в нея доводи и отправените искания, съответно пледира за оставяне без уважение на жалбата, депозирана от частния обвинител и граждански ищец. Според защитника обвинението, по което са се произнесли съдилищата по фактите е „недопустимо“, тъй като след отмяната на първото въззивно решение и връщане на делото на досъдебното производство, прокурорът е внесъл обвинителен акт за изцяло ново обвинение. Защитникът излага доводи за това, че подсъдимата не е личност с висока обществена опасност; че наказателното производство е продължило повече от седем години, а процесуалното поведение на подсъдимата е било изрядно; че действията на подсъдимата са проява на нейния стремеж да търси истината, а не да клевети пострадалия; че на основата на притежавания от нея екземпляр от договор за правна помощ тя е имала субективната увереност, че е платила на пострадалия цялата дължима сума за оказаната от него правна помощ. Защитата отправя искане за оправдаване на подсъдимата по възведеното й обвинение, алтернативно за приложение на чл. 9 от НК, поради малозначителност на деянието.

В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите на защитника и на частния обвинител и граждански ищец и отправя искане за оставяне на решението в сила. Според прокурора при определяне на справедливото обезщетение въззивната инстанция е взела предвид всички установени по делото факти, а въпросът за гражданското обезщетение е осмислен в максималната възможна дълбочина; при определяне на наказанието изчерпателно са констатирани и анализирани обстоятелствата, влияещи върху размера на санкцията; въззивният съд е изпълнил в пълнота процесуалните си задължения, поради което претенцията на защитника е неоснователна.

Подсъдимата Р. С. в лична защита и в последната си дума пред ВКС заявява, че не е виновна по обвинението, за което е обвинена и моли да бъде оправдана.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

Касационните жалби на защитника на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледани по същество, касационните жалби на защитника на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец, са неоснователни.

С присъда № 3 от 14.05.2020 г. по н.о.х.д. № 2/2020 г. Сливенският военен съд е признал подсъдимата Р. Н. С. за виновна в това, че на 26.07.2018 г. в [населено място], с жалба № 2452/31.07.2018 г., по описа на РП – Сливен, препратена на 2.08.2018 г. по компетентност на РП – Нова Загора, заведена с № 1193/3.08.2018 г. по описа на РП – Нова Загора, пред надлежен орган на властта – прокурор от РП – Нова Загора, набедила адвокат С. И. С. от АК – Сливен в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, за това, че е съставил неистински частен документ - договор за правна помощ и съдействие сер. № [ЕГН] от 26.12.2017 г., сключен между него и старши сержант С., както и че преправил съдържанието на същия документ и го употребил за да докаже съществуването на свое право на парично вземане, като го представил като доказателство по ч.гр.д. № 1112 от 2018 г. по описа на РС – Нова Загора, като знаела, че е невинен, поради което и на основание чл. 286, ал. 1 НК и чл. 54, ал. 1 НК й наложил наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години; обществено порицание, което да се изпълни чрез прочитане на присъдата пред личния състав на военно формирование 36150 – Стара Загора, където служи подсъдимата.

С присъдата в тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски, общо в размер на 203.28 лева, включително и 1000 лева разноски, направени от частния обвинител, като съдът се е произнесъл по веществените доказателства.

По жалба на защитника на подсъдимата пред Военно-апелативния съд е образувано в.н.о.х.д № 16/2020 г., приключило с присъда № 1а от 19.01.2021 г., с което на основание 334, т. 2, вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК въззивният съд отменил изцяло първоинстанционната присъда и вместо това признал подсъдимата С. за невинна по обвинението за извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК; разноските по делото са останали за сметка на държавата, а веществените доказателства – да се върнат на съответните правоимащи лица.

По касационен протест на прокурор от ВАпП и касационна жалба на частния обвинител С. С. пред ВКС било образувано н.д. № 475/2021 г., приключило с решение № 60 154/20.10.2021 г., с което на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 5 НПК присъдата на въззивния съд № 1а/19.01.2021 г. по в.н.о.х.д. № 16/2020 г. била отменена и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При новото разглеждане на делото било образувано в.н.о.х.д. № 57/2021 г. на Военно-апелативния съд, приключило с решение № 3/1.03.2022 г., с което на основание чл. 334, т. 1, вр. с чл. 335, ал. 2 НПК присъдата на ВС Сливен по н.о.х.д. № 2/2020 г. била отменена и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на Военен съд – Сливен.

След връщане на делото на ВС – Сливен, на основание чл. 43, т. 3 НПК, ВКС определил друг местно компетентен съд по н.д. № 995/22 г., а именно ВС – София. Съдебното производство по образуваното н.о.х.д. № 8/2023 г. било прекратено с определение № 35/23.05.2023 г. и делото било върнато на Военно-окръжна прокуратура – Сливен за отстраняване на констатирани от съда съществени процесуални нарушения.

След отстраняване на процесуалните нарушения във Военен съд – София бил внесен обвинителен акт от Военно-окръжна прокуратура – Сливен, по който било образувано н.о.х.д. № 72/2023 г.

С присъда № 5 от 28.02.2024 г. по н.о.х.д. № 72/2023 г. Софийският военен съд признал подсъдимата Р. Н. С. за виновна в това, че на 31.07.2018 г. в [населено място], с жалба № 2452/31.07.2018 г., по описа на РП – Сливен, пред надлежен орган на власт – прокурор от РП – Сливен, набедила адвокат С. И. С. от АК – Сливен в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, за това, че е съставил неистински частен документ - договор за правна помощ и съдействие сер. № [ЕГН] от 26.12.2017 г., сключен между него и старши сержант С., както и че преправил съдържанието на същия документ и го употребил за да докаже съществуването на свое право на парично вземане, като го представил като доказателство по ч.гр.д. № 1112 от 2018 г. по описа на РС – Нова Загора, знаейки, че е невинен, поради което и на основание чл. 286, ал. 1 НК и чл. 54, ал. 1 НК й наложил наказание в размер на една година лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години; обществено порицание, което да се изпълни чрез прочитане на присъдата пред личния състав на военно формирование /номер/ – /населено място/, където служи подсъдимата.

С присъдата съдът отхвърлил изцяло предявения от С. С. срещу подсъдимата граждански иск за причинените от престъплението неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, поради погасяването му по давност. Със съдебния акт в тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски, общо в размер на 505.28 лева. и съдът се е произнесъл по веществените доказателства.

По жалби на защитника на подсъдимата и на частния обвинител и граждански ищец, пред Военно-апелативния съд било образувано в.н.о.х.д. № 46/2024 г., приключило с решение № 3 от 17.03.2025 г., с което на основание 334, т. 3, вр. с чл. 337, ал. 3, пр. последно и чл. 338 НПК въззивният съд изменил първоинстанционната присъда в частта за гражданския иск, като отменил присъдата, с която предявеният от С. срещу С. граждански иск бил отхвърлен изцяло като погасен по давност и вместо това осъдил подсъдимата да заплати на гражданския ищец С. сумата от 7 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2018 г., като отхвърлил иска за разликата до претендирания размер от 100 000 лева; осъдил подсъдимата да заплати на С. сумата от 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение; възложил на подсъдимата заплащането на разноските във въззивното производство в размер на 224.61 лв., както и 280 лв., държавна такса върху уважената част от гражданския иск; потвърдил присъдата в останалата й част.

Това решение на Военно-апелативния съд е предмет на настоящата втора касационна проверка.

В жалбата на частния обвинител и граждански ищец се навеждат доводи относно уважения размер на гражданския иск за обезщетение за неимуществени вреди и за явната несправедливост на наказанието, докато в касационната жалба на защитника и допълнението към нея се развиват съображения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2. НПК. При това положение с приоритет следва да бъдат разгледани възраженията на защитника за допуснати от втората инстанция съществени процесуални нарушения, тъй като от тяхната основателност зависи обхвата на касационната проверка.

1. Твърдението на защитата за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения е неоснователно.

1.1. В допълнението към жалбата на защитника и в пледоарията пред касационния съд се излагат аргументи, за това че въззивният съд, а преди него и първата инстанция са се произнесли по недопустимо фактическо обвинение относно датата на извършване на деянието; че по недопустим начин при повторното първоинстанционно разглеждане прокурорът е изменил обвинението, като е посочил друга дата на извършване на деянието.

Проследявайки процесуалното развитие на делото ВКС установи, че обвинението в неговите основни фактически рамки не е било съществено променяно в нито една от фазите, стадиите или етапите на наказателния процес.

С първия обвинителен акт, внесен във Военен съд – Сливен на 6.01.2020 г., по който е образувано н.о.х.д. № 2/2020 г., С. е обвинена за това, че на 26.07.2018 г. в [населено място], с жалба до Районна прокуратура – Сливен с вх. № 2452/31.07.2018 г., препратена по компетентност на 2.08.2018 г. на Районна прокуратура – Нова Загора, пред надлежен орган на власт – прокурор от РП – Нова Загора, набедила С. С. в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, като знаела, че е невинен. По този обвинителен акт била постановена присъда № 3/14.05.2020 г. на ВС – Сливен. По жалба на защитата присъдата била отменена и подсъдимата била призната за невиновна с нова въззивна присъда № 1а/19.01.2021 г. на ВАпС по в.н.о.х.д. № 16/2020 г. В мотивите си съдът приел, че с изготвяне на инкриминираната жалба на 26.07.2018 г. подсъдимата не е осъществила деянието, тъй като жалбата е станала достояние на органа на власт едва на 3.08.2018 г., когато е получена в РП – Нова Загора.

По протест на прокурора и жалба на частния обвинител делото било пренесено във ВКС, който с Решение № 60 154/20.10.2021 г. по н.д. № 475/2021 г. на І н.о. отменил въззивната присъда. Видно от решението (л. 9 от решението и л. 52 от касационното дело) съдът не е разглеждал основателността на този аргумент на въззивния съд, съответно не е давал задължителни указания в тази насока при новото второинстанционно разглеждане на делото.

При второто въззивно производство по в.н.о.х.д. № 57/2021 г. ВАпС с решение № 3/1.03.2022 г. служебно е приел, че обвинителният акт съдържа неяснота относно датата на извършване на деянието – дали е датата на изготвяне на жалбата (26.07.2018 г.), датата на получаването й от РП – Сливен (31.07.2018 г.) или датата на препращането й на РП – Нова Загора – 3.08.2018 г. В изпълнение на това решение Военен съд – София в разпоредително заседание по н.о.х.д. № 8/2023 г. прекратил съдебното производство и върнал делото на Военно-окръжна прокуратура Сливен за отстраняване на пропуските в обвинителния акт.

В изпълнение на съдебните указания бил внесен нов обвинителен акт, по който се провело съдебното производство по н.о.х.д. № 72/2023 г. Според диспозитива на обвинителния акт деянието е извършено на 31.07.2018 г. в [населено място], когато подсъдимата пред надлежен орган на власт – РП – Сливен набедила С. С. в престъпление по чл. 309, ал. 1 НК. С присъда № 5/28.02.2024 г. ВС – София признал подсъдимата за виновна за това да е извършила деянието на 31.07.2028 г. пред надлежен орган на власт – РП – Сливен.

Във въззивното решение, което е предмет на настоящата втора касационна проверка се приема за обосновано и законосъобразно, че датата на деянието е момента на получаване на жалбата в РП – Сливен – 31.07.2018 г., съответно надлежния орган на власт е същата прокуратура, а не РП – Нова Загора, където впоследствие е водено и прекратено досъдебното производство – л. 35 от решението, л. 120 от съдебното дело.

При така установената хронология относно процесуалното развитие на делото ВКС счита, че фактическите и правни рамки на обвинението не са променяни съществено в цялостния ход на наказателното производство.

При сравнението между двата обвинителни акта, налични по делото – по н.о.х.д №2/2020 г. на ВС – Сливен и по н.о.х.д. № 72/2023 г. на ВС – София, се установява идентичност на фактологията, развита в обстоятелствената им част. Разликата е единствено относно датата на деянието и надлежния орган, пред когото се приема, че подсъдимата е набедила С.. В първия обвинителен акт се твърди, че деянието е извършено на 26.07.2018 г., когато подсъдимата изготвила жалбата и я изпратило по куриер, а във втория, че деянието е извършено на 31.07.2018 г., когато същата жалба е била получена в РП – Сливен. В единия акт се сочи, че надлежният орган на власт е РП – Нова Загора, на която жалбата е била изпратена по местоизвършване на деянието, а във втория акт се приема, че надлежният орган е РП – Сливен, където първоначално е получена инкриминираната жалба.

Правната квалификация на обвинението не е променяна в хода на цялото наказателно производство – винаги е била по чл. 286, ал. 1 НК.

Следователно при изготвяне на втория (актуален) обвинителен акт, не е налице нито съществено изменение на обстоятелствена част на обвинението, нито е приложен закон за по-тежко наказуемо престъплението. В този смисъл не е осъществено ново привличане на обвиняемия по смисъла на чл. 225 НК, а прокурорът е дал нюансирана правна оценка на иначе същите фактически положения, които са били вече известни на подсъдимата. Формулирано по този начин обвинението не е било неизвестно на подсъдимата и не е довело до затруднения в защитата й.

Освен това не е нарушена и забраната за reformatio in pejus, доколкото действието на забраната при повторното разглеждане на делото в първата инстанция се проявява в това, че съдът не може да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, да увеличи наказанието или да осъди оправдан подсъдим, ако липсва съответен протест от прокурора или жалба от частния тъжител – чл. 335, ал. 4, чл. 336, ал. 2, чл. 355, ал. 2 и ал. 3 НПК. Очевидно нито една от цитираните хипотези не е налице по делото.

Обобщено следва да се подчертае, че фактическото и юридическо обвинение през цялото развитие на наказателното производство е останало непроменено в основното и същественото, което е необходимо за осъществяване на защитата. И в двата обвинителни акта се твърди, че набедяването е извършено от подсъдимата чрез написаното от нея в жалба от 26.07.2018 г., изпратена по куриер и получена на 31.07.2018 г. в РП – Сливен, впоследствие препратена на РП – Нова Загора. Важното е, че твърдението за средството, с което е извършено деянието, а именно жалбата, написана от подсъдимата и надлежният орган на властта, пред който е извършено набедяването в престъпление са били известни на подсъдимата и не са променяни по време на процесуалното движение на делото. Следва да се има предвид, че прокуратурата е единна (чл. 137 от Закона да съдебната власт), поради което е без значение пред коя точно териториална единица е извършено набеждаването в престъпление, тъй като надлежния орган на власт по смисъла на чл. 286, ал. 1 НК е Прокуратурата на Република България, която е юридическо лице, а включените в нея структурни и териториални образувания нямат самостоятелен юридически характер.

По изложените съображения ВКС приема, че въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото не е налице осъществено изменение на обвинението при второто първоинстанционно производство, нито е нарушена забраната за reformatio in pejus.

1.2. Второто възражение в жалбата на защитника се отнася до допуснато от първата инстанция и неотстранено от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неучастие на упълномощения защитник в разпоредителното заседание и назначаване на резервен защитник, взел участие в това съдебно заседание.

Действително в проведеното на 29.11.2023 г. разпоредително заседание по н.о.х.д. № 72/2023 г. на ВС – София е допуснато нарушение на правото на защита, но то не е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

На първата насрочена дата – 18.10.2023 г., разпоредителното заседание не се е провело, тъй като подсъдимата се е отказала от защитника си – адвокат М. и е упълномощила нов защитник – адвокат М., която не се явила по уважителни причини. В същото заседание съдът изискал от АК – София определяне на резервен защитник, тъй като това било от изключително значение за провеждане на наказателното производство в разумен срок.

На следващата насрочена дата – 29.11.2023 г. се провело разпоредителното заседание, в което упълномощеният защитник не се явил по уважителни здравословни причини, надлежно удостоверени с медицински документ. Въпреки настояването на подсъдимата, че държи на присъствието на упълномощения си защитник, съдът й назначил резервен защитник, с чието участие било проведено разпоредителното заседание. Видно е, че са отсъствали предпоставките на чл. 94, ал. 6 НПК, тъй като нито е било налице съгласие на подсъдимата, нито неявяването на упълномощения защитник е било по неуважителни причини. Независимо от това ВКС приема, че в случая, доколкото и защитата не е била задължителна, нарушението на правото на защита на подсъдимата не е съществено. В цялото съдебно производство подсъдимата е била защитавана от избрания от нея защитник, което е компенсирало нарушението, допуснато в разпоредителното заседание, поради което оценен като цяло наказателният процес срещу подсъдимата е справедлив по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧОС.

1.3. Третата група доводи се отнасят до твърдения за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения при оценка на доказателствата.

Най-общо се твърди, че ВАпС не е дал отговор на възраженията на защитата. Конкретно се сочи, че съдът не е коментирал довода на защитника за противоречие в мотивите на първоинстанционната присъда относно мястото на извършване на престъплението – на територията на Районна прокуратура – Сливен или Районна прокуратура – Нова Загора. Това възражение е неоснователно.

1.3.1. На л. 35 от решението, съответно л. 120 от съдебното дело ВАпС е развил съображения защо мотивите на Военен съд – София не съдържат неяснота по въпроса за мястото на извършване на престъплението.

Прието е от съдилищата по фактите, че набедяването в престъпление е извършено пред надлежен орган на власт – Районна прокуратура – Сливен, доколкото до тази териториална структура е адресирана жалбата на подсъдимата. Впоследствие служебно РП – Сливен е изпратила жалбата до РП – Нова Загора, тъй като прокурорът от първата прокуратура е приел, че не е териториално компетентен да извърши разследването. Както се посочи и по-горе, прокуратурата е единна, всички нейни териториални или централни структури нямат юридическа самостоятелност, поради което в случая надлежният орган на власт е Прокуратурата на Република България, която е компетентна на основание чл. 127 Конституцията да ръководи, а при преценка и да извършва разследването. Сезирането на РП – Сливен от подсъдимата е достатъчното съставомерно поведение. Обстоятелството, че впоследствие служебно жалбата е била препратена на друга структура на прокуратурата, която е извършила разследването, не променя съществено елемента от обективната страна на деянието по чл. 286, ал. 1 НК – местоизвършването му.

1.3.2. Защитникът възразява, че въззивният съд в противоречие с доказателствата по делото приел, че жълтият екземпляр от договора за правна помощ, серия № [ЕГН] не бил в кочана при попълване на сумата от 350 лв от предходния договор. Възражението е неоснователно.

На л. 23 от решението, съответно, л. 114 от съдебното дело, въззивният съд е изложил фактическите си констатации относно съдържанието на трите екземпляра на договора за правна защита и съдействие серия , № [ЕГН], съответно оригиналния договор, отпечатан на бяла хартия и двете копия – на синя и жълта хартия, представляващи част от кочан с договори за правна защита и съдействие на Адвокатска колегия – [населено място].

Фактите, които съдът е приел се основават на възприетите заключения на повторната и допълнителна тройна комплексна графическа и техническа експертиза. Апелативният съд се е позовал и на разясненията на вещите лица, дадени при техния разпит в съдебно заседание на 28.11.2024 г. Детайлно е изяснен въпросът със съдържанието на всеки един от трите екземпляра от договора, съответно на какво се дължи разликата между тях. Установено е, че в адвокатския кочан се съдържат три екземпляра от всеки един договор, който има индивидуален сериен номер – един оригинал на бяла хартия и две химизирани копия на синя и жълта хартия. Третият екземпляр, отпечатан на жълта хартия, на гърба съдържа и пълномощно.

В резултат на задълбочените изследвания на вещите лица е установено, че върху първия екземпляр на договор (бял на цвят) серия , № [ЕГН] има следи от натиск от ръкописен текст „350“, „триста и петдесет“ върху полето „платена сума“, които произхождат от същия ръкописен текст от договора за правна защита и съдействие с № на бланката серия , № [ЕГН] от дата 8.12.2017 г., сключен между адвокат С. и Ц. В.. Тъй като гърбът на белия екземпляр е химизиран, то върху следващия син екземпляр от договора са отбелязани същите цифри и думи - ръкописен текст „350“, „триста и петдесет“ върху полето „платена сума“, които произхождат от предходния договор за правна защита серия , № [ЕГН]. При устните си разяснения вещите лица са уточнили, че силата на упражнения натиск при изписване на ръкописен текст „350“, „триста и петдесет“ върху полето „платена сума“ от предходния договор не е достигнала, за да остави следи върху третия (жълт на цвят) екземпляр от договор серия, № [ЕГН].

Поради това неоснователно е твърдението на защитника, че въззивният съд е оценил превратно заключенията на тройна комплексна графическа и техническа експертиза по въпроса за съдържанието на третия, жълт екземпляр от договор серия , № [ЕГН].

1.3.3. Неоснователно е възражението на защитника, че в решението на въззивната инстанция липсвал отговор на въпроса кой от трите екземпляра на договор серия , № [ЕГН] е истински и с вярно съдържание; респективно не било ясно какво точно е прието от обвинението и впоследствие от съда за престъплението, в което подсъдимата е набедила пострадалия – в какво се изразява преправянето на частните документи, кой от трите екземпляра е преправен и в коя негова част.

Фактите по делото са установени в пълнота при използване на доказателства и доказателствени средства, приобщени съобразно процесуалния закон и оценени според собственото им съдържание. Въззивният съд е установил от фактическа страна какво е съдържанието на всеки един от трите екземпляра на договор серия , № [ЕГН], както и на какво се дължи различието между тях. В нито един от случаите документите не са квалифицирани като неистински или с невярно съдържание, защото това не е било необходимо. Тази позиция на ВАпС е убедително защитена в мотивите на обжалваното решение, поради което възражението на защитника е неразбираемо.

Трудно за разбиране е твърдението в жалбата за неяснота на обвинението и съответно на въззивното решение относно вида и естеството на престъплението, в което подсъдимата е набедила пострадалия. В обвинителния акт е описана жалбата, която подсъдимата подала по куриер до РП – Сливен, впоследствие служебно препратена на РП – Нова Загора. В тази жалба подсъдимата недвусмислено твърди, че адвокат С. „си е позволил да преправи съдържанието на нашия частен документ – Договор за правна защита и съдействие серия, № [ЕГН], с дата 26.12.2017 г.“; че нейният подпис под договор е подправен“. В заключителната част на обвинителния акт се приема, че подсъдимата е набедила пострадалия в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, а именно, че е съставил неистински частен документ (инкриминирания договор серия , № [ЕГН]), както и че преправил съдържанието на документа и го употребил по ч.гр.д. № 1112/2018 г. на РС – Нова Загора, за да докаже съществуването на свое парично вземане.

Така очертаните фактически параметри на обвинението са съответни на изискванията на чл. 246, ал. 2 и ал. 3 НПК, разбираеми са за подсъдимата и й позволяват да организира защитата си. В тези фактически рамки са действали и съдилищата по фактите, с което стриктно са изпълнили процесуалните си задължения за обективно и всестранно изследване на релевантните обстоятелства по делото.

1.3.4. Неоснователно се сочи от защитата, че въззивният съд не е защитил убедително и в съответствие с процесуалния закон оценката си за достоверност на показанията на пострадалия С..

Въззивното решение съдържа оценка на целия доказателствен материал по делото, която съответства на изискването на чл. 107, ал. 5 НПК за внимателната му проверка. По отношение на двете съществени за наказателната отговорност фактически положения – подписан ли е договор за правна защита и съдействие серия , № [ЕГН] и пълномощно към него от подсъдимата и пострадалия и платила ли е при подписването му С. 350 лв. на адвокат С., Апелативният съд подложил на анализ не само показанията на С. и обясненията на подсъдимата, но и всички останали гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, респективно заключенията на приетите експертни заключения. На л. 25 – 29 от решението, респективно л. 115 – л. 117 от съдебното дело въззивният съд е изложил съображения за оценка на цялостния доказателствен материал, които отговарят на стандарта, очертан в чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК. Не отговаря на действителната картина твърдението на защитата, че показанията на свидетеля С. са приети за достоверни при непълна доказателствена съпоставка. Видно е, че показанията на пострадалия са съотнесени към показанията на свидетелите А. А., В. П., Ц. В., като е направен законосъобразен извод за синхрон между така посочените гласни доказателства по отделни съществени фактически положения:

- твърдението на С., че договорът за правна защита и съдействие и пълномощното към него е подписан на 26.12.2017 г. при предявяване на разследването на досъдебното производство № 779/2017 г. по описа на РУ на МВР – Нова Загора се потвърждава от показанията на свидетеля В. П. – разследващ полицай, което е водил разследването по посоченото досъдебно производство и е разпитан надлежно от въззивния съд;

- фактът на подписване на договора и пълномощното непосредствено преди предявяване на разследването, а именно на посочената в него дата 26.12.2017 г., се потвърждава и от показанията на свидетеля А. А., дадени пред първата инстанция и надлежно приобщените му показания от досъдебното производство. Свидетелят е съпруг на сестрата на подсъдимата, който е осъществил връзката с пострадалия и е присъствал при подписването на инкриминираните договор и пълномощно „пред полицията в [населено място]“ – л. 124 и л. 124 гръб от съдебното дело по н.о.х.д. № 72/2023 г.;

- свидетелят Ц. В. потвърждава установеното от С., че го е защитавал по досъдебно производство № 206/2017 г. по описа на РУ на МВР – Нова Загора, за което е подписан между двамата договор за правна защита и съдействие серия, № [ЕГН], на 8.12.2017 г., в който е вписана платена сума в брой 350 лева и словом „триста и петдесет лева“;

- заключенията на повторната и допълнителна комплексна графическа и техническа експертиза установяват, че ръкописният текст в договор серия , № 0000057323350 „350 лева и словом „триста и петдесет лева“ се е отбелязал и върху белия и син екземпляр на договор за правна защита и съдействие серия № [ЕГН]; че ръкописният текст в договор № [ЕГН] и в пълномощното към него са изписани с едно и също пишещо средство (химикалка), респективно с една и съща химикална паста; че подписите за клиент и упълномощител в същия договор и пълномощно са положени от подсъдимата С..

При съпоставката на изброените доказателствени материали, законосъобразно и в съответствие с процесуалните правила за оценка на доказателствата Апелативният съд не се е доверил на обясненията на подсъдимата за това, че не е подписала договор № [ЕГН] и пълномощно към него; че е подписала друго пълномощно за предявяване на граждански иск в кантората на адвокат С., когато му е платила 350 лева. Тези твърдения на С. са изолирани и неподкрепени от други надеждни и достоверни доказателствени материали, нещо повече, те се опровергават по несъмнен начин от показанията на С., П., В., А. и заключенията на повторната и допълнителна комплексна графическа и техническа експертиза.

Очевидно неоснователно е възражението за неяснота на въззивното решение по отношение на оценката на показанията на свидетелите М. Т. и А. А.. Видно, е че на л. 27 – л. 28 от решението, съответно л. 116 от съдебното делото, при коментара на показанията на Т. съдът е допуснал техническа грешка при изписване на фамилното име, което не е пречка да се разбере, че Апелативният съд не възприема за достоверни показанията на Т., съответно, че се доверява на показанията на А..

1.3.5. Неоснователно е възражението на защитника, че мотивите на въззивния съд не отговаряли на възражението за липса на умисъл за набеждаване с оглед субективната увереност на подсъдимата, че тя е заплатила 350 лева на пострадалия, за което притежава копие от договора за правна защита със съответно на тази увереност съдържание.

На л. 35 – л. 37 от решението, съответно л. 120 гръб – л. 121 от съдебното дело ВАпС е изложил мотиви за наличието на умисъл у подсъдимата за набедяване на пострадалия, с което е даден и отговор на доводите на защитата по този въпрос.

С основание Апелативният съд се е позовал на съдържанието на жалба № 2452/31.07.2018 г., по описа на РП – Сливен, която подсъдимата е написала и подала пред овластения да води разследване държавен орган. В тази жалба (л. 9 – л 10 от досъдебно производство № 306-ЗМ-626С2018 г. на РУ – Нова Загора) С. изрично е заявила, че

- „ С огромно учудване, възмущение и убеждение, че за да претендира по посочения по-горе ред сумата от 320 лева, адвокатът си е позволил да преправи съдържанието на нашия частен документ – Договор за правна защита и съдействие серия , № [ЕГН] от 26.12.2017 г. в оригинал приложен по делото“;

- „ Така оформения неистински документ – с подправен мой подпис и с невярно съдържание, че съм платила само 80 лева по банков път…вместо, че към датата на издаване на документа са платени 350 лева в брой, а на 21.06.2018 г. – 80 лева по сметка на адвоката, е представен като доказателство и се намира сред кориците на ч.гр.д. № 1112/2018 г. на РС – Нова Загора, като с представянето му и отправеното заявление се цели адвокат С. и неговия процесуален представител да добие имотна облага, която не му се следва.“;

- „Тъй като дори за мен е известно, че гореизложеното съставлява престъпление по компетентност Ви сезирам за извършване на проверка и образуване на досъдебно производство за извършено престъпление.“

В инкриминираната жалба подсъдимата категорично и недвусмислено е изразила убеждението си, че С. е извършил документно престъпление като е преправил съдържанието на сочения от нея частен документ; че нейният подпис в този документ е подправен; че е използвал договора серия С, № [ЕГН] от 26.12.2017 г. като доказателство по заведено от него частно гражданско дело.

Същевременно С. е знаела, че е подписала договора и пълномощното, съответно, че е заплатила само 80 лева по сметка, а не 350 лв. в брой. Съзнавайки тези обстоятелства, подсъдимата е депозирала пред надлежен орган на властта – РП – Сливен жалба, в която твърди, че С. е извършил престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, като знаела, че той е невинен. При това положение съдържанието на прекия умисъл за набеждаване е несъмнено установен, както законосъобразно са приели съдилищата по фактите.

2. Доводът за нарушение на закона е изразен в жалбата с твърдението, че по делото не били установени прекият умисъл и целта на подсъдимата, които били съставомерни елементи на престъплението по чл. 286, ал. 1 НК.

Въззивният съд е изложил надлежни правни съображения, които са в съответствие със закона и практиката на върховната съдебна инстанция.

Съставът на престъплението, регламентиран в чл. 286, ал.1 НК, изисква съзнателно лъжливо обвиняване на невинно лице пред властта за извършено престъпление. Следователно изисква се пряк умисъл за субективната съставомерност на деянието, но не и специална цел, както неоснователно твърди защитата. Интелектуалното съдържание на прекия умисъл се състои в това, че деецът съзнава: че съобщава на органа на власт определени твърдения за факти; че тези твърдения обвиняват някого в извършване на престъпление; че обвинението е невярно и деецът е знаел това, а от волева страна – деецът е искал, чрез излагане на тези обстоятелства да се възбуди наказателно преследване срещу набеденото лице.

Подсъдимата С. е съзнавала всички елементи от обективната страна на престъплението – че излага пред РП – Сливен факти за извършено от С. документно престъпление, което той не е извършил, като е искала наказателното му преследване за това.

При тези аргументи въззивният съд е приложил правилно наказателния закон, като е приел, че е налице обективна и субективна съставомерност на деянието по чл. 286, ал. 1 НК, респективно възражението на защитата за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е неоснователно.

3. По отношение на решението, в частта, в която е уважен частично гражданският иск за неимуществени вреди, в жалбата на защитника се възразява, че към датата на приемане на иска от Военния съд, е бил изтекъл петгодишния давностен срок, поради което съдебният акт следва да бъде отменен в тази част и производството по гражданския иск да бъде прекратено.

Въззивният съд е приел, че давностният срок по чл. 110 ЗЗД е започнал да тече от деня на извършване на деликта – 31.07.2018 г.; че С. е предявил гражданския иск за обезвреда на неимуществените вреди на 17.02.2020 г. в съдебно заседание по н.о.х.д. № 2/2020 г. на ВС – Сливен; че с приемането на иска за разглеждане давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД и че давността не тече докато трае процеса относно вземането – чл. 115, б. „ж“ ЗЗД; че съдебното производство по н.о.х.д. № 2/2020 г. на ВС Сливен в частта за гражданския иск с определение в съдебно заседание от 14.05.2020 г. е било прекратено, но при обжалването е прието, че прекратяването е било незаконосъобразно; че независимо от прекратяването на производството по гражданския иск давността, веднъж прекъсната не е започнала да тече отново.

ВКС приема, че мотивите на ВАпС относно началния момент в който давностният срок е започнал да тече, както и за прекъсването му, не са в съответствие с разпоредбите на чл. 110 – чл. 115 ЗЗД и практиката на върховната съдебна инстанция по прилагането им. Въпреки това и за този състав на ВКС гражданският иск за неимуществени вреди е предявен в петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД, макар и по други съображения.

Апелативната инстанция правилно е установила, че първоначално гражданският иск за обезвреда на неимуществените вреди е предявен от пострадалия С. и приет за разглеждане на 17.02.2020 г. в съдебно заседание по н.о.х.д. № 2/2020 г. на ВС – Сливен. С това процесуално действие действително давността е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Впоследствие обаче с определение от 14.05.2020 г. съдебният състав е отменил определението за приемане на гражданския иск за съвместно разглеждане с наказателния процес и е прекратил производството в тази част. Това определение не подлежи на самостоятелно обжалване отделно от присъдата. Независимо, че при обжалване на присъдата инстанционните съдилища са приели незаконосъобразност на това определение, това не може да възстанови висящността на гражданския иск и на практика съдебното производство в гражданската му част е било прекратено. Поради това прекъсването на давността по чл. 116, б. „б“ ЗЗД е загубило правното си действие с обратна сила.

При второто първоинстанционно разглеждане на делото в рамките на проведеното разпоредително заседание на 29.11.2023 г. ВС – София е приел за съвместно разглеждане с наказателния процес предявен от С. срещу С. граждански иск за неимуществени вреди от деянието в размер на 100 000 лева, заедно със законната лихва от датата на деянието 31.07.2018 г. до окончателното плащане.

Според касационната инстанция давностният срок за вземането за непозволено увреждане е започнал да тече, не от датата на деянието, т.е. от изискуемостта на вземането, а от датата на привличане на подсъдимата към наказателна отговорност с постановление на водещия разследването от 10.12.2019 г., т.е от откриване на дееца. В този смисъл са решения на ВКС № № 135/2016 г. на ІІІ н.о.; № 21/2019 г. на ІІ н.о.; № 44/2019 на ІІІ н.о.; № 42/2020 г. на І н.о.; № 58/2020 г. на І н.о.

Според чл. 114, ал. 3 ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Това означава, че пострадалият следва да познава всички обстоятелства, които трябва да са налице за един успешен иск, т.е на увреденото лице трябва да е известен не само деецът, но той трябва да има знание за съществуването на вредата, както и за нейния размер. От кога започва да тече погасителната давност е фактически въпрос, който подлежи на разрешаване според конкретните обстоятелства на всеки казус – така се приема в ТР № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК.

Видно от материалите по делото след подаване на инкриминираната жалба № 2452/31.07.2018 г., по описа на РП – Сливен от подсъдимата е било образувано наказателно производство по ДП № 626/2018 г. на РУ на МВР – Нова Загора за извършено престъпление по чл. 309, ал. 1 НК. Това наказателно производство е било прекратено с постановление на прокурор от РП – Нова Загора от 14.12.2018 г. Впоследствие С. С. е подал на 6.02.2019 г. сигнал до Военно-окръжна прокуратура Сливен против М. Т. и Р. С., в които най-общо е изложил фактите за взаимоотношенията с двамата по повод осъществената от него защита в по-широк контекст и е поискал проверката им. Едва с постановление от 13.06.2019 г. на прокурор от Военно-окръжна прокуратура Сливен е образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, без да се сочи неговия извършител, каквито са изискванията на чл. 214, ал. 3 НПК. На 10.12.2019 г. Р. С. била привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК с пострадал С. С.. Следователно едва от този момент за пострадалия деецът е конкретизиран и той е имал яснота срещу кого да насочи гражданскоправната си претенция за обезщетение за неимуществените вреди от деянието. От тази дата е започнала съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД да тече и давността за предявяване на иска. Към 29.11.2023 г., когато искът е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес срокът по чл. 110 ЗЗД не е бил изтекъл, поради което възражението на защитата за погасяването му по давност е неоснователно.

4. С жалбата на частния обвинител и граждански ищец се изразява недоволство от размера на наложеното на подсъдимата наказание, както и от размера на уважената част от иска за неимуществени вреди от престъплението.

4.1. По довода за явна несправедливост на наказанието

Частният обвинител твърди, че въззивният съд не е съобразил високата степен на образованост и упоритостта, с която подсъдимата преследвала целта си да набеди пострадалия в извършване на документни престъпления, в качеството му на неин повереник, а това завишавало обществената опасност на деянието и на дееца.

На л. 37 – л. 38 от решението ВАпС е изложил установените данни, които определят справедливия размер на наказанието. Законосъобразно е приел, че липсата на предишни осъждания следва да се оцени като смекчаващо отговорността обстоятелство. В насока смекчаване на наказанието апелативната инстанция е разгледала и добрите данни за личността на подсъдимата, нещо което първата инстанция е пропуснала. Продължителността на наказателното производство, за което С. няма принос законосъобразно е оценена като фактор, водещ до снижаване на наказанието. Законосъобразно въззивният съд е добавил че сезирането на НАП за проверка законността на доходите на С. следва да се отчете като отегчаващо отговорността обстоятелство, което първата инстанция не е съобразила.

В тази насока сочената от частния обвинител упоритост на подсъдимата да изобличи пострадалия и да го злепостави пред поредица от държавни органи, е взета предвид от втората инстанция при определяне на наказанието. Образоваността на С. не е фактор, който има значение за обществената опасност на деянието, поради което няма как да се доведе до увеличаване на наказанието, както иска частното обвинение.

Законосъобразно ВАпС е счел, че не са налице основанията на чл. 55 НК, доколкото установените смекчаващи обстоятелства нямат характер на изключителни, нито взети заедно разкриват признака за многобройност.

При тези съображения ВКС приема, че определеното на подсъдимата С. наказание от една година лишаване от свобода е справедливо, отговаря на установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността й обстоятелства и пълноценно ще постигне целите на наказанието – да се поправи и превъзпита дееца и да въздейства предупредително и възпитателно спрямо него и останалите членове на обществото.

4.2. При определяне на размера на гражданския иск за претърпените от престъплението неимуществени вреди ВАпС се е ръководил изцяло от принципа за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. Съдебната инстанция е съобразила, че срещу С. е било отправено фактическо обвинение за документно престъпление по воденото наказателно производство повече от седем месеца; че за това производство са научили негови бивши и настоящи колеги в качеството му на полицай в миналото и адвокат в настоящето; че е претърпял репутационни вреди от делото в адвокатската си практика; че в резултат на делото е претърпял душевни и физически страдания – тревожност, липса на сън, загуба на тегло, раздразнителност, ограничаване на контакти с близки и приятели. Така изброените обстоятелства, съставляващи претърпени от гражданския ищец физически и душевни болки и страдания, правилно са оценени от въззивния съд като намиращи се в причинна връзка с извършеното от подсъдимата престъпление, което определя е основателността на исковата претенция за обезвреда. При определяне на размера на компенсацията за моралните вреди съдът е отчел съдебната практика и конкретните обстоятелства по делото, като е отмерил справедливо обезщетение от седем хиляди лева, което не подлежи на увеличаване. В случая съдебната преценка е изчерпателна, като са взети предвид всички доказателства по делото, включително тези сочени в жалбата на гражданския ищец и в резултат справедливостта на обезщетението не подлежи на никакво съмнение.

При тези съображения ВКС не намери причина за изменение на въззивното решение в частта за наказанието и размера на уважената част на гражданския иск.

В обобщение ВКС счита, че в рамките на възложената му компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания акт на Военно-апелативния съд по в.н.о.х.д. № 46/2024 г., с който е изменена присъда № 5 от 28.02.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 72/2023 г. по описа на Военен съд – София в гражданската й част, като е уважен частично предявения от С. С. срещу Р. С. граждански иск в размер на 7000 лева и е отхвърлен в частта до 100 000 лева, и присъдата е потвърдена в останалата й част .

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3 от 17.03.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 46/2024 г. по описа на Военно-апелативния съд.

Решението е окончателно – не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.