ВКС потвърди 15 години затвор за убийство без неизбежна отбрана и предумисъл

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 339

гр.София, 07 юли 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при участието на секретаря И. ПЕТКОВА и прокурора С. МИЛЕВА, разгледа докладваното от съдия АСТАРДЖИЕВ КНОХД № 75 по описа за 2025 год ., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на Глава 23 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия В. М. В. чрез упълномощените защитници адв.Д. Д. и адв.И. Л., по касационни жалби на частните обвинители Д. Т. Н., С. Н. П. и С. Г. И. чрез упълномощените повереници адв.В. Д. и адв.П. К. срещу Решение № 98 от 14.06.2024г. по ВНОХД № 431/2023г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, НО, 1 състав, с което е изменена присъда № 35 от 26.06.2023г. по НОХД № 504/2022г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора.

В касационната жалба на защитниците на подсъдимия В. М. В. се излагат доводи за наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК, като се иска оправдаване на подсъдимия, или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или намаляване на наложеното наказание с приложение на чл.55, НК. Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено от съдебен състав, по отношение на който са били налице основания за отвод, като от мотивите на въззивния съдебен акт можело да се заключи, че са налице пристрастност и предубеденост на съдебния състав. В подкрепа на това се посочват поредица възражения на защитата по фактите, направени пред въззивния съд, които не били обсъдени, в резултат на което се установявала пристрастност на съда и допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда в цялост. В жалбата се прави позоваване и на липса на мотиви на съдебния акт, като фактическите изводи на съда почивали на предположения и пропуски при обсъждане на обясненията на подсъдимия и игнориране на показанията на св.М. В.. Оспорва се отказа на съда да приеме, че деянието на подсъдимия е извършено в условията на неизбежна отбрана, като защитата се опира на факти, приети по делото, позовава се на теорията и на задължителната съдебна практика. Така защитата обосновава наличието на непосредствено противоправно нападение, извършено от починалия С. И. и иска оправдаване на подсъдимия В. В. на основание чл.12 НК. Алтернативно в касационната жалба на защитниците на подсъдимия се твърди, че увеличеното от въззивния съд наказание „лишаване от свобода” е явно несправедливо, като се оборват приетите отегчаващи обстоятелства и защитата се позовава на наличието само на смекчаващи обстоятелства, някои от които от категорията на изключителните.

В касационните жалби на частните обвинители Д. Т. Н., С. Н. П. и С. Г. И. чрез техните повереници се излагат доводи за наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК, като се иска връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания относно прилагането на закона. Твърди се, че при постановяването на своето решение Апелативен съд-Пловдив е направил погрешна интерпретация на събраните доказателства и погрешна оценка на доказателствените материали, като е игнорирал доказателствени източници от съществено значение за установяване на обективната истина, посочват се обстоятелства, които водели до извод за наличие на предварителен план за умъртвяването на С. И. и се обосновават пороци във формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Поверениците намират, че в резултат на допуснатите процесуални нарушения се е стигнало до неправилен извод за наличие на внезапно възникнал умисъл, а от доказателствата по делото се установявало, че деянието на подсъдимия В. съдържа всички елементи, характеризиращи квалифицирания състав на чл.116, ал.1, т.9 НК. По отношение на определеното от въззивния съд наказание се твърди, че то не съответства очевидно на обществената опасност на деянието и дееца и се излагат аргументи за наличие на отегчаващи обстоятелства, които не са били взети под внимание от въззивния съд. В касационната жалба се оспорват размерите на уважените граждански искове на пострадалите Д. Т. Н., С. Н. П. и С. Г. И. и се твърди, че те са занижени и не отговарят на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД. Оспорва се и редуцирането на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, сторено от въззивния съд, както и определеното от въззивния съд възнаграждение за участието на поверениците във въззивната инстанция, като се излагат съображения за недопустимост на намаляването на хонорара на поверениците на частните обвинители и граждански ищци в наказателния процес, а определените от въззивния съд разноски свидетелствали за подигравка с труда на адвоката и представлявали обида за положените от него усилия.

Срещу касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци Д. Т. Н., С. Н. П. и С. Г. И. е постъпило възражение от упълномощените защитници на подсъдимия В. М. В. адв.Д. Д. и адв.И. Л., които считат, че тези жалби не могат да породят целените от тях последици. Във възражението се излагат съображения за липса на основания за уважаване на подадените жалби, доколкото по същество в тях се правели оплаквания за непълнота на доказателствата и необоснованост на атакувания съдебен акт, които не подлежат на касационно разглеждане. Във възражението се сочи, че оплакванията на частните обвинители и граждански ищци почиват на предположения и се оспорва искането за увеличаване на наказанието поради процесуалното поведение на подсъдимия и упражняваното от него право на защита. Защитниците намират за законосъобразно решението на въззивния съд да редуцира размера на адвокатското възнаграждение за поверениците на частните обвинители и граждански ищци.

Пред настоящия състав на касационната инстанция повереникът на частните обвинители С. Н. П., С. Г. И. и Д. Т. Н. - адв.В. Д. иска уважаване на подадените касационни жалби от частните обвинители и връщане на делото на апелативния съд със задължителни указания относно приложението на закона. Развива доводи за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила при постановяването на присъдата на окръжния съд и решението на апелативния съд, като твърди, че са игнорирани доказателствени източници и е налице превратно тълкуване на събраните доказателства по делото. Позовава се на собствени възприятия от видеозаписите по делото и твърди, че действията на подсъдимия сочат на предварителна подготовка за убийството на пострадалия И.. Оспорва аргументите на защитата за наличие на неизбежна отбрана и намира, че няма основания за прилагане на чл.12 НК или на чл.119 НК поради липсата на доказателствена обезпеченост на тези твърдения. Излага доводи за явна несправедливост на наложеното наказание и оспорва приетите от въззивния съд смекчаващи обстоятелства. Иска уважаване на предявените граждански искове в пълните им размери, както и присъждане на всички направени по делото разноски, като обосновава липсата на възможност наказателните съдилища да определят по-нисък размер на адвокатските възнаграждения от претендираните.

Частните обвинители С. Н. П. и Д. Т. Н. се явяват пред касационната инстанция и поддържат доводите на повереника.

Частният обвинител С. Г. И., редовно призован, не се явява пред ВКС.

Защитниците на подсъдимия В. М. В. - адв.Д. Д. и адв.И. Л. поддържат подадената касационна жалба и оспорват касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци. Излагат аргументи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в необсъждането на доводи на защитата, изложени през въззивната инстанция. Защитниците твърдят, че фактическите изводи за това, какво се е случило в кабинета на подсъдимия, се градят на основата на предположения, като оспорват процесуалната дейност на съда по анализ и оценка на доказателствата по делото. Защитниците намират, че не е обсъдена тезата на защитата за наличие на института на неизбежната отбрана, защитена пред въззивния съд, като се позовават на твърденията на подсъдимия и на свидетеля М. В. за посягане на С. И. към носения от него нож и сочат, че въззивният съд приемал, че подсъдимият трябвало да изчака да му бъде нанесен удар с нож и след това да стреля, което разбиране на въззивната инстанция не съответства на теорията и на практиката. Поддържа се оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, като защитниците твърдят, че са налице само смекчаващи обстоятелства, а в решението въззивният съд неправилно е ценил като отегчаващи обстоятелства факти, които нямат отношение към определянето на наказанието. Подробно се обосновават възражения срещу касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци, като се излагат доводи на липса на възможност Върховния касационен съд да се произнесе по твърденията за необоснованост и непълнота на доказателствата и недопустимостта да се отчита реализирането на правото на защита на подсъдимия в негов ущърб.

Защитникът на подсъдимия В. - неговата майка Х. Х. се присъединява към доводите на професионалните защитници.

Подсъдимият В. М. В. подкрепя изложението на своите защитници и в последната си дума изразява съжаление за станалото, като сочи, че ако не е бил реагирал, той щял бил да бъде мъртъв.

Прокурорът от ВКП намира жалбите на частните обвинители и на подсъдимия за неоснователни. Пледира, че не са допуснати твърдените от жалбоподателите съществени процесуални нарушения. Излага доводи за липса на предубеденост и пристрастност на въззивния съд, доколкото при произнасянето си по мерки за неотклонение на подсъдимия В., съдебните състави на АС-Пловдив не са вземали категорично становище по авторството на престъплението или за вината на подсъдимия. Сочи, че въззивният съд е взел аргументирано становище по всички искания и възражения на защитата и на частното обвинение и е мотивирал своя отказ да допусне допълнителни или повторни експертизи. Анализира обясненията на подсъдимия В. и показанията на неговия брат - св.В., за да заключи, че техните твърдения се опровергават от заключенията на приетите по делото експертизи. Набляга на обстоятелството, че пострадалият не е извадил нож от своя джоб и няма доказателства за нападение от негова страна срещу подсъдимия В., като обосновава липсата на условията на чл.12 НК и на чл.119 НК. Солидаризира се със заключението на инстанционните съдилища за липса на предумисъл при извършване на убийството от страна на подсъдимия В.. Намира, че наказанието, определено от въззивния съд, ще способства за изпълнение на целите по чл.36, ал.1 НК. В заключение - прокуратурата предлага решението на АС-Пловдив да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационните жалби на подсъдимия В. М. В. чрез упълномощените защитници адв.И. Л. и адв.Д. Д., на частните обвинители и граждански ищци С. Н. П., С. Г. И. и Д. Т. Н. чрез упълномощените повереници адв.В. Д. и адв.П. К., както и тезите, изложени от страните в съдебно заседание‚ намери следното:

Всички касационни жалби срещу решението на АС-Пловдив са допустими, но неоснователни.

С присъда № 35 от 26.06.2023г. по НОХД № 504/2022г. Окръжен съд-Стара Загора е признал подсъдимия В. М. В. за виновен в това, че на 24.03.2021г. в [населено място] умишлено умъртвил С. С. И., поради което и на основание чл.115 НК и чл.54 НК го е осъдил на 13 години лишаване от свобода, като е определен първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното наказание и подсъдимият е оправдан по внесеното в съда обвинение деянието да е било извършено предумишлено и по квалификацията по чл.116, ал.1, т.9 НК.

С присъдата на основание чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което подсъдимия В. М. В. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и с мярка за неотклонение „домашен арест“.

Подсъдимият В. М. В. е осъден да заплати на гражданския ищец С. Н. П. сумата от 100 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до предявения размер от 150 000 лв.

Подсъдимият В. М. В. е осъден да заплати на гражданския ищец С. Г. И. сумата от 60 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до предявения размер от150 000 лв.

Подсъдимият В. М. В. е осъден да заплати на гражданския ищец Д. Т. Н. сумата от 80 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до предявения размер от 150 000 лв.

Върху подсъдимия са възложени разноските, направени по досъдебното и в съдебното производство, разноските, направени от частните обвинители и граждански ищци, както и държавната такса върху уважените размери на гражданските искове.

С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото, като е отнел част от тях в полза на държавата на основание чл.53, ал.1, б.„а“ НК, за други е разпоредил тяхното унищожаване, а част от веществените доказателства е върнал на съответните правоимащи лица.

По въззивен протест, въззивна жалба на частните обвинители и граждански ищци С. Н. П., С. Г. И. и Д. Т. Н. чрез упълномощения повереник - адв.П. К. и жалба на подсъдимия В. М. В. чрез упълномощения защитник - адв.И. Л. е образувано ВНОХД № 431/2023г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, НО, 1 състав.

По въззивното дело, след проведено въззивно съдебно следствие, е постановено обжалваното в касационното производство Решение № 98 от 14.06.2024г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като наложеното на подсъдимия В. М. В. наказание „лишаване от свобода“ е увеличено на петнадесет години и е намален размера на присъдените за частните обвинители и граждански ищци разноски. В останалата си част присъдата на ОС-Стара Загора е била потвърдена.

По доводите за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от инстанционните съдилища:

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд на първо място трябва да се произнесе по изложените в касационната жалба на подсъдимия В. М. В. чрез неговите защитници адв.Д. Д. и адв.И. Л. и в касационните жалби на частните обвинители С. Н. П., С. Г. И. и Д. Т. Н. чрез упълномощените повереници адв.В. Д. и адв.П. К. твърдения за наличие на допуснати нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правата на страните в наказателното производство по смисъла на чл.348, ал.3 вр. ал.1, т.2 НПК. Наличието на такива нарушения би предопределило връщането на делото за ново разглеждане на състав на въззивния съд за тяхното отстраняване и би препятствало произнасянето по доводите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание, развити в тези жалби.

Основният довод, развит в касационната жалба на подсъдимия В. чрез неговите защитници за наличие на процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия, е свързан с твърдения за съществуването на основания за отвод на съдебния състав, постановил обжалвания съдебен акт. Тези твърдения се свързват от една страна с отказа на съдебния състав да се отведе, направен в съдебното заседание на 18.01.2024г., а от друга - със съдържанието на въззивния съдебен акт, който според защитата издавал предубедеността на съдебния състав, като в тази насока са посочени съображения за необсъждане на доводи на защитата в мотивите на въззивното решение, както и доводи, свързани с начина на определянето на наказанието за подсъдимия В..

Изложените пред въззивния съд основания за отвод са били почерпени от произнасянето на членовете на този съдебен състав в различни процедури, свързани с мярката за неотклонение на подсъдимия В. по време на досъдебното и на съдебното производство.

Въззивният съд с мотивирано определение е оставил искането за отвод на членовете на съдебния състав и на целия съдебен състав без уважение, като се е позовал на липсата на предпоставките на чл.29, ал.1 и ал.2 НПК.

ВКС намира, че от съдържанието на актовете на различните съдебни състави в процедурите по чл.65 НПК и чл.270 НПК, в които са участвали членовете на въззивния съдебен състав, постановил обжалваното в настоящето производство решение, не могат да се направят изводи за проявена пристрастност или предубеденост на съдиите Х. К., И. Р. и В. Г..

В нито едно от определенията на съда не са изложени съждения за убеденост във вината на подсъдимия В. и не са употребени изрази, които да издават отрицателно отношение към този подсъдим. В определението от 30.11.2021г. на АС-Пловдив (т.8, л.30-л.34 и л.41-л.45 от досъдебното производство) съдът е посочил единствено, че споделя изводите на първата инстанция за наличието на предпоставките на чл.63 НПК за продължаване действието на прилаганата мярка за неотклонение. В определението от 12.04.2022г. (т.10, л.52-л.57 и л.62-л.67 от досъдебното производство) съдът е направил по-подробен коментар на доказателствата, без обаче да засяга отново въпросът за доказаност на вината на подсъдимия В. по предявеното му обвинение. В това определение действително при преценката на предпоставките на чл.63, ал.1 НПК (в частност опасността от извършване на престъпление) е употребен изразът „друго престъпление”, без по никакъв начин от текста на определението да може да се направи извод, че този паразитен израз означава признание за вина на подсъдимия В. в процедурата habeas corpus.

В определенията на съдебния състав в производства по чл.270, ал.4 вр. ал.1 НПК (по ВНЧД №473/2022г. на АС-Пловдив и по ВНЧД №518/2022г.) по никакъв начин не са обсъждани доказателства по делото и същността на обвинението, като не са правени и коментари във връзка с наличието на обосновано предположение за авторството на деянието и вината на подсъдимия В..

След измененията на НПК, обнародвани в ДВ, бр.63/2017г., в сила от 05.11.2017г. - отмяната на чл.29, ал.1, т.1, б.„г” и изменението на чл.270, ал.2 - във всеки конкретен случай следва да се извършва преценка за наличието на основания за отвод на съдии, участвали в разглеждането на въпроси, свързани с мярката за неотклонение на подсъдимия, като тяхната безпристрастност и непредубеденост се оценяват въз основа на актовете, които те са постановили на основата на нормата на чл.29, ал.2 НПК.

В касационната жалба на защитниците на подсъдимия не се излагат някакви допълнителни конкретни основания за наличие на предубеденост на някой от членовете на съдебния състав във връзка с определенията по мерките за неотклонение, поради което ВКС не намира причини да заключи, че съдебният състав на АС-Пловдив е бил незаконен поради предварителна предубеденост спрямо подсъдимия В. и неговата вина.

При ръководството и решаването на ВНОХД №431/2023г. въззивният съдебен състав е третирал по еднакъв начин страните в процеса, произнасял се е с мотивирани определения по исканията на страните, уважил е искания на защитата във връзка със събиране на доказателства и не е показал някакво субективно отношение в полза или във вреда на подсъдимия или на други участници в производството.

В касационната жалба на подсъдимия В. М. В. чрез неговите защитници се правят многобройни твърдения за предубеденост на въззивния съдебен състав, извлечени от мотивите на решението на съда. Тези твърдения на практика са свързани с обосноваността на съдебния акт, като поради това не представляват касационно основание по смисъла на чл.348, ал.1 НПК.

В самата касационна жалба на защитниците е посочено, че тези твърдения са свързани с необсъждане на възражения на защитата по факти, които не са от решаващо значение за правилното изясняване на главния факт на доказване („основния въпрос по делото“ - стр.2, абз.4 от касационната жалба), поради което не могат да представляват касационно основание дори при най-разширително тълкуване на предпоставките по чл.348, ал.3, т.1 НПК.

ВКС е имал нееднократно повод да посочи, че съществено процесуално нарушение представлява необсъждането от въззивния съд на съществени доводи на защитата, свързани със същността на делото (в тази насока са развити подробни съображения в Решение №287 от 21.07.2023г. по н.д. №245/2023г. на ІІ н.о.).

От съдържанието на атакуваното в настоящето производство съдебно решение могат да се направят изводи за това, че въззивният съд е взел предвид направените възражения и ги е преценил при постановяването на съдебния акт, доколкото е обсъдил в пълнота и логически издържано събраните доказателства, изложил е мотиви защо се доверява на определени доказателствени източници и е обсъдил основните и съществени противоречия в доказателствената съвкупност.

Атакуваното съдебно решение на АС-Пловдив страда от известни недостатъци, свързани с начина на изразяване на съда, но волята на съда и пътят на формиране на вътрешното му убеждение са ясни и са проследими в това решение. Стилът на изготвяне на един съдебен акт е функция от образованието, житейския опит и литературните наклонности на съдията, изготвил този акт, а структурирането на изложението в съдебния акт се прави по преценка на съдията, който го изготвя (срв. Решение №13 от 23.04.2021г. по н.д. №135/2020г. на III н.о.).

Въззивното решение не почива на предположения, а съдът е посочил основанията, за да приеме фактическата обстановка, описана в решението. Съдът е взел предвид обясненията на подсъдимия и показанията на неговия брат - св.М. В., вкл. дадени пред АС-Пловдив, като се е позовал на обективно установени находки в протокола за оглед, съпътстван с фотоалбум, на заключенията на техническите експертизи по делото и на заключението на комплексната съдебномедицинска и балистична експертиза, за да приеме, че описаното от подсъдимия и брат му протичане на срещата с жертвата в кабинета на подсъдимия, не отговаря на истината, а представлява защитна версия.

Действително подсъдимият и брат му са живите очевидци на станалото в периода от 17.08 часа до 17.17 часа на 24.03.2021г., доколкото третият участник в срещата - С. С. И. е бил умъртвен. Подсъдимият и неговия брат му са очевидно заинтересовани от благоприятно за подсъдимия В. развитие на делото. Техните твърдения относно протичането на срещата се опровергават от посочените в съдебното решение на АС-Пловдив заключения на техническите експертизи на видеозаписи от камерата в преддверието на кабинета на подсъдимия и от състоянието на трупа, както и от мястото, където е било якето на пострадалия след убийството.

Съдът не е пренебрегнал заключенията на приетите по делото съдебнопсихиатрични и психологични експертизи и подробно е обосновал причините да не даде вяра на първоначалната експертиза, изготвена на досъдебното производство, а на назначените от първоинстанционния съд две експертизи - тройна и петорна, независимо от отказа на подсъдимия да съдейства за изготвянето на тези експертизи, който по същество е ограничил осъществените изследвания и е попречил на по-задълбочен и компетентен отговор на поставените въпроси. Чрез своята обосновка във връзка с тези експертизи, съдът имплицитно е отговорил на възраженията на защитата срещу използването на тези заключения.

По идентичен начин съдът е коментирал съдържанието на амфетамин в кръвта на подсъдимия и на пострадалия (стр.25 от съдебното решение), като е посочил, че това вещество може да е повлияло както на действията на подсъдимия, така и на тези на пострадалия, но изрично е подчертал липсата на категоричност на вещите лица в тази насока.

Неоснователни са възраженията в касационната жалба на защитниците на подсъдимия, че въззивният съд не е взел предвид данните за личността на пострадалия в отрицателен аспект. Съдебното решение прави позоваване на данните за осъжданията на пострадалия и на употребата на алкохол и наркотици от него (стр.5 от решението), анализирана е комуникацията между подсъдимия и пострадалия в дните преди убийството (стр.7-стр.8 и стр.20-21 от решението), като именно с личността на жертвата и нейните отрицателни характеристики съдът е мотивирал част от причините да приеме, че е налице внезапно възникнал умисъл за убийството на С. И., а то не е предумишлено (стр.21-стр.22 от решението).

Като цяло въззивното решение, независимо от някои езикови и стилистични недостатъци, подробно изтъкнати в касационната жалба на подсъдимия В. чрез неговите упълномощени защитници, се отличава с пълнота, логически издържано е, обсъдени са релевантните доказателствени източници, отчетени са способите за доказване, приложени по делото, и съдът е стигнал до установяване на обективната истина за станалото на базата на конкретни преки и косвени доказателства, посочени в мотивната част на решението.

От текста и съдържанието на въззивния съдебен акт, както и от начина на водене на въззивните съдебни заседания, не може да се направят изводи за предубеденост на съдебния състав и за нарушаване на разпоредбата на чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), гарантираща правото на справедлив процес от компетентен и безпристрастен съд.

Поради това не са налице основания да се сподели становището на защитата, че въззивният съдебен акт е постановен от незаконен съдебен състав, по отношение на който са били налице основания за отвод.

В касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци се формулират твърдения за нарушаване на чл.13, чл.14 и чл.15 НПК от въззивния съд, доколкото въззивното решение не се основавало на обективно, всестранно и пълно изследване на събраните по делото доказателство и правело погрешна интерпретация с превратна оценка на доказателствените материали.

Основният довод на частните обвинители е игнорирането на фундаментален доказателствен източник - записите от охранителната камера в стаята, в която е бил „разстрелян” С. И.. Прави се собствена интерпретация на видеозаписите, които не са изследвани, като се излагат фактически твърдения, излизащи изцяло извън рамките на предмета на доказване по делото, очертан с обвинителния акт на ОП-Стара Загора. По същество се оспорва отказа на въззивния съд да назначи видеотехническа експертиза на тези записи.

По принцип видеозаписите представляват веществени доказателства, когато в тях са фиксирани следи от извършеното престъпление и служат за установяване на факти, свързани с деянието. Като всяко веществено доказателство, видеозаписите подлежат на оценка заедно с цялата останала доказателствена съвкупност.

По делото са назначени няколко технически експертизи (видеотехнически експертизи и фоноскопски експертизи) на записи от охранителни камери от преддверието и от стаята, в която е убит С. И., които са ценени от съда и са послужили за установяване на фактите по делото.

Въззивният съд обосновано и мотивирано е отказал назначаването на нова експертиза, тъй като такава експертиза не би допринесла до установяване на фактически положения, относими към предмета на доказване, доколкото са били събрани достатъчно доказателства относно станалото на 24.03.2021г. Твърденията за действия на подсъдимия и на част от свидетелите по делото на 23.03.2021г. излизат извън рамките на повдигнатото фактическо обвинение, а поведението на подсъдимия след извършване на убийството е подробно установено от разпита на редица свидетели - полицейски служители.

Собственият анализ на доказателствата и на способите за доказване, съдържащ се в основната част на касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци, не представлява касационно основание и като цяло почива на недопустими в процеса предположения за евентуални изводи на съда при съобразяване на недопуснатата видеотехническа експертиза и нейното хипотетично съдържание.

Всъщност всички твърдения в касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци чрез техните повереници представляват твърдения за необоснованост на фактическите положения, приети от съда по отношение на едно обстоятелство - предварителното решение на подсъдимия В. да убие С. И., като съдът подробно е мотивирал причините да не приеме посочените от прокуратурата основания за съществуването на този квалифициращ състав.

Единствено прокуратурата е органът, който повдига пред съд обвинение за извършено престъпление - чл.127, т.3 от Конституцията на Република България, а обвинителният акт е процесуалният документ, който определя пределите на доказване в наказателния процес. Законът допуска установяването на нови фактически положения от съда, но единствено по реда на чл.287, ал.1 НПК чрез изменение на обвинение, поискано от прокурора пред първата инстанция, могат да се променят съществено фактическите положения в ущърб на предаденото на съд лице. Пред първата инстанция такова искане не е направено, а във въззивното производство изменение на обвинението относно фактите е недопустимо.

Въззивният съд е подложил на внимателна преценка фактическите твърдения на прокуратурата, обосноваващи наличието на „предумисъл” и е изложил логични и законосъобразни доводи за причините, поради които част от тези фактически твърдения не се доказват или нямат значението, което им придава обвинителната власт.

ВКС не намира основания да приеме, че правата на частните обвинители са били ограничени от въззивния съд, както и няма причини да заключи, че доказателственият анализ на АС-Пловдив и оценката на доказателствените източници, сторена от този съд, са извършени в нарушение на процесуалните правила и на изискванията на формалната и нормалната логика.

В заключение - настоящият съдебен състав не намира да са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл.348, ал.3, т.1, т.2 или т.3 вр. ал.1, т.2 НПК, поради което не са налице основания за отмяна на решението на АС-Пловдив и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

По доводите за неправилно приложение на закона от инстанционните съдилища:

При установената фактическа обстановка въззивният съд правилно е заключил, че подсъдимият В. М. В. е осъществил състава на престъплението по чл.115 НК, като умишлено е умъртвил С. С. И. на 24.03.2021г.

Подсъдимият В. е произвел два изстрела със зареден пистолет от близко разстояние в главата на пострадалия И., като е бил наясно с неминуемия смъртен изход за пострадалия и искал неговата смърт.

Въззивният съд обстойно е анализирал фактите, установени по делото, за да заключи, че липсва квалифициращият признак по чл.116, ал.1, т.9 НК - „предумисъл”. Изложените от обвинителната власт в обвинителния акт факти в тази насока - изключването на камерата в офиса, в който е проведена срещата между подсъдимия В., неговия брат - св.М. В. и жертвата, както и изпращането на св.Д. Н. за донасяне на документи, свързани с липсващото злато, по никакъв начин не сочат на предварително взето решение за извършване на убийството на С. С. И.. Провеждането на среща, при която е ставало въпрос за извършване на неправомерна дейност предполага изключването на записващото устройство, а изискването на документи за липсващото злато е пряко свързано с отношенията между подсъдимия В. и пострадалия И., които са били изяснявани в провеждания в офиса на подсъдимия разговор. Тези факти не разкриват предварително формирано решение за извършване на убийство и не позволяват прилагането на чл.116, ал.1, т.9 НК.

Частните обвинители в касационните си жалби обосновават наличието на предумисъл с факти, които не са посочени в обвинителния акт, който е единственият процесуален документ очертаващ съществените фактически обстоятелства за ангажирането на наказателната отговорност на едно физическо лице. Подобни факти не са въведени и с използването на института на изменение на обвинението по чл.287 НПК пред първоинстанционния съд, поради което касационният съдебен състав няма причини да направи различен извод по отношение на наличието на предумисъл от сторения от въззивния съд.

Деянието на подсъдимия В. не е извършено и в условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 НК.

Фактите по делото не разкриват наличието на започнало или предстоящо нападение от страна на пострадалия И. срещу подсъдимия или неговия брат - св.М. В.. Въззивният съд обосновано е приел версията на подсъдимия за посягане към нож от страна на пострадалия, за недоказана. Изложените от въззивния съдебен състав съображения в тази насока са последователни и безпротиворечиви, като се опират на събраните по делото доказателства и тяхното логично и задълбочено обсъждане, поради което не могат да се споделят доводите на защитата в касационната жалба за наличие на започнало или предстоящо нападение, независимо от реномето, с което се е ползвал пострадалият И. сред своето обкръжение, вкл. и пред подсъдимия В..

Обективно е невъзможно и подсъдимият В. да се е заблудил относно възможно нападение, доколкото правилно съдилищата са заключили, че няма възможност той да извади пистолета и да стреля, ако пострадалият действително го е нападнал от близко разстояние по начина, описан от подсъдимия В. в неговите обяснения. Поради това не може да се обсъжда и евентуалното прилагане на разпоредбата на чл.14, ал.1 НК и приемането, че е налице т. нар. „мнима” неизбежна отбрана. В тази насока изложените от въззивния съд мотиви, свързани с липса на физическа агресия от страна на пострадалия към подсъдимия В., са законосъобразни и логични.

Позоваването от страна на защита на многобройни теоретични разработки е неотносимо за конкретния случай. Липсва физическа агресия от страна на пострадалия, същият е водел разгорещен разговор с подсъдимия В. и неговия брат, но не е предприел действия към изваждане на сгънатия в джоба на панталоните му нож и по никакъв начин не е дал повод на подсъдимия В. да употреби носеното от него оръжие. Самият пострадал е бил наясно, че подсъдимият В. е винаги въоръжен с пистолет и борави превъзходно с оръжие, поради което в пълна степен подробните доводи на защитата за знанието на подсъдимия и брат му, че пострадалият носи нож и може да го употреби, важи и за знанието на пострадалия, че подсъдимият носи пистолет и може да го употреби.

Законът и съдебната практика не изискват подсъдимият В. да употреби своето оръжие едва след удар с нож от страна на пострадалия и такова съждение липсва в мотивите на проверяваното съдебно решение. Фактите по делото не сочат на никакво посягане от страна на пострадалия И. към нож, поради което подсъдимият не е имал никакво право да стреля с извадения от него пистолет два пъти в главата на жертвата. Разстрелът на човек, който по принцип носи в себе си сгъваем нож, който не е бил на видимо място, представлява умишлено убийство, а не неизбежна отбрана. Неизбежната отбрана е допустима, когато според всички обстоятелства началото на реално осъществяване на нападение е толкова очевидно и неминуемо, че непредприемането на мерки поставя в явна, непосредствена и непредотвратима опасност лицето, което е принудено да предприеме тези мерки. Нападението е налично, когато съществува непосредствена заплаха от насилие. Фактите по делото не сочат на такава очевидна и непосредствена заплаха и подсъдимият В. не е действал в условията на неизбежна отбрана.

По доводите за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия В. М. В. наказание:

Доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия В. наказание са изложени както от подсъдимия и неговите защитници, така и от частните обвинители чрез техните повереници. По отношение на наказанието се излагат искания в две насоки - за намаляване на наложеното наказание и прилагане на разпоредбата на чл.55 НК (от подсъдимия и от защитата) и за връщане на делото на състав на апелативния съд за увеличаване на наложеното наказание (от частните обвинители и техните повереници).

В своето решение въззивният съд се е спрял на всички обстоятелствата, които имат значение за определяне на наказателната отговорност на подсъдимия за конкретното деяние и е наложил наказание, което съответства на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и ще изпълни целите на наказанието, установени в чл.36 НК, поради което настоящият състав на ВКС не намира основания да уважи претенциите на касационните жалбоподатели.

При определяне на наказанието въззивната инстанция е приела баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, като е определила наказание в средния размер, предвиден в закона за извършеното престъпление по чл.115 НК - петнадесет години лишаване от свобода.

Правилно са отчетени наличните смекчаващи обстоятелства - чисто съдебно минало, трудова и социална ангажираност на подсъдимия, семейното положение, обаждането на телефон 112 непосредствено след убийството, предходното поведение на пострадалия - отправени закани и обиди с цинично съдържание спрямо подсъдимия и неговите близки в деня преди убийството.

Тези смекчаващи обстоятелства по своя характер нито са многобройни, нито пък се отличават с изключителност, която да позволи прилагането на чл.55 НК, както предлага алтернативно защитата на подсъдимия.

Наред с тези смекчаващи обстоятелства са налице и отегчаващи - употребата на амфетамин от подсъдимия преди убийството, за която не е доказано да е повлияла на действията на подсъдимия, но разкрива неговата личност в отрицателен аспект, както и произвеждането на два изстрела в главата на жертвата. Доводът на защитата, че убийство само с един изстрел не е смекчаващо обстоятелство е верен, но произвеждането на два изстрела, за да е сигурно, че жертвата ще умре, винаги разкрива по-висока степен на обществена опасност на конкретния деец.

Поведението на подсъдимия при управлението на бизнеса със заложни къщи също го разкриват в отрицателна светлина - начина на прихващане на „задължението” на св.Н. в разрез с трудовото законодателство, побоите над лица, които са засегнали по някакъв начин бизнеса - фактори, които не са отчетени от въззивния съд при определяне на наказанието, но не водят до извод за превес на отегчаващите над смекчаващите обстоятелства.

Не могат да се приемат като отегчаващи обстоятелства изтъкнатите в касационните жалби на частните обвинители доводи за липса на разкаяние за стореното или това, че подсъдимият бил поддържал версията за неизбежна отбрана - това са обстоятелства, които представляват упражняване на правото на защита на подсъдимия в наказателния процес и не следва да се преценяват при определяне на наказанието за извършеното от него престъпление. Не може да се възприеме и становището на поверениците, че трудовата, социалната и семейна ангажираност на подсъдимия не следва да се отчитат като смекчаващи обстоятелства - това са обективни факти, които съществуват вън и независимо от деянието и разкриват положителни качества на подсъдимия В..

По тези причини изводът на въззивния съд за определяне на наказанието „лишаване от свобода“ в средния размер, предвиден в нормата на чл.115 НК - петнадесет години „лишаване от свобода“, е съответен на закона и наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК.

Определеният от АС-Пловдив режим за изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ съответства на изискванията на чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ ЗИНЗС, тъй като определеното на подсъдимия В. наказание за извършеното от него умишлено престъпление е над пет години „лишаване от свобода“.

По твърденията за неправилно определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди за гражданските ищци:

С присъдата на първата инстанция подсъдимият В. М. В. е осъден да заплати на гражданския ищец С. Н. П. сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 150 000 лв., да заплати на гражданския ищец С. Г. И. сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 150 000 лв. и на гражданския ищец Д. Т. Н. сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 150 000 лв.

Пред въззивния съд присъдата на първата инстанция е била обжалвана от гражданските ищци относно размерите на присъдените обезщетения, като е направено искане да бъдат уважени гражданските искове в пълните размери, предявени пред съда.

С решението си въззивният съд е потвърдил присъдата на първата инстанция в нейната гражданскоосъдителна част и не е уважил претенциите за увеличаване на размера на определените обезщетения, за които подсъдимият В. е бил осъден.

В касационните жалби на гражданските ищци се отправя довод за необоснованост на решението на АС-Пловдив по отношение уважените размери на гражданските искове.

ВКС намира, че въззивният съдебен състав правилно е преценил, че по своето основание гражданските искове са доказани, доколкото с убийството на С. С. И. подсъдимият е осъществил деликт по чл.45 ЗЗД по отношение на гражданските ищци С. Н. П. и С. Г. И. - родители на жертвата, както и спрямо гражданския ищец Д. Т. Н., която е живеела съвместно с жертвата към момента на смъртта.

При определяне на размерите на дължимите обезщетения АС-Пловдив е съобразил всички факти, свързани с отношенията между жертвата и гражданските ищци и е възмездил справедливо преживените морални болки и страдания, като за всеки един от гражданските ищци е отчел действително настъпилите вреди и е съобразил критериите на съдебната практика за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.

Въззивният съд е изложил своите съображения, като не е пренебрегнал факторите, които обуславят вредите, настъпили за всеки един от гражданските ищци. Изтъкнатите в касационните жалби основания да се иска увеличаване на присъдените обезщетения не водят до изводи за размери на претърпените вреди, различни от направените от инстанционните съдилища и не могат да мотивират увеличаване на сумите, които следва да заплати подсъдимият В. на всеки един от гражданските ищци.

Поради тези причини настоящият касационен състав не намира основание за изменение на атакуваното решение по реда на чл.354, ал.2, т.5 НПК като увеличи размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди на гражданските ищци С. Н. П. и С. Г. И. и Д. Т. Н..

Относно присъдените в полза на частните обвинители и граждански ищци разноски:

Първоинстанционният съд е уважил в пълнота претенцията на частните обвинители и граждански ищци за присъждане на направените от тях в съдебното производство и на досъдебното производство, като с присъдата е осъдил подсъдимият В. М. В. да заплати на частния обвинител и граждански ищец Д. Т. Н. сумата от 19 412 лв., представляващи направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за повереник, на частния обвинител и граждански ищец С. Н. П. сумата от 19 403 лв., представляващи направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за повереник и на частния обвинител и граждански ищец С. Г. И. сумата от 19 403 лв., представляващи направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за повереник. С допълнително определение от 14.07.2023г. първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия В. да заплати на тримата частни обвинители и граждански ищци по 12 000 лв. за всеки - разноски за повереник от досъдебното производство.

С решението си въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда в тази нейна част, като е намалил размера на сумите, за които подсъдимият е осъден на по 8 000 лв. за всеки от частните обвинители и граждански ищци и е осъдил подсъдимият В. да заплати на всеки един от тримата по 3 000 лв. за сторени пред въззивния съд разноски.

С допълнително определение от 14.06.2024г., постановено по реда на Глава 22 НПК вр. чл.306, ал.3 вр. ал.1, т.4 НПК и по направено от подсъдимия В. обжалване на определението на ОС-Стара Загора от 14.07.2023г., въззивният съдебен състав е намалил присъдените разноски за досъдебното производство на по 2 000 лв. за всеки един от тримата частни обвинители и граждански ищци.

Срещу намаляването на присъдените разноски се излагат обстойни доводи в касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци чрез техните повереници адв.П. К. и адв.В. Д., свързани с недопустимостта да бъде правена преценка от съда за разноските, сторени от частните обвинители и граждански ищци в наказателния процес.

Настоящият състав на ВКС намира, че АС-Пловдив законосъобразно е счел, че присъдените и искани разноски са прекомерни и не отговарят по никакъв начин нито на фактическата и правна сложност на делото, нито на положените от поверениците усилия, като осъждането на подсъдимия В. да заплати всички искани разноски е непропорционално и неадекватно.

В тази насока освен позоваването върху Решението на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г., трябва да се допълни, че такава възможност за намеса дава още Решението на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-437/2016г. и С-428/2016г. По отношение на осъждането на подсъдимия за разноски, направени от частен обвинител и/или граждански ищец в наказателното производство намира и пряко приложение разпоредбата на чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията за правата на човека и основните свободи (срв. Решение №303/23.08.2023г. на ВКС, II н.о. по КНОХД №476/2023г.), като съгласно релевантната практика на ЕСПЧ (срв. Решение от 15.12.2020г. по делото Национално движение „Екогласност” срещу България, както и цитираните там решения по делата Х. срещу Обединеното кралство , С. и Б. срещу Хърватия и М. Т. срещу Турция) разноски, които са присъдени на пострадали или засегнати лица, конституирани като страна в производството, не са свързани със съдебната система като такава. По тази причина тези разноски следва да се разглеждат като намеса в правото на мирно ползване на притежания и съдът трябва да балансира справедливо различните съществуващи интереси, за да гарантира, че няма да се стигне до нарушение на основни права както на жертвата на престъплението, така и на неговия извършител.

Поради това съдът, който разглежда и решава наказателни дела, независимо от неприложимостта на чл.78, ал.5 ГПК в наказателното производство, има право да направи преценка за справедливия размер на разноските, които следва да възложи върху осъдения подсъдим. В тази насока е и установената след 2023г. съдебна практика - Решение №303/23.08.2023г. на ВКС, II н.о. по КНОХД №476/2023г., Решение №217/09.04.2024г. на ВКС, I н.о. по КНОХД №1148/2023г., Решение №398/09.07.2024г. на ВКС, II н.о. по КНОХД №371/2024г. и др.

Позоваването в касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци на свободата на договарянето между адвокат и клиент на възнаграждението на адвокатския труд по никакъв начин не обвързва съда да осъди подсъдимия за целия размер на заплатеното възнаграждение. Въпрос на преценка от страна на доверителя е за какво да ангажира адвокатска услуга и в какъв размер да заплати тази адвокатска услуга, като липсва минимален или максимален размер на адвокатското възнаграждение. Възложителят по договора за процесуално представителство поема риска да не получи възстановяване на заплатената сума напълно и дори въобще да не получи такова възстановяване (при евентуално оправдаване на предаденото на съд лице).

Неоснователно е и позоваването на липсата на посочване във въззивното решение дали сумите, за които се осъжда подсъдимия В. са с или без включен данък добавена стойност (ДДС). Подсъдимият се осъжда да заплати тези суми като физическо лице на частни обвинители и граждански ищци - физически лица. В случая въобще не стои въпрос за заплащане на ДДС от някое от тези физически лица. Въпрос на договорка и преценка между поверениците и частните обвинители и граждански ищци Д. Н., С. П. и С. И. са размерите на заплатените възнаграждения, а задължение на поверениците е да внесат дължимите данъци в полза на държавата. Наказателният съд не дължи проверка на спазването на фискалните изисквания от страните по делото и уреждането на техните отношения с органите по приходите.

В касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци се излагат доводи за пълно обезсмисляне на адвокатския труд при присъдените изключително ниски размери на адвокатските възнаграждения. Трябва да се посочи, че по делото са представени доказателства за получени от поверениците близо 150 000 лв., платени от частните обвинители и граждански ищци. В случая не може да се приеме, че това възнаграждение е изключително ниско, като възстановяването на тези разноски на частните обвинители и граждански ищци в цялост за сметка на подсъдимия очевидно би представлявала непропорционална намеса в правото на мирно ползване на неговата собственост, гарантирано с чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧ и не е обосновано по никакъв начин с тежестта и обществената опасност на извършеното от него деяние.

Твърди се и извършена подигравка с труда на адвокатите и нанасянето на обида от въззивния съд чрез намаляване на присъденото възнаграждение за осъществените на досъдебното производство адвокатски услуги за пострадалите.

По досъдебното производство са обективирани следните участия на повереник по делото (адв.П. К.):

- участие в разпита на св.Д. Н. на 05.10.2021г. (т.6, л.76-л.77 от досъдебното производство) за времето от 09.50 часа до 11.00 часа;

- участие в разпита на св.С. И. на 03.10.2021г. (т.5, л.10-л.11 от досъдебното производство) за времето от 09.42 часа до 09.55 часа;

- изготвяне на три молби с идентично съдържание (т.5, л.1, л.4 и л.6 от досъдебното производство) за всеки един от пострадалите (с разлика само в първата молба по отношение на едно искане за предоставяне на копие от експертиза) и

- участие в предявяването на досъдебното производство на 05.05.2022г. за времето от 09.30 часа до 11.10 минути.

За този адвокатски труд се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 36 000 лв.

Със своето определение от 14.06.2024г., което по принцип не подлежи на касационен контрол, въззивният съд е осъдил подсъдимия В. да възстанови общо 6 000 лв. от тези разноски. По мнението на настоящия съдебен състав като е присъдил заплащането на тази сума въззивният съд не е осъществил подигравка с труда на адвоката, който си е получил уговорените 36 000 лв. от своите доверители въз основа на свободата на договаряне, установена в чл.9 ЗЗД.

В заключение - липсват основания за преразглеждане на решението на АС-Пловдив и в частта относно присъдените разноски на частните обвинители и граждански ищци.

Поради всички изложени съображения настоящият касационен състав не приема, че са налице предпоставките по чл.348, ал.1, т.1, т.2 или т.3 НПК за отмяна или изменение на атакувания съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.

Водим от всичко изложено и на основание чл.354‚ ал.1, т.1 от НПК‚ Върховен касационен съд, Трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 98 от 14.06.2024г. по ВНОХД №431/2023г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, НО, 1 състав.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.