Определяне на обезщетение по ЗОДОВ при незаконно обвинение и оправдаване

Текстът на акта

Ключови фрази

12
Р Е Ш Е Н И Е

№ 549
гр. София, 02.10.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 710 по описа за 2025г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. и на А. Ф. А., подадена чрез процесуален представител адв. П. Ш. против решение № 1238/02.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 945/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 63 от 05.02.2024г. постановено по гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] сумата от 8000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от неоснователно повдигнато му обвинение с постановление от 15.07.2014г. и внесен обвинителен акт по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, в извършването на което ищецът е оправдан с присъда от 22.11.2017г. по ВНОХД № 296/2017г. по описа на ОС – Благоевград, влязла в сила на 03.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 03.07.2018г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лева.

Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е частично уважен, а А. Ф. А. обжалва въззивното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства и за тяхното отражение в причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение.

По правните въпроси е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС, включително и задължителна – ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС; Решение № 137/09.08.2022г. по гр.д. № 3428/2021г., III ГО; Решение № 79/17.07.2018г. по гр.д. № 2034/2017г., IV ГО; Решение № 165/16.06.2015г. по гр.д. № 288/2015г., III ГО; Решение № 149/02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г., III ГО; Решение № 65/04.05.2022г. по гр.д. № 2601/2021г., III ГО; Решение № 50077/16.05.2023г. по гр.д. № 937/2022г., III ГО; Решение № 50004/17.06.2024г. по гр.д. № 2092/2021г., III ГО и др. Обобщено, тя налага тълкуването, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 от ЗЗД, без да игнорира едни, респ. да отдава прекомерно значение на други, като посочи в мотивите към решението си какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Ето защо справедлив е този размер на паричното обезщетение на неимуществено увреждане, който е основан и извлечен от обективно съществуващите и установени във всеки конкретен случай обстоятелства. Тези обстоятелства в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са вида, характера и тежестта на неимущественото увреждане; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалия, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; постановени осъдителни присъди по наказателното производство; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебното минало и наличието на други предишни осъждания, следва да бъдат отчетени при преценка на личността на ищеца, която, ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, възраст, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Възприето е още разбирането, че когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение.

Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по вътрешно убеждение по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД във всеки конкретен случай въз основа на преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики.

Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя глобално на база обществения критерий за справедливост към датата на деликта, изхождайки от обществено икономическите условия на живот, икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е също вид морално обезщетяване, наред с паричното.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд в отговор на допуснатия правен въпрос се придържа към така възприетото разрешение в съдебната практика и допълва следното: основополагащо за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ е съобразяването на комплекса от обективни факти, които съществуват и са установени във всеки конкретен случай. Именно обективните факти гарантират, че решението се доближава до истината и справедливостта. Без връзка с обективни факти, респ. при игнориране на част от тях, справедливостта може да се превърне в необективност /несправедливост/, защото ще зависи от субективни преживявания породени въз основа на изолирана част от фактите от действителността относими към конкретния случай. Обективните факти и анализа им в тяхната съвкупност са опората, която гарантира, че едно решение е не само законно, но и морално издържано.

За да е процесуално законосъобразно съдебното решение следва да даде аргументиран отговор защо определеният размер на обезщетението е справедлив, след цялостен анализ на всички обективни обстоятелства и връзката им с вредите.

По касационните основания:

Всеки от касаторите поддържа доводи за неправилност на съответните части от обжалваното решение поради противоречие на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане решението да бъде отменено, съответно да се намали размера на присъденото обезщетение, респ. искът да се уважи в пълен предявен размер.

В отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, А. А. оспорва жалбата като неоснователна и поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявеният иск е частично уважен е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

По жалбата подадена от А. А., Прокуратурата на Република България в съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и отправя искане за постановяване на решение, с което да се присъди по-нисък по размер на обезщетението.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

За да постанови решението си, въззивният съд приел за установено, че наказателното производство е продължило 4 години в интервала от 15.07.2014г. до 03.07.2018г.; от 18.07.2014г. спрямо ищеца била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена с парична гаранция на 24.07.2014г. /с обща продължителност 5 дни/; взетата впоследствие мярка за неотклонение задържане под стража не е изпълнена, поради неоткриване на обвиняемото лице.

При тези факти и установеното от събраните по делото гласни доказателства приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Отчел че времето от 4 години процес за грабеж с ясни извършители не е в рамките на разумния срок; че периодът на задържане на ищеца под стража е краткотраен, но с оглед промененото поведение на ищеца – травмиращ. Поради липса на медицинска документация за състоянието на ищеца в предходен момент и липсата на допусната и приета психолого-психиатрична експертиза обосновал, че не може да се направи извод за пряка причинна връзка между страховите състояния на ищеца и повдигнатото и поддържано обвинение. Въпреки това отбелязал, че в пряка причинна връзка с повдигнатото и поддържано обвинение са чувството за несигурност, недоверието в правоохранителните органи, загубата на житейска перспектива, невъзможността за свободно организиране на времето /поради наличната мярка за неотклонение и ограничителна административна мярка за напускане на България/. Тези изживявания за период от 4 г. отчел, че обосновават сериозен стрес, с вероятност за преход в дистрес. За недоказана приел причинността между поведението на ответника и вредите, на които акцентират в показанията си двамата свидетели /страхови състояния от различно естество, водещи до странно поведение и относителна десоциализация/. В заключение въззивната инстанция намерила, че първоинстанционното решение е правилно, без да определи самостоятелно паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по справедливост.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадения отговор от касационната инстанция, допуснал е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до нарушение на материалния закон. Основателни са оплакванията и в двете касационни жалби в този смисъл.

Апелативен съд – София не е обсъдил всички доказателства по делото, а част от обсъдените преценил погрешно; не е взел предвид всички релевантни обективни факти, така както те са били осъществени и имащи значение за установяване на неимущественото увреждане и справедливото му овъзмездяване. Въззивният съд е посочил, че взема предвид само продължителността на наказателното производство, вида и интензитета на негативните преживявания на пострадалия – тревоги, стрес, страх без да е аргументирал как тези обстоятелства се отразили върху вредите, а оттам и на размера на паричното обезщетение.

Мотиви по приложението на чл. 52 от ЗЗД липсват, както липсва отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; фактически съображения не са изложени изобщо, а правните такива са непълни и произволни. В резултат, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 от ГПК. Налице е и необоснованост в част от правните изводи. Нарушен е и материалният закон – чл. 52 от ЗЗД.

В заключение въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано, а спорът разрешен по същество от настоящата инстанция по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК.

А. А. е роден през 1984г. и към момента на привличането му в качеството на обвиняем по ДП № 335/2014г. по описа на РУ – МВР - Петрич с постановление от 15.07.2014г. е бил на 29 години, а към датата на влизане в сила на оправдателната присъда на 03.07.2018г. – на 33 години. Бил е със средно специално образование, спортувал хокей на лед, неженен и безработен.

От приложените документи към наказателното дело се установява, че по време на досъдебното производство, образувано на 15.07.2014г., с участието на А. А. са извършени следните процесуални действия – привличане и разпит на обвиняем, обективирани в протоколи от 15.07.2014г.; задържане на А. А. – обвиняем по ДП № 335/2014г. по описа на ПУП – Петрич за срок от 72 часа, считано от 19:10 часа на 15.07.2014г. до довеждането му пред съд; обиск и изземване в неотложен случай без разрешение на съдия от същата дата; наложена забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на прокурор с Постановление на прокурор от 24.07.2014г.

Взета е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 4000 лева с определение, влязло в сила на 24.07.2014г. по ВЧНД № 263/2014г. по описа на ОС – Благоевград. С това определение е постановено задържаното лице да бъде освободено. Или, задържането на ищеца в следствения арест в [населено място] е продължило 10 денонощия. Поради неплащане на определената парична гаранция в срок и невъзможност да се установи местоположението му, с определение на РС – Петрич, в сила от 28.10.2014г. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С телеграма № 1955/16.01.2015г. ищецът е обявен за ОДИ с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич.

Производството пред РС – Петрич по отношение на А. А. се е развило при условията на чл. 206, ал. 1 от НПК до 24.01.2017г., когато ищецът за първи път се явил за участие лично в съдебната фаза. Мярката за неотклонение тогава е била изменена в „парична гаранция“ в размер на 1000 лева с протоколно определение, както и снето общодържавното издирване на ищеца, а с определение от 14.03.2017г. мярката за неотклонение „парична гаранция“ е изменена в „подписка“, както и отменена наложената забрана лицето да напуска пределите на Република България без разрешение на прокурор.

С Присъда № 164/14.03.2017г. по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич, ищецът е признат за виновен и е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, чието изпълнение е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. По жалба на защитата е образувано ВНОХД № 296/2017г. по описа на ОС – Благоевград, по което с Присъда № 5893/22.11.2017г. първоинстанционната такава е отменена изцяло по отношение на ищеца и последният е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. По касационен протест на прокуратурата е образувано дело № 186/2018г. по описа на ВКС, по което с решение № 70/03.07.2018г., влязло в сила на 03.07.2018г. въззивната присъда е оставена в сила. Или наказателното преследване спрямо ищеца е продължило почти 4 години.

В производствата пред РС – Петрич и пред ОС – Благоевград ищецът е участвал лично в две открити съдебни заседания във всяка от двете инстанции, а пред ВКС – в едно.

От показанията на свидетеля З. Д. /бил в общ отбор по хокей на лед с ищеца, който бил асистент капитан в Националния отбор/ е установено, че ищецът бил активен състезател на хокеен клуб СК „ЦСКА- Хокей“ от 2008г., на пост нападател. Бил е ефективен и ключов играч за тима, както и за националния отбор на България. Предстояли му подготовка и участие в състезания. Вследствие на незаконното обвинение ищецът спрял да посещава тренировките и да участва в състезания. След осъждането му от първоинстанционния съд /и след като се разделил с приятелката си/ ищецът заживял в жилището на свидетеля. Затова последният има преки впечатления от поведението на приятеля си. Воденото наказателно производство срещу ищеца станало достояние на цялото хокейно общество, на отбора – националния и клубните отбори, като всички му „лепнали“ етикет престъпник. Много хора преустановили контактите си с него и до ден днешен не контактуват с него. Кариерата му, амбицията му за професионален хокей в чужбина били провалени, а приятелите му се отдръпнали от него. Бил се установил като добър, отзивчив човек, бил е ядрото и ключов играч на Националния отбор по хокей на лед. След осъждането изпаднал в депресия, отключил фобии – не искал да излиза, боял се от пътуване /особено със самолет/, трудно преодолял нежеланието си да пътува с кола, ограничил контактите си, спрял да ползва асансьор.

В показанията си свидетелката Н. С. установява, че при посещение на ищеца в дома на свидетелката след ареста му, той поискал да спи на терасата, за да гледа звездите, които му носели усещане за свобода. Отказвал да се качва в асансьор. При съвместно пътуване със самолет А. треперел и говорел за честотата на самолетните катастрофи при излитане и кацане. Разстроили се отношенията на ищеца с баща му /който повярвал, че той е виновен/. Цялото поведение на А. се променило – той станал от една страна по-затворен, а от друга – по-сприхав. Не вярвал на правозащитните органи. Искал свидетелката да го придружи при подмяна на лична карта /поради страх, че отново ще го задържат/.

Видно от справка за съдимост на А. А., лицето няма предишни осъждания и не е осъждано. Този факт има отношение към личността му, а по делото няма данни по време на наказателното производство, разглеждано по настоящото дело, спрямо него да е имало висящо и друго паралелно наказателно производство, по което да е бил обвинен в извършване на престъпление. Този факт е от значение и за съпоставката според указанията в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС.

При тези обективни факти, съдебният състав на ВКС приема, че в пряка причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, ищецът е претърпял неимуществени вреди съизмерими с обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение, които са предвидими по правилата на житейската логика и характерни за човешката психология на всяко обвинено в извършването на престъпление лице: притеснения и стрес от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване. По делото съдът кредитира показанията и на двамата свидетели относно проявите на болки и страдания у ищеца и приема, че обичайните и установените негативни изживявания са резултат на незаконното обвинение и последвалия наказателен процес, предмет на настоящия спор.

Спецификата на случая изисква да се отчете младата възраст на ищеца към момента на образуване на наказателното производство /29 години/, представляваща важен преходен етап от живота на човека – между ранната зрелост и периода на стабилизация, в която обикновено се оформя по-ясно професионалната идентичност на човека; пренареждат се личните приоритети и се прави преоценка на посоката, търсене на напредък и стремеж към автентичност. На този етап от живота си ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление /грабеж/ за първи път. Към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил активен състезател в клуб по хокей на лед, бил е асистент капитан в Националния отбор по хокей, имал е амбиция и желание да се реализира като състезател в професионалния хокей в чужбина. Незаконното наказателно преследване е засегнало доброто му име и репутация на състезател като е бил заклеймен от цялото хокейно общество като престъпник; преустановил тренировъчния процес и подготовката за участие в предстоящи състезания; оттам и възможностите и желанието му за професионална реализация в чужбина били пресечени. До този момент ищецът се е установил като добър и отзивчив човек, съвестен състезател и ключов играч в отбора. По този начин незаконното обвинение е засегнало процеса и посоката на преоценка на лични приоритети, чувството му на сигурност и стремежа му към напредък. Освен това незаконното обвинение е накърнило и добрите отношения на ищеца с баща му, който съобразно показанията на свидетеля С. повярвал, че той е виновен, както и с приятелката му, с която се разделили. Тези факти неправилно въззивният съд не е взел предвид.

Конкретиката на случая изисква да се отчете на следващо място обстоятелството, че по отношение на ищеца е било повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление, като до този момент той не е бил осъждан. В тази връзка интензитета на понесените от него неимуществени вреди следва да се отчете като по-силен в сравнение с тези на човек, който вече е бил осъждан. Предприетото задържане под стража на ищеца е с най-висок интензитет мярка, а задържането му в следствения арест е продължило 10 денонощия, в който смисъл са и признанията на ответника в отговора на исковата молба. Продължителното накърняване на личната неприкосновеност на ищеца е факт, имащ пряко отношение към вида и тежестта на увреждането. С присъда на първоинстанционен съд ищецът е бил признат за виновен и осъден на лишаване от свобода за срок от 3 години, чието изпълнение е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. Вследствие на всичко това ищецът е изпаднал в отчаяние, чувство на безизходица и самовглъбеност.

От съвкупността на събраните по делото писмени и гласни доказателства за конкретните обективни факти съпровождащи незаконното обвинение, съдът приема, че по делото е проведено доказване при условията на пълно главно доказване, установяващо и вреди извън обичайните.

Продължителността на наказателното преследване от 4 години от друга страна е неразумно дълга. По делото няма данни и позоваване тази продължителност да е следствие на виновно поведение на ищеца, а времето от 4 години е много от всеки човешки живот – време на възможности и изграждане. Делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, предвид броя обвиняеми – двама, разследвани за едно тежко престъпление; извършени неголям обем процесуални действия. Правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок е било нарушено и при отчитане на характера и сложността на делото, следва да се приеме, че интензитетът на вредите, които са следствие от това е висок. Съдът приема, че стресът, неизвестността, страхът от осъждане и налагане на наказание "лишаване от свобода" са били значителни през целия период на незаконното обвинение – от 15.07.2014г. до 03.07.2018г. /четири години/. Това е обстоятелство, което утежнява отговорността на държавата и обуславя по-голям размер на глобалното обезщетение за неимуществени вреди.

Всички изброени факти по същество представляват посягане на висши човешки ценности и установяват неимуществени вреди надхвърлящи обичайните, обуславящи по-висок размер на справедливото обезщетение. Като обстоятелства, определящи по-висок размер на обезщетението от средния съдът взема предвид и провеждането на съдебната фаза на наказателното производство в три инстанции; постановяване на осъдителна присъда още в първа инстанция при първото разглеждане на делото от РС и наложеното наказание лишаване от свобода.

Съдът, в същото време не приема за установено, че по повод незаконното обвинение ищецът е понесъл вреди от медийното отразяване на случая, за който по делото не са събрани доказателства да е станал обект на публикации и достояние на неограничен кръг лица. Недоказани са и неимуществените вреди понесени от ищеца вследствие остра реакция на френския посланик у нас във връзка с пострадалия френски гражданин.

Като обективни обстоятелства обосноваващи определяне на по-нисък размер на обезщетение, съдът съобрази и следното: наложената мярка за неотклонение парична гаранция, впоследствие заменена с мярка задържане под стража не е била изпълнена, поради неустановяване на ищеца на адреса, на който живее, поради което реално не е въздействала пряко върху имуществото или свободата на ищеца; установената интензивност на процесуалните действия по наказателното производство спрямо подсъдимия – техният брой и вид в съдебна и досъдебна фаза не са многобройни, нито са затруднили особено страната; незаконното обвинение не е довело до трайна увреда на здравето на ищеца или до неработоспособност; осъждането на ответника като признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите е само по себе си вид морално обезщетяване наред с паричното, а присъждането на лихва има компенсаторен характер.

Към 2018г. съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ годишен доход – 6013 лв., средногодишен разход – 5772 лв. Тез данни са относими за лице с обичаен и незастрашен ритъм на живот, което не е подложено на незаконно наказателно преследване. За лице, станало обект на незаконно обвинение в извършване на престъпление и при определяне на обезщетение за понесени от него във връзка с това неимуществени вреди, средностатистическите годишни показатели на НСИ следва да послужат само като базисен ориентир при определяне на глобалното обезщетение по справедливост.

Съдебният състав, предвид релевантните обективни и установени по делото факти, официалните данни за стандарта на живот в страната и покупателните възможности на гражданите към датата на деликта, както и разрешението по аналогични случаи, намира, че паричният израз на причинените глобално вреди на А. А. се равняват на 12000 лв., определени по справедливост. В тази сума е включена сумата 6000 лв., дължима във връзка с продължителността на производството, която е извън разумната такава. До този размер искът е основателен.

Изложеното обосновава извод за основателност на касационното оплакване на касатора А. А., че необосновано и в нарушение на процесуалния и материалния закон – чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил несправедлив – занижен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съответно неоснователно е касационното оплакване на касатора Прокуратурата на Републиката за определен завишен размер на справедливото обезщетение при отчитане на конкретните установени по делото факти обосноваващи по-голям, респ. по-малък размер на глобално определимото обезщетение.

По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 8000 лева до размера от 12000 лева следва да бъде отменено. По реда на чл. 293, ал. 2 от ГПК следва да бъде постановено решение, с което искът в тази част бъде уважен, а в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над този размер, решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на касатора и ищец по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платена държавна такса в размер на 35 лева, а в полза на адв. П. Ш. – адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие сключен в хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за касационна инстанция. След отчитане на вида на материалноправния спор, уважения материален интерес по него /12000 лева/, вида и количеството на извършената работа /защита по подадена от страната касационна жалба и по касационна жалба на другата страна/, преценени с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът определя размера на адвокатското възнаграждение на 2000 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1238/02.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 945/2024г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 63 от 05.02.2024г. постановено по гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен предявеният от А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 8000 лева до 12000 лева, и вместо него постанови:

ОСЪЖДА на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ , Прокуратурата на Република България да заплати на А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] сумата допълнително от 4000 лева /разликата между присъдените 8000 лева до 12000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от незаконно повдигнато му обвинение с постановление от 15.07.2014г. и внесен обвинителен акт по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК в извършването на което ищецът е оправдан с присъда от 22.11.2017г. по ВНОХД № 296/2017г. по описа на ОС – Благоевград, влязла в сила на 03.07.2018г., и от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху сумата считано от 03.07.2018г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1238/02.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 945/2024г. по описа на Апелативен съд – София в частите, с които е потвърдено първоинстанционно решение № 63 от 05.02.2024г. постановено по гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ искът е уважен до сумата от 8000 лева, както и в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 12000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева, ведно със законна лихва върху сумата считано от 03.07.2018г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България да заплати на А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] сумата от 35 лева, представляваща разноски по делото за касационна инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България да заплати на адв. П. И. Ш. сумата от 2000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за касационна инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.