Обезщетение за ползване при унищожен договор за продажба на имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 15

гр. София, 20.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 2207 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 60359 от 15.10.2021 г. касационната жалба, подадена от Р. Р. М. чрез адвокат А. Т. от САК, е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 165 от 25.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3349/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и моли да бъде отменено, като се постанови отхвърляне на иска по чл. 73, ал. 1 ЗС. Счита, че е допуснато нарушение на чл. 71 ЗС в контекста на разясненията по т. 11 от ППВС № 6/1974 г. Заявява оплакване за необоснованост, тъй като не е доказано действително да е ползвал процесния имот. Намира за неправилно произнасянето по възражението за прихващане със стойността на лихвата върху покупната цена. Претендира присъждането на разноски за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба К. Д. В. е подал писмен отговор чрез адвокат А. Л. от САК. Счита, че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение е отменено първоинстанционното Решение № 3976 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 12249/2016 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 8 състав, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 73, ал. 1 ЗС до размер от 16 290 лева, като вместо това ответникът Р. Р. М. е осъден да заплати на ищеца К. Д. В. сумата 16 290 лева на основание чл. 73, ал. 1 ЗС - обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 3, находящ се на първия етаж в сградата на [улица], [населено място] – обект на нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, дело № 143/2012 г. на нотариус П. П., за периода от 19.06.2013 г. до 07.10.2016 г.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът К. Д. В. е придобил собствеността върху ап. 3, на първия етаж в сградата на [улица], [населено място], през 2010 г., когато същата е изградена на степен груб строеж чрез трансформация на правото му на строеж върху имота, учредено през 2008 г.

На 04.09.2012 г., с нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, д.№ 143/2012 г. на нотариус П. П., К. Д. В. е продал на Р. Р. М. апартамента за цена от 39 000 лева, от които 19 500 лева са платени в деня на сделката, а останалите 19 500 лева е следвало да бъдат платени до 14.09.2012 г. На лист 73 и 74 от делото на СГС са представени вносни бележки, съгласно които на 04.09.2012 г. по сметката на ищеца в ПИБ АД са постъпили сумите 19 500 лева на основание „покупко продажба на недвижим имот” и сумата 19 500 лева на основание „захранване на сметка”.

Със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28.02.2013 г. е разпоредено К. Д. В. да предаде на Р. Р. М. фактическата власт върху апартамента. На 19.06.2013 г. М. е въведен във владение на имота съгласно протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот на ЧСИ И. Ч. по изп.д.№ 20137830400170. Съгласно отбелязаното в протокола, на длъжника и заварените там трети лица (съпругата му К. В. и Т. Р.) е даден срок до 24.06.2013 г. да изнесат движимите си вещи, като са предупредени, че за влизане в имота им е необходимо изрично съгласие и разрешение от взискателя.

На 24.06.2013 г. е изготвен протокол от ЧСИ Ч., озаглавен „за принудително отстраняване на движими вещи във връзка с извършен въвод във владение от 19.06.2013 г.”, в който, в присъствието единствено на М. и пълномощника му адвокат, е констатирано, че в имота няма движими вещи на длъжника В. и е описано състоянието на имота към 24.06.2013 г., а именно: свалени са ел. контактите, ключовете за осветление, вратите, заедно с касите, тоалетната чиния, мивките, подовите настилки, кухнята, лампите с осветителните тела. Същото се потвърждава от разпита на св. Г., който твърди, че е присъствал и на двата въвода, като сочи, че при този на 19.06.2013 г. апартамента бил обзаведен с „нормалното обзавеждане”, стандартните неща, а на втория въвод в апартамента нямало нищо, дори стените били надрани, а на водопроводните тръби били поставени тапи, крановете ги нямало.

На 11.12.2013 г. заповедта за изпълнение е обезсилена. На 17.09.2015 г. е издаден обратен изпълнителен лист, но производството по обратния въвод е спряно като обезпечение на бъдещ иск.

През 2013 г. К. Д. В. е предявил срещу Р. Р. М. иск по чл. 31 ЗЗД за унищожаване на договора за покупко-продажба от 04.09.2012 г. С влязло в сила на 17.05.2018 г. Решение по гр.д.№ 9935/2013 г. по описа на СГС, І-12 състав, договорът от 04.09.2012 г. по н.акт № 147/2012 г. е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД - като сключен от ищеца К. Д. В. без да разбира свойството и значението на постъпките си.

Съгласно заключението на съдебно-оценителната експертиза, средната наемна цена за имота за процесния период възлиза на 16 290 лева, ако той е в необходимото състояние за ползването му по предназначение като жилище, а ако той е в състоянието, описано в протокола от 24.06.2012 г., сумата е 8 145 лева (във втория случай би бил негоден да бъде използван като жилище, а само като складово помещение).

Във връзка с направено от Р. Р. М. възражение за прихващане е изслушана експертиза за размера на законната лихва върху договорената цена от 39 000 лева за времето до 15.12.2016 г.

От правна страна е прието, че с влизане в сила на решението, с което договорът по нотариален акт № 147/2012 г. е унищожен, с обратна сила - от момента на възникването им, са заличени както самата сделка, така и правните й последици. Това означава, че придобивното основание на ответника е отпаднало не след 17.05.2018 г. (когато е влязло в сила решението, с което искът по чл. 31 ЗЗД е уважен – така, както е приел първоинстанционният съд), а изобщо - все едно сделката от 04.09.2012 г. е едно юридическо нищо. С унищожаването на договора е заличено с обратна сила придобитото с него право на собственост от ответника, както и правното основание да осъществява фактическа власт върху вещта. Разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС изисква владелецът да е получил фактическата власт върху вещта на правно основание, годно да го направи неин собственик, за да е добросъвестен. След като правното основание е отпаднало ex tunc, такова липсва изначално и полученото въз основа на него владение остава обикновено. Направен е извод, че ответникът, като придобил фактическа власт по силата на унищожен на основание чл. 31 ЗЗД договор за покупко-продажба, е недобросъвестен владелец и е такъв още от деня, в който е установил владението – в случая от 19.06.2013 г., когато е въведен принудително в имота.

Въззивният съд е приел, че в случая постановките на ППВС 6/1974 г. са неприложими. С постановлението приобретателят на недвижим имот по унищожен, развален или отменен по чл. 227 ЗЗД договор е приравнен на добросъвестен владелец единствено по отношение на извършените в имота подобрения. Той не се ползва от другите права на добросъвестния владелец: по-кратката придобивна давност, правото на задържане и да не дължи добивите от вещта (включително обезщетение за ползването й) преди да бъде поискано връщане на вещта. Посочено е, че претенция за заплащане на подобренията в имота не е предмет на настоящото производство.

В обобщение е прието, че ищецът е собственик на процесния имот, защото не го е отчуждил валидно, а ответникът е недобросъвестен владелец от момента, в който е установил фактическа власт върху имота, а това е станало на 19.06.2013 г., когато е въведен във владение от съдебния изпълнител. От тогава и за целия исков период (до 07.10.2016 г., когато е подадена исковата молба) така установената фактическа власт на ответника не е прекъсната. Липсват доказателства в тази насока, а и самият ответник не оспорва факта, че владее имота.

За неоснователно е намерено възражението на ответника, че ищецът не бил лишен от възможност да ползва имота. Факт е, че от 19.06.2013 г. ответникът е въведен в апартамента, т.е. дадени са му ключовете от него, а владението на ищеца е отнето. Прието е, че показанията на свид. А. Д. В., съгласно които „от 2012 г. до момента” в апартамента можели да влизат брат му (ищеца), той и други лица, които знаел по малки имена, не могат да бъдат тълкувани в посочения от ответника с отговора на въззивната жалба смисъл, а именно, че ищецът е имал свободен достъп до имота и след 19.06.2013 г. Прието е, че на първо място не е уточнено кой е този момент, за който говори свидетеля, но преценен в контекста на пълните му показания, както и при съпоставка с установеното от събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че свидетелят няма предвид момента, в който е дал показания пред съда. На второ място, в хода на първоинстанционното производство ответникът не е възразявал, че ищецът не е бил лишен от достъп до имота. Подобно твърдение е направено едва с отговора на въззивната жалба и при произволно, без връзка със защитната му теза по делото, интерпретиране на част от свидетелските показания.

В обобщение на изложеното, искът по чл. 73, ал. 1 ЗС е намерен за доказан в своето основание. Относно размера, до който претенцията е основателна, въззивният съд е приел следното:

С унищожения договор е продадено жилище и ответникът е въведен на 19.06.2013 г. в обзаведен за използването му по предназначение за жилище имот. Това се установява категорично от протокола за въвод от 19.06.2013 г. и от показанията на свидетеля на ответника Г.. Факт е, че в периода от 19.06.2013 г. до 24.06.2013 г. състоянието на имота е променено до степен, че към 24.06.2013 г. не е могъл да бъде използван като жилище. Прието е, че по делото обаче липсват доказателства, че промяната е резултат от поведението на ищеца. Изявлението на ЧСИ Ч. в протокола от 24.06.2013 г., че длъжникът и третите лица са свалили трайно прикрепените към имота вещи, „независимо от отправеното от мен предупреждение”, е необосновано умозаключение от страна на съдебния изпълнител, извън удостоверителната функция на длъжността му. С протокола от 24.06.2013 г. официално се удостоверява единствено състоянието на имота към тази дата. Кой го е привел в това състояние и в кой конкретен момент до 24.06.2013 г. се е случило това, са обстоятелства, на които съдебният изпълнител не е бил свидетел, поради което е прието, че за тях протоколът не се ползва с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК. По делото е останало недоказано, че ищецът е предал на ответника негоден за ползването по предназначение жилищен имот. Ето защо, следващото се на ищеца обезщетение за лишаване от ползването на вещта е определено на база средния месечен наем за жилище (а не за склад) и размерът му за процесния период, съгласно неоспореното заключение на в. л. Т., е 16 290 лева.

Изводите на въззивната инстанция за основателност на иска, са наложили разглеждане на направеното от ответника възражение за прихващане със сумата 16 896,26 лева, представляваща законната лихва върху платената продажна цена по унищожения договор за периода от плащането й (04.09.2012 г.) до 15.12.2016 г. Съгласно изричното изявление на пълномощника на ответника адвокат Т. в о.с.з. на 07.02.2019 г. вземането за връщане на продажната цена не е предмет на съдебен спор между страните. Не се твърди и липсват доказателства ищецът да е поканен да върне покупната цена. Прието е, че, за да възникне процесното вземане на ответника за обезщетение за забавено връщане на покупната цена, необходимо е ищецът – длъжник по главното вземане, да бъде поканен да го изпълни. След като такава покана липсва преди 15.12.2016 г., вземането на ответника за законна лихва не е възникнало и съответно възражението за прихващане с това вземане е неоснователно.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Ползва ли се от правата по чл. 71 ЗС приобретателят по договор, който е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД, за времето преди влизане в сила на съдебното решение за унищожаване на договора ?” , в отговор на който съставът на ВКС намира следното:

Разпоредбата на чл. 71 ЗС е част от правилата, регламентиращи ликвидацията на отношенията между собственика и владелеца, породени от въздействието на владелеца върху притежаваната от собственика вещ. Тези правила (чл. 71 – чл. 74 ЗС) почиват на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, установявайки баланс между насрещните права на собственика и на владелеца при отчитане конкретното основание, на което е установено владението. Предназначението им е да уреди както пределите на отговорността за направените разноски във връзка с вещта (необходими, полезни, разноски за плодовете), така и да разпредели ползите от вещта (облагата от ползването й, естествени и граждански плодове). Във връзка с ликвидацията на отношенията и според основанието, на което е установено владението, владелците се класифицират като добросъвестни (подлежащи на обезщетяване съобразно чл. 71 и чл. 72 ЗС), недобросъвестни (подлежащи на обезщетяване съобразно чл. 73 и чл. 74 ЗС) и приравнени на добросъвестните. Независимо от това в коя от тези три категории попада съответният субект, регламентацията на правата му е комплексна и формира единство от правилата във връзка с разноските за вещта и във връзка с ползите от вещта.

Съгласно чл. 71 ЗС добросъвестните владелци имат право да ползват вещта и да получават добивите от нея до предявяването на иска за връщането й. Това право изрично е признато и на недобросъвестните владелци, получили владението по предварителен договор, сключен със собственика на имота (чл. 70, ал. 3 ЗС). Тази категория владелци са част от субектите, определяни в доктрината и съдебната практика като „добросъвестни подобрители” и „владелци, приравнени на добросъвестните”. Съобразно т. 11 от ППВС № 6/1974 г. в същата група попадат и подобрителите, които са получили фактическата власт върху вещта на придобивно основание, което впоследствие е унищожено, развалено или отменено - ако до завършване на подобренията подобрителят не е узнал за обстоятелството, послужило за отпадане на основанието и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание. Това разрешение е аргументирано с мотива, че обратното действие на съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава от правната действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание. Същото съзнание приобретателят има и при ползването на вещта, поради което и с оглед единството в регламентацията, следва да се приеме, че освен с правата по чл. 72 ЗС, такъв субект се ползва и с правата по чл. 71 ЗС. Ето защо приобретател, който е установил фактическа власт върху вещта на основание договор, който впоследствие е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД, разполага с правото да се ползува от вещта, без да дължи обезщетение за това, както и да получава добивите, които тя е дала. Това право възниква от момента, в който (след сключване на договора) е установена фактическата власт.

Поставя се въпросът кой е крайният момент, до който такъв приобретател разполага с правото по чл. 71 ЗС. В тази връзка ВКС намира следното:

Разпоредбата на чл. 71 ЗС регламентира, че по отношение на добросъвестния владелец правото съществува до предявяването на иска за връщането на вещта. Това законодателно разрешение почива на възможността (в хипотезите на непораждащо прехвърлително действие придобивно основание или нищожно поради порок във формата) ревандикационен иск да бъде уважен и без предварителното провеждане на друг процес относно валидността на придобивното основание, легитимиращо владелеца като добросъвестен. В тези хипотези (уредени с чл. 70, ал. 1 ЗС) предявяването на иска за връщането на вещта се явява момент, в който владението е смутено и добросъвестността на владелеца (разбирана като незнание за фактите, представляващи пречка за придобиването на собствеността на основанието, послужило за установяване на фактическата власт, а от там – пречка владелецът да се ползва от всички правомощия на собственик) престава да съществува. В практиката на ВКС (Решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 669/2012 г. на ІІ г.о.) се приема, че, от гледна точка на предпоставките за приложението на чл. 71 и чл. 72 ЗС, добросъвестността се трансформира в недобросъвестност не само с предявяването на иска за връщането на вещта, но също така и при настъпването на други обстоятелства, следващи във времето момента на установяването на фактическата власт, но предхождащи предявяването на иска за връщането на вещта (в казуса по гр.д.№ 669/2012 г. на ІІ г.о. като такива са преценени участието на владелеца в производството по иск за нищожност на завещанието, съставено в полза на неговия праводател, както и предявяването на иск от приобретателя срещу праводателя му за развалянето на договора). Следователно - отговорът на въпроса докога едно лице може да бъде определяно като добросъвестно във връзка с ликвидацията на отношенията се намира в зависимост от установяването на конкретни факти, които могат да имат за резултат разрушаване на субективната увереност на съответното лице, че легитимиращата го сделка му предоставя пълния обем правомощия на собственик на вещта, като е възможно отпадането на тази субективна увереност да настъпи и преди предявяването на иск за връщането на вещта.

В случаите, когато за придобивното основание се поддържа, че е унищожаемо, до момента на успешното провеждане на конститутивния иск за унищожаването му, приобретателят може да отблъсне ревандикационната претенция на прехвърлителя, противопоставяйки сключената между двамата сделка. По тази причина не може безусловно да се приеме, че във всички случаи само предявяването на иск за връщане на вещта е предпоставка за отпадане добросъвестността на приобретателя по такъв договор от гледна точка възможността да се ползва от правата по чл. 71 и чл. 72 ЗС. Изхождайки от тълкуването по т. 11 от ППВС № 6/1974 г., съставът на ВКС приема, че в хипотезите, когато фактическата власт е установена на основание, което впоследствие е унищожено по чл. 31 ЗЗД, добросъвестността престава да съществува, когато приобретателят узнава за недостатъка на сделката. Следвайки подхода на законодателя при формулирането на разпоредбата на чл. 71 ЗС, съставът на ВКС приема, че приобретателят узнава за недостатъка на сделката, която впоследствие е унищожена на основание чл. 31 ЗЗД, в момента на предявяването на конститутивния иск за унищожаване на договора. Считано от този момент приобретателят по договора не само добива представа за обстоятелствата, формиращи основанието на иска по чл. 31 ЗЗД, а също така е изправен и пред надлежно упражнено от съконтрагента му право да потърси защита посредством унищожаването на сделката, с което се лишава от субективната увереност, че има право да упражнява пълновластно господство върху вещта. Отсъствието на тази увереност, според мотивите към т. 11 от ППВС № 6/1974 г., е пречка приобретателят да се ползва от правата по чл. 72 ЗС за извършените подобрения, респ. – поставя край на периода, през който може да ползва вещта, без да заплаща обезщетение за това, както и да става собственик на добивите, които тя е дала. Като край на този период не може да се приеме по-късния момент на влизането в сила на решението по конститутивния иск за унищожаване на договора. В този момент се проявява конститутивното действие на съдебното решение за унищожаване на договора (настъпва заличаването с обратна сила на придобивното основание за приобретателя, с което от транслативен ефект се лишават и евентуално последващо сключените прехвърлителни сделки /извън изрично уредените в закона хипотези на защитно-оповестително действие на вписването на исковата молба - чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД/), но (както се приема и в мотивите към т. 11 от ППВС № 6/1974 г.) това действие на решението не оказва влияние върху вече осъществилите се факти на владението, ползването и подобряването на вещта, последиците от които е призвана да регламентира уредбата по чл. 71 – чл. 74 ЗС.

Доколкото добросъвестността се предполага (чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС), тежестта да установи противното е за лицето, което се позовава на настъпването на обстоятелства, имащи за последица отпадането на субективната увереност, че приобретателят е пълноправен собственик на намиращата се във фактическата му власт вещ.

Изложеното сочи на несъответствие между атакуваното въззивно решение и отговора на съществения за изхода на спора правен въпрос.

В нарушение на материалния закон (чл. 71 ЗС) е приетото от апелативния съд, че за ответника по иска (сега – касатор), в качеството му на приобретател по договор, който е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД, принципно е неприложимо правилото на чл. 71 ЗС. Тълкуването на закона налага извод, че приобретателят по договор, който впоследствие е унищожен на основание чл. 31 ЗЗД, се ползва от правата по чл. 71 ЗС за периода от време от момента, в който (след сключване на договора) е установена фактическата власт до узнаването на обстоятелството, послужило за отпадане на основанието. В случая фактическата власт е установена на 19.06.2013 г. и до предявяването на исковата молба за унищожаване на договора касаторът е имал право да ползва процесния имот, без за това да дължи заплащането на обезщетение. С предявяването на исковата молба добросъвестността на касатора по отношение правото му да ползва вещта като собственик е отпаднала, поради което и на основание чл. 73, ал. 1 ЗС от този момент до предаването на фактическата власт на ищеца касаторът му дължи заплащането на обезщетение за ползата, от която го е лишил. Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доказването на фактите, имащи за последица опровергаването на презумпцията по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС, е в тежест на ищеца. В случая точната дата на предявяването на исковата молба не е установена, но доколкото делото е образувано през 2013 г. (гр.д.№ 9935/2013 г.), следва да се приеме, че този факт се е осъществил най-късно на 31.12.2013 г. Неоснователно е оплакването за необоснованост на извода, че касаторът действително е ползвал процесния имот. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства при стриктно спазване на установените в тази връзка процесуални правила и аргументирано е обосновал извода, че считано от 19.06.2013 г. ищецът е бил лишен от ползването на апартамента, който е преминал във фактическата власт на ответника. Ето защо ВКС приема, че предявеният от К. Д. В. е доказан по своето основание за времето от 01.01.2014 г. до предявяването на иска по чл. 73, ал. 1 ЗС на 07.10.2016 г. Размерът на дължимото обезщетение следва да се определи по заключението на съдебно-оценителната експертиза, съгласно което средната наемна цена за имота възлиза на сумата 16 290 лева за целия процесен период (от 19.06.2013 г. до 07.10.2016 г.), а само за времето от 01.01.2014 г. до 07.10.2016 г. е в размер на сумата 14 073 лева. Оплаквания срещу изводите на въззивния съд относно определянето на обезщетението на базата на средната наемна цена, която би се получила при ползването на имота като жилище, не са заявени.

С оглед основателността на иска по чл. 73, ал. 1 ЗС следва да бъде обсъдено оплакването срещу правилността на произнасянето на въззивния съд по възражението за прихващане, заявено с отговора на исковата молба и уточнено в о.с.з. 07.02.2019 г. Съобразно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. вземането за връщане на даденото по договор, който е унищожен, става изискуемо от деня, в който отпада основанието. Изискуемостта определя моментът, считано от който кредиторът може да търси изпълнение на престацията, респ. – длъжникът може да пристъпи към изпълнение. В случая изискуемостта на задължението за връщане на разменените престации по унищожения договор е настъпила на датата на влизане в сила на решението по гр.д.№ 9935/2013 г., т.е. на 17.05.2018 г. В случая обаче не се търси връщане на заплатената продажна цена, а заплащането на обезщетение за забава да се изпълни задължението за връщане на цената. За да се дължи такова обезщетение, продавачът по унищожения договор следва да е поставен в състояние на забава съобразно чл. 84, ал. 2 ЗЗД – с отправянето на покана от страна на купувача по същия договор. Отправянето на надлежна покана на първо място е предпоставено от настъпването на изискуемостта на вземането. В случая търсената от касатора компенсация е с лихви върху сумата 39 000 лева за периода от 04.12.2012 г. до 15.12.2016 г. Видно е, че крайният момент на периода предхожда настъпването на изискуемостта на задължението на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което, дори да бе отправена покана за връщането на цената от 39 000 лева (а в случая категорично е установено, че подобна покана не е отправяна), същата не би имала за последица поставянето на ищеца в състояние на забава, за което да дължи заплащането на обезщетение по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По тези съображения заявеното възражение за прихващане между задължението на касатора по чл. 73, ал. 1 ЗС и задължение на ищеца по чл. 84, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователно.

В обобщение - въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която иска по чл. 73, ал. 1 ЗС е уважен за разликата над сумата 14 073 лева до сумата 16 290 лева, като в тази част се постанови отхвърляне на претенцията. Решението следва да бъде потвърдено в частта, с която искът е уважен до размера от 14 073 лева.

При този изход на спора следва да бъде преразгледан и въпросът за отговорността за направените от страните разноски за трите инстанции.

В производството пред първата инстанция процесуалните представители и на двете страни са заявили насрещни възражения за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, като САС е приел, че хонорарите следва да бъдат намалени до минималния размер от по 1 370 лева по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ. Никоя от страните не е искала изменение на решението в тази му част, поради което ВКС е обвързан да приеме, че възраженията за прекомерност на адвокатските възнаграждения, заплатени в производствата пред първата и въззивната инстанции, са основателни и същите подлежат на намаляване и за двете страни до суми от по 1 370 лева за всяка инстанция.

В производството пред ВКС възражение за прекомерност е направил само касаторът, но същото се явява неоснователно. Ищецът е договорил и заплатил адвокатски хонорар в размер на 1 500 лева, който, предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и като близък до минимума от 1 370 лева, не следва да бъде намаляван.

Възражение за прекомерност не е заявено от страна на ищеца нито с отговора на касационната жалба, нито в проведеното открито заседание пред ВКС.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на 50,26 % (14 073 лева / 28 000 лева) от разноските, направени пред СГС и САС, както и на 86,39 % (14 073 лева / 16 290 лева) от разноските, направени пред ВКС. За защитата пред СГС се следва присъждането на 50,26 % от сумата 2 790 лева (1 370 лв. адв.хонорар, 1 120 лв. ДТ и 300 лв. възнаграждение на в.л.; подлежащите на възстановяване разноски не включват тези, направени за недопуснатото увеличение на иска), т.е. 1402,25 лева . За защитата пред САС се следва присъждането на 50,26 % от сумата 1 930 лева (1 370 лв. адв.хонорар и 560 лв. ДТ), т.е. 970,02 лева . За защитата пред ВКС се следва присъждането на 86,39 % от сумата 1 500 лева (адв.хонорар), т.е. 1 295,85 лева . Така общо за трите инстанции ищецът има право на разноски в размер на 3 668,12 лева. Част от тази сума (3 188,16 лева) е присъдена от въззивния съд, поради което с настоящото решение следва да се присъди разликата, възлизаща на 479,96 лева .

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът има право на 49,74 % (100-50,26) от разноските, направени пред СГС и САС, както и на 13,61 % (100-86,39) от разноските, направени пред ВКС. За защитата пред СГС се следва присъждането на 49,74 % от сумата 1 770 лева (1 370 лв. адв.хонорар, 400 лв. възнаграждения на в.л.), т.е. 880,40 лева . За защитата пред САС се следва присъждането на 50,26 % от сумата 1 370 лева (адв.хонорар), т.е. 688,56 лева . За защитата пред ВКС се следва присъждането на 13,61 % от сумата 3 855,80 лева (3 500 лв. адв.хонорар и 355,80 лв. ДТ), т.е. 524,77 лева. Така общо за трите инстанции касаторът има право на разноски в размер на 2 093,73 лева. Част от тази сума (1 886,15 лева) е присъдена с потвърдената от въззивния съд част от решението на СГС, поради което с настоящото решение следва да се присъди разликата, възлизаща на 207,58 лева.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 165 от 25.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3349/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав в частта, с която, след частичното отменяване на първоинстанционното Решение № 3976 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 12249/2016 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 8 състав, е постановено осъждането на Р. Р. М. да заплати на К. Д. В. разликата над сумата 14 073 лева до сумата 16 290 лева на основание чл. 73, ал. 1 ЗС,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. Д. В. срещу Р. Р. М. иск с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащането на обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 3, находящ се на първия етаж в сградата на [улица], [населено място] – обект на нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, дело № 143/2012 г. на нотариус П. П., за периода от 19.06.2013 г. до 31.12.2013 г. и за разликата над сумата 14 073 лева до сумата 16 290 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 165 от 25.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3349/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав в частта, с която, след частичното отменяване на първоинстанционното Решение № 3976 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 12249/2016 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 8 състав, е постановено осъждането на Р. Р. М. да заплати на К. Д. В. сумата 14 073 лева на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 3, находящ се на първия етаж в сградата на [улица], [населено място] – обект на нотариален акт № 147, том І, рег.№ 7226, дело № 143/2012 г. на нотариус П. П., за периода от 01.01.2014 г. до 07.10.2016 г., както и в частта за разноските.

ОСЪЖДА Р. Р. М. ДА ЗАПЛАТИ на К. Д. В. сумата 479,96 (четиристотин седемдесет и девет лева и деветдесет и шест стотинки) лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – разлика до пълния размер на дължимите разноски за защита пред трите инстанции.

ОСЪЖДА К. Д. В. ДА ЗАПЛАТИ на Р. Р. М. сумата 207,58 (двеста и седем лева и петдесет и осем стотинки) лева на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – разлика до пълния размер на дължимите разноски за защита пред трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: