Определяне на заплатите на прокурорите от районните прокуратури

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е № 155/09.03.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1734 по описа за 2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Районна прокуратура - Пловдив, чрез пълномощник, срещу решение № 61 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2671/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, X-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 3107 от 10.07.2024 г., постановено по гр. д. № 3284 по описа за 2024 г. на Районен съд-Пловдив, с което Районна прокуратура-Пловдив е осъдена да заплати на Н. М. М. следните суми: сумата от 11 506.22 лв., представляваща сбор от неплатени брутни трудови възнаграждения, изразяващи се в разликата между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер на удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера и действително начислените на ищеца суми, както и сумата от 1 673.18 лева, представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец до датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11 506.22 лв., считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

В касационната жалба се навеждат доводи, че съдът неправилно е уважил исковете срещу Районна прокуратура-Пловдив. В подкрепа на оплакването в жалбата се сочи, че съгласно разпоредбите на чл. 218, ал. 3 във връзка с чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ пленумът на ВСС има правомощието да определя възнагражденията на прокурорите от районните прокуратури, какъвто е бил ищецът през процесния период, и на него му е било заплащано така определеното му възнаграждение. Поддържа се довода, че административните ръководители на съответния орган на съдебната власт не могат да начисляват и заплащат на съответните магистрати възнаграждение в по-висок размер от определения им от компетентния съгласно цитираните законови разпоредби орган. Излага се становище, че административният ръководител на Районна прокуратура – Пловдив е изпълнявал задължението си ежемесечно да изплаща на ищеца работна заплата съобразно определеното в Таблица № 1 на ВСС, като е действал в условията на обвързана компетентност. В тази връзка се сочи, че според Закона за съдебната власт, за процесния период пленумът на Висшия съдебен съвет е единственият компетентен орган, който разполага с правомощия да определя индивидуалните размери на възнагражденията на магистратите. Прави се искане съдът да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Предявява се претенция за заплащане на направените пред трите инстанции разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Н. М. М., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност - за неоснователност на жалбата.

С определение № 4931 от 30.10.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като с него съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и по който липсва формирана съдебна практика, а именно: „Дължи ли съответният орган на съдебната власт, в който магистратът изпълнява задълженията си, заплащане на месечно възнаграждение в размера, предвиден в чл. 218, ал. 2 ЗСВ, когато определеното от пленума на ВСС по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ възнаграждение за съответната длъжност е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт?“.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, след постановяване на определението по чл. 288 от ГПК, вече е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав на съда - решение № 699 от 20.11.2025 г. по гр. д. № 960/2025 г., решение № № 747 от 11.12.2025 г. по гр. д. № 11/2025 г. в които се приема следното:

Разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ регламентира определянето на размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, а разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от ЗСВ - за най-високите длъжности. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като орган, администриращ съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. Ръководещият съдебната власт орган не разполага с възможност да вземе решение за определяне на възнаграждението за длъжността „младши съдия“ под предвидения в ЗСВ минимален размер и в противоречие с нормата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. По различен начин е регламентирано определянето на заплатите за останалите длъжности в органите на съдебната власт - съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ те се определят от пленума на Висшия съдебен съвет. Ръководителят на съответния орган в съдебната власт /прокуратура, съд или следствен орган/ не разполага с правомощия да определи и изплати трудово възнаграждение на магистрат, различно от определеното с решение на пленума на ВСС съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ, като се позове на обстоятелството, че определеното възнаграждение е в по-нисък размер от предвиденото за най-ниската магистратска длъжност. За длъжностите, извън най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, в разпоредбите на ЗСВ не е предвидено да се определят въз основа на средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

Предвид отговора на поставения правен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че доводите на касатора за нарушение на материалния закон са основателни, като обжалваното въззивно решение не съответства на така установените в обвързващата практика на ВКС изисквания - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл. 293, ал. 3 ГПК).

По същество на касационната жалба:

С исковата молба ищецът Н. М. М. е сезирал първоинстанционния съд с искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 218, ал. 3 от ЗСВ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени против Районна прокуратура - Пловдив за заплащане на трудово възнаграждение и мораторна лихва. По делото не е било спорно, че за процесния период от 01.04.2021 г. до 31.12.2023 г. ищецът Н. М. М. е изпълнявал длъжността „прокурор“ в Районна прокуратура - Пловдив, във връзка с което му е било начислено основно месечно възнаграждение в следните размери: от 01.04.2021 г. до 31.12.2021 г. – 2 949 лв.; от 01.01.2022 г. до 31.03.2023 г. – 3 244 лв.; и от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. – 3 731 лв. Решаващият съд е установил, че получаваното от него, въз основа на определеното в Taблицa № 1, приета от ВСС съобразно нормата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, възнаграждение е в по-нисък размер от предвиденото в ал. 2 на същия член за най – ниската прокурорска длъжност – „младши прокурор“, определено въз основа на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

Въз основа на тези констатации, въззивният съд е определил, че спорният между страните въпрос е дали пленумът на Висшия съдебен съвет, изпълнявайки правомощията си по чл. 218, ал. 3 ЗСВ, е ограничен да определя възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт в рамките на размерите, посочени в чл. 218, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ. Като се е аргументирал с разпоредбите на чл. 227, ал. 5 и чл. 234 ЗСВ, въззивният съд е приел, че в Закона за съдебната власт е утвърден принципа магистратите на по-горестояща длъжност да получават по-високо възнаграждение от магистратите на по-долустояща длъжност. С оглед на така приетото, е направил извод, че възнагражденията на останалите длъжности в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, каквато е и процесната, не могат да бъдат по-ниски от възнаграждението за най-ниската длъжност по смисъла на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. На това основание е приел предявените главен и акцесорен иск за основателни за размерите, установени от счетоводната експертиза.

С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, неправилно въззивният съд е приел, че ответната Районна прокуратура - Пловдив, като орган на съдебната власт, в който ищецът изпълнява задълженията си, му дължи заплащане на възнаграждение в размера, предвиден в разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ за най-ниската прокурорска длъжност.

Съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си чрез пленум, който определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите. Това законово правомощие се осъществява при условията, посочени в ЗСВ. Разпоредбите на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ определят императивно основното месечно възнаграждение за най-високата магистратска длъжност – председателят на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд, на главния прокурор, на директора на Националната следствена служба и за най-ниската магистратска длъжност - младши съдия, младши прокурор, младши следовател. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. За останалите длъжности в органите на съдебната власт оперативната самостоятелност на ВСС не е ограничена. Това следва от разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, която е ясна и не подлежи на тълкуване. Отделен е въпросът доколко правилен е възприетият законодателен подход, който следва да бъде преценяван в рамките на законодателния процес, а не на съдебния.

При наличието на съответните предпоставки, ВСС е длъжен да издаде съответния административен акт. В качеството й на работодател на ищеца по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ ответната прокуратура има задължението да му начисли и заплати определеното по реда на чл. 30, ал. 1, т. 10 и чл. 218, ал. 3 от ЗСВ от пленума на ВСС възнаграждение, което в случая е било сторено. Административният ръководител на съответния орган в съдебната власт /прокуратура, съд или следствен орган/ не може да изземе правомощията на пленума на ВСС, като определи и изплати възнаграждение на магистрат, различно от определеното с решението на органа, на който законът е предоставил компетентността за това. Всяка компетентност следва да се упражнява и предопределя от разписаното в закона за постигане на заложените от законодателя цели. Установеният от закона ред и начин за определяне възнагражденията на магистратите гарантира прилагането на прокламирания конституционен принцип за независимост на съдебната власт /чл. 117, ал. 2 от Конституцията на Република България/, която в случая се постига чрез независимостта на отделния магистрат от прекия му административен ръководител.

По релевираното от ищеца възражение, че съдът, на основание чл. 17, ал. 2 ГПК следва да упражни косвен съдебен контрол по отношение на решението на пленума на ВСС. Косвеният (инцидентен) съдебен контрол по отношение на актовете и действията на административните органи е форма на съдебен контрол за законност по смисъла на чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република България, при който съдът, независимо от вида на разглеждания правен спор и приложимия процесуален ред, извършва преценка за законност на административните актове и действия, когато това е необходимо за осъществяване на правораздаването. Независимо дали контролът за законност е пряк по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Основния закон (т.е. осъществяван в производство по обжалване на административен акт, в което се реализира административното правораздаване), или се извършва инцидентно, когато това е необходимо за осъществяване на правораздаването по други правни спорове, по същество дължимата от съда преценка за съответствие на административния акт със закона, произтичаща от необходимостта да се осигури законността в правовата държава, е една и съща. Извън обхвата на съдебния контрол, визиран в чл. 120, ал. 1 и 2 от Конституцията, се намира целесъобразността, която в рамките на предоставените му от закона правомощия ръководи компетентния административен орган при постановяване на съответния акт. Основният закон овластява съда да следи само за законността на актовете и действията на администрацията, но не и да дава оценка на проявлението на нейното свободно усмотрение, с което надлежно е оправомощена. /в този смисъл Решение № 2 от 14.02.2023 г. по к. д. № 12/2014 г./ Тези принципни постановки са напълно относими към настоящия случай. Законът в чл. 218, ал. 3 ЗСВ е предоставил на пленума на ВСС правомощие сам да определя възнагражденията за длъжностите /извън тези по ал. 1 и ал. 2/ в органите на съдебната власт. Наличието на оперативна самостоятелност не изключва съдебния контрол, но той е ограничен до компетентност на органа, формата на акта или спазване на административно-производствените правила, съответствие с материалния закон и съобразяване с целта на закона. Настоящият касационен състав, при осъществения косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, намира, че постановеният от ръководещия съдебната власт орган административен ненормативен вътрешнослужебен акт е валиден. Но съдът не може да подменя преценката на пленума на ВСС по целесъобразност, когато законът /чл. 218, ал.3 ЗСВ/ му е предоставил такава.

Необосновано е възражението, че в разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ били посочени редът, по който се определя възнаграждението, и органът, който го определя, но не и размерът му. Възнаграждението не е имагинерно понятие, то възниква по основание и размер.

Неоснователно е позоваването от страна на ищеца /сега ответник по касационната жалба/ на определение № 772 от 18.02.2025 г. по гр. д. № 1351/2024 г., ГК, III ГО на ВКС. Предметът на това дело е различен, тъй като длъжността, която ищецът е заемал е била „младши съдия“, при която хипотеза е приложима разпоредбата на чл. 218, ал.2 ЗСВ. Следователно двете дела са породени от различни хипотези и поради това не са идентични, поради което приетото с настоящото решение не би могло да му противоречи.

В заключение: предявените от ищеца против Районна прокуратура - Пловдив искове за заплащане на сумата от 11 506.22 лв., представляваща сбор от неплатени брутни трудови възнаграждения, изразяващи се в разликата между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер на удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера и действително начислените му суми, както и сумата от 1 673.18 лева, представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец до датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11 506.22 лв., считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане са неоснователни.

Ето защо, обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено, като, доколкото не се налага извършването на нови процесуални действия, следва да бъде постановено решение по същество на спора, като бъдат отхвърлени обективно съединените искове с правно основание чл. 218, ал. 3 ЗСВ и чл. 86 ЗЗД.

С оглед изхода на спора и предвид направеното искане в полза касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за държавна такса в размер на 263.89 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в общ размер за трите инстанции определен, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в общ размер на 500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като в полза на касатора се присъдят 134.92 евро – разноски и 255.65 евро - юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 61 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2671/2024 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, X-ти граждански състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 128 КТ, вр. с чл. 218, ал. 3 ЗСВ и чл. 86 ЗЗД на Н. М. М., ЕГН: [ЕГН] против Районна прокуратура - Пловдив за заплащане на сумата от 11 506.22 лв., представляваща сбор от неплатени брутни трудови възнаграждения за периода от 01.04.2021 г. до 31.12.2023 г., изразяващи се в разликата между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер на удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера и действително начислените му суми, както и сумата от 1 673.18 лева, представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец до датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11 506.22 лв., считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Н. М. М. да заплати на Районна прокуратура-Пловдив, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 134.92 евро - разноски, както и сумата от 255.65 евро - юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.