Давност за привеждане в изпълнение на условно наказание при ново престъпление

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода * погасителна давност * давност за изпълнение * посредствено извършителство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 218

гр. София, 13 май 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и на прокурора Н. Л., след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 236 по описа за 2025 г. и за да се произнесе взе предвид:

Касационно производство е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК.

Образувано е по жалба на адв. М. И. - С., в качеството й на защитник на подсъдимия А. У., против въззивно решение № 10/24.01.2025 г., постановено по внохд № 567/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

В жалбата са изложени съображения за допуснати нарушения на материалния закон, изразяващи се в неправилното приложение на чл.68 от НК по отношение наказанието на подсъдимия от една година и два месеца лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда на 27.06.2012 г. по нохд № 329/2011 г. на РС - Пещера, което е отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години, в който срок е извършено престъплението по настоящото дело, довършено на 15.12.2014 г. Според защитника „активирането“ на отложеното наказание лишаване от свобода може да се стане само ако не е изтекла давността за неговото изпълнение. В случая срокът по чл.82, ал.2 от НК следвало да се брои от момента, в който е изтекъл изпитателният срок, а именно на 27.06.2015 г., като от тази дата до постановяването на настоящата присада са изтекли, както срокът по чл.82, ал.1, т.2 от НК от пет години, така и този по чл.82, ал.4 от НК от седем години и половина. Адв. И. - С. счита, че до 27.12.2022 г. е следвало да се разгледа настоящото производство и до тази дата е било възможно да се постанови ефективното изпълнение на условното наказание от една година и два месеца лишаване от свобода. Като е приел, че наказанието по условното осъждане може да се активира неограничено във времето, въззивният съд тълкувал наказателния закон разширително, във вреда на подсъдимия, което е в противоречие с трайната практика на ЕСПЧ. Защитникът моли да се сезира Конституционния съд за установяване на несъответствие между разпоредбите на чл.68 вр. с чл.82 от НК и Конституцията на Република България, да се отмени самото решение в тази му част и тъй като подсъдимият не е личност с висока степен на обществена опасност да се приложи разпоредбата на чл.57, ал.3 от ЗИНЗС, като се замени определеният първоначален режим на изпълнение на наказанието по настоящото дело от една година и шест месеца от строг на общ.

На следващо място защитникът счита, че предявеният граждански иск срещу подсъдимия е погасен по давност още през 2022 г., т.е. пет години по-късно от момента, в който извършителят е бил известен, считано от 14.08.2017 г., когато е образувано досъдебното производство или най-късно от 11.10.2017 г., когато е постановено решението на Върховния административен съд, с което окончателно е потвърден издадения ревизионен акт, съдържащ инкриминираните суми, срещу „М. С.“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е подсъдимият У.. Отправена е претенция за отмяна на решението в тази му част и за прекратяване на производството.

В съдебно заседание подсъдимият А. У. и служебният защитник адв.И. - С. не подържат жалбата по отношение претенцията за настъпила давност спрямо съвместно приетия за разглеждане граждански иск, а в останалата част молят тя да се уважи по изложените в нея съображения.

Представителят на върховна касационна прокуратура счита, че жалбата е неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба е подадена в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирана страна, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С присъда № 36/18.11.2024 г. по нохд № 779/2024 г., постановена от Окръжен съд - Пазарджик подсъдимият А. П. У. е признат за виновен в това, че през периода 01.06.2014 - 15.12.2014 г. в гр. Пазарджик, в качеството му на управляващ и представляващ „М. С.“ ЕООД - [населено място], при условията на продължавано престъпление е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, представляващи данък добавен стойност по ЗДДС в размер на 543 700 лв., като е използвал документи с невярно съдържание, а именно - 41 бр. данъчни фактури за покупка на стоки с издател „С. Д“ ЕООД - [населено място], по които не са налице реални сделки, по смисъла на чл.6 от ЗДДС, използвал е същите пред ТД на НАП - Пловдив, офис Пазарджик, като ги е включил в отчетни регистри по чл.124, ал.1, т.1 от ЗДДС за съответните данъчни периоди, приспаднал е неследващ се данъчен кредит, потвърдил е неистина в подадените на основание чл.125 от ЗДДС справки декларации, като деянието е извършено при условията на посредствено извършителство чрез счетоводителя Е. П., поради което и на основание чл.255, ал.3 вр. с ал.1, т.2, т.6 и т.7 от НК и при условията на чл.58а, ал.4 вр. с чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК е осъден на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим.

На основание чл.68, ал.1 от НК е постановено подсъдимият У. да изтърпи отделно и наложеното му по нохд № 329/2011 г. по описа на РС - Пещера наказание от една година и два месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от три години.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на държавата, чрез Министъра на финансите, обезщетение за причинените имуществени вреди в резултат на деянието в размер на 543 700 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 15.12.2014 г. до окончателното заплащане, както и 400 лв. възнаграждение за юрисконсулт. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски - в размер на 1 269,99 лв. по сметка на ОД на МВР - Пазарджик и 21 748 лв. - ДДТ върху уважения размер на предявения граждански иск, в полза на бюджета на съдебната власт.

По жалба на подсъдимия, чрез защитника адв.И. - С. е образувано внохд № 567/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С постановеното по делото решение, предмет на настоящата касационна проверка, е изменена първоинстанционната присъда, в частта относно държавната такса от 21 748 лв., като е постановено присъждането й в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ОС - Пазарджик. С решението подсъдимият е осъден да заплати допълнително юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 150 лв. по сметка на ТД на НАП - Пловдив, офис Пазарджик. В останалата част присъдата е потвърдена, като изрично е отбелязано, че пропускът на първоинстанционния съд относно отсъствието на определен първоначален режим на изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание от една година и два месеца лишаване от свобода следва да се отстрани от окръжния съд, след приключване на инстанционния контрол, по реда на чл.306, ал.1, т.2 от НПК.

Производството пред първоинстанционния съд е разгледано по реда на съкратеното съдебно следствие, по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, като А. У. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тях, като за извършеното през периода 01.06.2014 - 15.12.2014 г. престъпление по чл.255, ал.3 от НК на подсъдимия е определено наказание при условията на чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК от една година и шест месеца лишаване от свобода. Тъй като това престъпление е довършено в три годишния изпитателен срок на предходното, отложено за изпълнение наказание от една година и два месеца лишаване от свобода за извършено на 27.03.2011 г. престъпление по чл.195 , ал.1, т.4 вр. с чл.194, наложено с влязла в сила на 27.06.2012 г. присъда № 48/10.05.2012 г. по нохд № 329/2011 г. по описа на РС - Пещера, на основание чл.68, ал.1 от НК е постановено многократно осъжданият А. У. да го изтърпи отделно. При тази конкретика неоснователно се твърди в жалбата, че изпълнителната давност на условното наказание е изтекла и това препядства приложението на чл.68 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че за да се постави начало на срока за погасяване изпълнението на наложено наказание е необходимо преди всичко същото да е станало изпълнимо. Съобразно разпоредбата на чл.82, ал.2 от НК началният момент, от който започва да тече този срок е от влизане на присъдата в сила, само когато е наложено ефективно наказание, а когато наказанието е отложено по реда на чл.66 от НК - давността тече от влизане в сила на последващ съдебен акт - постановено по реда на чл.306, ал.1, т.3 от НПК определение или друга осъдителна присъда, които впоследствие придават изпълнимост на наложеното условно наказание. Следователно при условно осъждане от влизането на присъдата в сила до влизане в сила на последващия съдебен акт, с който е активирано условното наказание, изпълнителна давност не тече. Макар с цитираното в жалбата решение № 352/10.10.2014 г. по кнд № 1357/2014 г. на ВКС, III н.о. да е възприето противното становище, то не е миродавно, тъй като касае отделен случай, който се явява в разрез с горното принципно положение застъпено, както в правната теория - виж „Давността в наказателното производство“ с автор Антон Гергинов, но и в утвърдената съдебна практика - решение № 289/08.06.2011 г. по кнд № 1564/2011 г. на ВКС, I н.о., решение № 241/24.04.2012 г. по кнд № 610/2012 г. на ВКС, I н.о., решение № 156/15.06.2012 г. по кнд № 45/2012 г. на ВКС, I н.о., поради което не е налице и несъответствие между разпоредбите на чл.68 вр. с чл.82 от НК и чл.31, ал.4 Конституцията на Република България, за да бъде удовлетворено искането за сезиране на Конституционния съд. На тази основа и в съответствие с разпоредбата на чл.57, ал.1, т.2, б. „В“ от ЗИНЗС правилно е определен и първоначалният „строг“ режим на изтърпяване на наказанието от една година и шест месеца лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл.255, ал.3 от НК. Същевременно няма как да се удовлетвори претенцията на защитата за прилагането на чл.57, ал.3 от ЗИНЗС, доколкото У. е многократно осъждан за умишлени престъпления от общ характер, което е дало основание въззивния съд да го възприеме като „христоматиен“ пример за личност с очевидно завишена степен на обществена опасност.

Доколкото защитата не поддържа заявената претенция, че предявеният граждански иск срещу подсъдимия е погасен по давност, следва само да се отбележи, че под „откриване на дееца“, по смисъла на чл.114, ал.3 от ЗЗД, от когато започва да тече предвидения в чл.110 от ЗЗД пет годишен давностен срок, следва да се разбира момента на привличането на лицето за обвиняем, /т.е. деецът вече е открит/, тъй като това е най-ранният момент, когато може да се направи обосновано предположение, че лицето е извършило конкретно деяние със съответната правна квалификация и вземането за обезщетение е станало изискуемо. В случая това е станало на 04.07.2024 г. и от този момент държавата е имала възможност да претендира обезщетение за причинените й имуществени вреди, като до предявяването на иска на 18.11.2024 г. в съдебната фаза на процеса не е изтекъл предвидения в закона пет годишен давностен срок.

По изложените съображения касационният състав приема, че жалбата се явява неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 10/24.01.2025 г., постановено по внохд № 567/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: