Индивидуална собственост върху апартамент, купен по време на брак

Текстът на акта

Ключови фрази

8 решение по гр.д.№ 3408 от 2020 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 56

гр.София, 14.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесета и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3408 по описа за 2020 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Г. Б. срещу решение № 2858 от 07.05.2020 г. по гр.д.№ 16812 от 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-ри брачен въззивен състав, с което е отменено решение № 480827 от 03.09.2018 г. по гр.д.№ 65743 от 2016 г. на Софийския районен съд, III гражданско отделение, 84 състав и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от К. Г. Б. срещу Х. А. П. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.23, ал.1 СК за признаване за установено по отношение на П., че Б. е изключителен собственик на следния недвижим имот: жилище със застроена площ от 93,88 кв.м., находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващо самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-4 от 09.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, заедно с принадлежащите към него избено помещение № 1 с полезна площ от 4,98 кв.м. и 6,410 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.

С определение № 29 от 27.01.2021 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречието му с практиката на ВКС по следните въпроси: Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение ? Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установения с него факт съобразен при формиране на правните изводи ?

В касационната жалба и в открито съдебно заседание пълномощникът на касаторката твърди, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение за уважаване на предявения иск.

В писмен отговор от 29.09.2020 г. и в открито съдебно заседание пълномощникът на ответника Х. А. П. оспорва жалбата. Моли решението на Софийския градски съд да бъде оставено в сила и да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.23, ал.1 СК, въззивният съд е приел за безспорно установено, че процесният апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] е закупен на 19.02.1993 г. /по време на брака на страните К. Г. Б. и Х. А. П./ за сумата 135 534 лв. Прието е за установено и че към датата на закупуването на този апартамент ищцата К. Б. е разполагала с лични средства в размер на 144 000 лв. /4 000 лв. по договор за дарение от родителите й от 14.03.1986 г., 65 000 лв. от продажбата на неин личен апартамент в [населено място] и 75 000 лв. по договор за дарение от родителите й от 10.02.1993 г./. Искът е отхвърлен, защото въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала, че именно тези нейни лични средства са вложени при закупуването на процесния апартамент в [населено място]. Съдът е достигнал до този извод, въпреки че в отговора на исковата молба ответникът Х. П. е признал, че част от продажната цена на личния на ищцата апартамент в [населено място], е била вложена в закупуването на процесния апартамент в [населено място] и въпреки събраните по делото писмени и гласни доказателства за това обстоятелство.

Приетото в обжалваното решение противоречи на константната практиката на ВКС /включително на посочените от касаторката решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр.д.№ 1311 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр.д.№ 1037 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр.д.№ 5062 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси: Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение ? Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установения с него факт съобразен при формиране на правните изводи ? По тези въпроси в горепосочените решения на ВКС се приема, че изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, има характер на признание; че това признание има важно доказателствено значение, поради което съдът е длъжен да го прецени с оглед на всички обстоятелства по делото и да съобрази установения с това признание факт при формиране на правните си изводи. В противоречие с тази съдебна практика и със закона /разпоредбата на чл.175 ГПК/ при постановяване на решението си въззивният съд въобще не е взел предвид направеното от ответника в отговора на исковата молба признание на неизгодния за него факт, че част от продажната цена на личния на ищцата апартамент в [населено място] е била вложена в закупуването на процесния апартамент в [населено място], нито е преценил това признание с оглед на всички други обстоятелства по делото.

Поради гореизложеното обжалваното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, по аргумент за противното от чл.293, ал.3 ГПК спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.

ПО СЪЩЕСТВОТО НА СПОРА: Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.23, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника Х. А. П., че ищцата К. Г. Б. е изключителен собственик на закупен на 19.02.1993 г. /през време на брака между двамата, сключен на 07.10.1990 г. и прекратен на 12.07.2017 г. с влязло в сила решение за развод № 140893 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 39143 от 2016 г. на СРС, 86 състав/ апартамент в [населено място], [жк], [жилищен адрес].

В исковата молба ищцата е твърдяла, че процесният имот е бил закупен изцяло с нейни лични средства: 4 000 лв. по договор за дарение от родителите й от 14.03.1986 г., 65 000 лв. от продажбата на неин личен апартамент в [населено място] и 75 000 лв. по договор за дарение от родителите й от 10.02.1993 г.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска частично, като изрично е признал неизгодния за него факт, че част от продажната цена на личния на ищцата апартамент в [населено място] е била вложена в закупуването на процесния апартамент в [населено място]. Фактът, че цялата продажна цена на апартамента в [населено място] е била вложена в закупуването на процесния апартамент в [населено място] се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства: нотариален акт № ..... от 14.03. ....г. /от преди брака на страните/, с който родителите на ищцата К. Б.- Г. П. Б. и Е. Л. Б. са й дарили апартамент в [населено място]; нотариален акт № 45 от 21.12.1992 г. /по-малко от 2 месеца преди закупуването на процесния апартамент в [населено място] на 19.02.1993 г. с нотариален акт № ..... от 19.02. ..... г./, с който ищцата продава апартамента си в [населено място] за сумата 65 000 лв. и показанията на разпитаната по делото свидетелка Е. Б. /майка на ищцата/, че апартаментът в [населено място] е бил продаден, за да се осигурят средства за закупуването на процесния апартамент в [населено място]. При тези доказателства и преценявайки направеното от ответника признание в съответствие с чл.175 ГПК- с оглед всички други установени по делото обстоятелства, настоящият състав на ВКС приема за безспорно доказано, че лични средства на ищцата в размер на 65 000 лв. са били вложени в закупуването на процесния апартамент.

Доказано е и твърдението на ищцата, че останалата вложена в закупуването на процесния апартамент сума до пълния размер на посочената в нотариален акт № ..... от 19.02. ..... г. покупна цена от 135 534 лв. /още 70 534 лв. над установения размер от 65 000 лв./ също е била лична сума на ищцата. За доказване на това свое твърдение ищцата е представила по делото писмен договор от 10.02.1993 г., видно от който родителите й са дарили на ищцата сумата 75 000 лв., която да се използва за покупка на самостоятелно жилище в С.. Действително, ответникът не е страна по този договор, поради което той не може да му се противопостави. От събраните по делото свидетелски показания на свидетелката Е. Б. обаче се доказва твърдението на ищцата, че родителите й са й дарили остатъка от необходимата за закупуването на апартамента в [населено място] сума. Съдът кредитира показанията на тази свидетелка, въпреки че е майка на ищцата, тъй като те кореспондират с останалите събрани по делото писмени доказателства, от които се установява, че в началото на 1993 г. /когато е закупен процесният апартамент/ съпрузите не са разполагали със свободни парични средства, извън необходимите за издръжката им /ищцата е била студентка, а ответникът на работа със сравнително невисока заплата през 1991 г., 1992 г. и 1993 г.- 1185 лв. през 1991 г., 1640 лв. пред 1992 г. и 2000 лв. към датата на покупката- м.02.1993 г./, докато от друга страна- родителите на ищцата са разполагали със значителни парични средства /в този смисъл са представените извлечения от трудовите им книжки с отбелязвания за размера на получаваните от тях месечни трудови възнаграждения през 1991 г., 1992 г. и началото на 1993 г., когато е бил закупен процесният апартамент- месечно трудово възнаграждение от 3500 лв. през 1991 г., 4800 лв. през 1992 г. и 6400 лв. през 1993 г. за Е. Б. и месечно трудово възнаграждение от 1450 лв. през 1991 г. и 3650 лв. през 1992 г. и началото на 1993 г. за Г. Б./.

Недоказано остана твърдението на ответника, че за закупуването на процесния апартамент са били вложени семейни средства, дарени на съпрузите по време на сватбата им. Напротив, от показанията на свидетелката Е. Б. е установено, че събраните на сватбата средства в размер на 13 000 лв. са били използвани от съпрузите за друго: около 4 000 лв. от тях за закупуване на лек автомобил, а останалите били изхарчени още в началото на м.03.1991 г. /две години преди закупуването на процесния апартамент на 19.02.1993 г./. Макар че е майка на ищцата и като такава е евентуално заинтересована от изхода на делото, съдът дава вяра на показанията на тази свидетелка, тъй като те се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства: договор за закупуване на лек автомобил „Шкода“ на името на ответника от 24.09.1991 г. за сумата 3 200 лв. и спестовна книжка на ответника Х. П., която е издадена на 10.01.1991 г., от която се установява, че към тази дата същият е притежавал сумата 7905,43 лв., на 14.01.1991 г. е изтеглил сумата 4000 лв., а на 01.03.1991 г. е изтеглил друга голяма сума, като му е останала само сумата 235,43 лв. и след тази дата няма внесени или теглени други суми /тоест към датата на покупката на процесния апартамент през м.02.1993 г. не е разполагал с други спестени суми/, както и спестовна книжка на ищцата К. П., издадена също на 01.03.1991 г., от която се установява, че към тази дата същата е притежавала сумата 5020 лв., на 19.03.1991 г. е изтеглила сумата 5000 лв., като й е останала само сумата 20 лв. и след тази дата няма внесени или теглени други суми /тоест към датата на покупката на процесния апартамент през м.02.1993 г. не е разполагала с други спестени суми/.

Неоснователно е възражението на ответника, че е налице извънсъдебно признание от страна на ищцата на факта, че процесният апартамент е СИО, което се съдържа в нотариален акт № ..... от 23.01. ..... г. за ипотекиране на този имот. Признание на определен факт е налице, когато с изрично изявление едно лице признава даден неизгоден за него факт или негово задължение. В случая такова изрично изявление на ищцата за признаване на факта, че апартаментът е СИО, няма. Включително такова изявление на ищцата не се съдържа и в нотариалния акт от 23.01.2001 г. за ипотекиране на процесния апартамент. Самият факт, че като ипотекарни длъжници по отразения в този нотариален акт договор за ипотека са посочени и двамата бивши съпрузи, сам по себе си не представлява признание на ищцата на факта, че апартаментът е СИО. Посочването на ответника, наред с ищцата, като страна по договора за учредяване на договорна ипотека от 23.01.2001 г. е било наложително предвид на това, че ипотекираният имот е бил закупен по време на брака на страните и към 2001 г. все още не е била оборена презумпцията на чл.21, ал.3 СК за съвместен принос по надлежния ред: с влязло в сила между съпрузите и ипотекарния кредитор съдебно решение.

Недоказано е и твърдението на ответника, че за закупуването на процесния апартамент са били вложени негови лични средства, дарени от родителите му. Доказателство за това твърдение на ответника не са събрани по делото: няма нито писмени, нито гласни доказателства в този смисъл. Включително и доведеният от ответника свидетел В. Н. не знае родителите на ответника да са му дарявали пари за закупуването на процесния апартамент.

Предвид на всичко гореизложеното, предявеният от ищцата иск за признаването й за изключителен собственик на процесния апартамент е напълно основателен и следва да се уважи.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски по делото за трите съдебни инстанции в общ размер от 5671,87 лв., включващ 468,71 лв. държавна такса за завеждане на делото, 48,80 лв. държавна такса за вписване на исковата молба, 2530 лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване, 234,36 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 2360 лв. адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. На ищцата не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение на адвокат за процесуалното представителство пред първата инстанция, тъй като доказателствата за заплащане на такива разноски по банков път /както е било уговорено/ са представени несвоевременно- едва след постановяване на решението на районния съд

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2858 от 07.05.2020 г. по гр.д.№ 16812 от 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-ри брачен въззивен състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.23, ал.1 СК по отношение на Х. А. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.4, чрез адв.С. А. А., че К. Г. Б. с постоянен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] и съдебен адрес [населено място], [улица], офис 4.2., чрез адв.В. Т. е изключителен собственик на следния недвижим имот: жилище със застроена площ от 93,88 кв.м., находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващо самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-4 от 09.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, заедно с принадлежащите към него избено помещение № ..... с полезна площ от 4,98 кв.м. и 6,410 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.

ОСЪЖДА Х. А. П. с горепосочения адрес да заплати на К. Г. Б. на основание чл.78 ГПК сумата 5671,87 лв. /пет хиляди шестстотин седемдесет и един лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща разноски за делото пред трите съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Особено мнение към решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.7

Особено мнение

на съдия В. Й.,

член от съдебния състав по гр.д. № 3408 /2020 г. на ВКС, I г.о.,

Със съжаление трябва да отбележа, че не съм съгласен с изводите на мнозинството от състава на ВКС за неправилността на въззивното решение.
Мотивите ми не бяха приети от мнозинството на състава, поради което ги излагам тук, за да обоснова изводите си за неоснователност на въззивната жалба, за недоказаност на иска за пълна трансформация по чл.23,ал.1 СК и за основателност на възраженията на ответника по иска.
Трайно установената, последователна и непротиворечива съдебна практика на ВКС за тежестта на доказване по този иск, когато той се оспорва от ответника, е че опровергаването на презумпцията за съвместен принос от ищеца трябва да е пълно и главно и че само доказаното, при условията на пълно и пряко доказване, влагане на суми , които имат личен характер , може да обуслови извод, че презумпцията е оборена.
В случая ответникът оспорва иска и следователно ищцата носи тежестта да докаже пълно и главно обстоятелствата, на които го основава.
Процесният апартамент е придобит по време на брака между страните на 19.02.1993 г. чрез договор за покупко-продажба на името на ищцата К. Г. П. за сумата 135 534 лева.
Бракът между страните е сключен на 07.10.1991 г. и прекратен през 2017 г.
От сключването на брака до придобиването на имота съпругата следва, а съпругът работи.
Мнозинството на състава на ВКС приема, че към момента на придобиването на процесния имот ищцата е разполагала с лични средства в размер на 144 000 лева (4 000 лева по договор за дарение от родителите и от 14.03.19 86 г., 65 000 лева от продажбата на неин личен апартамент във В. и 75 000 лева по договор за дарение от родителите и от 10.02.1993 г.).
За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че липсват доказателства че именно тези средства са били вложени от ищцата за придобиването на процесния апартамент (стр.7 от мотивите).
Считам, че действително по делото не са събрани доказателства за това какъв е произходът на средствата, които са вложени в придобиването на процесния апартамент. За това излагам мотиви, които следват изложението в мотивите на касационното решение.
Мнозинството от състава на ВКС приема, че въззивният съд е допуснал противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл.175 ГПК, че изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, има характер на признание, поради което съдът е длъжен да съобрази установения с това признание факт.
И че в отговора на исковата молба ответникът (Х. А. П.) е направил признание на неизгодния за него факт, че част от продажната цена на личния на ищцата апартамент в [населено място] е била вложена в закупуването на процесния апартамент.
От това е направен извод, че несъобразяването от въззивния съд с това признание представлява противоречие с установената практика, което обуславя неправилността на обжалваното решение.
Считам, че такова противоречие не е допуснато по делото, поради следното:
Разпоредбата на чл.175 ГПК гласи, че направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.
С отговора на исковата молба (л.35 и сл.) ответникът оспорва основателността на иска с множество доводи. Написал е изрично, че искът е изцяло неоснователен и че оспорва предявения иск изцяло, както по основание, така и по размер и иска от съда да го отхвърли като неоснователен и недоказан (л.35 по делото на СРС).
Прави изявление, че: с част от парите, получени от продажбата на апартамента в [населено място], е закупен процесният имот. Не уточнява с каква част, поради което считам, че изявлението е неопределено и въз основа на него не може да се приеме извод, че то представлява признание, че сумата от 65 000 лева е вложена в придобиването на процесния апартамент за цена в размер на 135 534 лева, както приема мнозинството на състава на ВКС.
Приемам, че за да бъде преценено като признание за неизгоден за страната факт, изявлението на страната за този факт трябва да бъде достатъчно ясно, конкретно и определено , а това изявление на ответника по иска не е такова. Ответникът по иска не е направил изявление каква част от 65 000 лева е вложена в придобиването на процесния апартамент, а значи не е направил и признание за влагане на никаква определена по размер част от сумата 65 000 лева.
Поради неопределеността на неговото изявление, което не очертава конкретен факт, не може да се направи извод, че то представлява признание за неизгодния за него факт за влагане на сумата 65 000 лева в придобиването на процесния апартамент.
И тъй като ответникът не носи тежестта да доказва оспорването на твърденията на ищцата, от това следва, че ищцата следва да докаже влагането на всяка част от получената сума от продажбата на апартамента в [населено място] (65 000 лева) в придобиването на процесния апартамент.
Мнозинството на състава на ВКС приема въз основа на показанията на свидетелката Е. Л. Б., майка на ищцата, че апартаментът във В. е бил продаден, за да се осигурят средства за закупуването на апартамента в С. и че от съпоставка на показанията на тази свидетелка с направеното от ответника признание в съответствие с чл.175 ГПК и с оглед всички други установени по делото обстоятелства, е безспорно доказано, че лични средства на ищцата в размер на 65 000 лева са били вложени при закупуването на процесния апартамент.
По-горе изложих извода си за това, че неопределеното по размер изявление на ответника Х. А. П. не може да се счита за признание за влагане на сумата 65 000 лева в придобиването на процесния апартамент.
На следващо място, намирам, че свидетелката Б., майка на ищцата, е заинтересована от изхода на спора в нейна полза и показанията и би трябвало да се преценяват по реда на чл.172 ГПК, с оглед всички други данни по делото, като се има предвид възможната нейна заинтересованост.
Считам, че нейната заинтересованост не е вероятна, а доказана, това се установява от показанията и по бракоразводното дело, отразени в протокола от съдебното заседание, представен от ищцата (л.78) и от показанията и по настоящото дело, отразени в протокола от съдебно заседание от 13.03.2018 г. (л.101), които съдържат и оценки на ответника (неин бивш зет), които са без връзка с подлежащите на доказване факти. След като приключва с отговорите на въпросите, тя заявява (обобщава): „ Смятам, че Х. е човек, захвърлен от родителите си само с дрехите на гърба и обувките, човек жлъчен, гневен, егоист, нямаше приятели, нямаше познати “.
Поради тази заинтересованост на свидетелката от изхода на спора в полза на нейната дъщеря – ищцата, считам, че показанията и не следва да бъдат кредитирани в частта им, в която не са подкрепени от други доказателства.
Но по делото не са събрани други доказателства за влагането на получените от продажбата на апартамента във В. 65 000 лева в придобиването на процесния апартамент, освен показанията на майката на ищцата. Никакви .
Нито извлечения от банкови сметки, нито платежни или други документи, а свидетелката Б. е икономист и счетоводител. Свидетелката Б. дори не твърди да е присъствала на плащането на цената на процесния имот, нито да е съхранявала тези 65 000 лева, нито нещо друго конкретно, от което да се направи подобен извод.
На следващо място мнозинството на състава на ВКС приема, че останалата вложена в закупуването на процесния апартамент сума до пълния размер на посочената покупна цена 135 534 лева (още 70 534 лева над размера 65 000 лева) също е била лична сума на ищцата, което тя е доказала с писмен договор за дарение от 10.02.1993 г., видно от който родителите и са и дарили сумата 75 000 лева и че ответникът е оспорил истинността на този документ, но ищцата е доказала неговата истинност.
Освен истинността на представените договори за дарение, в отговора на исковата молба (л.37) ответникът оспорва изрично и самото дарение и датата на съставянето на договора за дарение на 75 000 лева , както и на другия договор за дарение (на 4 000 лева през 1986 г.).
В мотивите на касационното решение това оспорване не е посочено и не е обсъждано при такова оспорване чия е доказателствената тежест за установяване на датата на съставянето на частния документ, нито дали такова доказване е проведено и какви са последиците от това.
Приемам, че съгласно чл.180 ГПК този документ свидетелства само и единствено, че страните, които са го подписали, са направили съдържащите се в него изявления. А представените по делото два договора за дарения са частни документи, които не носят никакви заверки и по делото не са събрани доказателства и дори не са посочени други обстоятелства, от които може да се установи датата на съставянето им.
Тежестта за установяване на датите на съставянето им е на ищцата, а тя не е провела такова доказване (на датите на съставянето на документите – договорите за дарение), поради което и при прилагане на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154,ал.1 ГПК, следва да се приеме за установено, че тези документи са съставени към момента на представянето им по делото (с исковата молба) и за нуждите на процеса.
Тези договори са друга (извънсъдебна форма) на свидетелстване на родителите на ищцата в нейна полза за изгодни за нея обстоятелства. А тези форми на свидетелстване следва да бъдат преценявани с оглед на другите данни по делото и възможната заинтересованост на родителите на ищцата в нейна полза.
При липсата на други доказателства за тези дарения, освен показанията на майката на ищцата по делото и при приложение на правилата на чл.172 и чл.154,ал.1 ГПК, следва да се приеме, че двата договора не доказват нито, че родителите на ищцата са и дарили 4 000 лева и 75 000 лева, нито дори, че непосредствено преди покупката на процесния апартамент в началото на месец февруари 1993 г. (на посочената дата на съставянето на договора) са притежавали сумата 75 000 лева, за което не са представени никакви писмени доказателства.
Мнозинството на съставя преценява този документ във връзка с показанията на майката на ищцата и прави извод, че дарението е доказано (съпоставя извънсъдебното и изявление с показанията и пред съда по делото). Също така съпоставя сумата от дарението с отразените в трудовите книжки на родителите на ищцата трудови възнаграждения, които приема за доказателства за дарената сума. Други доказателства за спестяването на тази сума, например изходящи от банка документи, не са представени. Но трудовите книжки не са доказателства за това дали и какви пари са спестили родителите на ищцата от трудовите си възнаграждения, а законът не съдържа презумпция, че получените трудови възнаграждения над определен минимум се превръщат в спестявания (чл.154,ал.2 ГПК). Затова и не следва да се обсъжда и размерът на тези възнаграждения, които започват да се повишават през 1991 г. до 10.02.1993 г. поради известната на всички инфлация от този период от време, поради което увеличените номинали на възнагражденията не отразяват непременно по-голям доход, а най-вече обезценка на българския лев като платежно средство (увеличаването на размерите на заплатите на същите заемани преди това длъжности при същите работодатели отразява инфлация, а не увеличаването на благосъстоянието. А отразените в трудовите книжки размери на заплатите на родителите на ищцата преди средата на 1991 г. не са съпоставими с твърдението за спестени 75 000 лева). Но както беше посочено, тези обсъждания на мнозинството на състава на ВКС са без значение, доколкото по делото не е доказано дарение на посочената дата 10.02.1993 г. - предаването на ищцата от родителите и на каквато и да било по размер парична сума.
От приетия от мнозинството на състава на ВКС извод, че дарението е доказано и като се позовава на показанията на свидетелката Б., майка на ищцата, мнозинството на състава на ВКС прави и извода, че е доказано и влагането на дарените средства в придобиването на процесния апартамент. Но както беше посочено тази свидетелка не твърди да е присъствала на плащането, а освен това е заинтересована от изхода на спора в полза на дъщеря си. В. тя твърди, че са били дарени 70 000 лева, а не 75 000 лева.
А други доказателства, освен показанията на свидетелката Б., за това с какви средства е заплатено процесното жилище, по делото не са събрани .
При тези изводи и като прилагам последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154,ал.1 ГПК, приемам, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, при оспорване на твърдението и за влагане на дарени и от родителите и пари, не е провела пълно и главно доказване на подлежащите на доказване факти: че родителите и са и дарили 75 000 лева на 10.02.1993 г. или на друга дата преди покупката на процесния апартамент и че ищцата е вложила тези пари в придобиването на процесния апартамент.
Нещо повече. Както вече посочих, приемам, че по делото не са събрани никакви доказателства, че родителите на ищцата са разполагали с такава сума пари 10.02.1993 г., което твърдят само ищцата и майка и. За притежаването на сумата 75 000 лева от родителите на ищцата към 10.02.1993 г. по делото не е представен никакъв документ.
Мнозинството на състава на ВКС приема също, че е останало недоказано твърдението на ответника, че за закупуването на процесния апартамент са били вложени семейни средства.
Приемам, че ищецът не носи тежестта да доказва това обстоятелство. Този извод следва от презумпцията, предвидена в чл.21,ал.3 от СК, която гласи, че съвместният принос се предполага до доказване на противното . Поради което и доколкото ищцата не е провела пълно и главно доказване на твърденията си за пълна трансформация на лични средства, считам, че не е опровергала установената със закон презумпция за съвместен принос . Поради това, че ответникът не носи тежестта да доказва придобиването на процесния апартамент със семейни средства, не следва да обсъждам размерите на доходите на ответника, отразени в спестовната му книжка и размерите на трудовото му възнаграждение (по време, когато ищцата не е работила, а е следвала второто си висше образование). Следва обаче да се спомене, че мнозинството на състава на ВКС приема за установено, че родителите на ищцата са имали спестени 75 000 лева, които са и дарили, въпреки липсата на каквито и да било документи за това, а не приема за установено, че ответникът е притежавал каквато и да било спестена парична сума, извън отразената в спестовната му сметка.
От изложеното дотук и при прилагане на презумпцията на чл.21,ал.3 СК и на последиците от правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, приемам извода, че ищцата, чиято е доказателствената тежест за оборване на презумпцията, не е провела пълно и главно доказване на иска си за пълна трансформация с правно основание чл.23,ал.1 СК.
От това, че по делото не са събрани доказателства за това с какви средства е заплатена продажната цена на процесния апартамент и дори, че по делото не са събрани никакви годни доказателства за това, че родителите на ищцата са и дарили парични средства за покупката на процесния апартамент и дори, че са разполагали със 75 000 лева към 19.03.1993 г., следва изводът, че искът за пълна трансформация е недоказан и следователно неоснователен, че касационната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважена, а обжалваното въззивно решение не е неправилно, а правилно и следва да бъде оставено в сила.
Тъй като изложението ми следва тази част от мотивите на мнозинството на състава на ВКС, с които не съм съгласен, само за пълнота ще отбележа и следното:
Мнозинството на състава на ВКС приема също, че е неоснователно възражението на ответника, че е налице извънсъдебно признание от страна на ищцата на факта, че процесният апартамент е съпружеска имуществена общност (с.и.о.), което (признание) се съдържа в нотариалния акт от 2001 г. за ипотекирането на имота, тъй като признание за определен факт е налице, когато с изрично изявление едно лице признава неизгоден за него факт или негово задължение, а такова изявление на страната не се съдържа, а самият факт, че като ипотекарни длъжници са посочени бивши съпрузи не представлява признание на ищцата за факта, че апартаментът е с.и.о., посочването на ответника, наред с ищцата, като страна по договора за ипотека е било наложително, поради това, че процесният апартамент е бил закупен по време на брака и към 2001 г. все още не е била оборена презумпцията за съвместен принос с влязло в сила решение.
Установявам, че в представения по делото нотариален акт ..... /2001 г. (л.40 и 41) изрично е написано, че: т.2 „ За обезпечаване на кредита съпрузите К. Г. П. и Х. А. П. учредяват в полза на банка Д. ЕАД договорна ипотека върху следния техен недвижим имот “ и следва описание на процесния имот. К. Г. П. се е подписала като страна по договора, от което следва, че е направила това изявление.
Смятам, че ако К. Г. П. към момента на учредяване на ипотеката не е считала, че процесният апартамент е съпружеска имуществена общност (неин и на съпруга и), а единствено нейна собственост, в договора за ипотека можеше да бъде написано „ върху следния, придобит по време на брака на съпрузите (имената К. Г. П. и Х. А. П. са посочени в началото на изречението) на името на К. Г. П. чрез покупко-продажба недвижим имот “. Такъв текст би бил напълно подходящ и приемлив и за нея и за банката.
Поради което следва извод, че все пак ищцата К. Г. П. през 2001 г. е направила изявление за неизгоден за нея факт, че процесният апартамент е собствен на нея и съпруга и.
Съдия: