Определяне на справедливо обезщетение за травма при падане в неподдържана шахта

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 57

София, 30.05. 2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 2372/2021година

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 5931/12.04.2021 г. на Столична община, подадена чрез юрк. Л. П., срещу въззивно решение № 160/25.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3210/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 4587/29.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12152/2018 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от А. Д. Д. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 20 000 лв. от общо претендирания размер 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от травматично увреждане, получено на 24.05.2018 г. в пряка причинно-следствена връзка с противоправно деяние (бездействие) от страна на служители на ответника, изразяващо се в непочистване на шахта, намираща се под нивото на пътното платно на [улица], локално платно, посока „К.“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2018 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба на Столична община са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и намаляване на размера на обезщетението с оглед принципа на справедливостта. В проведеното открито съдебно заседание касаторът чрез юрисконсулт А. поддържа жалбата и моли съда да отмени обжалваното решение и определи справедлив размер на обезщетение.

Ответникът по касация – А. Д. Д., не взема становище по касационната жалба. Не изпраща представител и в проведеното открито съдебно заседание.

С определение № 60797 от 22.11.2021г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол. Допускането е обосновано с основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на спора въпрос, уточнени от съда, за свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след преценка на изложените основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

Предявен е иск по чл. 49 ЗЗД за компенсиране на претърпените от ищцата вреди, причинени от виновно противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа – бездействие, изразяващо се в неправилно експлоатиране на общински път, което е довело до увреждане на ищцата.

Според съда от показанията на свидетелката очевидец Н. и от събраната по делото медицинска документация се установява, че на 24.05.2018 г. ищцата е паднала, след като е стъпила на неравност – вдлъбнато място в асфалта, представляващо вкопана под нивото на улицата шахта в рамките на [община], от което е претърпяла счупване на пета ходилна кост. Разпитаните по делото свидетели изясняват, че шахтата е вдлъбната, необезопасена и пълна с боклуци. Втората инстанция е приела за неоснователни наведените от въззивника възражения за ограничаване правото му на защита от първоинстанционния съд поради отмяна на постановеното определение за допускане на съдебно-техническа експертиза. Изяснила е, че определението е отменено поради твърдението на ищеца, че улицата е в ремонт и шахтата не съществува в първоначалния си вид, което не е оспорено от ответника, нито той е заявил други доказателствени искания. Отхвърлени са и оплакванията на въззивника за неизясняване механизма на инцидента и за съпричиняване от пострадалата.

При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е намерил, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, тъй като общинските пътища, улици и булеварди са общинска собственост и поддържането им е задължение на общината, което не е било изпълнено от назначените от нея длъжностни лица. Като е обсъдила преживените от ищцата болки, затруднения и продължителността на възстановяването й, втората инстанция е преценила, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от травмата, получена следствие падането, се равнява на 20 000 лв. Отхвърлено е възражението за съпричиняване с мотиви, че е без значение мястото на пресичане на пътното платно, ако претърпяната травма е от неравност на пътната настилка.

Спорен между страните е единствено въпросът за справедливия размер обезщетение.

Настоящият съдебен състав по повдигнатия правен въпрос намира следното:

С Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.

Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / пр.: решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, II т.о и решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о.и др./, а така също и посочената от касатора, която настоящият състав приема за правилна на основание чл. 291, т. 1 ГПК и на която въззивното решение противоречи.

В настоящия случай въззивният съд е посочил конкретно установените обстоятелства, но не е анализирал тяхното значение във връзка с понятието справедливост и какво налага да се приеме, че точно с този размер на обезщетението за неимуществени вреди те биха могли да бъдат репарирани. За решаващия съд съществува задължение не само да посочи и прецени всички релевантни обстоятелства, но и да определи значението им, в това число като изходи от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Пълна обосновка в решението за това, какво е съдържанието на тази „справедливост”, довела до извод за остойностяване на претърпените неимуществени вреди до присъдения размер за пострадалия ищец, обаче отсъства - не са преценени в цялост констатациите на вещото лице по приетата медицинска експертиза, не са съобразени и медицинските прогнози. Както бе казано при отговора на правния въпрос по-горе в решението, в задължителната си и трайна практика ВКС нееднократно е разяснявал, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие; не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания; доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.).

Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент.

Съобразно изложеното по-горе относно въпроса,по който е допуснато касационното обжалване,следва да се приеме,че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен.Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания.При съобразяване тежестта на получените травматични увреждания – счупване на пета ходилна кост на дясно стъпало, във връзка с която на ищцата е извършена мануална репозиция и е поставена гипсова имобилизация за срок от 30 дни, общия възстановителен период от около 2 – 3 месеца, с интензивен болеви синдром в началото през първите 30 дни,неудобството в бита и самообслужването, поради нарушената опорно-двигателна функция на крайника и придвижването с помощни средства в периода на рехабилитация, липсата на трайни последици и усложнения за пострадалата, обуславящи претърпяване на болки и страдания над обичайните за подобен случай, пълното й възстановяване според вещото лице към датата на прегледа – 28.07.2019г. , тоест близо година след инцидента, констатациите му, че костта е зарастнала анатомично без патологични промени, както и че такива не се очакват и за в бъдеще, наличието на само една негативна последица, определена като единствена във връзка с травмата от експерта-възможността да изпитва обичаен болеви синдром при промяна на времето и при претоварване на крайника, както и възрастта на пострадалата ищца – 62 години, а не на последно място и икономическата конюнктура в страната, следва да се приеме,че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е 10 000 лв.

Предвид това посочените основания за материална незаконосъобразност и необоснованост налагат касиране на въззивното решение в посочената част и произнасяне по същество на спора. Въззивното решение следва да бъде отменено в частта му,с която касаторът е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди ,вследствие процесния инцидент, за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. и в тази част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Следва да се има предвид, че присъждането на обезщетение само по себе си съдържа и морално удовлетворение – признаване, че действията на делинквента са противоправни, и ангажиране отговорността им, респективно тази на възложителя на работата им, за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не бива да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз.

Поради тези съображения уважаването на иска за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи.

Въззивното решение в частта, с която е прието, че е налице пряка причинна връзка между бездействието на служители на ответника и настъпилия инцидент, че не е установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, както и в частта, с която са счетени за ирелевантни доводите на ответника по иска за съобразяване доходите на пострадалата, не е допуснато до касация. В тази връзка доводите на касатора са неоснователни. За пълнота на изложението следва да се посочи, че според настоящия състав с оглед събраните по делото доказателства категорично е установена причинната връзка между бездействието на ответника и деликта, но не е установено по делото поведение на пострадалата, което като пряка и непосредствена последица да е обусловило инцидента. На следващо място действително конкретните икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия като размера на неговите доходи /пенсия/ не са отчетени от въззивния съд като относими обстоятелства към определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Следва да се има предвид, че тези параметри и обстоятелства биха могли да бъдат относими към размера на определяне на обезщетение за имуществени вреди. Размерът на доходите на пострадалата и на финансовия й принос за семейството и домакинството, в което живее, не се отразяват на размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което като не е отчел тези обстоятелства, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и не е допуснал нарушение на закона.

Настоящата инстанция не констатира и допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата. В тази връзка оплакванията на касатора също са неоснователни.

Така определеното обезщетение се дължи ведно със законната лихва от датата на деликта. Съгласно приетото в ППВС № 2/1981г. и ТР № 5/2005г. ОСГК и ТК на ВКС, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. От този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В процесния случай вземането е изискуемо от датата на инцидента, както правилно е определил и въззивният съд, или от 24.05.2018 г.

Изложеното обосновава извод, че решението на въззивния съд следва да се отмени в частта, с която искът на ищцата е уважен над размер 10000лв. до размер 20000 лв., ведно със законната лихва от 24.05.2018 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е уважена претенцията в размер 10000лв. с лихва за времето от 24.05.2018 г. до окончателното изплащане същото се явява правилно като резултат. Вместо отменената част следва да се постанови отхвърляне на иска за съответната част.

Въззивното решение не е обжалвано в частта за разноските, а искане за присъждане разноски за касационната инстанция не е релевирано от касатора.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 160/25.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3210/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която, като е потвърдено решение № 4587/29.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12152/2018 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от А. Д. Д. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен над размер на сумата от 10 000 лв. до размер 20 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от травматично увреждане, получено на 24.05.2018 г. в пряка причинно-следствена връзка с противоправно деяние (бездействие) от страна на служители на ответника, изразяващо се в непочистване на шахта, намираща се под нивото на пътното платно на [улица], локално платно, посока „К.“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2018 г. до окончателното плащане, и вместо това

ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А. Д. Д. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата 10000лв. / разликата над размер на сумата от 10 000 лв. до размер 20 000 лв./ – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от травматично увреждане, получено на 24.05.2018 г. в пряка причинно-следствена връзка с противоправно деяние (бездействие) от страна на служители на ответника, изразяващо се в непочистване на шахта, намираща се под нивото на пътното платно на [улица], локално платно, посока „К.“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2018 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 160/25.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3210/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която, като е потвърдено решение № 4587/29.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12152/2018 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от А. Д. Д. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен в размер 10 000 лв. , представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от травматично увреждане, получено на 24.05.2018 г. в пряка причинно-следствена връзка с противоправно деяние (бездействие) от страна на служители на ответника, изразяващо се в непочистване на шахта, намираща се под нивото на пътното платно на [улица], локално платно, посока „К.“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2018 г. до окончателното плащане.

Въззивното решение В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ ,имаща характер на определение,досежно разноските, е влязло в сила.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: