Осъждане за смърт при пътно произшествие с оказана помощ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 317
гр. София, 07 юли 2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора А. Г., като изслуша докладваното от съдията Каракашева н. д. № 441/2026 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на частния обвинител Р. С. Р. чрез процесуалния му представител адв.Е. В. срещу въззивно решение № 27 от 02.03.2026 г., на Апелативен съд – гр. Варна, постановено по ВНОХД № 423/2025 г., по описа на съда.
В жалбата са изложени съображения, ангажиращи касационните поводи по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Отправените искания са за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-Варна, който да осъди подсъдимия по всички първоначално възведени му обвинения, да увеличи размера на наложеното наказание лишаване от свобода и да постанови ефективното му изтърпяване.
Частният обвинител Р. и повереникът му адв.В. не участват лично в касационното производство.
На съдебно заседание пред касационния съд частните обвинители З. Я., П. К., С. П. и С. З. са представлявани от повереника адв.А., който счита жалбата за неоснователна и пледира за оставянето й без уважение.Намира обжалваното решение за обосновано, правилно и законосъобразно и предлага същото да бъде оставено в сила.
Частните обвинители М. С. Р. и М. С. Р. и техния повереник адв.Д. К. не се явяват пред касационния съд.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и пледира обжалваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Адв.П., упълномощен защитник на подсъдимия Ю. С. Д. изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставянето й без уважение.Счита, че въззивния съд не е допуснал заявените пороци.Обжалваното решение е законосъобразно и правилно както в наказателноправната му част, така и в санкционната такава, поради което следва да бъде оставено в сила.
Подсъдимият Д. се присъединява към изложеното от защитника си, а в правото си на последна дума моли за потвърждаване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена е в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол.
Процесуалното движение на делото е следното:
С първоинстанционната присъда №16 от 13.10.2025г., постановена по НОХД № 70/2025г., Окръжният съд – Добрич е признал подсъдимия Ю. С. Д., за виновен в това, че на 06.01.2023г., в гр. Добрич, при управление на МПС- л.а.„****“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата, предвидени в чл.5, ал.2, т.1, чл.21, ал.1, чл.20, ал.2, изр.2 и чл.116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на З. С. Я., настъпила на 17.02.2023г., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а, ал.1, б.“б“ във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК, го осъдил на лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение отложил за срок от три години и го оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.
На основание чл.67, ал.2 от НК възложил на районен инспектор при РУ на МВР –гр.Генерал Тошево възпитателната работа по отношение на подсъдимия Д..
На основание чл.343г, вр. чл.343 от НК наложил на подс. Ю. С. Д. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години.
Съдът възложил разноските по делото в тежест на подсъдимия Д..С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото.
С обжалваното въззивно решение №27 от 02.03.2026г., постановено по в.н.о.х.д. № 423/2025г., Апелативен съд – Варна отменил първоинстанционна присъда в частта, досежно приложението на чл.67, ал.2 от НК и изменил същата в наказателно-правната й част, като оправдал подс.Д. за това престъплението да е извършено при нарушение на правилата, регламентирани в чл.5, ал.2, т.1, чл.21, ал.1 и чл.116 от ЗДвП.Потвърдил присъдата в останалата й част.Въззивното производство било образувано по протест на прокурор от ОП-Добрич и по жалба на частните обвинители М. С. Р., М. С. Р. и Р. С. Р., чрез повереника им адв.Д. К., съдържащи оплакване за явна несправедливост на наложеното на подс.Д. основно наказание, поради това, че е занижено по размер и е приложен института на условното освобождаване.
Словното съдържание на жалбата налага уточнението, че въпреки пространно изложените съображения, трудно могат да се откроят доводи, позволяващи съотнасянето им към касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК.Жалбата съдържа преразказ на приетата от инстанционните съдилища фактическа обстановка, като е изразено съгласие с нея; подробно е описано процесуалното движение на делото до този момент, като е поставен акцент върху първоинстанционното производство -реда, по който е протекло и заетата от всяка от страните позиция в хода на съдебните прения, без да е пояснена необходимостта от това подробно отразяване.Отправено е искане подсъдимия Д. да бъде осъден по първоначално предявеното му обвинение, т.е по квалификацията по основния състав по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, като същевременно е заявено, че приетата от инстанционните съдилища квалификация по привилегирования състав по чл.343а, ал.1, б.“б“ от НК е съответна както на доказателствата по делото, така и на постулатите на Постановление №6 от 07.10.1969г. на Пленума на ВС.Доколкото, все пак е маркирано недоволство от оправдаването на подсъдимия за това вмененото му престъпление да е в резултат на нарушения на правилата за движение по пътищата, установени в чл.5, ал.2, т.1, чл.21, ал.1 и чл.116 от ЗДвП и от размера на основното наказание лишаване от свобода, с настояване, че е занижен, както и че наказанието следва да бъде изтърпяно ефективно, касационният съд счита, че доводите в тази насока позволяват съотнасянето им към касационните поводи по чл.348, ал.1, т.1 и т. 3 от НПК.
По възраженията, аргументиращи наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК:
Въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, отказвайки да признае подсъдимия Д. за виновен в това, че вмененото му престъпление е в резултат на нарушение и на разпоредбите от специалното законодателство, предвидени в чл.21, ал.1, чл.5, ал.2, т.1 и чл.116 от ЗДвП.Заключението на проверявания съд, че в причинно-следствена връзка със съставомерния резултат е единствено допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото за движение по пътищата, установено в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП е убедително защитено, като с изложените в тази насока на л.8 от мотивите съображения касационният съд се солидаризира изцяло.Категорично е установено по делото, че опасността за движението на подсъдимия в конкретния случай е възникнала в момента на предприетото от пострадалия пресичане на пътното платно на необозначено място, към който момент л.а., управляван от подсъдимия е отстоял на разстояние 81м.Също така по несъмнен начин е установено, че при скоростта на движение на л.а. от 67км/ч, подсъдимият е могъл да предотврати удара, ако поведението му е било съответно на задължението, визирано в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. При тези обстоятелства е напълно закономерен изводът, че нарушаването на правилото за движение, установено в чл.21, ал.1 от ЗДвП, макар и установен факт, не се намира в причинно-следствена връзка със съставомерния резултат, защото произшествието не е настъпило заради превишената скорост, а поради неизпълнение на задълженията, произтичащи от чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП.В този смисъл, въззивният съд е изложил споделими съображения, с които аргументирано е защитил позицията си, че вмененото на подс.Д. нарушение на чл.21, ал.1 от ЗдвП не е в причинна връзка с вредоносния резултат.Споделени са също и съображенията, че разпоредбите на чл.5, ал.2,т.1 и чл.116 от ЗДвП съдържат общи абстрактни правила, без да визират конкретни задължения за водачите /вж. мотивите към обжалвания съдебен акт, изложени на л.8 и 9 /. Казаното обосновава заключението за отсъствието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Материалният закон не е нарушен и претенцията за връщане на делото за ново разглеждане е неоснователна.
Заявеният с жалбата касационен повод по чл.348, ал.1, т.3 от НПК също не е налице.
Недоволството на частното обвинение произтича от размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода с настояване, че същия е занижен, като наред с това е оспорено приложението на института на условното осъждане.
Преди всичко следва да се припомни утвърдената съдебна практика на върховната инстанция, съобразно която, за да приеме явна несправедливост на санкцията и необходимост ВКС да интервенира по искания от касатора начин, е нужно да се установи, че размерът на наказанието очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и то се явява драстично занижено. Както многократно е посочвано, очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно манифестирана непропорционалност.В конкретния казус не се съзира явна несправедливост.
Въззивният съд е отчел коректно и в тяхната действителна тежест смекчаващите отговорността на дееца обстоятелства, а именно: чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, проявеното критично отношение към извършеното и приносът на пострадалия за настъпването на ПТП.Приел е, че същите нямат характер на многобройни нито пък някое от тях бележи изключителност. За отегчаващо обстоятелство съдът е възприел допуснатото от подсъдимия нарушение и на чл.21, ал.1 от ЗДвП.При така отчетените смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, контролираният съд е провел индивидуализацията на наказанието на Д. съобразно правилата на чл.54 от НК при превес на тези от първата група, като му е наложил наказание под средния размер, предвиден в нормата на чл.343а, ал.1, б.“б“ от НК. Релевантните за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите, са зачетени в тяхната пълнота.Не се констатират обстоятелства, които да са останали извън вниманието на въззивния съд, като такива не се сочат и от касатора.При това положение, ВКС намира, че видът и съотношението между двете групи обстоятелства, обсъдени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца са довели до отмерване на основната санкция в справедлив размер.
Неоснователно е и оплакването относно приложението на института на условното осъждане.Внимателната оценка на всички обстоятелства, свързани с деянието и самия деец, разгледани комплексно са оправдали заключението, че за постигане на всички цели по чл.36 от НК и най-вече за поправянето на дееца, не е било наложително същият да бъде отделян от обичайната си среда и да изтърпява ефективно наложеното му наказание от 1 година лишаване от свобода.Изложените в тази насока съображения на л.11 и 12 от съдебните мотиви са изчерпателни и касационният съд ги споделя изцяло.Убедително е защитено и заключението относно продължителността на изпитателния срок.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за неоснователна, поради което счита, че атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 27 от 02.03.2026 г., на Апелативен съд –Варна, постановено по ВНОХД № 423/2025г., по описа на съда.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :