Условия за смекчена отговорност при данъчни престъпления и грешка в името

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№. 505

Гр. София, 20 ноември 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

БОНКА ЯНКОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ,

като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 668/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия И. Б. И. чрез упълномощения му защитник адв. Ц. И. срещу въззивно решение на Апелативен съд – гр.Варна, № 61/22.05.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 34/2025 г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В жалбата на защитата се посочва, че в мотивите към въззивното решение неправилно е записано, че по делото е взето становище от страна на защитата на „подсъдимия В.“, при положение, че лице с такава фамилия не участва в съдебното производство, а подсъдим по делото е И. И., който е упълномощил за защитник адв. И.. При това положение се счита, че е останала неясна волята на въззивния съд за кое подсъдимо лице се отнася контролираното въззивно решение, което според защитата представлява съществен процесуален пропуск и налага неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.

Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с довода, че подсъдимият е признат за виновен относно данъчно задължение, установено на база данъчно-осигурителна сметка като физическо лице, докато наказателната му отговорност е ангажирана в качеството му на управител на търговското дружество /наименование/. Отделно се сочи, че определената сума за внасяне като данъчно задължение, включваща главница и лихва е в размер на 80 210,94 лв. и задълженията на подсъдимия като физическо лице са неотносими към предявеното обвинение по делото. В жалбата е посочено, че подсъдимият се е признал за виновен за сумата от 80 210,94 лв., която реално е внесена към държавния бюджет, но с потвърдената от въззивния съд първоинстанционна присъда за пръв път е разбрал, че има допълнителни задължения в неустановен размер, което е отчетено като пречка за преквалифициране на деянието по привилегирования състав на чл. 255, ал.4 от НК, поради невнасяне на лихвите върху инкриминираната сума. Едновременно с това е отхвърлен предявеният граждански иск срещу подсъдимия за същата претенция. С касационнната жалба се иска отмяна на въззивното решение, оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение и признаването му за виновен в извършване на престъпление по чл. 255, ал.4 от НК. В условията на алтернативност се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.

Пред касационната инстанция подсъдимият И., редовно призован не се явява. Не се явява и упълномощеният му защитник адв. И., редовно уведомен за съдебното заседание пред ВКС.

Гражданският ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата, редовно уведомен чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ц. С., не изпраща представител.

В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Застъпва становището, че не е налице неяснота относно волята на съда за това кое е подсъдимото по делото лице, тъй като се касае за еднократна фактическа грешка в решението относно името на дееца, докато същият е индивидуализиран правилно многократно, / като лични имена, управител на търговското дружество, предмет на дейност и период на данъчните задължения/ поради което не е налице съмнение относно неговата самоличност. Счита за неоснователни и доводите на защитата за неяснота в предмета на престъплението, поради неплащане на задължението за лихви и с оглед съдържанието на разпоредбата на чл. 255, ал.4 от НК, която изисква погасяване и на лихвите върху дължимия данък, което не е извършено от подсъдимия и поради това не са налице предпоставки за преквалифициране на обвинението.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и като съобрази доводите на прокурора от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 12/ 04.11.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 511/2024 г., по описа на Окръжен съд-гр. Шумен подсъдимият И. Б. И. е признат за виновен в това, че в периода от 15.09.2014 г. до 13.01.2015 г., в [населено място] при условията на продължавано престъпление, в качеството на собственик и управител на /наименование/, [населено място], чрез посредственото извършителство на В. В. Е., приспадайки неследващ се данъчен кредит избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 80 334,40 лв., представляващи данък добавена стойност, поради което и на осн. чл.255, ал.3, вр.чл.255, ал.1, т.2 и т.7, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено, на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на окръжния съд е отхвърлен изцяло предявеният от гражданският ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата граждански иск, представляващ обезщетение за имуществени вреди от извършването на деянието в размер на 80 334. 40 лв., поради извършено плащане.

На осн. чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият И. е осъден да заплати и направените по делото разноски и държавни такси.

С въззивно решение на Апелативен съд – гр.Варна, № 61/22.05.2025 г. по в.н.о.х.д. № 34/2025 г., присъдата на окръжния съд е потвърдена изцяло.

Касационната жалба на подсъдимия И. чрез упълномощения му защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.

На първо място следва да бъде даден отговор на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при постановяване на контролираното решение, тъй като при констатиране на неговата основателност се преклудира възможността за проверка на касационното основание за неправилно приложение на материалния закон. Последното е допустимо да се проверява само при правилно формирано вътрешно убеждение на съда по релевантните за обвинението факти.

Наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е мотивирано с довод за неправилно формирано вътрешно убеждение на апелативния съд, поради това, че в мотивите към въззивното решение е посочено еднократно, че въззивната жалба срещу присъдата на първата инстанция се поддържа от защитникът на „подсъдимия В.“ каквото лице не участва по делото, тъй като има един подсъдим и неговите имена са И. Б. И.. С оглед посоченото несъответствие се твърди, че съществува неяснота във волята на съда относно лицето, за което се отнасят мотивите на решението. Възражението се намери за неоснователно. Действително на стр.3 от мотивите към решението на въззивния съд се съдържа изразът: „ В съдебно заседание защитникът на подсъдимия В. поддържа изцяло въззивната жалба и допълнението към нея“, каквото лице не участва в наказателното производство по делото. Едновременно с това, в следващото изречение, непосредствено след цитирания израз е посочено, че „Подсъдимият И. признал отговорността си за деянието, но в обвинението не били включени лихвите по задължeнието и това не създало яснота у подсъдимия И.“, което не оставя съмнение по въпроса кое е лицето, което е признало своята отговорност по обвинението и по кои въпроси от същото за него има неяснота. В останалата част на въззивното решение, в мотивите и диспозитива на решението подсъдимият И. е последователно правилно индивидуализиран с фамилното си име „И.“, поради което се налага извода, че се касае за техническа грешка в изписването на фамилията на подсъдимия, което не опорочава волята на съда по фактите на обвинението и не препятства възможността за упражняване на пълноценна и ефективна защита спрямо същото от негова страна. Въззивното решение съдържа подробен съответен отговор на всички оплаквания и възражения от въззивната жалба на подсъдимия, които са възпроизведени в решението на апелативния съд и кореспондират изцяло с доводите на подсъдимия и неговата защита от сезиращият процесуален документ, поради което с допуснатата техническа грешка правото на защита на дееца не е нарушено.

С оглед изложеното от въззивната инстанция не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в накърняване на правата на подсъдимия, поради което и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.

В рамките на възприетата правно значима фактология, материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища.

В касационната жалба се твърди, че нарушението на материалния закон е допуснато чрез несъответствие между стойността на предмета на престъплението, формулиран от обвинението и приетият от контролираните съдилища в осъдителните съдебни актове, който е в завишен размер, което по недопустим начин е довело и до отказ за прилагане на разпоредбата на чл.255, ал.4 от НК относно преквалификация на деянието.

Съгласно приетите от въззивния съд факти, подсъдимият И. като собственик и управител на дружеството /наименование/ е подал процесните справки – декларации по ЗДДС, в които са отразени неверни обстоятелства, което е довело до избягване установяването и плащането на данъчни задължения от ДДС в особено големи размери за управляваното от него дружество /наименование/ Е. на стойност 80 334, 40 лв., които действия са квалифицирани от контролирания въззивен съд като престъпление по чл.255, ал.3 от НК.

Предпоставка за промяна на правната квалификация на деянието чрез прилагане на разпоредбата на чл. 255, ал.4 от НК е до приключване на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция от подсъдимия или от друго лице да бъде внесена стойността на данъчното задължение заедно с лихвите върху него. С прилагането на този законов текст не се променя предмета на данъчното престъпление, който се равнява на неустановените и неплатени данъчни задължения от дружеството на подсъдимия за инкриминирания период, чиято стойност е предмет на обвинението, за което деецът е предаден съд. Престъплението, което е резултатно по своя характер, в случая има като правни последици избягване установяването и избягване на плащането на данъчни задължения. Същото е довършено с настъпването на резултата, който настъпва с изтичането на предвидения в съответния закон срок за внасяне на дължимия данък / ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС /, съответно деянието е довършено за първата последица към момента на неправилно установения размер на данъчните задължения на база предоставените от дееца документи, а за втората – когато без правно основание тези задължения не са били внесени изцяло в установените за това срокове. Към този момент се определя и размерът на вредата като съставомерен елемент на данъчното престъпление за целите на определяне на правната квалификация на деянието. Последващото плащане на данъчното задължение е от естество да рефлектира само върху наказателната отговорност на дееца в посока нейното облекчаване, както и върху гражданската му отговорност в случай на предявен от държавата граждански иск за причинените с престъплението вреди.

В разпоредбата на чл. 255, ал.4 от НК законът въвежда допълнително изискване за намалената наказателна отговорност, която е предвидена при прилагането й, което се състои в заплащане на инкриминираното данъчно задължението /в случая от ДДС/ заедно с лихвите върху същото в определения от закона срок, който е до приключване на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция и този срок е преклузивен. По тези съображения лихвите върху данъчното задължение не са предмет на обвинението и не се налага да бъдат посочвани в обстоятелствената му част, каквато е претенцията на защитата, поради което не се констатира несъответствие между предмета на обвинението, за което подсъдимият е предаден на съд и това, за което е признат за виновен.

По отношение възражението за неправилна правна квалификация на деянието, чрез отказ да се приложи разпоредбата на чл. 255, ал.4 от НК следва да се посочи, че цитираната разпоредба на ал. 4 не предвижда отделен престъпен състав на престъплението по чл. 255 от НК, признаците от състава, на което са посочени в предходните алинеи/ в този смисъл е тълкуването, възприето в ТР № 26/01.04.1960 по н.д. № 17/1960 г. на ОСНК на ВС, което макар и по отменения НК е актуално спрямо действащия НК и е приложимо и по настоящият казус/ . Заплащането на данъчното задължение и лихвите към него не съставлява признак на данъчното престъпление, а има значение само като условие за намаляване на санкцията, предвидена в съставите на ал. 1 - 3 от същото престъпление, доколкото това обстоятелство е настъпило след неговото довършване, което е осъществено с избягването установяването и плащането на дължимия данък добавена стойност. В това число и заплащането на лихвите към данъчното задължение /както и заплащането на самото задължение/ не е част от квалификацията на престъпната дейност, а касае само тежестта на наказателната отговорност, която се реализира чрез прилагане на облекчена санкция след възстановяването на причинените с деянието вреди. По делото е изготвена допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, в която е посочена стойността на дължимата лихва върху инкриминираното данъчно задължение, с която подсъдимият се е запознал, респективно е разполагал с възможност своевременно да възстанови данъка и лихвите върху него, за да се ползва от облекчената санкция по чл.255, ал. 4 от НК. До приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд подсъдимият е заплатил само стойността на дължимия данък добавена стойност, който му е инкриминиран, но не е заплатил лихвите върху същия данък, което правилно е било оценено от решаващите съдилища като процесуална пречка за преквалификация на деянието по по-леко наказуемия състав на чл. 255, ал.4 от НК, поради което с отказът на съда да приложи посочената разпоредба не е допуснато нарушение на материалния закон.

Неоснователно е и възражението на защитата срещу обективната съставомерност на деянието по съображения, че заключението на ССЕ от досъдебното производство, в което е определена стойността на процесния данък добавена стойност разглежда данъчно-осигурителна сметка на подсъдимия като физическо лице, чиито задължения са неотносими спрямо повдигнатото обвинение, тъй като наказателната му отговорност е ангажирана в качеството му на управител на търговско дружество със самостоятелни данъчни задължения за внасяне към държавния бюджет, различни от тези на физическото лице, което го управлява. Възражението е неоснователно. От заключението на допълнителната ССЕ е установено, че процесното дружество /наименование/ не е имало регистрирана банкова сметка като титуляр, а сумите от такси и лихви във връзка с декларираната дейност са били начислявани по личните банкови сметки на подсъдимия, поради което и експертизата правилно е изготвена на база банковите извлечения и данни от личните банкови сметки на подсъдимия И. като едноличен собственик на /наименование/, което е в съответствие с изискванията на чл.19, ал.1 от ДОПК.

При тези данни изводите на въззивния съд относно правната квалификация на деянието са правилни, като наказателната отговорност на подсъдимия законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение по чл.255, ал.3 от НК, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК. С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние претенцията на подсъдимия за оправдаването му не може да бъде удовлетворена.

С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Апелативен съд – гр.Варна, № 61/22.05.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 34/2025 г.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: