Отговорност на ЧСИ при неправомерно принудително изпълнение без изпълнителен титул

Текстът на акта

Ключови фрази

6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 229

гр. София, 11.04.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Диана Аначкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 709 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „К. технолоджи“ ЕООД срещу решение № 1283/31.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1957/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 от ГПК, е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 808/04.02.2019 г. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. Т. Ч. иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ за сумата 25 000 EUR, като част от претенция на обща стойност 300 807.50 EUR, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 201678304004472; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3, във вр. с чл. 295, ал. 1 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание, като в представена в същото писмена защита касаторът излага становище по процесуалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване.

Ответникът – частен съдебен изпълнител (ЧСИ) И. Ч., в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата.

Третото лице – помагач на ответника – Фондация „....“ (с предходно наименование „Евр....“) не е подала отговор на касационната жалба, не заявява становище по нея и в откритото съдебно заседание.

С определение № 2938/10.10.2023 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли съдът да възприеме (кредитира) заключение на графологична експертиза, обект на изследване на която е фотокопие от документ и изводът на вещото лице относно автентичността на положения подпис не е категоричен, а вероятен; и 2) длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото и всички своевременно направени от страните доводи, възражения и оспорвания.

Разрешение на първия процесуалноправeн въпрос е дадено с решение № 28/04.05.2018 г. по гр. дело № 2063/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 91/01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 79/10.09.2010 г. по търг. дело № 628/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в които е прието, че при отсъствието на оригинален документ, оспорващата го страна е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологическата експертиза да изключи евентуално извършената техническа подправка на подписа върху първообраза, чрез откопирване на истинския му подпис през индиго, чрез прекопирване, както и чрез многобройни съвременни способи. Заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Очертаната хипотеза се отразява на разпределението на доказателствената тежест, която се възлага по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК върху ползващата се от документа страна, при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни. В тези случаи съдът преценява заключението на графологичната експертиза в съвкупност с всички останали доказателства по делото, относими към направеното оспорване автентичността на документа.

Разрешение на втория процесуалноправeн въпрос е дадено в множество решения на ВКС, формиращи трайно установена практика по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, израз на която са и решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 146/13.11.2015 г. по търг. дело № 2687/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в които е прието, че съгласно изискването за обоснованост на съдебните решения, изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), трябва да съответстват на събраните по делото доказателства. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна обусловеност всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя така дадените разрешения на двата процесуалноправни въпроса, възприети в практиката на ВКС.

При извършената касационна проверка съдът установи, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно по следните съображения:

Правилно въззивният съд е приел, че за реализирането на особената деликтна отговорност на съдебния изпълнител по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и чл. 441, ал. 1 от ГПК следва да бъдат установени следните предпоставки: противоправно поведение при осъществяване на процесуални действия от съдебния изпълнител; вина, която се презумира (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД) и презумпцията не е оборена; настъпили имуществени вреди за ищеца; причинно-следствена връзка между деянието на ЧСИ и вредите. Правилно съдът е приел и че в случая, в тежест на ищцовата страна е да установи, че ответникът, в качеството му на ЧСИ, е допуснал такива нарушения на установените процесуални правила, от които за ищеца, като пряка и непосредствена последица, са настъпили вреди в твърдения размер.

Съобразявайки се съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК с отменителното касационно решение № 60148/22.06.2021 г. по гр. дело № 3531/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, апелативният съд е приел, че е налице първата от горните материалноправни предпоставки – противоправност в действията на ответника-ЧСИ, изразяваща се в конституирането на дружеството-ищец като длъжник в изпълнителното производство по изп. дело № 201678304004472 и предприемането на изпълнителни действия срещу него, не въз основа на изпълнителния лист или на друг акт, подлежащ на принудително изпълнение, а въз основа на договор за встъпване в дълг от 21.10.2016 г. между ищеца и взискателя (фондацията – помагач на ответника в настоящото исково производство), който договор за встъпване в дълг не съставлява изпълнителен титул, нито попада в хипотезите на чл. 429, ал. 2 и ал. 3 от ГПК.

Също правилно съдът е приел и че за основателността на иска следва да се установи още, че в резултат на това противоправно поведение на ответника-ЧСИ е настъпила процесната имуществена вреда, изразяваща се в принудителното събиране на процесната сума от запорирани банкови сметки на ищеца, което обстоятелство също е безспорно установено по делото. Също съобразно дадените му указания по чл. 294, ал. 1 от ГПК с отменителното касационно решение, въззивният съд е приел и че в конкретния случай следва да извърши проверка дали оспореният от ищеца по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК процесен договор за встъпване в дълг е неистински (неавтентичен). Правилни са и изложените в тази връзка правни съображения на съда относно настъпването на процесната имуществена вреда: Ако договорът е неистински, ще е налице вреда за дружеството-ищец, тъй като за последното не е възниквало задължение въобще, и от патримониума му без основание е изведена (събрана) паричната сума. Ако обаче се установи, че договорът за встъпване в дълг е валиден (автентичен), вреда за дружеството не е настъпила, като макар и при допуснато нарушение от ответника-ЧСИ на процесуалните правила за изпълнение, е погасено съществуващо задължение на ищеца и вреда за имуществото му няма.

В съответствие с възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото процесуалноправен въпрос, респ. – правилно апелативният съд е приел, че при оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, при непредставяне на оригинала му поради обективна невъзможност, правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 от ГПК не намира приложение по отношение на оспорващия, а тежестта за доказване следва да се възложи на страната, която черпи от документа права, на които се позовава в процеса. Правилно въззивният съд е приел и че в случая тежестта за доказване истинността (автентичността) на процесния договор за встъпване в дълг е за ответника-ЧСИ, който може да я установи с всички доказателствени средства. Също в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, апелативният съд в открито съдебно заседание на 17.05.2022 г. е дал указания на ответника за това разпределение на доказателствената тежест, тъй като оригиналът на договора не е представен по делото за изготвянето на допуснатата съдебно-графологична експертиза (СГЕ). В тази връзка дружеството-ищец, като е уточнило (в изпълнение на преди това дадените указания от съда съгласно отменителното касационно решение) направеното от него оспорване – че управителят на дружеството Ю. Т. не е подписвала процесния договор за встъпване в дълг от 21.10.2016 г., е заявило и че такъв договор не се намира в дружеството, като е поискало съдът да задължи ответника-ЧСИ и неговия помагач в процеса (взискателя в изпълнителното производство) да представят по делото оригинала на договора. Ответникът-ЧСИ е заявил, че договорът е подписан от управителя на ищцовото дружество, както и че също не разполага с оригинала на договора, тъй като той му е представен от взискателя като заверен препис по изпълнителното дело, и след като ЧСИ е извършил констатация за съответствие на преписа с оригинала, е върнал последния на взискателя. Ф.-помагач на ответника (взискателят по изпълнението) също не е представила оригинала, тъй като е напуснала адреса си на управление и всички съобщения и съдебни актове и книжа от първоинстанционното решение насетне, включително съобщението за задължението да представи оригинала на договора, са `и връчвани при прилагане на фикцията по чл. 50, ал. 2 от ГПК, а не реално, като неин представител не се е явявал и в откритите съдебни заседания.

При тези обстоятелства по делото, препятстващи представянето на оригинала на процесния договор за изготвянето на СГЕ, макар въззивният съд да е достигнал до правилния извод, че тежестта за доказване истинността (автентичността) на договора е за ответника-ЧСИ, в противоречие с възприетото по-горе разрешение на двата процесуалноправни въпроса по делото, респ. – в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил и не е преценил в тяхната съвкупност доказателствата, събрани по повод оспорването – приетото заключение на СГЕ и показанията на свидетеля С. С., а само ги е възпроизвел частично в мотивите си, като не е приложил и последиците от възприетото от самия него разпределение на тежестта за доказване. Вещото лице С. Х. е дала заключение, че подписът в мястото под „солидарен длъжник/поръчител“ в представеното по делото копие от процесния договор за встъпване в дълг от 21.10.2016 г., е копие на подпис, който вероятно е положен от Ю. Т., от чието име изхожда. В констативно-съобразителната част на заключението си вещото лице изрично е посочила, че крайният `и извод се обуславя от наличието на оригинал, като е разяснила, че при липсата на такъв – при изследването на копие на документа не може да бъде извършен криминалистически оглед и извършване на предхождащо недеструктивно техническо изследване с цел установяване наличие или липса на признаци за евентуална техническа подправка или за друга манипулация чрез използване на технически способи и средства. Разяснено е още, че представените по делото копия от процесния договор имат относително високо качество на изображението по отношение читаемост на документа, но не достатъчно добро по отношение изображението на транскрипциите на подписа, като не може да се установи по категоричен начин съдържанието на транскрипцията, не могат да се проследят, с достатъчна за идентификационно изследване сигурност, основни/значими частни графически признаци. В откритото съдебно заседание вещото лице е заявила още, че не изключва възможността да има подправка на документа ако се изследва оригиналът. В показанията си свидетелят С. С. сочи, че е видял оригинала на процесния договор два пъти в един и същи ден – веднъж когато е консултирал управителя на фондацията-взискател и е дал становището си в качеството си на адвокат относно договора, и втори път – когато заедно занесли оригинала в кантората на ответника-ЧСИ, който е направил копие на същия, помолил управителя на фондацията да го завери и му върнал оригинала. При така събраните доказателства във връзка с оспорването, основателни са оплакванията в касационната жалба на ищеца, че не кореспондира с тези доказателства решаващият извод на въззивния съд, че от тях се установявало, че представеният на ответника-ЧСИ оригинал на процесния договор за встъпване в дълг е подписан от Ю. Т. – управителя и представител на дружеството-ищец. Този извод е направен в нарушение на процесуалния закон и е напълно необоснован, тъй като не е изведен въз основа на извършена съвкупна преценка на горните доказателства, а напълно голословно и формално апелативният съд е посочил, че почива на тях. В тази връзка въззивният съд не е съобразил, че показанията на разпитания по делото свидетел не съдържат никаква информация за подписването на процесния договор, респ. – за авторството на документа от страна на управителя и представителя на дружеството-ищец, тъй като свидетелят е видял договора вече подписан, без да има каквито и да било впечатления за процеса на изготвянето и подписването му. При това положение, съгласно възприетото по-горе разрешение на първия процесуалноправен въпрос по делото, вероятният извод за авторството на документа в заключението на СГЕ, и при дадените от вещото лице разяснения относно този вероятен извод, сам по себе си същият не е достатъчен да обоснове извод за проведено от страна на ответника-ЧСИ успешно – пълно главно доказване автентичността на оспорения процесен договор за встъпване в дълг. Това също не е съобразено от въззивния съд, като е довело до неприлагане на последиците от иначе правилното разпределение на тежестта на доказване, а именно – че след като тази тежест е за ответника и той не е провел пълно главно доказване, то направеното от ищеца оспорване авторството от страна на неговия управител на процесния договор за встъпване в дълг, е основателно и този документ е неистински и следва да бъде изключен от доказателствата по делото съгласно чл. 194, ал. 2, изр. 2 от ГПК.

Неправилността на извода на апелативния съд относно истинността на процесния договор, респ. – неизключването на същия от доказателствения материал са довели до неправилност и на другия му решаващ извод по спора, – че не е налице процесната имуществена вреда за дружеството-ищец, като елемент от фактическия състав на отговорността на ответника-ЧСИ по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ. Неправилни – в нарушение на материалния закон са съображенията на въззивния съд в тази насока, – че в качеството му на солидарен съдлъжник, ищцовото дружество било изпълнило по действително материално правоотношение. От неистинността на процесния договор за встъпване в дълг и при изключването му от доказателствата по делото следва, че такова материално договорно правоотношение между дружеството-ищец и фондацията-взискател не е установено по делото и не съществува. Следователно, като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното му конституиране като длъжник в изпълнителното производство – без наличие на изпълнителен лист или друг изпълнителен титул срещу него, и незаконосъобразно предприетите вследствие на това изпълнителни действия срещу него – налагането на запор върху банковите му сметки, дружеството-ищец е претърпяло процесната имуществена вреда, изразяваща се в принудително събраните от него парични суми при изпълнението. Размерът на тези събрани суми, респ. – размерът на процесната вреда под формата на претърпяна от ищеца загуба, също е установен по делото – пред първата инстанция са представени неоспорени банкови извлечения, от които е видно, че на 12.12.2016 г. от банкови сметки на дружеството-ищец са преведени по сметката на ответника-ЧСИ сумите 189 350 EUR, 87 216.82 EUR и 24 240.68 EUR, от което следва, че предявеният по делото частичен осъдителен иск за заплащане на сумата 25 000 EUR е доказан и по размер. От така изложеното следва, че е неправилен и крайният извод на въззивния съд за отхвърляне на предявения по делото частичен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ.

В заключение, обжалваното въззивното решение, като неправилно следва да бъде отменено, като вместо това с решението си настоящата касационна инстанция следва да се произнесе по съществото на спора, като постанови, на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, осъждане на ответника да заплати на ищеца процесната сумата 25 000 EUR.

Предвид промяната на крайния резултат по спора, съгласно чл. 81 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му относно разноските по делото, като предвид изхода на същото те следва да бъдат присъдени на основание 78, ал. 1 от ГПК, а именно – ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца всички претендирани и направени от последния разноски за първоинстанционното производство – 1 955.83 лв., за предходното касационно производство – 1 077.92 лв. и за второто въззивно производство – 300 лв., или общо – 3 333.75 лв. Ищецът не е заявил претенция за присъждане на разноските, направени в настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1283/31.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1957/2021 г. на Софийския апелативен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА И. Т. Ч. с ЕГН [ЕГН], действащ в качеството си на частен съдебен изпълнител с рег. № 783, да заплати на „К. технолоджи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] следните суми: на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ – сумата 25 000 EUR (двадесет и пет хиляди евро), като част от искова претенция за сумата 300 807.50 EUR и представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, причинени в резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 201678304004472; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 3 333.75 лв. (три хиляди триста тридесет и три лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща разноски за производството по делото.

Решението е постановено при участието на третото лице Фондация „Инст.....“ с ЕИК[ЕИК], привлечено по делото като помагач на ответника И. Т. Ч..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: