Определяне на обезщетение по ЗОДОВ при вродено заболяване, отключено от стрес

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50155

гр. София, 21.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова и прокурора…………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4473 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 108/12.08.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 237/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260090/07.04.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на Окръжен съд – Русе, с което касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на М. А. Г. сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления по чл. 212, ал. 4, вр. с ал.2 и ал. 1 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. с чл. 26 НК, по които лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 121/2013 г. на Районен съд - Тутракан. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 250 000 лева.

Касаторът е изложил доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – М. А. Г. – не е подал писмен отговор и не е взел становище по касационната жалба.

С определение № 348/03.05.2022 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за необходимостта от доказване на причинно-следствената връзка между твърдените вреди и воденото наказателното производство и критериите за съблюдаването на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.

По тези въпроси трайно установената практика на ВС и ВКС (ППВС №4/1968г., ТР№3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК, множество решения на състави на ВКС – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о., решение № 42/22.02.2013 г. по гр.д. № 854/2012 г., ІІІ г.о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр.д. № 5805/2013 г., ІІІ г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр.д. №1639/2017 г., IV г.о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр.д.№ 2611/2017 г., ІV г.о. на ВКС и др.) приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е привлечен като обвиняем на 12.08.2011 г. за извършени престъпления по чл. 311, ал. 1, вр. чл.20, ал. 2 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26 и чл. 20, ал. 2 НК. Обвинителен акт е внесен в РС – Тутракан на 12.06.2012 г., като досъдебното производство е било спряно от 23.11.2011 г. до 27.02.2012 г. заради влошено здравословно състояние на ищеца. С протоколно определение от 25.09.2012 г. по нохд № 146/2012 г. районният съд е върнал делото на прокуратурата за доразследване, поради допуснати съществени процесуални нарушения. На 20.11.2012 г. на М.Г. е повдигнато ново обвинение по чл. 212, ал. 4, вр. ал.2 и ал. 1 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Обвинителният акт е внесен в съда на 11.04.2013 г. По образуваното нохд № 121/2013 г. на РС – Тутракан на 29.10.2014 г. е постановена оправдателна присъда, която не е протестирана от прокуратурата и е влязла в сила на 14.11.2014 г. Наказателното производство е продължило в периода от 12.08.2011 г. до 14.11.2014 г. (3 г. и 3 мес.), като спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение - „подписка“.

Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че в резултат на проведеното наказателно производство ищецът е претърпял неимуществени вреди – проблеми в професионалната му кариера, злепоставяне пред колеги и познати, накърняване на доброто му име и авторитет, негативни психически преживявания, страх, притеснения, стрес; настъпили промени в здравословното му състояние – отключил заболяването епилепсия, като първият епилептичен припадък настъпил на 23.11.2011 г. по време на шофиране, когато ищецът пътувал към [населено място], за да му бъде предявено разследването. Физическите болки и страдания от претърпения инцидент били силни по интензитет и продължителни в първите 90 дни. Приетата по делото съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че ищецът страда от вродено заболяване на мозъчните съдове – голяма артерио-венозна малформация в лявата слепоочна област, която на 23.11.2011 г. по време на шофиране е довела до генерализиран епилептичен припадък със загуба на съзнание и фрактура на 2-ри, 3-ти и 4-ти поясни прешлени, получена при т.нар. тоничен гърч. Според вещото лице, счупването на поясните прешлени е възможен, макар и рядко срещан, страничен ефект от епилептичния гърч. AV- малформацията е вродено състояние и се проявява в средната възраст, често след някаква провокация - физическо или психическо натоварване или преумора; епилептичните припадъци са вследствие на притискането на мозъка от малформацията, която действа като туморен процес. Малформацията изисква продължително консервативно и/или оперативно лечение, а епилептичният синдром - пожизнена лекарствена терапия. Обсъждайки медицинското заключение съдът е направил извод, че наказателното производство е станало причина за отключването на заболяването епилепсия при ищеца, респ. и за тези претендирани неимуществени вреди следва да се ангажира отговорността на прокуратурата. При така приетото, въззивният съд е счел, че за претърпените от незаконно упражнената процесуална принуда морални вреди, ищецът е справедливо да бъде обезщетен със сумата от 20 000 лв.

В касационната жалба на прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че при определяне на обезщетението съдът не е отчел всички релевантни факти и обстоятелства, касаещи наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните вреди, както и че размера на обезщетението е необосновано завишен и не съответства на действително претърпените вреди, респ. - нарушени са критериите по чл.52 ЗЗД.

Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, поради следните съображения:

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е завършило с постановяване на оправдателна присъда. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но в конкретния случай не е преценил значението и причинната връзка на някои от тях с увреждането на ищеца. Вследствие на това, неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен.

Обосновано съдът е отчел интензивността на процесуалните действия и приключването на наказателното производство в разумен срок (3 г. и 3 мес.), взетата най-лека мярка за неотклонение, както и обстоятелството, че ищецът е оправдан още на първа инстанция, като прокуратурата не е протестирала постановената присъда. Правилно е посочено също, че в личен и социален план лицето е понесло обичайните неимуществени вреди – притеснения, страх, потиснатост, чувство на срам и неудобство от това, че се търси ангажиране на наказателната му отговорност във връзка с упражнен от него строителен надзор върху СМР на територията на общината, респ. - за вписани неверни обстоятелства в актове образец 19 при контрола и приемането на извършени строителни работи. Повдигнатите срещу ищеца обвинения са станали известни в професионалната му общност, респ. същите са повлияли негативно за определен период репутацията и доброто му име на специалист.

Същевременно, обсъждайки данните за здравословното състояние на ищеца, неправилно въззивният съд е приел, че единствена причина за отключването на заболяването епилепсия е психическото натоварване, респ. преживения стрес от воденото наказателно производство, като на тази база е определен и значително завишеният размер на обезщетението за неимуществени вреди. От представените по делото медицински документи и приетата съдебно-медицинска експертиза подобен еднозначен и категоричен извод не може да бъде направен. Вярно е, че първият епилептичен припадък при ищеца е настъпил по време на шофиране на 23.11.2011 г., когато е пътувал за да му бъде предявено разследването, а според вещото лице настъпването на такъв припадък често се провокира от физическо или психическо натоварване, или преумора. От извършените медицински прегледи при последвалото лечение на ищеца обаче, е безспорно установено, че ищецът страда от вродено заболяване на мозъчните съдове – голяма артерио-венозна малформация в лявата слепоочна област, която е обективна предпоставка за развитието на епилепсията. Както е посочило вещото лице, AV-малформацията действа като туморен процес, проявява се в средната възраст, а епилептичните припадъци са следствие на притискането на мозъка от малформацията. От това следва, че стресът, преживян от ищеца във връзка с наказателното преследване не може да се приеме за единствена причина за отключване на заболяването епилепсия, тъй като в случая обективен причинен фактор е и констатираното вродено заболяване на мозъчните съдове. И двете условия са необходими и съществени, тъй като са релевантни за последиците, за които се търси обезщетение и следователно последните се намират в причинна връзка с тях. Поради това, в подобни случаи следва да се отчита и съобразява възможността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата. В този смисъл, при оценката на подлежащите на обезщетяване вреди, трябва да се отчете и фактическото допринасяне за настъпването на резултата на вроденото заболяване на ищеца, за които последици ответникът не следва (и не би могъл) да отговаря.

Предвид изложеното, съдът намира оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено обезщетение в завишен размер за частично основателни. Това е така, защото въззивният съд не е съобразил всички релевантни факти за определяне на обезщетението и в конкретния случай не е преценил значението и причинната им връзка с увреждането на ищеца.

При отчитане на релевантните за случая - тежест и брой на престъпленията, за които е поддържано обвинение, разумния срок, в който е приключило наказателното производство; наложената лека мярка за неотклонение; проведените с участие на ищеца процесуални действия; постановената на първа (и останала единствена) инстанция оправдателна присъда; обстоятелството, че лицето не е търпяло ограничения на личната си свобода; а от друга страна – интензитета на понесените негативни изживявания, личността на увредения, изграденото до този момент добро име и авторитет на почтен човек и професионалист; преживеният стрес, срам, неудобство и чувство на вина пред близки и познати; необратимите негативни последици за здравословното му състояние (болестта епилепсия), но при отчитане като обективен каузален фактор и на вроденото заболяване на ищеца; както и при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането (2014 г.), съставът на ВКС счита, че сумата от 10 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който ще репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от отчетените.

Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата от 20 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 108 от 12.08.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 237/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която като е потвърдено решение № 260090/07.04.2021 г. по гр.д. № 169/2020 г. на Окръжен съд – Русе, Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на М. А. Г. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над размера на сумата 10 000 лв. до размера на сумата 20 000 лв.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. Г. от [населено място], [улица], с ЕГН - [ЕГН], срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 10 000 лв. до размера на сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал.2 и ал. 1 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26 НК, по които лицето е оправдано с влязла в сила присъда постановена по нохд № 121/2013 г. по описа на Районен съд - Тутракан.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 108/12.08.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 237/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.