ВКС потвърди приспособяване на гръцка присъда за трафик на мигранти

Текстът на акта

Ключови фрази

Производство по ЗПИИСАННЛСМВЛС * неоснователност на искане за възобновяване * Трансфер на български гражданин, осъден от чуждестранен съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 74

гр.София, 13 февруари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ

като изслуша докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 540/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане за възобновяване на НЧД № 2185/2023 г. по описа на Софийски градски съд, подадено от осъдения Х. С. К. чрез упълномощения защитник адв. Е. В.. В искането за възобновяване на делото се сочи, че решението на градския съд е постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон и при явна несправедливост на наказанието, поради което се иска неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно - да се измени постановеното решение в частта относно наказанието, което да се намали до размер от шест години лишаване от свобода.

Осъденият посочва, че по приетото за изпълнение Решение № 227/19.01.2023 г. на Тричленен Апелативен съд – гр. Солун е бил признат за виновен в извършване на две престъпления, първото от които - присъединяване към престъпна група, за което му е било наложено наказание от шест години лишаване от свобода; второто – за обикновено сътрудничество в деяния за незаконно приемане и превоз на граждани от трети държави, които са влезли в страната без право на влизане, съвместно с цел печалба, за което престъпление му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода, което е било увеличено за всеки отделен случай, като сумираното общо наказание е от 50 / петдесет/ години лишаване от свобода, като за изтърпяването му са определени 20/двадесет/ години. В искането се счита, че българското право не допуска правна възможност за подобно сумиране и увеличение на наказанията, поради което за изпълнение е следвало да бъде прието само наказанието от 6 години лишаване от свобода, до който размер да бъде приспособено наказанието от българския съд по съображения, че съгласно чл. 13, ал.3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС; Закона/ приспособеното наказание не може да бъде по-тежко от наложеното в издаващата държава.

В искането се оспорва и квалификацията на приетите за съответни престъпления по българският наказателен закон, като се сочи, че престъпленията, за които е постановената чуждата присъда са съответни на престъпления по чл. 321, ал.2 от НК и по чл. 281, ал.2 от НК, но доколкото общият размер на наказанието е определен за престъплението по чл.281, ал.2 от НК, в което съществува квалифициращ признак по т.2, градският съд е следвало да приеме, че деянието е такова по чл. 281, ал.2, т.1 и 5 от НК и да приспособи наказанието до максимално предвидения размер за това престъпление от 6 години лишаване от свобода, което да приеме за изпълнение. В противовес на това разбиране, деянието е прието за съответно на престъпление по чл. 321, ал.3, вр. ал.2 от НК и съдът е приел да изпълни наказание лишаване от свобода за срок от десет години, като общо определено наказание за двете престъпления, което е в противоречие с чл.13, ал.3 от Закона.

Осъденият сочи и че с присъдата на издаващата държава наказанието от 6 години лишаване от свобода, наложено за второто деяние е увеличено на 50 години като основното наказание е увеличено с по две години за „всяка от 22 еквивалентни присъди от 6 години затвор, наложени за всеки от 22 случая“, което е незаконосъобразно съгласно българското законодателство, поради което наказанието, което се приема да се изпълни е следвало да се определи на 6 години лишаване от свобода, без значение коя от съответните квалификации ще се приеме за определяща наказанието.

Пред настоящата касационна инстанция осъденият К. и упълномощеният защитник адв. В. поддържат искането за възобновяване на делото. Защитникът на осъденото лице се позовава на съображенията, изложени в искането за възобновяване, с които се аргументира неговата основателност по отношение неправилност на приетата правна квалификация на деянията и размера на приспособеното наказание, което според защитата не може да бъде увеличавано, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ и на ВКС по подобен род дела.

Осъденият К. в последната си дума пред ВКС заявява, че поддържа искането за възобновяване на делото. Посочва, че производството пред гръцкия съд е било проведено задочно без негово участие, докато е бил задържан в Република Гърция, където му е било наложено наказание от 6 години лишаване от свобода и приетото за изпълнение наказание от 10 години лишаване от свобода не съответства на наложеното от чуждата държава, поради което моли същото да се редуцира до 6 години. Сочи, че по делото не е приложен превод на български език на присъдата и мотивите на издаващата държава, като намира представената по делото справка от компетентните органи на издаващата държава за некоректна, което е налагало провеждане на допълнителни консултации от страна на българския съд. В заключение моли за намаляване на приетото за изпълнение наказание на 6 години лишаване от свобода.

Пред ВКС прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно и счита, че решението на градския съд е правилно и законосъобразно, поради спазване на законовите изискванията на чл. 12 и сл. от ЗПИИСАННЛСМВЛС за неутежняване положението на осъденото лице с приемането за изпълнение на влязлата в сила присъда на издаващата държава. По тези съображения съдът правилно е оставил извън приспособеното решение осъждането на К. за деяние, което съставлява престъпление по чл. 281, ал.2 от българският наказателен кодекс.

С оглед изложеното моли да се остави без уважение искането за възобновяване на делото, поради липса на законови основания за това.

Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение след като съобрази искането за възобновяване от осъдения, становищата и доводите на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК, намери следното:

Искането за възобновяване на наказателното дело е направено от процесуално легитимирана страна, осъдено лице срещу решение, постановено по реда на чл. 12, ал.8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, което следва да се причисли в категорията актове по чл. 419, ал.1 от НПК, /поради законовите му последици, с който се решават въпроси по признаване и изпълнение на присъда на чужд съд на акт по чл. 457, ал.2 от НПК / подлежащи на проверка по реда на гл. 33 от НПК. Искането е подадено на 22.05.2024 г. чрез СГС, което е в 6-месечния срок от влизане в сила на решението на градския съд от 07.11.2023 г., влязло в сила на 19.02.2024 г., изменено с Решение на Софийски апелативен съд № 48/19.02.24 г. по ВЧНД 1421/23 г., което е окончателно.

Разгледано по същество искането е неоснователно.

От материалите по делото се установява, че съдебното производство е започнало по искане на осъдения Х. К., депозирано до Софийски Градски съд /СГС/ лично от него, с което се прави искане за трансфер при условията на РР 2008/909/ ПВР като българската държава признае и приеме за изпълнение наложеното на българския гражданин наказание лишаване от свобода в размер на 50 години / от които да се изтърпят двадесет/ с влязла в сила присъда на Тричленен наказателен съд-Солун, като се приспособи срока на наказанието по чл. 13 от Закона.

По делото е приложено и писменото съгласие на българският гражданин, депозирано до съда на издаващата присъдата държава за извършване на трансфера на лицето до Република България за изпълнение на наложеното му наказание по решение № 227/2023 г. на Апелативен съд – Солун, изразено и в напомнително писмо от 12.05.2023 г., депозирано от К. до компетентния орган на Р Гърция относно осъществяването на трансфера на лицето, чрез Тричленен наказателен съд – Солун във връзка със същото решение.

В производството пред СГС е представено писмо от Апелативна прокуратура на гр. Солун , Република Гърция от 23.07.2023 г., Протоколен №. 1212 – 33/21 Е до Районна прокуратура – гр. Бургас относно издадена Европейска заповед за арест /ЕЗА/ спрямо К.. С цитираното писмо се уведомяват българските компетентни органи относно издадената ЕЗА за осъденото лице, че след изслушването му в Р Гърция ще бъде прехвърлен в българската държава, за да изтърпи там наказанието лишаване от свобода или мярката изискваща задържане, които може да бъдат постановени спрямо него от гръцките съдебни власти, съгласно предвиденото в РР 2002/584/ПВР.

По повод отправеното искане от осъдения Х. К. за трансфер в Република България за изпълнение на наложеното му наказание лишаване от свобода с присъдата на гръцката държава, по делото е постъпило писмо от Прокуратурата на Наказателен съд – Солун, протоколен № 3/23,4/23,5/23 ПАА относно признаването и изпълнението в Република България на наложеното наказание с Решение на Тричленен наказателен съд на Солун, № 227/2023 г. за българския гражданин Х. К. / както и за осъдените със същото решение български граждани С. К. и В. Г., за които са образувани отделни съдебни производства в Р България/ с което се изпращат три броя удостоверения по чл. 4 от РР 2008/909/ ПВР заедно с копие на осъдителното решение на съда в гр. Солун , за което е посочено, че е станало неотменимо.

В писмото е посочено, че българските граждани са предадени от българските на гръцките власти в изпълнение на ЕЗА, издадена от гръцката държава спрямо тях.

В изпратеното от Р Гърция удостоверение по чл. 4 от РР 2008/909/ПВР, издадено за българският гражданин Х. К. е посочено, че лицето е осъдено в Република Гърция с Решение на Тричленен наказателен съд на Солун / 1-ва степен/ №227/19.01.2023 г. от 19.01.2023 г., влязло в сила на 29.06.2023 г.

В същото удостоверение е посочено, че К. се намира в издаващата държава и трансферът му ще бъде осъществен в изпълняващата държава Република България. Отбелязано е, че по отношение на К. е издадена ЕЗА с цел наказателно преследване на лице, което е гражданин на изпълняващата държава, която е предала лицето при условие, че то ще бъде върнато в изпълняващата държава, за да изтърпи там наказанието лишаване от свобода или мярката, изискваща задържане, постановени спрямо него в издаващата държава – членка.

Удостоверението по чл.4 от РР 2008/909/ПВР е издадено по повод признаване Решение на Тричленен наказателен съд на Солун / 1-ва степен/ №227/19.01.2023 г., което решение се отнася за две деяния. Съгласно обобщеното представяне на фактите и описание на обстоятелствата, при които са извършени деянията по б.з от удостоверението лицето е осъдено за деяния, извършени в периода от юни 2019 – до 20.07.2021 г., съответно по първото деяние: за това, че се е присъединил към структурирана и упорита престъпна група, състояща се от 96 други лица с цел извършване на престъпления за незаконно транспортиране до /държава/ на граждани на трети страни, които не са имали право да влизат на гръцка територия, което е квалифицирано като присъединяване към престъпна организация.

По второто деяние К. е осъден за това, че е помогнал на своите съобвиняеми, членове на горепосочената престъпна организация да осъществят най-малко 74 случая на транспортиране до /държава/ на граждани на трети страни, влезли нелегално на гръцка територия, като им е предоставил за ползване превозните средства, с които е извършен превозът, което е квалифицирано като съдействие при незаконно приемане и транспортиране на територията на /държава/ я на граждани на трети страни.

За двете престъпления на осъденото лице е било наложено едно наказание с обща продължителност от 20 / двадесет / години лишаване от свобода.

По делото е приложен превод на български език на диспозитива на решението на издаващата държава. Описаните деяния е посочено, че представляват престъпления, предвидени и наказвани от разпоредбите на членове 26, параграф 1а, 27, параграф 1,45,94,параграф 1 от Накзателния кодекс и 30, параграф 1 от Закон 4251/14 на Република Гърция.

В удостоверението е налице отбелязване по б.з,т.2 относно същите деяния, посочени съответно като „участие в организирана престъпна група“ и „ подпомагане на незаконно влизане и пребиваване“ за това, че са престъпления, съгласно определенията в законодателството на издаващата държава, които са наказуеми в издаващата държава с лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане за не по-малко от три години лишаване от свобода.

В т.2 от удостоверението е посочено, че лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, като съгласно отбелязванията по 3.1.а и 3.3 са налице следните условия:

-лицето е било призовано лично и уведомено за датата и мястото на съдебния процес и за възможността за постановяване на решение ако не се яви; посочено е, че осъденият е отказал да подпише уведомлението, представлявал се е от адвокат, който е направил молба за спиране на процеса поради заболяване на подсъдимия, която е била отхвърлена;

- решението е било връчено лично на лицето на 23.01.2023 г. и то е било изрично уведомено за правото на повторно разглеждане или обжалване, в което има правото да участва и което позволява делото да се преразгледа по същество, включително и с оглед нови доказателства, и което може да доведе до отмяна на първоначалното решение.

С решение от съдебно заседание от 07.11.2023 г. на СГС, НО, 23 състав е прието за изпълнение Решение на Тричленен наказателен съд на Солун / 1-ва степен/ №227/19.01.2023 г. от 19.01.2023 г., влязло в сила на 29.06.2023 г., с което българският гражданин Х. К. е признат за виновен в извършване на две престъпления, за които му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 години, като осъждането е прието за съответно на престъпление по чл. 321, ал.3, т.2, вр.ал.2 от НК на Република България и наказанието, което е прието за изпълнение е приспособено за срок от десет години лишаване от свобода. На осн. чл. 57, ал.1, т.2, б. “а“ от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е приспаднал предварителното задържане и срока на изтърпяното на територията на издаващата държава наказание до фактическото предаване на лицето на българските власти.

По жалба на осъдения е било образувано въззивно производство пред САС, ВЧНД №2185/23 г., по което е постановено решение №48/19.02.2024 г., с което решението на СГС е изменено в частта относно наказанието, като от срока на приетото за изпълнение и приспособено наказание е приспаднат положения от осъдения труд в мястото за лишаване от свобода на издаващата държава. В мотивите към решението на апелативния съд е констатирано, че с решението на СГС не е прието за изпълнение наказанието за второто престъпление, изразяващо се от фактическа страна в оказване на помощ от страна на осъдения на неговите съобвиняеми да осъществят най-малко 74 случая на транспортиране до Р Гърция на граждани на трети страни, влезли нелегално на гръцка територия, като им е предоставил за ползване превозни средства, с които е извършен превозът, което е съответно на престъпление по чл.281, ал.2, т.2 и т.5 от НК на РБ, но поради липсата на подаден протест от прокурор е налице забрана за влошаване положението на лицето, поради което е потвърдил решението на СГС по съществото на трансфера и го е изменил само в частта относно признаването при изтърпяването на наказанието на периода на положения труд.

С настоящото искане за възобновяване се твърди съществено нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилна квалификация по чл. 321, ал.3, вр, ал.2 от НК/ вместо по чл. 281, ал.2, т.1 и 5 от НК/ на приетото за съответно престъпление, за което българският гражданин е осъден с присъдата на издаващата държава и на това основание неправилно приспособен срок на наложеното наказание, който е бил намален до 10 години лишаване от свобода, а не е бил определен за срок от 6 години, който е максималния срок за престъплението по чл. 281, ал.2 от НК. В тази връзка се иска да се възобнови наказателното дело и да се измени влязлото в сила решение, като приетото за изпълнение наказание се приспособи за срок от 6 години лишаване от свобода като съответен на наказанието за престъплението по чл.281, ал.2 от НК, или ако се запази правната квалификация по чл. 321, ал.3 от НК да се вземе предвид наказанието от 6 години, което издаващата държава е наложила преди увеличението му, тъй като по българското право такова увеличение е недопустимо и на осн. чл. 13 от Закона приспособеното наказание не може да е по-тежко от определеното в издаващата държава.

ВКС намира, че възражението за допуснато съществено нарушение на материалния закон при постановяване на решението за трансфера на българския гражданин е неоснователно по следните съображения:

На първо място следва да се посочи, че производството за възобновяване е образувано по искане на осъденото лице, поради което е недопустимо по настоящото дело положението му да бъде влошено, предвид ограничението по чл. 426, вр. чл. 355, ал.2 от НПК.

В контекста на горното, констатирането от ВКС на допуснато нарушение на материалния закон при извършването на трансфера на осъденото лице не може от една страна да доведе до определяне на по-тежко наказание от това, което съдът е приел да изпълни с решението, предмет на производството за възобновяване. Както и от друга страна е недопустимо до се определи по-тежка правна квалификация на престъплението по българският закон, което е прието за съответно на престъплението, за което е постановена влязлата в сила присъда на издаващата държава.

При наличието на тези процесуални ограничения в правомощията на ВКС по чл. 425 от НПК е да остави искането на осъдения без уважение, тъй като отстраняването на допуснатото нарушение на материалния закон от решаващия съд, което не е могло да се отстрани от въззивната инстанция по аналогични съображения за недопускане влошаване положението на осъдения, би било в негова вреда.

На първо място следва да се вземе предвид производството, по което е постановено решението, предмет на възобновяване, което е проведено по Закона. Със Закона е транспонирано РР 2008/909/ ПВР, което следва да се прилага от РБ в отношенията с държавите членки, които са въвели изискванията му във вътрешното си право вместо КТОЛ, а по отношение на РР 2002/584/ПВР, с необходимите изменения/mutatis mutandi/.

Основен принцип, който се въвежда с този международен процесуален инструмент е принципът на взаимно доверие в правните системи на държавите членки, поради което решението на съдията в издаващата държава следва да се спазва така както е издадено и не следва да има преразглеждане или адаптиране на това решение/ чл.8, пар.1 от РР 2008/ 909/ ПВР/. Единствените изключения произтичат от несъвместимостта на срока или характера на наложеното в издаващата държава наказание със закона на изпълняващата държава, в които случаи наказанието следва да се адаптира.

По настоящото дело, престъпленията, за които е постановена влязлата в сила присъда, по която се иска предаването на осъденото лице с цел признаване и изпълнение на наложеното наказание са посочени в удостоверението на издаващата държава като вид престъпления, които попадат в категорията престъпления, за които не се изисква проверка за двойна наказуемост. РБ не е направила нотификация че ще извършва проверка за двойна наказуемост и за тези престъпления по чл. 7, пар.4 от РР 2008/909/ПВР, поради което при проверката за изпълнение на удостоверението от издаващата държава е допустимо да се проверява само дали посочените престъпления отговарят на зададения в закона критерий, а именно – дали са престъпления по правото на издаващата държава, които се наказват с лишаване от свобода или мярка не по малко от три години.

Принципът на законоустановеност на наказанието за тази категория престъпления се изразява в това, че същите са престъпления по правото на издаващата държава и тяхното определяне и установяването на съответните наказания продължава да се урежда от правото на издаващата държава, която трябва да спазва основните права и правни принципи, залегнали в чл.6 ЕС. / Решение на СЕС от 03 май 2007 г. по дело С-303/2005, с предмет преюдициално запитване на осн. чл. 35 от ЕС/.

Съгласно даденото в същото решение тълкуване, рамковото решение няма за цел да съгласува елементите от фактическите състави на тези 32 престъпления по чл. 7, пар. 1 или предвидените за тях наказания /тълкуването е по повод РР 2002/584/ПВР за ЕЗА, но е валидно и по отношение на РР 2008/909/ ПВР, съгл. Наръчник относно трансфера на осъдени лица и наказанията за тях, известие на Комисията, 2019/С-403/02/.

Следователно за съда, постановяващ решението за трансфер не е налице правна възможност да извършва проверка за двойна наказуемост за посочените в удостоверението престъпления, при положение, че те попадат в категорията престъпления по чл.7, пар.1, като следва да признае посочените от издаващия орган данни в удостоверението.

В контекста на горното тълкуване за съда от първата инстанция не е било допустимо от една страна да извършва проверка за двойна наказуемост за посочените престъпления, при положение, че същите отговарят на критерия по чл. 7, пар.1 по правото на издаващата държава и от друга да преобразува присъдата на издаващата държава, като квалифицира посочените в нея две престъпления като едно престъпление по българският наказателен закон.

При положение, че престъпленията не подлежат на проверка за двойна наказуемост наложените наказания се приемат за изпълнение така както са наложени, като могат да бъдат приспособени при несъвместимост с техния характер или срок.

Зa тази преценка следва да се вземат предвид фактите в основата на престъплението както са постановени в решението на издаващата държава сами по себе си и да се прецени дали същите факти биха били наказуеми на територията на изпълняващата държава, ако се бяха осъществили на нейна територия / преюдициално заключение, Решение по дело С-289/15, дело G./.

Посоченото тълкуване е приложимо и по отношение на срока на наказанието, което подлежи на изпълнение и необходимостта от приспособяването му. След като се установи, че престъпленията не подлежат на проверка за двойна наказуемост, за целите на определяне на съответното наказание, което следва да се приеме за изпълнение в изпълняващата държава следва да се преценяват съставите на престъпленията по правото на изпълняващата държава, преценени на база тълкуването от делото G..

В конкретният казус първото престъпление от удостоверението на издаващата държава правилно е квалифицирано от САС като съответно на престъплението по чл. 321, ал. 3, вр. ал.2 от НК, а именно членуване в организирана престъпна група, създадена да извършва престъпления по чл. 280 от НК / превеждане през границата на страната на отделни лица или групи хора без разрешение на надлежните органи на властта/ - съгласно фактите от удостоверението подсъдимият е осъден за това, че се е присъединил към структурирана и упорита престъпна група от 96 лица с цел извършване на престъпления за незаконно транспортиране до /държава/ на граждани от трети страни, които не са имали право да влизат на гръцка територия“. С присъдата на издаващата държава лицето е осъдено на 6 години лишаване от свобода за това престъпление.

За второто престъпление – с фактическо описание сътрудничество/обикновено съучастие/ в деянията на незаконно приемане и превоз на граждани на трети страни влезли в страната без право на влизане, съвместно с цел печалба, правилно САС е посочил, че съответно на това престъпление е престъплението по чл. 281, ал.2, т. 1 и т.2 от НК на РБ – съгласно фактите от удостоверението подсъдимият е предоставил превозното си средство на група лица за незаконно приемане и превоз на територията на страната на граждани от трети държави без право на влизане в страната. Предвиденото максимално наказание за това престъпление е 10 години лишаване от свобода, до който срок е следвало да се приспособи наказанието, което се приема за изпълнение и какъвто е срока на приспособеното наказание, което българският гражданин следва да изтърпи при трансфера, съгласно влязлото в сила решение по делото, предмет на искането за възобновяване./в искането за възобновяване неправилно е посочено, че максималното наказание за престъплението по чл.281, ал.2 от НК, което следва да се преценява е шест години лишаване от свобода, каквато е предходната редакция на този текст, понастоящем отменена; в преюдициално заключение по дело С-717/18 г. съдът на ЕС е възприел тълкуването, че за престъпленията, за които не се изисква двойна наказуемост изпълняващият съдебен орган следва да вземе предвид редакцията на законодателството на издаващата държава членка, приложима за деянията, стоящи в основата на производството, за което е издадена ЕЗА и не следва да проверява последващите редакциии на текста на престъплението в издаващата държава /.

Независимо, че градският съд неправилно е адаптирал присъдата на издаващата държава в частта относно съответната правна квалификация на деянието, доколкото се касае за престъпления по чл. 7, пар.1 от РР 2008/909/ПВР, който е транспониран в чл. 8, ал.1 от Закона, се налага извода, че с приетото за изпълнение наказание не е допуснато нарушение на закона, тъй като приспособеното наказание е намалено до максималния срок на предвиденото наказание за подобно деяние в българският наказателен закон, / чл.8, пар.3 от РР 2008/909/ което е 10 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 281, ал.2 от НК.

След като с присъдата на издаващата държава наказанието от 20 години лишаване от свобода е определено като общо наказание, наложено за престъпления, за което не се предвижда проверка за двойна наказуемост и за подобни деяния по българският наказателен закон се предвижда максимално наказание от 10 години лишаване от свобода, до който срок е приспособено приетото за изпълнение наказание, не е налице нарушение на закона, което да е съществено и да налага възобновяване на делото и изменение на влязлото в сила решение.

По отношение възражението, че в присъдата на издаващата държава наказанието за второто престъпление е увеличено от 6 години лишаване от свобода с по две години за всеки един от 22 случая и е наложено общо наказание от 50 години лишаване от свобода, от които да се изтърпят 20 години, каквато възможност българският закон не предвижда, същото се намери за неоснователно. Както се посочи по-горе относно принципа на взаимно признаване на правните системи на държавите членки, който е въведен в РР 2008/909/ПВР по отношение постановяването на присъдата е единствено меродавно правото на издаващата държава, в това число и по въпроса за определяне на общо наказание за престъпленията, за които е постановена присъдата. Основанията за приспособяване на наказанието са единствено несъвместимост на наказанието в присъдата на издаващата държава със срока или характера на наказанието за подобен род деяния по правото на изпълняващата държава, поради което съдът не е имал основание да преценява начина на формиране на наказанието от издаващата държава като основание за адаптиране на наказанието, което се приема за изпълнение.

Не се намери за основателно и възражението, че присъдата е постановена задочно, което е опорочило производството пред издаващата държава и следва да се вземе предвид при трансфера на осъдения, с оглед посоченото в удостоверението за уведомленията, които осъденият е получил за датата и мястото на производството и за възможността да бъде съден в негово отсъствие; както и предвид осигурената служебна защита и уведомлението за възможността да поиска възобновяване на делото. При тези данни задочното осъждане на лицето не представлява основание за отказ по смисъла на чл. 9, т.1. б.и от РР 2008/909/ ПВР.

Възражението на осъденото лице, че в производството за трансфер не се съдържа превод на български език на съдебния акт на издаващата държава не е съобразено с разпоредбата на чл. 4, ал.3 от Закона, с която са въведени изискванията на чл.23 от РР 2008/ 909/ПВР, че в това производство не се изисква превод на съдебното решение, като при необходимост и след консултации компетентните органи на държавите може да уточнят частите от акта, които подлежат на превод, което по делото е реализирано чрез превод на диспозитива на присъдата на издаващата държава. Удостоверението по чл. 3 от Закона е изпратено в превод на български език, с което е изпълнено изискването по чл. 3, ал.1 от Закона и чл.23, пар.1 от рамковото решение .

На последно място, доколкото осъденото лице е било предадено на издаващата присъдата държава за съдене с ЕЗА, съгласно която българската държава е предала лицето под условие, че то ще бъде върнато в изпълняващата държава/ издаваща по смисъла на РР за ЕЗА/, за да изтърпи там наказанието лишаване от свобода, постановено спрямо него в издаващата държава следва да се посочи, че връзката между рамково решение 2008/909/ПВР и РР 2002/584/ ПВР е установена в чл. 25 и съображение 12 от последното.

В чл.4, пар.6 от РР 2002/584/ ПВР е предвидено, че когато лицето, по отношение на което се иска предаване с ЕЗА е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава тя може да поеме изпълнението на наказанието лишаване от свобода или мярката, изискваща задържане, съгласно националното си право, а в чл.5, пар. 3 от същото рамково решение се казва, че по отношение на същата категория лица когато са обект на ЕЗА с цел провеждане на наказателно производство, предаването може да се извърши при положение, че след изслушването му лицето ще бъде върнато за изпълнение на наказанието или мярката в издаващата заповедта държава.

Съгласно разпоредбата на чл. 25 от РР 2008/909/ ПВР в тези два случая на приложение на чл. 4, пар.6 и чл. 5, пар.3 от РР 2002/584/ПВР, националното законодателство, прието в изпълнение на РР 2008/909/ ПВР се прилага доколкото е съвместимо с разпоредбите на РР 2002/584/mutatis mutandi/, което предполага и спазване на принципът на продължаване на изпълнение на наказанието, установен в чл. 8 от РР 2008/909ПВР, който в случая не е нарушен с извършеното от решаващите съдилища приспособяване на наказанието.

Изложените съображения обосновават извод за неоснователност на направеното от осъдения Х. К. искане за възобновяване на наказателното дело, НЧД № 2185/2023 г. по описа на Софийски градски съд, поради липса на допуснати съществени нарушения на материалния закон при постановяване на решението по чл. 12, ал.8 от Закона за трансфер на осъденото лице.

Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Х. С. К. за възобновяване на НЧД № 2185/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: