Обезщетение от прокуратурата за платена неустойка по предварителен договор

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50174

гр.София, 07.10.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 162 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България

против решение № 674 от 19.06.2021 г., постановено по гр. д. № 3070 по описа на Софийския апелативен съд, 14 граждански състав, в частите, с които е отменено решение от 5.3.2020 г. по гр. д. № 6182 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, I-6 състав, за отхвърляне на предявените от А. Д. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ до размера от 4 000 лв. и иск по чл.86 от ЗЗД до размера от 676,66 лв. и вместо него е постановено друго решение за присъждане на тези суми.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части е неправилно, поради което моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

А. Д. А. застъпва становището, че в обжалваните части решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 25 100 лв. и акцесорен иск за 1 155 лв. мораторна лихва. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 464 от 27.5.2022 г. по настоящото дело по въпроса дали трябва да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок и причинените имуществени вреди, изразяващи се в платена неустойка. Отговорът на въпроса произтича от разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ, според която държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тази разпоредба възпроизвежда общата норма на чл.51 от ЗЗД, предвиждаща обезщетение само за преките и непосредствени вреди от непозволеното увреждане. Следователно при предявяване на иск с правно основание чл.2б за обезщетяване на вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок се прилага разрешението на т.2 от ППВС №7 от 1959 г. Според тази точка отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ/чл.51 от ЗЗД/ трябва да се тълкува в смисъл, че се дължи обезщетение само за вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие/решение № 449 от 17.06.2009 г. по гр. д. № 3696/2007 г. на IV ГО на ВКС/. Косвени, а не преки, са вредите, които са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват причинната верига. Ако поведението на кредитора или пострадалия е изключителна причина за вредата, липсва причинна връзка и за вредата не се отговаря.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

А. Д. А. е изложил в исковата молба, че на 5.12.2014 г. е закупил в Германия лек автомобил „Фолксваген“, модел „Фаетон“ 3 ТДИ. На 7.01.2015 г. той представил автомобила за първоначална регистрация в България и на тази дата поради съмнения за интервенция в областта на рамата автомобилът е бил иззет и е образувано досъдебно производство. След спиране на това производство автомобилът му е бил върнат на 1.12.2016 г. Междувременно, още на 7.01.2015 г. той е подписал предварителен договор за продажба на автомобила, получил е капаро от 8 000 лв. и е поел задължение, че ако не сключи окончателен договор, ще заплати 35 000 лв. неустойка и ще върне капарото. След получаване на нотариална покана той е заплатил на купувача доброволно неустойката и му е върнал капарото. Понеже тези претърпени от него имуществени вреди се дължат на забавеното досъдебно производство и на задържането на автомобила, той е поискал Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да му заплати обезщетение в размер на 35 000 лв. и 9 488,38 лв. лихва за забава върху тази сума, считано от 8.9.2016 г. до завеждане на исковата молба/увеличение на исковете в публичното съдебно заседание на 26.03.2019 г./.

В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е възразила, че липсва причинна връзка между твърдените вреди и бездействието по досъдебното производство. Ищецът е сключил предварителен договор с клауза за огромна неустойка на същата дата, на която автомобилът е бил иззет. Ако този договор е сключен преди да е извършен оглед и регистрация на автомобила, ищецът е поел риска от възможността да не се извърши регистрация. Ако е сключен след изземването, налице е изначална невъзможност за изпълнение. Освен това длъжникът сам е решил да изплати неустойката, въпреки че не отговаря за неизпълнението съгласно чл.81 от ЗЗД. Следователно вредите са пряк резултат от решението и действието на ищеца, а не от незаконосъобразна дейност на Прокуратурата.

Софийският градски съд е отхвърлил изцяло исковете, а Софийският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които искът за главницата е отхвърлен за 4 000 лв., а за мораторната лихва- за 676,66 лв. и е уважил исковете в тези части. В мотивите си въззивният съд е приел, че доброволното плащане на неустойката и липсата на възражение от страна на ищеца срещу купувача по чл.81 от ЗЗД за обективна невъзможност за изпълнение на предварителния договор представлява основание за намаляване наполовина на отговорността на Прокуратурата. Не са изложени обаче никакви съображения относно възражението на Прокуратурата, че това поведение на ищеца поначало прекъсва причинната връзка между бездействието на държавния орган и имуществените вреди. Както се посочи по-горе в отговора на поставения въпрос обаче, наличието на пряка причинна връзка между увреждането и претендираните вреди трябва да бъде доказано, за да бъде уважен искът за обезщетяването на тези вреди. Ето защо пропускът в обжалваното решение да изложи мотиви относно този елемент на увреждането трябва да бъде отстранен от настоящата инстанция.

Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, които се състоят в заплатената доброволно от него неустойка по предварителен договор заради неизпълнение на задължението към трето лице да предаде автомобила до 8.3.2015 г. Ищецът обаче не е бил задължен да заплати тази неустойка, тъй като невъзможността да изпълни задължението си не е по негова вина, а се дължи на обстоятелството, че автомобилът е задържан от съответните държавни органи в предварителното наказателно производство. В този случай съгласно чл.81 от ЗЗД ищецът е освободен от отговорността за неизпълнение на предварителния договор. Въпреки това той доброволно е платил неустойката и това негово действие е допълнителен фактор, който прекъсва причинната връзка между забавеното наказателно производство и претендираната имуществена вреда. Позоваването на разпоредбата на чл.81 от ЗЗД действително не е задължение, а право, чието упражняване зависи от волята на ищеца. След като не е упражнил това право обаче, а е платил недължима неустойка, ищецът е прекъснал причинната връзка, вредите се дължат на това негово поведение и за обезщетяването им Прокуратурата не носи отговорност. Този извод не е в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава пълномощникът на ищеца в пледоарията си. Прокуратурата би дължала обезщетение за вредите от незаконосъобразно задържане на вещта, които се изразяват в нейното обезценяване или в пропуснатата възможност да бъде ползвана. Ищецът обаче не е претендирал такива вреди, а е поискал да бъде обезщетен за недължима неустойка по предварителен договор с трето лице.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части следва да бъде отменено и вместо него трябва да бъде постановено друго за отхвърляне на исковете в уважените от въззивния съд части.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България,

Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 674 от 19.06.2021 г., постановено по гр. д. № 3070/ 2020 г. на Софийския апелативен съд, 14 граждански състав, в частите, с които е отменено решение от 5.3.2020 г. по гр. д. № 6182 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, I-6 състав, за отхвърляне на предявените от А. Д. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ до размера от 4 000 лв. и иск по чл.86 от ЗЗД до размера от 676,66 лв. и вместо него е постановено друго решение за присъждане на тези суми., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявените от А. Д. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ до размера от 4 000 лв. и иск по чл.86 от ЗЗД до размера от 676,66 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: