Ограничения на въззивния съд при бланкетна жалба и унищожаване на сделки

Текстът на акта

Ключови фрази

Решение по гр.д. на ВКС, ІV-то гражданско отделение стр.6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 139

София, 30.10. 2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и трета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Зоя Атанасова

ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов

Димитър Димитров
при участието на секретаря Диана Яначкова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 4366 /2022 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 2065/10.07.2023 г. по касационна жалба на Г. Р. Р. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 74/25.05.2022 г. по в.гр.д. № 121/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционно решение № 261017/22.12.2021 г. по гр.д. № 939/2020 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от М. И. И. срещу Г. Р. Р. иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗЗД – унищожени са няколко договора – 2 за дарение и 2 за покупко–продажба на недвижими имоти, с които М. И. И. е продала и дарила на Г. Р. Р. идеални части от недвижими имоти – апартамент в [населено място] и дворно място с къща в [населено място].
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато за проверка на съответствието на приетото от въззивния съд разрешение с приетото с т.1 от ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС: При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В мотивите към т.1 на тълкувателното решение изрично е прието: „Касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма“; „ Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора , но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма“.
Въпросът е по приложението на разпоредбата на чл.269 ГПК за правомощията на въззивния съд, когато във въззивната жалба не са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
В разпоредбата на чл.269 ГПК (във второто и изречение) изрично е написано, че когато не се произнася по валидността и по допустимостта на първоинстанционното решение (по останалите въпроси), въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Останалите въпроси, извън въпросите по валидността и по допустимостта на първоинстанционното решение, са тези по неговата правилност.
В посоченото тълкувателно решение е прието, че при липса на оплаквания (доводи) за неправилност, въззивният съд не е ограничен да установи нарушение (неправилно приложение) на императивна материалноправна норма. Изрично е написано: Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора , но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Т.е. при липса на доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато въззивният съд установи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил императивна материалноправна норма по отношение на установените факти, въззивният съд има правомощие да приложи правилно тази императивна материалноправна норма по отношение на установените факти, но не и да установява различни факти от първоинстанционния съд, по отношение на които се прилага императивна материалноправна норма.
Съгласно чл.130,ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт, каквито са съдилищата.
Ответникът по жалбата М. И. И. оспорва касационната жалба като неоснователна.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на М. И. И., която се изчерпва (на 3 непълни реда) със следното изявление (дословно):
„ Не съм доволна от постановеното първоинстанционно решение. Считам, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Поради това моля да го отмените и да постановите ново, осъдително такова .“
Във въззивното производство не са правени искания за събиране на доказателства и не са установявани доказателства.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Правните норми относно недействителността на правните сделки са императивни, поради което следва да провери дали са приложени правилно.
Обсъдил е правната теория и съдебната практика относно основанието за унищожаване измама.
Въззивният съд е приел за установена различна фактическа обстановка от първоинстанционния съд без да е бил сезиран с доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за конкретни релевантни за спора факти – нито за допуснати процесуални нарушения при преценка на събраните по делото доказателства, нито за необоснованост на изводи относно конкретни релевантни за спора факти, нито за нарушения на материалния закон.
При това въззивният съд е изложил фактическите си изводи декларативно, той е посочил какво приема за установено без да обсъжда събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, по които между страните има спор и какво се установява от всяко от тези доказателства поотделно и при съвкупната им преценка и без да обоснове какви нарушения е допуснал първоинстанционният съд (на материалния закон, на съдопроизводствени правила или поради необоснованост)..
След това въззивният съд е приел, че при тези данни изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска е неправилен.
Отново без да посочи в какво се изразява нарушението на императивните материалноправни норми, на които се е позовал, като основание за пълна проверка на правилността на първоинстанционното решение.
Въззивният съд е изложил следните свои правни съображения:
Като е съобразил възрастта, семейното и социалното положение на прехвърлителката (родена е през 1936 г., вдовица е и има пенсия и доходи от наем от имот в София), въззивният съд е приел, че поради отчуждението между нея и нейните дъщеря и внучка, тя е потърсила и получила помощта на ответницата. Ищцата не е имала нужда от финансова помощ, тъй като е получавала пенсия и наем от имот в София, но с извършените разпоредителни сделки искала не толкова да накаже дъщеря си, като я лиши от наследство , колкото да си гарантира вниманието и грижите на ответницата. Ответницата пък съзнателно и целенасочено я е въвела в заблуждение, че ще продължи да се грижи за нея, с което я е мотивирала да извърши процесните разпореждания не със свои изявления, а с поведението си, с което е демонстрирала намерение да поеме желано от ищцата задължение, което обаче не е целяла да изпълни.
Така въззивният съд е обосновал изводът, че жалбоподателката-ищца не е искала да продаде идеални части от процесните имоти, а да ги прехвърли срещу задължение за издръжка и гледане, независимо от отразеното в договорите, че е уговорена продажна цена и е заплатена при подписването им.
По основателността на касационната жалба:
С оглед дадения отговор на правния въпрос настоящият състав намира, че въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл.269 ГПК – извършил е проверка извън правомощията си в нарушение на диспозитивното начало, установено с разпоредбата на чл.6 ГПК. В резултат на това нарушение въззивният съд е допуснал нарушение и на правилото на чл.271 ГПК – отменил е първоинстанционно решение без да има основание и правомощие за това.
При това съдържание на въззивната жалба въззивният съд е има правомощия да провери дали въззивното решение е валидно и допустимо и дали приложимите императивни материалноправни норми са приложени правилно по отношение на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Като е разширил проверката извън установените с посочените в процесуалния закон разпоредби свои правомощия, въззивният съд е допуснал нарушение на тези разпоредби. Нарушенията са се отразили на правилността на въззивното решение, поради което настоящият съдебен състав ги намира за съществени.
Към това може да се добави и че въззивният съд е приел различна фактическа обстановка без да обсъжда доказателства и без да констатира никакви конкретни нарушения на първоинстанционния съд по установяването на отделни релевантни за спора факти (на материалния закон, на съдопроизводствени правила или необоснованост).
Също така въззивният съд не е посочил в какво се изразява нарушението на приложимите императивните материално правни норми и конкретно на кои норми.
Или: без да констатира допуснати от първоинстанционния съд нарушения и без да обсъжда събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил свои фактически и правни изводи и крайният си извод по основателността на иска, който е противоположен на този на първоинстанционния съд.
Поради изложеното и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество.
По същество:
Без доводи за неправилност по делото съдът, който извършва инстанционен контрол, няма правомощия да извършва проверка как са установени релевантните за спора факти, нито да установява различни факти.
Първоинстанционният съд е приел, че в тежест на ищцата, която твърди наличието на предпоставки за наличие на унищожаемост, е да установи извън всяко съмнение, че е сключила атакуваните като унищожаеми сделки именно поради опорочаване на волята и, вследствие на умишленото и въвеждане в заблуждение от другата страна.
Ищцата не е събрала каквито и да е доказателства в подкрепа на твърденията си, че е била умишлено въведена от ответницата в заблуждение, че извършените от нея в полза на ответницата прехвърляния на имуществени права ще са такива срещу поето от ответницата задължение за нейното гледане в бъдеще, като по един алеаторен договор, тъй че да се стигне да прогласяване на тяхната унищожаемост на соченото основание.
Напротив, тъй както сделките са извършени с първоначално дарение на една минимална идеална част от притежаваните от ищцата права, и веднага след това с продажба на останалата притежавана от нея част от прехвърляните права в полза на станалата вследствие на извършеното дарение нейна съсобственица, те отговарят изцяло на формираното и заявено пред свидетелката Д. и от ищцата преди осъществяването им намерение, а именно - да лиши от наследство дъщеря си, тъй като с извършените дарения препятства последващото провеждане на иска по чл.33 от ЗС от страна на дъщеря и, доколкото ищцата не е към датите на сделките единствен собственик, а продава свои идеални части от имотите, и да поживее спокойно до края на живота си, като си осигури за целта и допълнителни парични средства, извън получаваната пенсия и наем/рента от магазин в София, тъй като при влошените отношения с дъщеря си няма на кой друг да разчита, макар свидетелката М. и свидетелката Т. да са посочили, че не знаят тя да е изпадала в някаква финансова нужда, че да и се налага да продава имуществото си.
Първоинстанционният съд е изложил и допълнителни мотиви за неоснователност на доводи на ищцата (при установените факти) и за неоснователност на исковете по аргумент на отразените в съдържанието на нотариалните актове изрични изявления на страните по договорите - че сделките се сключват от тях при пълно разбиране на смисъла на уговорките, които са прочетени, без заплаха, измама, крайна нужда или явно неизгодни условия, а по добрата воля на страните за сключването им.
Първоинстанционният съд е добавил и извода си, че обстоятелството, че в един момент, много по-късно от сключване на сделките, ищцата е решила да се сдобри със семейството си, а след това и да започне да търси обратно връщането на прехвърлените свои имоти от ответницата, няма правно значение в случая, защото то не дава представа за волята и към датите на сделките, а и както сочи с основание ответницата, какво е била съзнанието на ищцата за уговорките им, няма значение, когато изявленията на страните пред нотариуса за сделките, които искат да сключат, са други.
Настоящата съдебна инстанция намира следното:
Изложеното от първоинстанционния съд, че при оспорване на исковете и при непроведено пълно и главно доказване от страна на ищцата на подлежащите на доказване от нея факти, прилагането на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, е достатъчно основание за отхвърляне на исковете.
Но първоинстанционният съд е съд е изложил и допълнителни мотиви (възпроизведени по-горе), които съответстват на установената от него фактическата обстановка:
При извършена служебна проверка настоящата съдебна инстанция не намира първоинстанционният съд да е допуснал нарушения на приложимите императивни материалноправни норми, тъй като не е установил никакви факти за въвеждането от страна на ответницата на заблуждение у ищцата, че срещу прехвърлянето на правото на собственост, ответницата ще и осигурява издръжка и гледане, както по един алеаторен договор.
Поради което следва да се приеме, че първоинстанционното решение не страда от пороци, които да са се отразили на неговата правилност и че исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода от спора следва да бъде уважено искането на жалбоподателката за присъждане на разноски за всички инстанции. За първата и въззивната инстанции те са в размер на по 2500 лева. За касационната инстанция жалбоподателката претендира 7 200 лева за процесуално представителство съгласно представен списък за разноски и удостоверява уговарянето и плащането на сумите с договори за процесуално представителство и вносни бележки за сумите 4 800 лева и 2 400 лева. Ответницата прави възражение за прекомерност на тази сума. Съдът го намира за основателно. В касационното производство жалбоподателката е представлявана от двама адвокати – И. М. и С. Ц., като не е посочено в какво съотношение им е платила възнаграждението, поради което съдът намира, че то е платено поравно – по 3 600 лева. Съгласно чл.78 ГПК тя има право на възнаграждение за един адвокат. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, изчислено съгласно посочения от ищцата материален интерес – 65 430.10 лева съгласно действащата редакция на чл.7, ал.2,т.4 от НМРАВ е в размер на 2 492.90 лева. Съдът намира възражение за прекомерност за основателно и че възнаграждението следва да бъде намалено до сумата 2 500 лева. Така се получава общ размер 7 500 лева.
С оглед изхода от спора ответницата няма право на разноски.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 74/25.05.2022 г. по в.гр.д. № 121/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционно решение № 261017/22.12.2021 г. по гр.д. № 939/2020 г. на Пловдивския окръжен съд.
Вместо това постановява:
Отхвърля исковете на М. И. И. срещу Г. Р. Р. с правно основание чл.29, ал.1 ЗЗД за унищожаване на сключени между М. И. И. и Г. Р. Р. с нотариални актове № , том , рег. № , дело № 307/2018 г. и № , том , рег. № , дело № 308/2018 г., съставени от нотариус Н. Б., с район на действие на Пловдивски РС, № , том , рег. № , дело № 346/2018 г. и № , том , рег. № , дело № 347/2018 г., съставени от нотариус С. К., с район на действие на Асеновградски РС, договори за дарение и за покупко–продажба на недвижими имоти поради въвеждане на ищцата в заблуждение от страна на ответницата при умишлено създаване и поддържане от ответницата у ищцата на невярна представа, че ще грижи за нея като по алеаторен договор.
Осъжда М. И. И. да заплати на Г. Р. Р..сумата 7 500 (седем хиляди и петстотин) лева разноски за процесуално представителство в трите съдебни инстанции.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.