Осъждане за причинена смърт при пътен инцидент и бягство от местопроизшествието

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * превишена скорост * бягство от местопроизшествие

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 642

гр. София, 11 декември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на тридесети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Спас Иванчев

ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев

Светла Букова

при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №617 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимата С. Д. Ф. срещу решение №29 от 18.03.2024 г., постановено по ВНОХД №20233000600401/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

С въззивното решение е потвърдена присъда №55, постановена на 20.09.2023 г. по НОХД №20223100200435/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с която подсъдимата Ф. е призната за виновна в това, че на 02.08.2020 г. в [населено място], при управление на МПС- лек автомобил „Т-“, модел „Х.“, с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушила чл.20, ал.2 ЗДвП и с това е причинила по непредпазливост смъртта на С. Р. С., като след деянието избягала от местопроизшествието, като на основание чл.343, ал.3, б.“б“, във връзка с ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1, във вр. с чл.54 НК и й е наложено наказание три години „лишаване от свобода“, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл.343г НК подсъдимата Ф. е лишена от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимата е осъдена да заплати разноски по водене на делото общо в размер на 8 193,66 лева.

В касационната жалба се сочат всички касационни основания.

Поддържа се, че постановения въззивен осъдителен съдебен акт почива на погрешен анализ на доказателствата. Твърди се, че предходните съдебни състави не са констатирали и отчели многобройните противоречия в приетите по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства. Отчита, че неправилно са кредитирани приложените по делото акт за установяване на административно нарушение и издаденото въз основа на него наказателно постановление, незаконосъобразно не са възприели обясненията на подсъдимата, превратно са тълкувани показанията на свидетеля К. и не са отчетени съществените противоречия в часа на получаване на обаждането на спешния телефон 112 и момента на настъпване на произшествието.

В касационната жалба се поддържа, че допуснатите съществени грешки при анализа на доказателствата са довели до това, че неправилно съдилищата са приели, че подсъдимата е участвала в пътното произшествие, в резултат на което е починала пострадалата С..

С касационната жалба се оспорват изводите на въззивния съд за момента на настъпване на произшествието, скоростта на движение на Ф. и въобще участието й в инкриминирания пътен инцидент. Поддържа се, че пред нея се е движил друг автомобил, като се твърди, че тя не е удряла пешеходец, а единствено намираща се на пътя щайга, което обяснява и откритите по автомобила, управляван от подсъдимата следи.

На тези основания касационният жалбоподател моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено, като незаконосъобразно и да бъде постановено ново решение, с което подсъдимата да бъде оправдана по повдигнатото й обвинение.

При условията на алтернативност (в касационната жалба е отразено евентуалност) се предлага да бъде приложен института на случайното деяние по чл.15 НК, като бъде прието, че подсъдимата не е нарушила правилата за движение.

В касационната жалба е направено и искане ако съдът приеме, че вината на Ф. е доказана да бъде отчетена степента на съпричиняване на пострадалата и бъде намалено наложеното наказание.

В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимата Ф. поддържа изцяло касационната жалба и отразените в нея оплаквания. Твърди, че не може да се примири с това, че е осъден невинен човек, както и с превратното тълкуване на събраните доказателства от страна на разследващите органи и предходните съдебни състави, които са решили делото предубедено. Моли касационната жалба да бъде уважена.

Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъдат преценена като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд е изпълнил задължението си да провери постановената първоинстанционна присъда, като не е допуснал нарушения при анализа на събраните доказателства. Въз основа на тях правилно е установил фактите и е направил верни правни изводи.

На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимата Ф. поддържа тезата на защитника си. Поддържа, че съзнава важността на човешкия живот и съжалява за смъртта на пострадалата, но е категорична, че тя не я е причинила. Моли да бъде преценено, че не е участвала в пътно произшествие с пешеходец, а единствено е ударила щайга, след което на първото възможно място на пътното платно е спряла. Твърди, че не е карала с превишена скорост, тъй като е имало колона и автомобила е бил в задръстване.

Моли да бъде намалено отмереното й наказание „лишаване от право да управлява МПС“, като определя същото за драстично. Поддържа, че за нея автомобила е необходимост, тъй като с него се налага да пътува до [населено място], където помага на младо семейство, а и го използва за да помага на майка си.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ, за който се твърди, че е довел до неправилни фактически изводи и постановяване на осъдителен съдебен акт въз основа на превратно тълкувани гласни доказателства (жалбоподателят е посочил като такива показанията на свидетеля К.).

Преди да се отговори на това възражение касационният съд следва да се посочи това, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти.

Въззивният съд е направил задълбочен, подробен и верен анализ на събраните доказателствени източници, като детайлно е анализирал събраните гласни доказателствени средства, приобщените писмени доказателства и приетите по делото експертизи. Централният въпрос в това производство е свързан с авторството на подсъдимата Ф. и с допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата и съществуването на причинна връзка между осъществяването им и настъпилия съставомерен резултат- смъртта на пострадалата С..

Касационната инстанция прецени, че правилно предходните съдебни състави са кредитирали показанията на свидетеля К., като са преценили, че той е бил очевидец на пътния инцидент, като е възприел падането на тялото на пешеходката в резултат от удар с движещ се пред него автомобил. Вярно съдът е отчел, че автомобила, управляван от подсъдимата се е движел пред този на свидетеля и между тях, както и пред този на Ф., не е имало други автомобили. Вярно въззивният съд е преценил, че непосредствено след удара свидетелят е спрял, напуснал е автомобила си, видял е тялото на пострадалата, потърсил е помощ и е съобщил на свидетеля И. за случилото се. Показанията на този свидетел се подкрепят и от показанията на свидетелката К. и от справките за проведени телефонни разговори, от които се установява кой и кога е сигнализирал за настъпилото произшествие.

Анализът на посочените доказателствени източници дава основание да се прецени, че именно автомобилът, управляван от подсъдимата е блъснал пострадалата, тъй като действията на свидетеля К. (веднага спрял и направил опит да окаже помощ и сигнализира), движещ се след нея и възприел произшествието и падането на тялото на С. изключват възможността ударът да е причинен от трето неустановено по делото лице.

Въззивният съд вярно е приел, че авторството на подсъдимата Ф. е установено по несъмнен и категоричен начин и от протоколите за оглед, с който са приобщени като веществени доказателства останалите след произшествието части от декоративни елементи от халогенен фар на автомобила на подсъдимата. Правилно съдът е отчел, че е безспорно установено, че тези елементи са част от автомобил, идентичен по марка, модел и цвят, с този управляван от Ф., както и това, че именно автомобила на подсъдимата е бил на мястото на произшествието, където е бил заснет и при навлизане на моста и след това- след напускането му.

Вярно въззивният съд е анализирал и останалите събрани гласни доказателства и конкретно обясненията на Ф. и показанията на свидетеля Иванчев, в които подсъдимата е твърдяла, че е участвала в произшествие, при което е имало съприкосновение между автомобила й и намиращо се на пътя препятствие, което е било и причина тя да вземе решение да спре след произшествието и да огледа щетите по превозното средство. Тези обстоятелства се установяват не само от обсъдените гласни доказателствени средства, но и от установените телефонни разговори между Ф. и Иванчев.

Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка се потвърждава и от заключенията на приетите по делото експертизи, които установяват, че травмите на пострадалата С. съответстват на произшествие с автомобил, а те съответно кореспондират с уврежданията по моторното превозно средство, управлявано от Ф..

Правилно въззивният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимата за това, че тя е ударила щайга (или вързоп), че се е движила със скорост под максимално разрешената за конкретния пътен участък, както и че е спряла непосредствено след произшествието, тъй като в тази им част те се опровергават от установените технически данни за възможното използване на темпомат за управлявания от Ф. автомобил, от установеното местоположение на подсъдимата при провеждане на разговора със свидетеля Иванчев, от заключенията на приетите по делото комплексни експертизи и показанията на камерите, записали движението на автомобили в пътния участък, където е станало произшествието.

Обясненията на подсъдимата се опровергават и от показанията на свидетеля И., който на досъдебното производство е дал информация, че когато му се е обадила непосредствено след произшествието Ф. е била сигурна, че е почувствала сблъсък с автомобила си, била се е притеснила какво е ударила, като в същия разговор е изразила облекчение, че видимо по автомобила няма кръв.

Законосъобразно въззивният съд е кредитирал заключението на приетата по делото комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, която е установила, че подсъдимата се е движила с над максимално разрешената за конкретния пътен участък скорост от 50 км/ч и конкретно около 60 км/ч, като експертите се преценили, че именно движението с тази скорост е било една от причините за настъпилото произшествие.

Касационният съд не може да възприеме тезата на защитата, отразена в касационната жалба, че произшествието се е дължало единствено на поведението на пострадалата С., която е предприела неразрешено пресичане, като е навлязла в опасната зона на подсъдимата. Вярно е, че ударът е бил непредотвратим, но това се е дължало не само на предприетите действия от пострадалата, а основно на скоростта на движение на подсъдимата. В тази връзка вярно въззивният съд е отчел, че ако Ф. се е движила с максимално разрешената скорост за пътния участък и едновременно с това е предприела дължимото аварийно спиране произшествието не би настъпило и пешеходката е нямало да бъде увредена.

Доводите на касационния жалбоподател, относими към въпросите за това дали моторното превозно средство, управлявано от подсъдимата е било технически изправно, дали е минало задължителен технически преглед, кой, кога и къде е съставил акт за установяване на административно нарушение и впоследствие е издал наказателно постановление и противоречията между показанията на свидетеля И. и тези на намиращите се в линейката медицински служител и водач (относно това дали пострадалата е имала ръчна чанта и къде се е намира тя) са все въпроси, които нямат съществено отношение към факта на извършване на престъплението и авторството на подсъдимата Ф.. Ето защо дори да бъдат възприети оплакванията за противоречие между събраните доказателствени източници по тези въпроси тези противоречия нямат значение за изхода на производството и е безпредметно да бъдат обсъждани в това производство.

Предвид всичко изложено касационният съд прецени, че предходните съдебни състави не са допуснали твърдените нарушения на процесуалните правила, изразили се в неправилен анализ на доказателствената съвкупност и правилно са установили съставомерните факти, свързани с механизма на настъпване на произшествието и авторството на подсъдимата Ф..

Ето защо съдът прецени, че атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК защото въззивният съд не е допуснал посочените в чл.348, ал.3 НПК съществени процесуални нарушения.

По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:

Основното оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК е за неправилно приложение на материалния закон, като се поддържа, че решаващите съдилища е следвало да приемат, че произшествието е настъпило в резултат на случайно деяние по чл.15 НК и да постановят изцяло оправдателна присъда.

Касационният съд възприема изводите на въззивната инстанция, че в случая няма никаква възможност да се приеме, че произшествието е настъпило в резултат на случайно деяние, тъй като причините за настъпването на общественоопасния резултат- смъртта на пострадалата са допуснатите от подсъдимата нарушения на правилата за движение. В хода на производството бе установено по несъмнен и категоричен начин, че тя се е движила със скорост над максимално разрешената за конкретния пътен участък, което представлява нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП, както и към момента на възникване на опасността (когато пострадалата пешеходка е навлязла на пътното платно) Ф. не е предприела изискуемото от чл.20, ал.2, изр. 2-ро ЗДвП аварийно спиране, като тези нарушения са били непосредствена причина за настъпване на пътното произшествие.

В случая това, че удара е бил непредотвратим (съобразно заключението на кредитираната комплексна авто- техническа експертиза) се дължи единствено на това, че Ф. избирайки да се движи с превишена скорост сама се е поставила в невъзможност да предотврати пътното произшествие.

Правилно въззивната инстанция е констатирала, че обвинението, повдигнато срещу подсъдимата Ф. е за извършено нарушение по чл.20, ал.2 ЗДвП. Вярно съдът е преценил, че в случая коректната правна квалификация (при установена скорост на движение 61 км/ч) би следвало да е за превишена скорост (чл.21 ЗДвП), а не избраната от държавното обвинение несъобразена скорост (чл.20, ал.2, изр.1-во). Законосъобразно съдът е отчел, че двете норми се отнасят помежду си като общ към специален текст, като всяка превишена скорост е и несъобразена. Доколкото и двете норми регламентират правила за движение, свързани със скоростта и в обвинителния акт са налични факти, установяващи нарушение съответстващо и на двата законови текста законосъобразно въззивният съд е приел, че нарушаването на чл.20, ал.2, изр.1-во ЗДвП може да запълни бланкетната диспозиция на състава на престъплението по чл.343, ал.3, б.“б“, във връзка с ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК. Ето защо и законосъобразно въззивният съд е преценил, че Ф. е осъществила посочения състав на престъпление от обективна страна.

От субективна страна престъплението е осъществено при форма на вината несъзнавана непредпазливост, като независимо от това, че подсъдимата умишлено е нарушила императивни норми от ЗДвП тя не е съзнавала възможността да настъпили общественоопасния резултат- смъртта на пострадалата С., но е могла и е била длъжна да го направи.

Вярно предходните съдебни състави са преценили, че престъплението е осъществено при наличието на квалифициращия признак по чл.343, ал.3 НК, защото Ф. е съзнавала, че е предизвикала пътно произшествие, изразило се в удар на управлявания от нея автомобил с обект, намиращ се на пътното платно и въпреки това непосредствено след инцидента не е спряла, а е напуснала мястото на настъпването му, което константната съдебната практика приема за бягство от местопроизшествието.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивната инстанция, въз основа на правилно изяснените съставомерни факти, е приложила вярно материалния закон.

Ето защо и атакувания съдебен акт не следва да бъде коригиран във връзка с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК.

По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания:

Касационният съд прецени, че наложените на подсъдимата Ф. наказания са законосъобразно определени при вярно отчитане като смекчаващи отговорността обстоятелства на чистото й съдебно минало, добрите й характеристични данни, здравословните й проблеми и затрудненото й семейно положение и това, че е трудово ангажирана.

Правилно възивният съд е отчел като отегчаващо отговорността обстоятелство предходните нарушения на правилата за движение, за които е била санкционирана подсъдимата.

При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства вярно въззивният съд е преценил, че наказанието на Ф. следва да бъде определено по реда на чл.54 НК в минималния предвиден в диспозицията на чл.343, ал.3, б.“б“ размер.

Законосъобразно изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за максималния срок от пет години, като независимо, че въззивният съд е преценил приложението на тази разпоредба като израз на снизхождение, отлагането на наказанието е законосъобразно предвид данните, относими към личността на подсъдимата и най- вече вярната преценка за това, че с приложението на института на условното осъждане целите на наказанието по чл.36 НК могат да бъдат постигнати.

Правилно въззивната инстанция е преценила, че разпоредбата на чл.57, ал.3 НК предвижда с налагането на кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от пет години да се формира едно общо комплексно наказание, като бъде преценена неговата цялостна законосъобразност. Настоящата инстанция се солидаризира с изводите на въззивния съд, че така определеното общо наказание и най- вече определянето на максимален изпитателен срок е справедливо и съответства на обществената опасност на подсъдимата и осъщественото от нея престъпление.

Вярно въззивният съд е преценил, че в случая няма основание за определяне на наказанието при приложение на чл.55, ал.1, т.1 НК, тъй като в хода на производството не се събраха доказателства, които позволяват да се прецени, че са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на Ф. обстоятелства, както и предвиденото от законодателя минимално наказание е явно несправедливо.

Касационният съд не намери за основателно и оплакването, че срока на наложеното наказание „лишаване от право да управлява МПС“ е твърде продължителен. Отново следва да бъде посочено това, че изпълнението на основното наказание, наложено на подсъдимата е отложено и една от предпоставките за приложение на чл.66, ал.1 НК е било именно отмерването на по- лекото наказание за срок от пет години. Така наложеното съвкупно наказание е съобразено и с тежестта на извършеното престъпление, общественоопасния му резултат и може да препятства извършването на сходни престъпления от страна на подсъдимата Ф..

Предвид изложеното касационният съд прецени, че отмерените наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде коригиран в тази му част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №29 от 18.03.2024 г., постановено по ВНОХД №20233000600401/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.