Служебно задължение на съда за отстраняване на нередовности в исковата молба

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * редовност на исковата молба * правомощия на въззивната инстанция * вероятна недопустимост

Р Е Ш Е Н И Е

№ 143

гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ търговско отделение,

в открито заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове: Петя Хорозова

Иванка Ангелова
при участието на секретаря Силвиана Шишкова, като разгледа докладваното от съдията Ангелова т.д. № 1252 по описа за 2025г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С Определение № 3298 от 21.11.2025г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 76 от 17.03.2025 г. по в. т. д. № 27/2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което след отмяна на Решение № 61 от 10.10.2024г. по т. д. № 22/ 2024г. на Окръжен съд – Търговище, е отхвърлен предявениат от касатора И. А. И. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 30 000 лв., допълнително обезщетение за понесените от ищеца неимуществените вреди в резултат от травматичните увреди, получени от него при ПТП, реализирано на 02.08.2019г., представляваща разлика над уважения по частичен иск размер от 50 000 лв. до 80 000 лв., ведно със законната лихва върху предявената главница от 30 000 лв., считано от 14.07.2021г. до изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявената искова претенция, както и присъждане на направените разноски. Изразено е несъгласие с приетото от въззивния съд, че не е обвързан от установения от съда по частичния иск пълен размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Ответникът – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не депозира становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

Предмет на производството е предявен от И. А. И. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 30 000 лв., допълнително обезщетение за понесените от него неимуществените вреди в резултат от травматичните увреди, получени при ПТП, реализирано на 02.08.2019 г., представляваща разлика над уважения по частичен иск размер от 50 000 лв. до 80 000 лв., ведно със законната лихва върху предявената главница от 30 000 лв., считано от 14.07.2021г. до изплащане на задължението. Претендираното вземане е обосновано с позоваване на мотивите на влязлото в сила по частичния иск решение на окръжен съд – Търговище по т.д. № 2/2022г., съгласно които за справедлив общ размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на травматични увреждания от ПТП, е определена сумата от 80 000 лв. Приемайки, че съдът в настоящото производство е обвързан от посочения в мотивите на решението по частичния иск общ размер на обезщетението по справедливост, първоинстанционният съд е уважил изцяло иска в претендирания размер от 30 000 лв.

Сезиран с въззивна жалба от ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, за да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – Варна е установил наличието на влязло в сила решение по т. д. № 2/2022 г. на Окръжен съд - Търговище, потвърдено с решение на Апелативен съд - Варна с решение по т. д. № 275/2023 г., по частичен иск за обезщетяване на неимуществените вреди на същия ищец до размера от 50 000 лв, която сума е изплатена от застрахователното дружество.

Позовавайки се на дадените разрешения в Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е посочил, че е обвързан от силата на пресъдено нещо по предходно уважения частичен иск, поради което е приел за установени всички елементи от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД - наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина на застрахованото лице, наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка Гражданска отговорност и настъпването на застрахователното събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Тези обстоятелства въззивният съд е намерил за непререшаеми с оглед стабилността на постановеното предходно решение, а предмет на предявения в случая пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ за остатъка над частичния иск е единствено размерът на претенцията над вече присъденото.

По размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, определимо съобразно критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД, е посочено, че по него не се формира сила на пресъдено нещо извън предявения по частичния иск размер. Изложено е, че различен извод не следва от постановките на цитираното ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, според мотивите на което при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, инвидидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.

Решаващият съд е констатирал, че искът е бил своевременно и надлежно оспорен както в първоначалното исково производство, така и в настоящия спор от страна на въззивника; Въпреки указанията на окръжния съд по чл.374 ГПК, ищецът не е ангажирал никакви доказателства по второто дело за установяване претендирания размер на обезщетението, независимо че то произтича от същите вреди; С исковата молба не са въведени никакви твърдения за факти и обстоятелства, различни от вече обсъдените в предходен процес, като доводите на ищеца се заключават единствено в обвързващата сила на решението по уважения частичен иск.

По същество решаващият съд е приел, че не е обвързан от изводите на съда по първоначално предявения частичен иск относно справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, тъй като този размер не се обхваща от силата на пресъдено нещо, формирана с диспозитива на предходното съдебно решение; В същото не са били посочени и търпените травматични увреди, във връзка с които ищецът обосновава размера на неимуществените си вреди; Липсва и постановена спрямо делинквента присъда, която би създала за съда обвързаност досежно вида на понесените увреди. Позовавайки се на постановление ППВС № 4/1968г., съставът на Апелативен съд – Варна е посочил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички конкретни, установени по делото обстоятелства, имащи значение за прилагане принципа за справеливост, при отчитане на икономическите условия в страната към момента на увреждането; В случая ответникът е оспорил и поддържа оплакване срещу предявения допълнителен размер на обезщетението; Следователно, в тежест на ищеца е да установи по пътя на главното и пълно доказване пълния размер на справедливото обезщетение, т. е. да докаже иска си до претендирания размер от общо 80 000 лв. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът не е въвел с исковата молба фактически твърдения и аргументи за претендираната разлика за понесените от него вреди, чието обезщетяване е предмет на иска, а е препратил към мотивите на предходното решение; не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на претенцията, като се е ограничил единствено в цитиране и прилагане на постановени в предходния спор първоинстанционно и въззивно решение, без да изиска приобщаване към новото дело на събраните вече доказателства по обуславящото производство, респективно - събирането на нови доказателства.

Апелативен съд – Варна изрично е посочил, че при разглеждане на втория частичен иск не е обвързан от приетия за справедлив от първоинстанционния съд по частичния иск общ размер на обезщетението за неимуществени вреди от 80 000 лв., предвид задължителните разрешения, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС - че при уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, от които правоотношението произтича, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право; Бидейки съд по съществото на спора, въззивният съд следва да обсъди събраните доказателства и да достигне до автономен извод за справедливо обезщетяване на търпените от ищеца морални вреди; Поради неангажиране на такива доказателства от ищеца по второто дело, искът е приет за недоказан, съответно - неоснователен за предявената разлика. В допълнение е изложено, че и по двата частични иска следва да бъдат преценени конкретни обстоятелства, посочени в ППВС № 4/1968 г. и в последващата практика на ВКС по чл.52 ЗЗД, като по този начин съставът по второто дело би могъл, макар при същите обстоятелства, да формира различни правни изводи относно основателността на иска по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 50 000 лв., до претендираните 80 000 лв. - частичен иск от 110 000 лв.

С Определение № 3298 от 21.11.2025г. по настоящото т.д. № 1252/25г. на ВКС, ТК, Второ отделение, на основание чл. 280, ал.2,предл. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 76 от 17.03.2025г. по в.т.д. № 27/2025г. на Апелативен съд – Варна за преценка процесуалната допустимост на решението във връзка изпълнение правомощието на въззивният съд да следи служебно за редовността на исковата молба.

В резултат на извършената проверка съставът на ВКС констатира, че въззивното решение е процесуално недопустимо по следните съображения :

В съответствие с принципа на диспозитивното начало - чл.6 ГПК съдът е длъжен да разреши спора по същество (при наличие на процесуалните предпоставки за това) като разгледа иска на основанието, на което е предявен, и се произнесе по отправеното от ищеца искане за защита. За да се произнесе на предявеното от ищеца основание, съдът трябва да е сезиран с редовна искова молба, съдържаща ясно и точно индивидуализиран спорен предмет (спорно право), ясно и недвусмислено формулиран петитум, надлежно индивидуализирани страни в спорното правоотношение. Редовната искова молба обезпечава законосъобразното развитие на исковия процес и допустимостта на съдебното решение, поради което процесуалният закон - чл.129 ГПК, възлага на съда задължение да следи служебно за редовността на молбата докато делото е висящо в съответната инстанция. В случай, че констатира нередовности в съдържанието на исковата молба, съдът следва да процедира съгласно чл.129, ал.2 ГПК като даде точни и пълни указания на ищеца в какво се изразяват нередовностите и какви действия следва да бъдат предприети за тяхното отстраняване. Правомощията на въззивния съд във връзка с приложението на чл.129 ГПК са разяснени в Тълкувателно решение № 1/17.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, постановките на което продължават да са актуални и при действащия ГПК - т.5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съобразителната част на тълкувателното решение от 2013 г. е пояснено, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Ако въззивният съд не е изпълнил задълженията, произтичащи от чл.129, ал.2 ГПК, и исковата молба е останала нередовна, неговото решение подлежи на обезсилване от касационната инстанция, като след обезсилването делото следва да се върне на този съд за уточняване на основанието или петитума на иска (с изключение на посочените в т.5 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2013 г. случаи, в които естеството на неотстранения недостатък предполага друго развитие на процеса).

Исковата молба на И. А. И., по която е постановено обжалваното въззивно решение, не отговаря на изискванията за редовност по чл.127, ал.1, т.4 ГПК. При обосноване на претендираното вземане за сумата от 30 000 лв., представляваща разликата между приетия от съда за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, търпени от И. А. И., в размер на 80 000 лв., и уважената част от иска в размер на 50 000 лв., предявен като частичен от 110 000 лв., ищецът се е позовал единствено на мотивите на влязлото в сила решение по частичния иск, според които справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е определен на 80 000 лв. След посочване на задължителната съдебна практика - ТР № 3/22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК, съгласно която решение по уважен частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, е поискано присъждане на претендираната разлика. При тези данни, настоящият състав на ВКС приема, че липсва надлежно въведен предмет на спора, доколкото в обстоятелствената част на исковата молба няма индивидуализиращи спорното право фактически твърдения, които да формират основанието на предявения иск (чл.127, ал.1, т.4 ГПК). Този пропуск изрично е установен от състава на Апелативен съд – Варна чрез констатацията, че ищецът не е въвел с исковата молба фактически твърдения и аргументи за претендираната разлика - за понесените от него вреди, чието обезщетяване е предмет на иска, а е препратил към мотивите на предходното решение. Неоснователноста на иска е аргументирана именно с липсата на конкретни, установени по делото по пътя на главното и пълно доказване обстоятелства, обосноваващи пълния размер на справедливото обезщетение до претендирания размер от общо 80 000 лв. Вместо да изпълни правомощията си, произтичащи от чл.129, ал.2 ГПК, въззивният съд е аргументирал приетата неоснователност на иска с относим към редовността на исковата молба порок.

Като се е произнесъл с решение по съществото на правния спор при нередовна искова молба, чиито недостатъци не са отстранени по реда на чл.129 ГПК, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - Варна от стадия на разпоредителното заседание по чл.267 ГПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да изпълни правомощията си по чл.129, ал.2 ГПК и в съответствие с постановките в т.5 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба като изложи фактически твърдения, обосноваващи претендираната разлика в размера на обезщетението на понесените от него вреди, предмет на иска. В зависимост от процесуалното поведение на ищеца във връзка с указанията по чл.129, ал.2 ГПК въззивният съд следва да процедира по начина, указан от ОСГТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение.

Предвид констатираната недопустимост на въззивното решение, касационната инстанция не дължи произнасяне по оплакванията на касатора за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК.

При новото разглеждане на делото, съобразно изхода на спора, въззивният съд следва да разпредели отговорността на страните за разноски пред настоящата инстанция - чл.293, ал.4 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.4, предл.2 ГПК вр. чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА Решение № 76 от 17.03.2025 г., постановено по в. т. д. № 27/2025 г. на Апелативен съд – Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

П РЕДСЕДАТЕЛ : Ч ЛЕНОВЕ :1. 2.