Отговорност при ПТП със смъртен случай и причинна връзка с медицинската помощ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 178

гр. София, 02.04.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през 2025 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 1005 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от адв. Н., като защитник на подсъдимия П. Г. срещу решение № 98 от 29.08.2025 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 116/2025 г.

В жалбата са изтъкнати доводи, предназначени да обосноват наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК за изменение или отмяна на въззивния акт. Направени са в алтернатива искания за отмяна на оспореното решение и пълно оневиняване на подсъдимия, или за изменяването му с преквалифициране на престъплението в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, или за отмяна на съдебния акт и за връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане за отстраняване на съществени процесуални нарушения.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитниците на подсъдимия поддържат жалбата, изложените в нея съображения и направените искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение. Излага подробни съображения за неоснователност на същата.

Подсъдимият заявява солидарност с позицията на защитниците си. Акцент поставя върху несъгласието си със съдебната констатация за установена пряка причинно-следствена връзка между деянието му и смъртта на неговата майка, пострадала при транспортното произшествие. Настоява, че в медицинското заведение, в което тя е била настанена след злополуката не е проявено професионално ангажирано и отговорно поведение към състоянието й.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени с чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 1 от 10.01.2025 г., постановена по НОХД № 496/2023 г., състав на Добричкия окръжен съд е признал подсъдимия П. Н. Г. за виновен в това, че на 11.05.2021 г. в [населено място], общ. Д., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Хонда“, м. „Джаз“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в л. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Г. С., настъпила на 12.05.2021 г., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на осн. чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК му е наложил наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 НК – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и по чл. 42а, ал. 2 т. 2 НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца с периодичност два пъти седмично.

На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца.

С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.

С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като е отменено наложеното на осн. чл. 343г НК наказание, свързано с лишаване от право да се управлява моторно превозно средство. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Касационната жалбата е неоснователна.

Прегледът на въззивния акт показва, че съставът на апелативния съд добросъвестно и ефективно е упражнил контролните си правомощия, изчерпвайки пределите на дължимата от него проверка.

Неоснователен е упрекът, че подхода на въззивния съд към упражняването на контролните негови правомощия е повърхностен и формален, доколкото не е констатирана липсата на съдебен коментар в присъдата на неясноти и противоречия в назначените по делото авто-технически експертизи и събраните доказателства, а вместо това механично са възпроизведени в решението заключенията на тези експертизи без аргументи кое от тях се приема за меродавно и защо.

Дословното възпроизвеждане на съдържанието на доказателствени източници и експертни заключения без съмнение не бележи достойнство на съдебния акт, като ресурсно обогатява единствено физическия му обем, но няма съдържателен принос към неговото качество и към обосноваването на заложената в него теза. В случая въззивното решение действително повтаря изготвените по делото експертни заключения. Наред с това обаче то съдържа и дължимата аргументация относно утвърдените с него осъдителни изводи на първата инстанция, както във връзка с фактите, така и във връзка с приложеното право, съдържа и дължимия отговор на направените във въззивното производство от страните възражения. Обективният прочит на съдържанието му ясно показва, че е извършена пълноценна проверка за правилност на присъдата. Изложени са причините, поради които като меродавни са третирани изводите на назначената в съдебната фаза допълнителна авто-техническа експертиза по отношение на скоростите на двата автомобила в момента на удара, опасните им зони за спиране, отстоянието на л.а. „Хонда“ от мястото на удара в момента, когато л.а. „Опел“ е предприел завой наляво. Съдебното усмотрение по този въпрос е неукоримо, като се имат предвид и категоричността, яснотата, научната и фактическа обоснованост на дадените с посочената експертиза отговори, фактът, че те са основани на изследване на всички обстоятелства по случая и въз основа на цялата, събрана във връзка с него доказателствена информация и не на последно място, поради направеното от вещите лица разяснение, че ползваната за тези отговори методика за изчисляване на скоростите на превозните средства предполага най-нисък процент възможна грешка.

Фактът, че в състава на изготвилия тази експертиза екип е участвало вещото лице Е. Ж., който е бил част от екипите, изготвили две предходни автотехнически експертизи по делото, не компрометира възможността за нейното ползване при решаването на казуса. По отношение на г-н Ж. не са противопоставени твърдения за факти, поставящи под съмнение или опровергаващи неговата добросъвестност, обективност или компетентността му. А колкото до различията в изводите на експертизите, в които той е участвал - относно скоростта на превозните средства, а от тук и относно опасните им зони за спиране и отстоянието на л.а. „Хонда“ от мястото на удара в момента, когато л.а. „Опел“ е предприел завиване наляво, причините за тях са ясни и са свързани с приложената различна методика при изчисленията. Важно е, че за изготвянето на всяка от експертизите, в чието изготвяне е участвал Ж., са ползвани признати от науката и експертната практика методики за изчисляване, а основните от гледище на обвинението изводи, че скоростта, с която към момента на удара подсъдимият е управлявал водения от него автомобил е надвишавала разрешената от чл. 21, ал. 1 ЗДвП скорост и че при възприемане на скорост в рамките на разрешената ударът не би възникнал, а двете превозни средства биха се разминали безконфликтно, е останал общ за всички, изследвали го експертизи. Непроменен е останал и другия експертен извод – че когато л.а. „Опел“ се е насочил наляво, управляваният от подсъдимия автомобил не е бил навлязъл в лентата за насрещно движение, а се е бил отместил към нея, като по същество е потвърден и направения още с експертизата от 09.11.2022 г. извод, че в този момент л.а. „Хонда“ е отстоял от мястото на удара на разстояние по-голямо от опасната му зона за спиране. Т.е. дори и при движение с избраната от него неразрешена скорост, за подсъдимия ударът е бил предотвратим при своевременна негова реакция по намаляване на скоростта или спиране при вида на насочилия се към лентата за насрещно движение л.а. „Опел“.

Що се касае до настояването, че изводът на допълнителната автотехническа експертиза относно скоростта на л.а. „Хонда“ „променя всички параметри и опорочава всички изчисления, направени до момента“ по делото, то има произволен характер, предвид резултатът от положените с активното участие на прокурора пред първостепенния съд усилия по изясняване на този именно въпрос. В проведеното на 09.01.2025 г. заседание пред първоинстанционния съд вещите лица изрично са заявили, че ако подсъдимият е реагирал своевременно и е предприел спиране в момента, когато пътуващият пред него автомобил е започнал отклонението си вляво, той е имал техническа възможност да спре, както при установената скорост, така и при скорост от 50 км/ч. или да намали скоростта на движение до тази на л.а. „Опел“ и по този начин да предотврати произшествието. По същество същият генерален извод е направила и назначената в досъдебното производство автотехническа експертиза от 09.11.2022 г.

Относно останалите, важни за правилното решаване на делото въпроси – свързани с механизма на произшествието и причините за възникването му, изводите на изследвалите тези въпроси автотехнически експертизи са еднопосочни.

Настояването, че са останали необсъдени налични съществени противоречия в експертните становища както по тези въпроси, така и по въпросите относно механизма на злополуката и поредността на предприетите от двамата водачи маневри по отклоняване на водените от тях автомобили вляво, е основано на субективен прочит, деформиращ действителното съдържание на експертните констатации. Според КСМАТЕ (т. 1, л. 138 и сл. от досъдебното производство) завивайки към [улица], управляваният от свид. Р. л.а. „Опел“ е пресякъл разделителната линия, навлизайки с цялата си дължина в лентата за насрещно движение, „ като в това време л.а. „Хонда“ е предприел изпреварване на намиращият се пред него автомобил“ . Това, при обективен прочит, може да означава само констатация за едновременно маневриране на двата автомобила, потвърдено впоследствие и от допълнителната автотехническа експертиза от 09.11.2022 г. (т. 2, л. 37 и сл. от досъдебното производство), според която първо л.а. „Хонда“ е започнал отклонение вляво и непосредствено след това л.а. „Опел“ също е започнал да се отклонява вляво при предприет ляв завой. В абсолютно същата насока е заключението и на автотехническата експертиза, назначена от окръжния съд (т. 2, л. 469 и сл. от съдебното дело). Според него в района на Т-образно кръстовище на път ІІ-29 с [улица]в [населено място] двамата водачи почти едновременно (с разлика от 0,2 секунди) са насочили автомобилите си вляво – подсъдимият, за да извърши изпреварване на съпосочно движещият се до този момент пред него л.а. „Опел“, а свид. Р. (водач на л.а. „Опел“) – 0,2 секунди по-късно, за да извърши ляв завой и да се включи в движението по [улица]. А фактът, който е възникнал, когато л.а. „Опел“ е бил изцяло в лентата за насрещно движение, е инициалният удар, а не както е настоял защитникът, предприемане едва тогава от страна на подсъдимия отклоняване на автомобила му в ляво за навлизане в заетата вече от л.а. „Опел“ пътна лента.

Неоснователно поради това е и твърдението, че въззивният съд недопустимо е надхвърлил фактическото обвинение, формулирано в обвинителния акт, излагайки констатации относно поредността на предприетите от двамата водачи маневри – от една страна, а от друга страна – че е допуснал вътрешно противоречие в мотивите на акта си, веднъж приемайки, че л.а. “Опел“ е пресякъл разделителната линия и е навлязъл с цялата си дължина в насрещната лента и едва тогава л.а. „Хонда“ е предприел изпреварването му, а веднага след това е заявил, че пръв е предприел маневрата подсъдимият, а свид. Р. едва 0,2 секунди след него. Упрекът е базиран на неточен прочит както на обвинителния акт, така и на постановените по съществото на делото актове на съдилищата. С всеки от тези актове е възприет механизма на злополуката, описан в автотехническите експертизи от досъдебното производство, упоменат по-горе, а въззивният съд, основавайки се на допълнителната автотехническа експертиза от съдебното производство, е прецизирал описанието на фактологията, като е уточнил, че в момента, когато л.а. „Опел“ е започнал да завива наляво, случило се 0,2 секунди, след като л.а. “Хонда“ се е насочил в същата посока, т.е. почти едновременно с него, воденият от подсъдимия автомобил все още не е бил навлязъл в лентата за насрещно движение, а се е намирал на около 0,3 м. [от осевата линия]

В генерален пран може да се заключи, че са спазени правилата по събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, предназначени да обезпечат сигурна информационна база за правилно решаване на въпросите относно вината и отговорността. Не налага друг извод фактът, че въззивният съд не се е съгласил със защитата по отношение на необходимостта от назначаване на „нова“ автотехническа експертиза. Това, че едно експертно изследване е било поискано от страна в процеса не задължава съда на всяка цена да го уважи. Назначаването на експертиза в наказателния процес не може да е самоцелно. Необходимостта от него трябва да се преценява от гледище на способността на експертното изследване да подпомогне процеса по формиране на съдебните изводи по обстоятелства от предмета на доказване, да разкрие логически връзки и закономерности, които без това изследване не биха били формирани и които са съществени за правилното решаване на делото. В случая възражението за недопускане на поисканата експертиза не е съпътствано с излагане на конкретни аргументи в полза на извода, че извършването на такова експертно изследване би дало нов аспект, би променило перспективата към фактите относно механизма на злополуката и причините за възникването й, съответно, относно възможностите на подсъдимия да я предотврати. В случая възражението за необходимост от допълнителни съдебни усилия по привличане на допълнителни експертни автотехнически познания е основано не на действително съществуващи пороци при формирането на съдебната воля, а на субективност при прочита и интерпретацията на автотехническите експертни заключения, решително дистанцирана от правилата за ползване на информационните източници в процеса по доказаване. Още повече, че по делото е налично експертно становище по съществените за правилното решаване на делото въпроси, както с основание е отбелязал въззивният съд. Поради това неприемливо е да се твърди, че лишаването на процеса от поисканото от защитата „ново“ експертно изследване е довело до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици.

Липсва процесуално нарушение при утвърждаването на осъдителните първоинстанционни изводи, доколкото въззивният съд, надлежно обосновано в съответствие с доказателствата е приел, че доказана непосредствена причина за транспортното произшествие е допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата относно режима на скоростта, което, следвайки преценките на прокурора и на съда от първа инстанция, е свързал с чл. 21, ал. 1 ЗДвП.

Това, че въззивният съд е направил констатация за допуснато от подсъдимия и друго нарушение на правилата за движение, а именно по чл. 42 ЗДвП не опорочава подхода му, доколкото това нарушение е изтъкнато като създало опасност на пътя, но като нарушението, чрез което е реализирано изпълнителното деяние на вмененото престъпление съдът е посочил именно нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта, съгласявайки се с фиксираната в обвинителния акт негова квалификация по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. За правилността на тази съдебна преценка е без определящо значение величината на допуснатото превишаване на скоростта и фактът, че степента, в която то е реализирано попада в пределите, които има предвид чл. 182, ал. 1, т. ЗДвП и за нарушение в рамките на които законът е предвидил административна глоба в минимален размер. Когато такова превишаване на скоростта стане причина за възникване на транспортно произшествие със съставомерен резултат, ангажирането на наказателната отговорност на извършилия нарушението е закономерна последица.

Съдебната преценка относно намиращото се в пряка причинна връзка с произшествието и с настъпилия тежък резултат нарушение на правилата за движение е проблематична обаче в друга насока. Предприетата от свид. Р. и предварително сигнализирана от него маневра с отклоняване на водения от него автомобил вляво е създала опасност на пътя, която е налагала за подсъдимия да предприеме съответните мерки за безопасност . За разлика от свид. Р., който е имал възможност за зрителен контрол върху движението на л.а. „Хонда“ до момента, в който е завил с автомобила си наляво, подсъдимият е имал неограничена възможност да следи движението на л.а. „Опел“ през цялото време на развитие на пътната ситуация. Установено е по експертен път, че при движение на управлявания от него автомобил със скорост от 50 км/ч., максимално разрешена от закона за движение в населено място, двата автомобила биха се разминали безконфликтно. Същевременно обаче е установено, че и при движение с избраната от него величина на скоростта от 57,6 км/ч. подсъдимият е имал реална възможност при възникване на опасността, т.е. при възприемане на започнатото от предно движещият се л.а. „Опел“ негово отклоняване вляво, ефикасно да реагира в рамките на опасната си зона и чрез спиране или намаляване на скоростта до величината на предпочетената от водача на другия автомобил скорост, да избегне удара. При това положение липсва причинно-следствена връзка между допуснатото от подсъдимия превишаване на разрешената скорост и настъпилия общественоопасен резултат, след като подсъдимият е имал обективна възможност и при скорост от 57,6 км/ч. да избегне злополуката чрез намаляване на скоростта или чрез спиране (както предписва чл. 20, ал. 2 ЗДвП).

Независимо от това, че избраната от подсъдимия скорост за движение от 57,6 км/ч. е надвишавала максимално разрешената от закона скорост за движение в населено място, наказателната отговорност на Г. не е възможно да бъде ангажирана с оглед неспазване от негова страна на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, тъй като, както многократно В(К)С е посочвал в практиката си, за съставомерността на деянието по чл. 343 НК не е достатъчно да се установи нарушение на правилата за движение. Необходимо и задължително условие е това нарушение да е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. В случая липсва такава причинна връзка между несъмнено допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и възникналата транспортна злополука с трагичен резултат, предвид експертния извод за предотвратимост на удара при управление и с възприетата от подсъдимия скорост от 57,6 км/ч. След като подсъдимият е имал обективна възможност и при движение с тази скорост в рамките на опасната зона за спиране да намали скоростта или да спре и по този начин да избегне произшествието, автозлополуката не може да се третира като резултат от превишената скорост за движение на управлявания от него автомобил. При конкретните обстоятелства тази злополука е закономерен резултат от допуснатото от подсъдимия нарушение на общата норма на чл. 20, ал.2, из. 2 ЗДвП. Затова отговорността му за възникналото произшествие със съставомерен резултат може и следва да се търси именно и единствено на плоскостта на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Отдавна е изяснено в съдебната практика, че съотношението между правилата по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП е отношение на общ състав към частен случай на пътна обстановка, съответно, първото от тях е приложимо към всички пътни обстановки по време на движението, включително и в хипотезата по чл. 21, ал. 1 ЗДвП (в този смисъл ТР № 28 от 28.09.1984 г. по н.д. № 10/1984 г., т. 4), както е в настоящия случай.

Възприемането на тази квалификация на допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение, пряко свързано с възникналото ПТП и причинения с него тежък резултат не би довело до нарушаване на правата на подсъдимия, доколкото неблагоприятните условия от значение за безопасността на движението в конкретната ситуация са подробно описани в обвинителния акт – съпосочно движещ се пред него лек автомобил, предприел почти едновременно с него маневра по завиване на ляво за навлизане в лентата за насрещно движение, пресичайки траекторията на движението на управлявания от самия Г. л.а. „Хонда“. Тези особености на пътната обстановка, обуславяли необходимостта от предписаната от чл. 20, ал. 2 ЗДвП реакция на подсъдимия не са новост за него, доколкото са заложени в обвинителния акт, приети са за доказано съществували и от съдилищата.

Що се касае до поведението на свид. Р., върху което защитникът е фокусирал внимание, настоявайки, че той е виновният за злополуката или че поне е допринесъл с виновно свое поведение за възникването й, във връзка с този проблем следва да се отбележи следното:

В принципен план несъмнено вярно е, че за да предприеме завиване наляво за навлизане в друг път, необходимо е водачът да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение (чл. 25, ал. 1 ЗДвП). В конкретната пътна ситуация подаденият от подсъдимия светлинен сигнал с ляв пътепоказател е бил за свид. Р. не е бил достатъчно красноречив показател за възникване опасност, а се е оказал с изключително подвеждащ характер, предвид мястото, на което са се развили събитията – в района на Т-образно кръстовище с отклонение вляво, спрямо посоката на двата автомобила. Интерпретацията на този сигнал поради пътния участък, на който са се случили събитията, е насочвала към предстоящ ляв завой на л.а. „Хонда“ за включването му в движението по [улица]. Отделно от това, както бе посочено, установено е, че свид. Р. е имал възможност за зрителен контрол върху движението на л.а. „Хонда“ до момента, в който е завил с автомобила си наляво, като от този момент нататък свидетелят не е могъл да следи движението на „Хонда“-та чрез огледалата за обратно виждане. Не такива са били обстоятелствата за подсъдимия. Той е имал зрителна възможност да проследи цялото развитие на пътната ситуация, съответно могъл е да проследи движението на л.а. „Опел“ неограничено. Макар да е предприел също изнасяне към предназначената за движение в обратна посока съседна пътна лента, л.а. „Хонда“ е бил все още в лентата, предназначена за движение в избраната от него посока, когато л.а. „Опел“ е започнал изпълнението на завоя с навлизане в лентата за насрещно движение. При възникването на критичната ситуация свидетелят не е могъл да реагира за избягване на произшествието, а подсъдимият, както вече бе посочено, е разполагал с такава възможност, като е могъл да реагира с намаляване на скоростта или със спиране. Неизпълнението на някое от тези, предписани от закона мерки, се явява при конкретните обстоятелства непосредствена причина за възникването на удара с оказалия се фатален за живота на В. С. развой на получените от нея при този удар телесни увреждания.

Преценката за безопасност на изпреварването по отношение на предно движещото се превозно средство, когато такова е налично на пътя, обхваща по необходимост това дали водачът му е подал сигнализация за изменение на посоката на движение наляво – светлинен сигнал с пътепоказател или е предприел преминаване в съседната пътна лента (съгласно чл. 42, ал. 1 ЗДвП). Дори при една несвоевременно подадена сигнализация на предно движещият се (каквато подсъдимият твърди, че е била и конкретната пътна ситуация, макар и непотвърдено чрез други доказателства), която несъмнено би била от естество да създаде опасност за движението, подсъдимият е бил длъжен незабавно да предприеме всички възможни, предписани от закона мерки за предотвратяване настъпването на вредни последици при вида на предприетото от движещият се пред него автомобил отклоняване наляво. Именно това свое задължение, произтичащо от чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП подсъдимият не е изпълнил, а при конкретните обстоятелства е имал безпрепятствена възможност да го стори, своевременно предприемайки намаляване на скоростта или спиране.

Неоснователно се настоява за подвеждане на извършеното от подсъдимия деяние под хипотезата по чл. 15 НК. Възражението е било поставено на вниманието на съдилищата от предходните инстанции, като състоятелността му е била надлежно обсъдена и обосновано отхвърлена. Деянието на подсъдимия би било случайно, ако той, не по своя вина, е бил поставен в условия на невъзможност да избегне общественоопасния резултат. А в случая, както многократно бе посочено вече, ударът е бил предотвратим за Г.. Той е могъл своевременно да възприеме отклонението на движещият се пред него л.а. „Опел“ наляво и да намали скоростта или да спре, като при такава негова реакция конфликтът между превозните средства не би настъпил. Касае се за неизпълнение от негова страна на нормативно предписано задължение, успешната и ефективна реализация на което е била в рамките на субективните и техническите негови възможност в конкретно възникналата пътна ситуация. Като не е изпълнил това си задължение, подсъдимият сам се е поставил в обективна невъзможност да избегне опасността и общественоопсния резултат, който е бил длъжен и да е могъл да предвиди и да предотврати. Поради това за него е налице непредпазливост.

Неоснователно е и другото основно възражение на защитата – за липса на причинно-следствена връзка между деянието на подсъдимия и смъртта на В. С.. Отдавна съдебната практика е разяснила, че причинната връзка между деянието и престъпния резултат съществува винаги, когато деянието се явява необходима предпоставка, без която този резултат не би настъпил по време, място и в конкретния му вид. Не е нужно то да е единствената такава предпоставка. Достатъчно е при конкретните обстоятелства то да представлява, макар и само едно от няколко, насложили се необходими условия за настъпването на този резултат (ППВС № 2/1957 г., изм. ТП № 7/1987 г.). Такъв именно е настоящият случай. В случая по експертен път е установено, че при произшествието С. е получила счупване на ІІ-ро до VІІ-мо ребра вляво, без разместване на фрагментите, както и травма в областта на дясна гривнена става. Наред с това и на базата на данните от извършената компютърна томография, резултатите от лабораторните изследвания и морфологичния признак, установен при макроскопското изследване на трупа, свързан с раздуване на белите дробове, вещите лица са допуснали, че е била причинена и контузия на ляв бял дроб, локализирали са и частично разкъсване на левия купол на диафрагмата с подлежащ излив на 300 мл. кръв в гръдната кухина. На тази база е заключено, че се касае за съчетана гръдна травма. Подчертано е, че тази травма е получена на фона на сериозни придружаващи заболявания на сърдечно-съдовата система, дихателната система, ендокринната система и отделителната система. Експертният анализ на гръдната травма и по-конкретно на счупването на ребра и контузията на белия дроб е показал последици, създали „субстрат за възникване на ритъмно-проводно нарушение на сърцето и съответно внезапна сърдечна смърт на фона на хроничните сърдечни изменения“. Хроничната исхемична болест на сърцето, вкл. коронарната атеросклероза, от които С. е страдала приживе, са посочени като рискови фактори за възникване на сърдечно-ритъмна смърт, като последствие от настъпила остра исхемия. Ясно и категорично е посочено от вещите лица по назначената от първоистепенния съд ДКСМЕ, че основна причина за смъртта, т.е. основното заболяване, което в случая макар и не само по себе си, а чрез своите усложнения, е довело до този резултат, е гръдната травма, предизвикала хиповентилация и хипооксемия. А непосредствената причина за смъртта са настъпилите сърдечно-ритъмни нарушения в резултат на хипооксемията и хроничните сърдечни изменения/коронаросклероза.

Това, че С. не е била настанена в интензивна структура на медицинското заведение, в което е била приета след произшествието и не е била подложена на динамично мониторно наблюдение относно параметрите на жизнена дейност (ЕКГ, АН, сърдечна честота, дихателна честота, сатурация и алкално-киселинно равновесие), както и това, че след изпадането й в клинична смърт и в нарушение на нормативно установените изисквания и правилата на добрата медицинска практика не е започната незабавно кардио-пулмонална ресусцитация не прекъсва причинната връзка между деянието на подсъдимия и вредоносния резултат, а единствено е усложнило причинния процес, предпоставяйки развитието на възникналите усложнения и в крайна сметка настъпването на смъртта на В. С.

Установяването на неправилни действия или бездействия на медицински специалист/и, ангажиран/и с оказване на помощ на В. С., поставяне на неправилна диагноза, неправилна интерпретация на резултатите от извършени изследвания и пр. би могло при съответните предпоставки да доведе до ангажиране на гражданската отговорност на съответните лица, но не може да доведе до отпадане на отговорността на подсъдимия, тъй като неговото поведение се явява обективната предпоставка, поставила началото на причинния процес и поради това се намира в обусловеност и взаимна връзка с фаталния за живота на С. резултат. Без това деяние този процес не би бил провокиран и съответно, не би се развил.

С оглед на всичко това липсват предпоставките на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение и за връщане на делото за ново въззивно разглеждане поради съществени процесуални нарушения или неправилно прилагане на материалния закон.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 29.08.2025 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 116/2025 г.

Настоящото решение е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.