Отговорност на родители за пожар от дете и съпричиняване на вредите

Текстът на акта

Ключови фрази

10

Р Е Ш Е Н И Е

№ 42

София, 22,01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Нели Първанова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4241 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г. срещу решение № 261598 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 8543/2020 г. на Софийски градски съд. С определението по чл.288 ГПК като жалбоподател в качеството му на необходим другар е конституиран и А. В. Г..

Жалбоподателката счита, че въззивното решение е недопустимо поради нередовност на исковата молба, тъй като в нея не е посочена стойността на всяка увредена вещ, както и защото при определяне размера на обезщетението съдът включил сума за ремонт на процесния обект, без да е сезиран с искане за това и без да има твърдения за извършен от ищеца ремонт.

Въззивното решение било и неправилно поради допуснати процесуални нарушения: въззивният съд не направил самостоятелна преценка на доказателствата; не била оценена липсата на преки доказателства, които да установяват противоправно действие на детето И., за което да се ангажира отговорността на родителите по чл.48 ЗЗД; съдът и оценителната съдебна експертиза се позовали на частното експертно становище, което е негодно, съгласно чл.195 ГПК, а счетоводната експертиза работила въз основа на баланс, който е инцидентно изготвен и не е бил представен като доказателство по делото; нямало данни за погинали при пожара климатик и телевизор, а те били оценени, при това като нови, въпреки че според документите били частично амортизирани. Неправилни били изводите на съда и по въпроса за съпричиняването.

Ответникът в производството Г. К., действащ като ЕТ „Д.-Г. К.“, оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.

С определение № 1362 от 31.05.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която се е произнесъл по непредявен иск, както и по въпросите допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато във въззивната жалба са направени оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане на доказателствената стойност на представените доказателства и разглеждането на доводите на страните; следва ли в такъв случай въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество. Първият въпрос е свързан с основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение в една негова част, а втората група въпроси – с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за онази част от мотивите на обжалваното решение, които са посветени на възражението за съпричиняване.

За да се произнесе, съставът на ВКС приема следното:

С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № 74888 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 32870/2018 г. на Софийски районен съд, с което Г. Д. Г. и А. В. Г. са осъдени за заплатят солидарно на ЕТ „Д.-Г. К.“ на основание чл.48, ал.1, вр. чл.45 ЗЗД сумата 24000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в собствено на ищеца заведение за хранене кафе-аперитив „И.“, находящо се в непосредствена близост до бл. 304 в [населено място],[жк], от пожар, настъпил на 12.09.2016 г. в резултат от поведението на малолетното дете И. А. Г. поради неупражнен от ответниците, в качеството им на нейни родители, надзор върху поведението й, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.05.2018 г., до окончателното плащане.

Районният съд е приел, че на 12.09.2016 г. ответниците Г. Г. и А. Г. не са упражнили надзор върху детето си И., което е било оставено да играе само в междублоковото пространство в близост до тяхното жилище и при игра с огън е предизвикало пожар, който е засегнал заведението на ищеца и е предизвикал в него материални вреди. Прието е, че е доказана причинно-следствената връзка между действията на детето и пожара, както и видът и размерът на вредите. Прието е също, че родителите не са упражнили надзор върху детето, което води до ангажиране на имуществената им отговорност на основание чл.48 ЗЗД. Отречено е съпричиняване от страна на ищеца.

Потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК. Във връзка с оплакванията в жалбата е приел следното:

Прието е, че по делото не са събрани гласни или други доказателства, установяващи пряко извършването на противоправното действие от страна на детето И.. Същевременно, разгледани в тяхната съвкупност, показанията на разпитаните свидетели установяват това обстоятелство по безспорен начин. В показанията си свидетелят З. И. казва: „бутахме някакви листа до самото заведение и И. и всички правехме купчинки... следващият ми спомен е как започна да гори цялото това нещо“. От показанията на свидетеля Х. В. се установява, че детето е споделило с майка си, че „е запалило някакъв навес и че всички са имали огън, но и тя си играела с кибрит.... докато си играела с кибрита се намирала на покрива на това нещо, което е запалила - някаква конструкция на трафопост“. Съдът е обсъдил и постановлението от 06.12.2016 г., с което е прекратено наказателното производство по ДП № 3383 ЗМК-1298/2016 г. по описа на 08 РУ-СДВР, пр. пр. № 39922/2016 г. по описа на СРП, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.331, ал.1 НК, в мотивите на което е посочено, че извършители на палежа на заведение „И.“ са И. А. Г. и З. Ц. И., които обаче към момента на деянието са били малолетни и не могат да носят наказателна отговорност. Прието е, че това постановление не е годно да установи самостоятелно вината, както влязла в сила присъда на наказателен съд, но разгледано в съвкупност с показанията на разпитаните свидетели е от значение за изграждане изводите на съда.

Прието е, че към заведението на ищеца се е намирала пристройка, която се е използвала за склад и в която са се съхранявали дърва за огрев. Видът на вредите е посочен в частно експертно становище, изготвено на 14.09.2016 г., когато експертът е посетил заведението. Обсъдени са приетите по делото фактури и стокови разписки за закупуване на конкретни вещи в периода 2003 - 2005 г. Стойността на всяка една от увредените вещи и на извършения ремонт са установени от заключението на вещите лица по комплексната СТССЕ. Обсъдена е и съдебно - пожаротехническата експертиза, изготвена въз основа на доказателствата по делото, според която причината за възникналия пожар на 12.09.2016 г. е детска игра с огън.

Прието е за неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. При доказателствена тежест на ответниците, по делото не са представени каквито и да било доказателства, обосноваващи извод за нарушаване на нормативно установени правила, свързани със складирането и съхраняването на дърва за огрев или за нарушаване на установени или предписани правила за пожарна безопасност.

При определяне на размера на обезщетението съдът е приел, че той се формира от следните суми: 11 211,04 лв. - нанесени щети по заведението; 4 779,74 лв. – стойност на извършения ремонт на заведението и 9000 лв. – новата цена на увредените движими вещи, срещу които те са могли да бъдат закупени след унищожаването им при пожара, а именно климатик „Мидея“ 24, телевизор „Т.“ и вентилационна система. Доколкото сборът от тези суми надхвърля претендираните по частичния иск 24 000 лв., то този иск следва да бъде уважен до пълния предявен размер.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и по свързаните с тях нарушения на въззивния съд съставът на ВКС приема следното:

Когато съдът присъди нещо, което не е поискано от ищеца , постановеното от него решение в тази част е процесуално недопустимо. Въззивният съд е длъжен да следи служебно за недопустимостта на първоинстанционното решение и да го обезсили, ако констатира произнасяне плюс петитум. От своя страна ВКС също може служебно да обезсили въззивното решение в недопустимата част, съобразно приетото в посочената от жалбоподателката практика на ВКС - т.9 на ППВС № 1/85 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 201 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 820/2018 г., I т. о., решение № 34 от 11.08.2016 г. по т. д. № 3107/2014 г. на ВКС, II-ро т.о. и др.

В настоящия случай предмет на исковата молба по чл.48 ЗЗД е претенция за обезщетение на имуществени вреди в резултат на причинен пожар, в който е участвало детето на ответниците И. Г.. Изброените в исковата молба вреди са следните: изгоряла покривна дървена конструкция – 2,80 куб. м.; изгорели стрехи и дъсчена обшивка – 65 кв. м.; изгоряла дървена ламперия – 60 кв. м.; битумни керемиди – 60 кв. м.; изгоряла битумна мушама – 60 кв. м.; унищожен П. улук – 6 л. м.; изгоряла топлоизолация /каменна вата/ - 60 кв. м.; унищожена изходяща вентилационна система с двигател – 13 л. м.; унищожена входяща вентилационна система с двигател – 10 л. м.; изгорял двигател на вентилационна система – 2 бр.; изгорял вентилатор на вентилационна система – 2 бр.; изгорели датчици на охранителна система СОТ; счупено стъкло П. дограма 1,50/1,80 1 бр.; счупена врата тип пистолет П. 1,90, 1 бр.; унищожена хидроизолация – 35 кв. м.; повреден климатик марка „Мидеа“ – 1 бр.; изгорял телевизор марка „Т.“ – 1 бр. и изгоряла и почернена латексова боя 230 кв. м. Тези щети са оценени в таблици № 1 и № 2 от заключението на вещото лице В. П. и възлизат общо на 20211,04 лв., от които 11 211,04 лв. са щетите в имота и 9000 лв. е новата цена на увредените движими вещи, срещу които те са могли да бъдат закупени след унищожаването им при пожара. Тези две суми са присъдени от съда. Отделно от това съдът е счел, че към вредите следва да бъде отнесена и сумата от 4779,74 лв., която представлява извършен от ищеца ремонт в заведението, но тъй като сборът от трите суми надвишава търсените от ищеца 24 000 лв., като резултат съдът е осъдил ответниците да заплатят 24 000 лв. В исковата молба не се съдържа искане за осъждане на ответниците да заплатят извършения от ищеца ремонт, затова съдът не е имал основание да присъжда сума за ремонта. Този ремонт възлиза на 4779,74 лв., от които реално съдът е присъдил 3788,96 лв. За тази разлика, т.е. в частта над 20211,04 лв. до присъдените от съда 24 000 лв. първоинстанционното и въззивното решение са процесуално недопустими и следва да бъдат обезсилени.

По втората група въпроси:

Налице е постоянна практика на ВКС, че независимо от възможността по чл.272 ГПК на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, той не е освободен от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба. В този смисъл са посочените от жалбоподателката решения № 98 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2016 г., III г. о., решение № 221 от 7.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1148/2019 г., IV г. о. и решение № 30 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2019 г., IV г. о. и др.

В настоящия случай по направеното възражение за съпричиняване на настъпилия пожар от страна на ищеца въззивният съд е изложил изключително кратки мотиви - че това съпричиняване не е доказано от ответниците, които носят доказателствената тежест по този въпрос. Съдът обаче не е обсъдил данните по делото, че зад заведението на ищеца, което е пострадало от пожара, е имало долепена незаконна пристройка, която е служела като склад за съхранение на дърва. Според пожаротехническата експертиза пожарът е тръгнал непосредствено от пристройката при детска игра с огън. Вещото лице е посочило редица правни норми, свързани с изискванията за пожарна безопасност на сградите, като е подчертало, че по делото няма документи, от които да се вижда, че пристройката е отговаряла на нормативните изисквания. Посочено е само удостоверение № 61/01.10.2023 г. на СО-район „Искър“ за ползване по предназначение на заведението – кафе-аперитив „И.“. Посочено е също, че по делото няма документи за проверка от Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, нито препоръки за пожарната безопасност на склада за дървен материал.

Тези данни сочат, че причината за пожара е не само детската игра с огън, но и наличието на незаконна пристройка, долепена на гърба на заведение за обществено хранене, в която се е съхранявал дървен материал. Удостоверението на СО-район „Искър“ за възможността да се използва заведението по предназначение се отнася само за заведението, но не и за незаконната пристройка зад него. Ответниците са установили причинната връзка между пристройката и пожара, а ищецът е този, който е следвало да установи, че пристройката е отговаряла на противопожарните изисквания, още повече, че се касае за склад за съхранение на дърва, долепен до обществено заведение. Данни за такова съответствие с противопожарните изисквания няма.

Като не е обсъдил подробно заключението на пожаротехническата експертиза по въпроса за съпричиняването, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос за задълженията на въззивния съд при мотивиране на решението, като същевременно е направил погрешен извод за липса на съпричиняване.

Неоснователни са останалите оплаквания в касационната жалба, като становището си по тях съставът на ВКС накратко е изложил в определението по чл.288 ГПК.

Въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба, тъй като в нея са изложени обстоятелствата, от които произтича претенцията за обезщетение на вреди; описание на самите вреди по вид и площ на изгорялата и повредена част от заведението и повредените вещи, както и искане за присъждане на парично обезщетение за тези вреди общо в размер на 24 000 лв., частичен иск от общата претенция в размер на 30 000 лв. Обстоятелството, че не е посочена по пера търсената цена на всяка една от вредите не води до нередовност на исковата молба, тъй като всички те произтичат от едно и също събитие и правната квалификация на иска за обезщетяването им е една и съща, като въпрос на доказване е дали е налице твърденият деликт и какъв е размерът на причинените вреди. Посочен е общ размер на претендираните вреди и това е достатъчно за редовността на исковата молба и за защитата на ответника. Точният размер на вредите по пера се определя в хода на производството с помощта на експертиза.

Неоснователно е оплакването, че искът е недоказан по основание, тъй като липсват доказателства за участието на детето И. при възникване на пожара. Налице е система от косвени доказателства, която установява това обстоятелство. На първо място това са показанията на свидетеля В., който установява, че според споделеното от ответницата Г. Г. „И. е казала, че е запалила някакъв навес и че всички са имали огън и тя си е играела с кибрит“, а И. е казала, „че си е играела с кибрита, но батковците така правели, че другите имали запалки“, както и че „докато си е играела с кибрита се е намирала на покрива на това нещо, което е запалила; на някаква конструкция до трафопост“. Свидетелката Б. установява, че след пожара детето И. „беше в прегръдките на майка си и беше шокирано“, а когато тя го попитала защо обвинява себе си за пожара, отговорът бил „може пък точно аз да съм го направила“. Свидетелят З. И., който при разпита е бил на 14 години и който също е бил на мястото при възникване на пожара, сочи, че са си играели 6-7 деца, между които и И., като са бутали някакви листа до самото заведение и правили купчинки. Свидетелят не си спомня как е възникнал този пожар, но това е обяснимо поради уплахата му, за която и той говори. Свидетелят Я. Р., зет на ищеца, сочи, че когато отишъл на място пожарът все още не бил изгасен, полицаите казали, че деца си играли и са запалили пожар, знае се кои са и в момента са в районното управление. Тези показания следва да се свържат с постановлението за прекратяване на досъдебното производство, от което се установява, че то е образувано срещу неизвестен извършител; като свидетели са разпитвани И. Г., З. И., Л. М., С. К. и К. Г., всички малолетни; установено е, че извършители на деянието са И. Г. и З. И., но производството е прекратено, тъй като те не носят наказателна отговорност. Същият свидетел Я. Р. установява, че пред входа на РПУ се е срещнал със З., И. и техните родители, всички били притеснени, З. казал „извиняваме се“, а другото дете казало „съжаляваме за пожара“, една от двете майки казала, че децата са си играели с кибрит и е станал инцидент и те съжаляват; майката на З. записала нейния телефон и телефона на майката на И., за да съдействат за възстановяване на щетите по заведението. Същото казва и свидетелката Вяра К., съпруга на предходния свидетел.

Въззивният съд е обсъдил изброените доказателства и е направил правилен извод, че предявеният иск е доказан по основание. Този извод съответства на практиката на ВКС, че пълното доказване може да се осъществи и посредством система от косвени доказателства – решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., решение № 60197 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 636/2021 г., III г. о., решение № 113 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3340/2021 г., III г. о. и др.

Неоснователен е доводът в касационната жалба, че съдът е обсъдил постановлението за прекратяване на наказателното производство в нарушение на чл.300 ГПК, който придава задължителна обвързваща сила единствено на влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд. Въззивният съд е обсъдил постановлението не като източник на задължителна сила за гражданския съд по въпросите за това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а като косвено доказателство за участието на детето И. при възникване на пожара.

Обстоятелството, че предявеният иск по чл.48 ЗЗД срещу родителите на детето З. И. е бил отхвърлен с влязло в сила решение, няма отношение към спора по настоящото дело. При наличието на солидарна отговорност по чл.53 ЗЗД исковете могат да бъдат заведени поотделно, като решението по едното дело не обвързва съда по другото дело.

Неоснователен е и доводът в касационната жалба, че ищецът не е поискал от съда да приложи чл.162 ГПК. Когато искът е доказан по своето основание, но не и по размер, съдът може служебно да приложи чл.162 ГПК. В настоящия случай конкретните вреди са установени по вид не с частната експертиза, която действително не е годно доказателство, а със свидетелски показания и със съдебна експертиза, която изрично сочи, че е прегледала всички доказателства по делото, а това значи и протокола от 12.09.2016 г. за оглед на местопрестъпление, в който щетите са описани. Тук следва да бъдат отчетени и обясненията на вещото лице Т. в съдебно заседание на 24.02.2020 г., че пожарът е бил главно в частта на остъкления навес и след като са видели площта на този навес, вещите лица са приели, че количествата, определени в частната експертиза на Ю. Д., са относими към тази площ, както и че покривът на остъклената част е изцяло с нови битумни керемиди; че вътре дървената ламперия е по-нова, като са подменени П., улук и вентилационна система. По този начин назначените от съда вещи лица са изградили чрез оглед на заведението собствена представа каква е била изгорялата част от него, като са съпоставили тези свои наблюдения и със свидетелските показания. Затова в настоящия случай не може да се твърди, че съдебното решение е основано единствено на частната експертиза.

Неоснователно е оплакването, че по делото не е установено съществуването на движимите вещи, за които се твърди да са увредени при пожара. Наличието на вентилационна система и телевизор „Т.“, които са били увредени, се установява от протокола от 12.09.2016 г. за оглед на местопроизшествие, а това се установява и от показанията на свидетеля Я. Р.. Вещите са описани в счетоводния баланс на едноличния търговец от 12.09.2016 г., в който са посочени и други вещи, за които няма претенция по чл.48 ЗЗД, с изключение на климатика „Мидеа“. В настоящото производство не е необходимо да се доказва воденето на редовно счетоводство от страна на едноличния търговец.

Неоснователно е и оплакването, че съдът неправилно е определил като обезщетение за погиването на движимите вещи цената, на която биха могли да бъдат закупени като нови, въпреки че те били вече амортизирани. Унищожаването на тези вещи не би могло да бъде компенсирано по друг начин, освен чрез закупуване на нови такива.

В обобщение – въззивното решение е недопустимо в частта, с която е присъдена на основание чл.48 ЗЗД сума над 20211,04 лв. до 24 000 лв., както и законна лихва върху тази разлика, и в тази част то следва да бъде обезсилено.

Тъй като отхвърлителният диспозитив на предходните инстанции е за сумата от 24 000 лв., колкото е цената на предявения иск, но в тази сума съдът е включил незаявена от ищеца претенция, реално съдът е отхвърлил предявения иск само за 20 211,04 лв., колкото е стойността на вредите, посочени в исковата молба и колкото е тяхната равностойност, определена от вещите лица. Липсва отхвърлителен диспозитив по отношение на тези претендирани вреди за разликата до пълния предявен размер от 24 000 лв. Отхвърлителният диспозитив за тази разлика е по непредявена претенция. След като ВКС обезсили въззивното решение за разликата над приетите за доказани 20 211,04 лв. до претендираните 24 000 лв., той няма правното основание да постановява отхвърлителен диспозитив за тази разлика. Затова делото следва да се върне на въззивния съд, който следва да постанови решение в тази част. Освен това при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по въпроса за съпричиняването, като прецени каква част от сума 20211,04 лв. следва да присъди, отчитайки това съпричиняване. Това налага отмяна на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 20 211,04 лв. и връщане на делото за ново произнасяне от съда в тази част.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 261598 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 8543/2020 г. на Софийски градски съд и потвърденото с него решение № 74888 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 32870/2018 г. на Софийски районен съд, в частта, с която Г. Д. Г. и А. В. Г. са осъдени за заплатят солидарно на ЕТ „Д.-Г. К.“ на основание чл.48, ал.1, вр. чл.45 ЗЗД сума над 20 211,04 лв. до 24 000 лв., както и законна лихва върху разликата.

ОТМЕНЯ решение № 261598 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 8543/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 74888 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 32870/2018 г. на Софийски районен съд, в частта, с която Г. Д. Г. и А. В. Г. са осъдени за заплатят солидарно на ЕТ „Д.-Г. К.“ на основание чл.48, ал.1, вр. чл.45 ЗЗД сумата 20 211,04 лв. и законната лихва върху сума.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част и в частта, в която няма постановен диспозитив по предявения от ищеца иск за разликата над 20 211,04 лв. до 24 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: