Разумен срок по ЗОДОВ при спряно дело заради тълкувателно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 476
гр. София 10.07.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 29.01.2025 (двадесет и девети януари две хиляди двадесет и пета) година в състав:

Председател : Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4846 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 468/16.09.2022 година и касационна жалба с вх. № 537/10.01.2023 година, втората подадена по пощата на 06.01.2023 година, двете подадени от А. А. К., срещу решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година.

С обжалваните въззивни решения съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/11.01.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2019 година, с което са отхвърлени предявените от А. А. К. срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за солидарно заплащане на сумата от 5500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и разрешаване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, на съдебното производство по гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив и на сумата от 60 038.66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2013 година до окончателното плащане, както и определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на А. А. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно разноските.

В подадената от А. А. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивните решения са постановени в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и били необосновани. Поискано е същите да бъдат отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени.

Ответниците по подадените касационни жалби Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд са подали отговори с вх. № 27 811/29.12.2022 година първия от тях и с вх. № 27 276/19.12-2022 година, с вх. № 1461/23.01.1023 година и с вх. № 23 590/23.10.2023 година, втория от тях, с които жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваните с тях решения да бъдат потвърдени.

Прокуратурата на Република България е изразила становище, че жалбите са неоснователни, поради което трябва да бъдат оставени без уважение, а атакуваните с тях решения на бъдат потвърдени.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваните решения на 16.08.2022 година и на 08.12.2022 година, а подадените от него срещу същите касационни жалби са с вх. № 19 468/16.09.2022 година и с вх. № 537/10.01.2023 година, като втората подадена по пощата на 06.01.2023 година.

Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.

С определение № 3911/20.08.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 4845/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по това дело е било присъединено към производството по гр. д. № 4846/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. за общо произнасяне, превит връзката между делата.

Присъединеното по делото производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 24 344/15.11.2022 година, подадена от А. А. К. срещу определение № 2750/04.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година с което е оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 19 466/16.09.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 1120/02.08.2022 година, в частта му за разноските.

В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от А. А. К. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 19 466/16.09.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 1120/02.08.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена..

Ответникът по частната жалба Върховен касационен съд е подал отговор на частната жалба с вх. № 1459/23.01.2023 година, с който е изразил становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваното определение на 09.11.2022 година, а частната му жалба е с вх. № 24 344/15.11.2022 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С постановеното по делото определение № 3906/20.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това следва ли в производството по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ съдът да изключи от преценката за общата продължителност на делото периода, през който то е било спряно до постановяване на ТР обуславящо изхода на спора по делото?. Въпросът е формулиран във връзка с формираната съдебна практика, намерила израз в решение № 50 258/16.12.2022 година, постановено по гр. д. № 4461/2021 година и решение № 50 002/20.03.2024 година, постановено по гр. д. № 290/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о..

С първото от тези решения е прието, че за да се прецени дали съдът е изпълнил задължението си да разгледа и реши делото в разумен срок, се взимат предвид, наред с други обстоятелства, и общата продължителност на производството, и процесуалните действия на съда. Общата продължителност на производството включва и периодът, през който делото е спряно, защото през този период делото е висящо, а не е приключено с окончателен акт.

Процесуалните действия на съда, които се вземат предвид по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, включват и актовете на съда по преюдициалното дело, защото периодът на спиране зависи от задължението на съда да разгледа и реши преюдициалното дело в разумен срок, т. е. неразумният срок за разглеждане и решаване на преюдициалното дело обуславя неразумен срок на спирането.

Поради тази причина обстоятелствата от хипотезата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ се преценяват и за преюдициалното дело. Този извод е приложен и във второто решение, с което срокът на обуславящото наказателно производство е прибавен към срока на гражданското такова, за да се прецени разумността на срока по чл. 6, § 1 от КПЧОС.

Извършеното от ВКС тълкуване на чл. 6, § 1 от КПЧОС е съобразено с практиката на ЕСПЧ, че общата продължителност на срока на съдебното производство, в неговия гражданско правен аспект се определя като за начален момент се взема предвид предявяването на иска пред компетентния съд, а окончателния момент се определя от постановяване на решението, с което спорът се решава окончателно.

Когато реализирането на правото налага производство по изпълнение на решението, то срокът по чл. 6, §. 1 от КПЧОС обхваща и това производство, като приключва с ефективното реализиране на правото. В случаите когато провеждането да друго производство е предпоставка за надлежното сезиране на съда със спорното гражданско право то периодът на това производство също се отчита при проверка на разумността на срока по чл. 6, § 1 от КПЧОС, независимо от това дали същото има гражданско правен или друг характер.

Това се налага поради връзката между двете производства, прие които едното е обуславящо за другото. Именно връзката между производствата налага, когато изхода от друг спор е обуславящ за спора по гражданското право, поради което се налага изчакването на решението по първия спор, периодът в който същият е висящ да се прибави към периода по чл. 6, § 1 от КПЧОС, за да се прецени дали производството се е развило в разумен срок.

Така даденото тълкуване е във връзка с чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК предвиждаща, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Освен това чл. 229, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 от ГПК също предвиждат спиране на исковото производство до приключване на други обуславящи производства. Последната от тях задължава съдът разглеждащ спора да спре производството когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон.

По този начин законодателят задължава съда да съобрази решението си по съществото на спора с решението на Конституционния съд, което следва и от чл. 150, ал. 2 от КРБ, като с изменението на разпоредбата от 2023 година изрично се предвижда, че съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд. Последното означава, че от момента на сезирането на Конституционния съд до приключване на производството пред него висящността на гражданскоправния спор пред общия съд се запазва.

Във връзка с това трябва да се има предвид, че съгласно практиката на ЕСПЧ (§ 38-§ 39 и § 55-§ 56 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 16.09.1996 година, по делото З. срещу Федерална република Германия, по жалба № 20 024/1992 година; § 35-§ 36 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 23.06.1993 година, по делото Р.-М. срещу Кралство Испания, по жалба № 12 952 024/1987 година; § 52-§ 68 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 01.07.1997 година, по делото П. срещу Федерална република Германия, по жалба № 17 820/1991 година; § 77 във връзка с § 45 и § 89 от решение на ЕСПЧ, Голяма Камара, от 29.06.1998 година, по делото Доймеланд срещу Федерална република Германия, по жалба № 9384/1981 година; § 108-§ 110 от решение от 16.03.2010 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото Оршош и други срещу Х., по жалба № 15 766/2003 година; § 23, § 35-§ 37 и § 43-44 от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 05.02.2009 година, по делото Олужич срещу Х., по жалба № 22 330/2005 година; § 179 и § 187-§ 191 от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 07.05.2021 година, по делото Xero F. w Polsce sp. z o.o. v. P., по жалба № 4907/2018 година; § 31-§ 33 от решение на ЕСПЧ, Трето отделение, от 08.01.2004 година, по делото Вогенрайтер срещу Федерална република Германия, по жалба № 47 169/1999 година; решение по допустимост на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 13.09.2001 година, по делото Й. Бакарич срещу Х., по жалба № 48 077/1999 година и § 20-§ 28 и § 57-§ 61 от решение на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 27.04.2004 година, по делото Гораиз Л. и други срещу Кралство Испания, по жалба № 62 543/2000 година) периодът през, който Конституционният съд, по силата на правомощията му на националното право, се произнася по конституционосъобразността на закона, дава тълкуване на конституционна норма или се произнася по жалба срещу действия или актове на административни и други държавни органи, се включва в периода по чл. 6, § 1 от КПЧОС за съответното съдебно производство, ако въпросът, по който се произнася е от значение за спорното гражданско право, независимо от това дали отговорът е абстрактен или дава конкретно разрешение на определен въпрос.

Това е следствие от обстоятелството, че съгласно чл. 34 от КПЧОС задължена да осигури възможност за упражняване на защитените от Конвенцията права и да гарантира реалното такова е съответната държава-членка. Затова винаги, когато са налице други производства, различни от това за гражданското право, но са преюдициални и/или обуславящи същото, то Държавата носи отговорност за своевременното им провеждане, а оттам и за разрешаването на спора за гражданското право в разумен срок.

Последното води до това, че Държавата не носи отговорност по чл. 6, § 1 от КПЧОС, когато се касае до производство по преюдициално запитване до СЕС.

Същевременно в чл. 292 от ГПК е предвидено правомощие, което съгласно ТР № 8/07.05.2014 година, постановено по тълк. д. № 8/2013 година на ОСГТК на ВКС, принадлежи само на касационния съд, а именно, че при противоречиво разрешавани въпроси от този съд съставът, разглеждащ конкретния спор, предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото.

Съгласно чл. 124, ал. 1 от ЗСВ такива тълкувателни решения се приемат при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона от различните състави на ВКС или от съдилищата по същество, когато постановяваните от тях решения не подлежат на касационно обжалване. При това чл. 130, ал. 2 от ЗСВ предвижда, че тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.

Целта е, чрез тълкувателното производство да бъде преодоляна противоречивата или неправилна практика, като се даде обвързващо разрешение как трябва да се тълкува и прилага съответния закон или друг нормативен акт, а чрез спирането по чл. 292 от ГПК да се обезпечи съобразяването на съдебното решение с дадените с тълкувателното решение задължителни указания.

Съгласно § 49-§ 58 от решение на ЕСПЧ, Голяма камара, от 20.05.2011 година, по делото Н. Ш. и П. Ш. срещу Република Турция, по жалба № 13 279/2005 година; § 52 от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 02.07.2009 година, по делото Йорданов и други срещу Република България, по жалба № 23 530/2002 година; § 42 и следващите от решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 30.07.2015 година, по делото Ф. С. Пардал срещу П., по жалба № 30 123/2010 година; § 33-§ 40 от решение на ЕСПЧ, Трето отделение, от 06.12.2007 година, по делото Б. срещу Румъния, по жалба № 30 658/2009 година; § 107-§ 108 от решение на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 12.04.2016 година, по делото Б. срещу М., по жалба № 37 537/2013 година и § 44-§ 49 от решение на ЕСПЧ, П. отделение, от 11.04.20019 година по делото М. П. и А. П. срещу Република България, по жалба № 11 260/2010 година принципът на правната сигурност присъства имплицитно във всички членове на КПЧОС и е един от основните елементи на върховенството на закона.

Същият може да бъде нарушен при наличието на дълбоки и дълготрайни противоречия между съдилищата по същество относно тълкуването и прилагането на закона, като това от своя страна би могло да доведе до нарушение на правото по чл. 6, § 1 от КПЧОС, който не урежда единствено правото на разглеждане на делото в разумен срок, а и други права, включително и това за разрешаването на спора в съответствие със закона.

В този случай от значение за спазване на защитеното от чл. 6, § 1 от КПЧОС право е от значение дали в националното право на съответната държава-членка е налице установен механизъм за преодоляване на противоречията и дали същият е приложен своевременно и ефективно.

Именно такъв механизъм в националното право на Република България представлява производството по постановяване на тълкувателни решения при противоречива съдебна практика, а чл. 292 от ГПК изисква прилагането му преди постановяване на съдебното решение по съществото на спора, който спор оставя висящ от началото до края на тълкувателната процедура. Тълкуването на закона в тази процедура не е по-различно от тълкуването на същия, който Конституционният съд извършва при постановяване но решенията си, като разликата е в предмета и обхвата на тълкуването.

Затова след като периодът, през който делото е спряно до произнасянето на Конституционния съд, по въпроси от значение по делото, попада в предметния обхват на чл. 6, § 1 от КПЧОС, не съществува основание от него да се изключи периода на тълкувателната процедура пред ВКС.

Затова последният трябва да се включи във времето, подлежащо на преценка за това дали производството е приключило в разумен срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС, като при тази преценка обаче, трябва, както и при производството пред Конституционния съд, да се отчитат особеностите на двете производства, които се развиват по процедури различни от общия исков процес и имат специфичен предмет.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, по отношение на правилността на обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че пред първата инстанция било прието и приложено гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив, заедно с в. гр. д. № 1522/2010 година по описа на Окръжен съд Пловдив, к гр. .д. № 1451/2010 година по описа на ВКС, в. гр. д. № 2119/2012 година по описа на Окръжен съдПловдив и к. гр. д. № 4705/2013 година по описа на ВКС.

Страните не спорели, а и от данните, съдържащи се в кориците на делото, се установявало, че производството по гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив било започнало по искова молба от 27.04.2009 година, подадена от А. А. К. срещу Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П. и Общински детски комплекс-гр. П., с която били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за отмяна на уволнение, възстановяване на заеманата длъжност и заплащане на обезщетение за период от 6 месеца след уволнението.

С разпореждане от 27.04.2009 година Районен съд Пловдив бил дал указания на К. във връзка с редовността на исковата молба, делото било насрочено в открито съдебно заседание с разпореждане от 20.07.2009 година по чл. 312 от ГПК и били проведени 10 съдебни заседания.

Съдебните заседания били отсрочвани през две до три седмици. Причините за отсрочването им се изразявали в следното: представени непосредствено преди първото съдебно заседание от К. под опис писмени доказателства, както и приложени в самото съдебно заседание такива, създаващи необходимост от становище на насрещните страни, доказателствени искания на ищеца; издадени 3 броя съдебни удостоверения в полза на ищцовата страна, затруднение на К. да се снабди с допуснатите доказателства, поради необходимостта да насочи исканията си към друга държавна институция-„Държавен архив“; представено ЛТД, по което ищецът бил заявил искане за становище в следващото съдебно заседание; подадена молба от вещото лице за невъзможност да се справи с обема на задачата, предвид необходимостта от проучване на голям обем от документи, трикратно давана възможност на вещото лице да изготви допуснатото заключение, като са му били искани обяснения, поради какви причини не бил депозирало в срок заключение (открито съдебно заседание от 05.11.2009 година), искане от пълномощника на К. да не бъде заменяно вещото лице, тъй като същото било започнало да работи по експертизата; в проведеното на 05.11.2009 година съдебно заседание, пълномощникът на К. бил поискал делото да бъде отложено за по-късна дата, а именно за 01.12.2009 година, в съдебното заседание, проведено на 17.12.2009 година, по изрично искане на пълномощника на ищеца, съдът бил отложил делото за по-късна дата във връзка с предстоящите празници, като същото било отложено за 21.01.2010 година; във връзка с обсъждането на заключението били възникнали доказателствени искания от пълномощниците както на ищеца, така и на ответниците, поставена била допълнителна задача и двукратно отлагане на делото за изготвянето на допълнителната експертиза.

На 06.04.2010 година (в срока по чл. 316 от ГПК) било обявено решението, с което са отхвърлени предявените искове. А. А. К. подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, по която било образувано в. гр. д. № 1522/2010 година по описа на Окръжен съд Пловдив на 31.05.2010 година

С определение от 01.06.2010 година делото било насрочено в открито заседание, проведено на 21.06.2010 година и било обявено за решаване, като на 30.06.2010 година било постановено решение, с което обжалваното решение на Районен съд Пловдив е било потвърдено. Срещу постановеното въззивно решение била постъпила касационна жалба от К., по която на 18.10.2010 година било образувано пред ВКС гр. д. № 1451/2010 година, проведено било закрито заседание на 22.02.2011 година (видно от определението от 01.03.2011 година) и с определение от 01.03.2011 година било допуснато касационно обжалване на въззивното решение и производството по делото било спряно на основание чл.292 ГПК-до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС.

С определение от 06.04.2012 година производството по делото било възобновено и било насрочено открито съдебно заседание за 12.06.2012 година, на което делото било обявено за решаване. С решение от 02.07.2012 година решението на Окръжен съд Пловдив било обезсилено в частта му срещу ответника Регионален инспекторат по образованието при МОН-гр. П., а в частта му срещу ответника Общински детски център-гр. П. било отменено и било върнато за ново разглеждане със задължителни указания, включително и за допускане на съдебно-икономическа експертиза.

При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция било образувано в. гр. д. № 2119/2012 година от 05.07.2012 година, е било насрочено за разглеждане на 31.07.2012 година По делото били проведени седем съдебни заседания. Причина за отлагане на делото било станало вещото лице, на което било възложено изготвяне на експертиза съобразно указанията на ВКС-за изясняване на спорния въпрос по делото във връзка с това дали дейността на закрития Ц. била преминала към новообразувания ОДК-гр. П..

Съдебните заседания били проведени през кратки интервали от време-две до три седмици, единствено по-дълъг период е бил между съдебното заседание на 28.08.2012 година отложено за 21.09.2012 година-по изрична молба на пълномощника на К. и от 19.11.2012 година отложено за 22.01.2013 година, с цел, да се осигури възможност на замененото вещо лице да извърши огромния обем от проверка.

На 31.07.2012 година било проведено първото съдебно заседание, на което била назначена съдебно-счетоводна експертиза. Причина за отлагане на второто и третото заседание била поведение на вещото лице, по отношение на което Окръжен съд [населено място] бил предприел необходимата дисциплинираща мярка, изразяваща се в замяната му с друго такова. По молба на новоназначеното вещо лице било отложено следващото по ред съдебно заседание, поради сложността и обема на експертното изследване.

Заключението по него било прието в проведеното на 28.02.2013 година съдебно заседание, на което съдът бил констатирал, че делото не било изяснено от фактическа страна, въпреки представеното заключение на експертизата, като именно отразеното в него било дало повод на съда, на основание чл. 186 от ГПК, да задължи в двуседмичен срок ОДК-гр.П. да представи заверени преписи от договори, заповеди и/или други документи за възникване на трудово правоотношение с работодател ОДК-гр. П. на лицата, които при закриване на Ц.-гр. П. били с непрекратени трудови правоотношения и след това били включени в щатното разписание на ОДК-гр. П., поименно определени в приетата експертиза.

Делото било отложено и насрочено за 02.04.2013 година, когато се било провело последното съдебно заседание, на което били приети постъпилите под опис доказателства.

Въззивното решение било постановено на 11.04.2013 година-осем дни след провеждане на последното съдебно заседание, като с решението от 11.04.2013 година първоинстанционното решение било отменено, а предявените искове уважени. Срещу постановеното решение била постъпила касационна жалба от ответника, по която на 19.07.2013 година било образувано пред ВКС к. гр. д. № 4705/2013 година, било е проведено закрито заседание на 14.10.2013 година (видно от определението от 05.11.2013 година) и с определение от 05.11.2013 година не било допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С този акт производството по делото било приключило окончателно. Във връзка с установяване претенциите за неимуществени и имуществени вреди по делото пред първа инстанция били събрани писмени и гласни доказателства. Не се спорело между страните, че съобразно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ била налице процесуалната предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, а именно проведена административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която нямало постигнато споразумение.

От представеното копие от преписката, образувана по заявление № РС-14-231/08.05.2014 година по описа на ИВСС се установявало, че А. А. К. бил подал заявление по реда на глава трета „а“ от ЗСВ в преклузивния 6-месечен срок по чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ, предложено му било сключване на споразумение, което не било прието в определения едномесечен срок, с което процедурата по глава трета „а“ от ЗСВ била изчерпана.

По тези съображения съставът на Софийския апелативен съд намирал, че предявените искове били допустими. Спорело се дали били налице условията за ангажиране отговорността на ответниците, както и относно размера на претендираното обезщетение за неимуществени и имуществени вреди и за това дали съдът е обвързан от преценката на административния орган за наличие на нарушение. С оглед установената фактическа обстановка, въззивният съд намирал, че съгласно чл. 2б ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012година) държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС.

Същата била ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 година (ДВ, бр. 66 от 1992 година, в сила за Република България от 07.09.1992 година, предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ била част от вътрешното право на страната, а нормите й имали предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречали. Нормите на КПЧОС следвало да бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които биели длъжни да тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на ЕСПЧ (в този смисъл решение № 29 от 11.11.1998 година, постановено по к. д. № 28/1998година).

С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ бил създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като същата била вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията.

В решение № 66/2.04.2015 година, постановено по гр. д. № 5813/2014 година на по описа на ВКС, ГК, г. о. било посочено, че механизмът, по който се правел извод дали било спазено изискването за разумен срок, е бил да се установи продължителността на релевантния период и след това да се прецени дали този период е разумен. В ал. 2 на чл. 2б били посочени примерни критерии, които съдът вземал предвид: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и компетентните органи.

При съобразяване на тези критерии съдът дължал съпоставката между продължителността на воденото производство и разумния срок, за който лицето следвало да получи правосъдие. При преценката на продължителността на разумния срок следвало да се съобрази баланса между интересите на лицето да получи бързо правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на едно съдебно производство, с цел постановяване на законосъобразен съдебен акт.

При съобразяване на горното, съставът на Софийския апелативен съд приемал, че в конкретния случай общата продължителност на трудовото производство възлизала на четири години, шест месеца и девет дни. От този период следвало да бъде изваден периодът от една година, един месец и пет дни, в който производството било спряно от ВКС, поради това, че предметният му обхват включвал в себе си основополагащ въпрос, свързан с пасивната процесуална легитимация на главния ответник по исковете, предявени от А. А. К., поставен за тълкуване по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС.

Следвало да се отбележи, че процесуалният закон-чл. 292 от ГПК не правел разлика дали се касаело за бързо производство или производство по общия ред, тъй като във всички случаи следвало да се обезпечи правилното разрешаване на правния спор и не следвало да се допуска характера на производството и бързината да се отразяват на качеството на правораздаване. В случая спирането било напълно обосновано с оглед предмета на спора.

На следващо място, именно изходът от цитираното тълкувателно дело обусловил частично пререшаване на делото от въззивната инстанция. В този смисъл било неоснователно възражението на К., че в общата продължителност на процесното производство следвало да бъде включен и периода, през който производството пред ВКС било спряно, на основание чл. 292 от ГПК.

На следващо място, срокът за разглеждане и решаване на делото-три години, пет месеца и четири дни не можел да бъде приет за неразумен, с оглед на това, че противно на твърденията на К., делото се отличавало с фактическа сложност, която от своя страна рефлектирала и върху правната.

До този извод, въззивният съдебен състав достигал, съобразявайки критериите за това, а именно: правната квалификация, естеството на фактите, които следвало да бъдат установени, броят на страните и свидетелите, доказателствата, които следвало да бъдат събрани, встъпването на други лица в процеса и други релевантни обстоятелства. В конкретния случай предмет на исковото производство, инициирано от А. А. К. били обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2, т.3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени срещу Р. при МОН-гр. П. и при условията на евентуалност срещу ОДК-гр. П.. К. бил оспорил законността на уволнението, основание, за което било закриването на Ц.-гр. П., в който той е заемал длъжността „директор“.

От значение било твърдението му, че към евентуалния ответник била преминала дейността на закритото предприятие, както и служителите му, чиито трудови правоотношения следвало да бъдат обект на изследване от съда. След изясняването на този въпрос съдът трябвало да прецени дали правоотношенията на работниците и служителите се подчинявали на режима, установен в чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, или следва да бъдат уредени съгласно правилата на чл. 123 от КТ.

Правна сложност била представлявал и въпросът за правоприемството между Ц.-гр. П. и ОДК-гр. П., което обуславяло пасивната правна легитимация на ответника. При изясняване на тези въпроси освен съответните разпоредби в КТ приложение са намирали и разпоредбите на ЗНП, ППЗНП, предмет на обсъждане били и административни актове на ОбС. Именно изясняването на тези въпроси обуславяло правната сложност на делото.

За изясняване на тази фактическа обстановка били събрани голям обем от доказателства-в т. ч. съдебно-икономически експертизи. Необходимостта от разрешаване на релевантните по делото въпроси, свързани със събирането на голям доказателствен материал, не можела да бъде изоставена и да се отдадел приоритет на бързината, пред задълбоченото установяване на обективната истина.

От установените по делото факти, въззивният съдебен състав приемал, че при разглеждане на делото пред Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив съдебните състави били спазили инструктивните срокове както за насрочване и отлагане на делото, така и за произнасяне на крайния съдебен акт. Действително пред Районен съд Пловдив Окръжен съд П. (при повторното разглеждане на делото) били проведени много на брой открити съдебни заседание. Заседанията обаче били отлагани през кратки и разумни срокове-2-3 седмици, като безспорно това обстоятелство свидетелствало за проявената активност на съдебните състави делото да бъде разгледано в разумните инструктивни срокове по чл. 312 от ГПК.

Не без значение било и обстоятелството, че следвало да бъде съобразено и необходимото време за събиране на доказателствата в процеса, като това следвало да бъде отчетено при преценката относно това дали било налице необичайно забавяне. Като такова можело да бъде прието само това време, надхвърлящо необходимото за събиране на доказателства в конкретния случай (определение № 97/25.01.2017 година на ВКС, постановено по гр. д. № 5537/2015 година по описа на ВКС, ГК, III г. о.).

Разумният срок следвало да бъде определен при баланс на бързина на делото и вземане на всички необходими мерки за разкриване на обективната истина, какъвто в настоящия случай бил постигнат. В същия смисъл била и практиката на КПЧОС, в която се приемало, че чл. 6 от КПЧОС можел да налага само такава бързина, която била в съответствие с правилното правораздаване.

Действително една от основните причини за отлагане на делото пред първата и въззивната инстанция било поведението на вещото лице, но с оглед обема на задачата, необходимостта от извършване на проверки по различни институции, както и предвид изрично изразеното становище на процесуалния представител на К. да бъдела дадена възможност на вещото лице да работи по поставената задача, както и да не бъдела извършена неговата замяна, не можело да се приеме, че било налице противоправно поведение от страна на съда.

Не било налице бездействие на съда, напротив съдебният състав изцяло се бил съобразил с процесуалната позиция на самия К., чийто процесуален представител двукратно и изрично бил поискал да бъде предоставена възможност на вещото лице да изготви експертизата-т. е. самият пълномощник биел приел, били са налице обективни причини за неизготвянето на експертизата в срок.

На следващо място, съдът стриктно бил спазил разпоредбата на чл. 312, ал. 1, т. 1 от ГПК, като бил отсрочвал делото за дата не покъсно от три седмици, с което бил спазил инструктивните срокове за насрочване/отлагане на делото. Обективно това време било твърде недостатъчно за експерта, за да извършел проверка на големия обем от документи, за да можел да извлече от тях само данните, които били необходими за нуждите на процеса.

Съдът не бил проявил бездействие, напротив активно бил съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. В този смисъл въззивният съд намирал за неоснователни възраженията на А. А. К., че било налице забавяне, което следвало да бъде поставено в тежест на държавните органи (в частност съда), който не бил изпълнил задължението си да организира производството, така че то да отговаря на изискванията на чл. 6, § 1 от КПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок.

По отношение разглеждане на делото от касационната инстанция съставът на Софийския апелативен съд намирал, че инструктивните срокове на чл. 310 и следващите ГПК не се прилагали по отношение на касационното производство (на основание чл. 317 от ГПК те бели съответно приложими в производството пред въззивния съд, но липсвали основания да се приеме, че следвало да се съобразяват при разглеждане на делото от касационната инстанция). За насрочване за разглеждане на делото нямало изрични правила в глава двадесет и втора, съответно следвало да се приеме, че сроковете следвало да бъдат съобразени с натовареността на съответната съдебна инстанция.

В настоящия случай, въззивният съдебен състав намирал, че не било налице допуснато забавяне на процеса, нито при първоначалното, нито при повторното разглеждане на делото пред последната съдебна инстанция.

При първото, причините били обективни, а именно производството по гр. д. № 1451/2010 година по описа на ВКС, ГК, III г. о. било спряно до постановяването на тълкувателно решение от № 1/30.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС, което било от съществено значение за спора.

След постановяване на това решение съдът бел организирал своевременно работата си и бил приключил производството в рамките на три месеца. При второто разглеждане на делото пред ВКС съдът бел спазил инструктивните срокове, предвидени в ГПК и бел разгледал делото в рамките на три месеца и седемнадесет дни. Съобразени били и указателните срокове на ИВСС и на председателя на ВКС при планови и дисциплинарни проверки. Действително правилно било становището на А. А. К., че пренатовареността на даден съд била ирелевантно обстоятелство в преценката по реда на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ.

Но тази очевидна пренатовареност на касационната инстанция не била станала причина за забавяне нито при разглеждане, нито при произнасяне. При първото разглеждане бил налице обективен факт-спиране на производството по реда на чл. 292 от ГПК. При второто разглеждане от образуване на производството по касационната жалба на 19.07.2013 година до постановяване на определение по реда на чл. 288 ГПК на 05.11.2013 година били изминали три месеца и седемнадесет дни.

С оглед описаната хронология, въззивният съдебен състав намирал, че производството пред ВКС и при двете разглеждания се било развило в разумните срокове за разглеждане и решаване. Необосновано било възражението на А. А. К., че първоинстанционният съд бил приел неправилно, че инстанциите по процесното дело наброявали пет. Такъв извод първостепенният съд не бил правил.

Напротив, посочил бил правилно, че за периода от четири години и половина, в който период се включвало времето, през което производството е било спряно-една година и един месец (от 01.03.2011 година до 06.04.2012 година), делото било разгледано от пет съдебни състава-един първоинстанционен, два въззивни и два касационни. Действително правилно било становището на А. А. К., че според практиката на ЕСПЧ трудовоправните дела били сред изрично изброените, по отношение на които спазването на изискването да бъдат разгледани и решени в разумен срок следвало да се третира като значимо за интересите на лицата, доколкото залогът за последните се свеждал до тяхната работа и следователно до тяхната прехрана.

Но не можело да се приеме, че производството по разглеждане на предявените от А. А. К. искове за незаконното му уволнение било единствена причина той да бил напълно лишен от доходи за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година К. към датата на входиране на исковата молба бил в работоспособна възраст, с местожителство във втория по големина в страната областен град, поради което имал обективна възможност да потърси нова професионална реализация, за да не бъдел поставен в „риск“.

Затова действията на трите съдебни инстанции, разгледали предявените от А. А. К. искове, не можели да бъдат определени като процесуално бездействие довело до накърняване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

И трите съдебни инстанции били положили необходимите усилия за ускоряването му и за приключването му, с оглед предмета на делото-голямата фактическа сложност, която влечала и правна такава. Въпреки че се касаело за дело, свързано с упражняване на трудови права, които дела обикновено не били с голяма правна сложност, в конкретния случай, това не било така. За да достигнел до този извод, въззивният съд съобразявал и поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на вещите лица, както и обективни фактори-необходимостта от спиране на делото, на основание чл. 292 от ГПК, поради което приемал, че не било налице основание да се приеме, че заведеното от А. А. К. дело било приключило в неразумен срок.

Продължителността на производството не била попречила К. да получи предвидената държавна защита на своите права. Затова не било налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на държавата по реда на чл. 2б от ЗОДОВ. Предвид на това съставът на Софийския апелативен съд приемал, че предявеният иск не бил доказан по своето основание. Въззивният съд не възприемал становището на А. А. К., че първоинстанционният съд бил извършил нарушение, неприемайки констатациите на ИВСС, обективирани в констативния протокол, съгласно съдържанието на който Инспекторатът приемал, че бил налице общ период на забава на производството от около една година и предлагал обезщетение в размер на 1200.00 лева.

Съдът не бил обвързан от преценката на административния орган за наличие на нарушение или размер на дължимо обезщетение, въпреки наличието на практика и в обратния смисъл. Заключението в административното производство имало значение за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. В съдебното производство подлежали на самостоятелно доказване всички твърдения за нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, като съдът извършвал самостоятелна преценка и дължал свое произнасяне по релевантните факти.

Поради приетата неоснователност на претенцията било безпредметно въззивният съд да обсъжда претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди. Но дори и да бъдели разгледани въззивният съд намирал, че А. А. К. не доказвал наличие на причинно-следствена връзка между твърдените вреди и продължителността на воденото дело.

Претенцията на К. за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи била необоснована. Пропуснатата полза представлявала реална, а не хипотетична вреда и предположението за увеличаване имуществото на К. винаги трябвало да се изгражда на доказана възможност за това, а не да почива на предположения и очаквания. Дори и А. А. К. да успеел да установи, че за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година не бил получавал никакво трудово възнаграждение, в случая не можело да се приеме, че пряка причина за това били действията на съда.

Не било достатъчно твърдението на К., че бил работил на длъжност директор на ОДК-гр. П., както и че за периода на процеса не бил получавал трудово възнаграждение и свързаните с него допълнителни възнаграждения, за да приемел съдът, че това е достатъчно, за да бъде уважен предявения иск. Не се посочвали конкретни факти и не се ангажирали доказателства, от които можело да се направи извод, че А. А. К. бил правил опити да си намери работа или да му била отказвана такава поради причина, свързана с уволнението или с последвалото исково производство.

Поради това предявените искове били неоснователни и недоказани и подлежали на отхвърляне, така както бил приел и първоинстанционния съд, поради което неговото решение било правилно. Не били налице основанията, които обосновават неговата незаконосъобразност, поради това следвало да бъде потвърдено.

По частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК въззивният съд намирал, че след образуването на тълкувателното дело № 1/2019 година по въпроса: „В хипотеза на чл. 10, ал. 2, респективно. на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице-ответник е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт“ било дадено законодателно разрешение, а именно-с § 5, т. 2 от ЗИДЗОДОВ (обнародван в ДВ, брой 95/29.11.2019 година), като била създадена нова ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ със следното съдържание: „Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“.

Съгласно § 6, ал. 1 от ЗИДЗОДОВ (обнародван в ДВ, брой 95/29.11.2019 година) новата алинея 4 на чл. 10 се прилагала по делата, образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила.

Същото следвало да било разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегнело занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. След влизане в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явявал „неуреден въпрос“ по смисъла на § 1 от ПЗРЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следвало да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 т ГПК, които били идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ. (в този смисъл било определение № 2/20.04.2021 година, постановено по тълк. д. № 1/2019 година на ОСС от ГК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС). С оглед на това, неоснователни се явявали възраженията на К., че в тази хипотеза ответникът нямал право на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Затова обжалваното определение било правилно и следвало да бъде потвърдено, а частната жалба следвало да бъде оставена без уважение като незаконосъобразна.

При постановяване на определение № 2750/04.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година съдебният състав на въззивният съд е приел, че с молба вх. № 19 467/16.09.2022 година А. А. К. е поискал постановеното по същото дело решение № 1120/02.08.2022 година да бъде изменено в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.

В молбата се поддържало, че въззивният съд неправилно бил осъдил К. да заплати на Върховния касационен съд разноски за юридическо лице, което се представлявало от юрисконсулт. Ответникът по молбата-Върховния касационен съд, чрез процесуалния си представител, бил подал отговор на молбата, в който възразявал срещу съображенията, изложени в същата, като считал, че молбата била неоснователна и следвало да бъде оставена без уважение.

Във връзка с това съставът на Софийския апелативен съд приемал, че с постановеното решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година бил потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/11.01.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2019 година, с което били отхвърлени предявените от А. А. К. срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховния касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.

Също така бил приел, че въззиваемите-ответници в първоинстанционното производство имали право на разноски и затова е осъдил А. А. К. да заплати направените по делото разноски. По същество на молбата, въззивният съд е изложил мотиви идентични с тези, с които е потвърдил определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година.

С оглед на тези мотиви и предвид оставянето без уважение на въззивната жалба на А. А. К. въззивният съд намирал, че същият да бъде осъден да заплати на Върховния касационен съд, в качеството му на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение. Неоснователни били възраженията на К., че в тази хипотеза ответникът нямал право на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Поради това въззивният съд приемал, че молбата по чл. 248 от ГПК била неоснователна и като такава следвало да бъде оставена без уважение

Видно от посочените по-горе мотиви на състава на Софийския апелативен съд за да приеме, че общата продължителност на воденото от А. А. К. срещу Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П. и Общински детски комплекс-гр. П. исково производство по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ е три години, пет месеца и четири дни, съдът не е включил в него периода от една година, един месец и пет дни, в който производството по делото е било спряно пред ВКС на основание чл. 292 от ГПК.

С оглед дадения отговор на правния въпрос въззивният съд е процедирал неправилно, тъй като времето, през което производството е било спряно по реда на чл. 292 от ГПК, не следва да се изключва при преценката дали производството е продължило в разумен срок.

С оглед на това трябва да бъде прието, че общата продължителност на производството като цяло е четири години, шест месеца и девет дни, но това само по себе си не води до неправилност на обжалваното решение.

Видно от данните по делото първоначалното производство пред ВКС е било образувано на 18.10.2010 година по подадена от А. А. К., срещу въззивното решение № 995/30.06.2010 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1522/2010 година, касационна жалба, като образуваното дело е под № 1451/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

Делото е било насрочено в съдебно заседание по чл. 288 от ГПК за 22.02.2011 година, като с определение № 257/01.03.2011 година касационният съд е допуснал въззивното решение на Окръжен съд Пловдив до касационен контрол и на основание чл. 292 от ГПК е спрял производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС.

Самото тълкувателно производство е било образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 04.10.2010 година по три въпроса, като с постановеното по него ТР № 1/30.03.2012 година е даден отговор само на един от тях, който е в смисъл, че надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2, изр. 1 от КТ, е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган, а останалите два въпроса са отклонени. По тълкувателното дело са били проведени две заседания, които са били на 30.06.2011 година и на 22.03.2012 година. Същевременно А. А. К. е предявил исковете си по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ срещу Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П., в качеството му на главен ответник и срещу Общински детски комплекс-гр. П., в качеството му на евентуален такъв.

Пасивната легитимация на евентуалния ответник е била основана на твърдението, че той е правоприемник на преобразувания Център за ученическо техническо и научно творчество [населено място]. Преди уволнението му К. заемал длъжността „директор“ на центъра, като трудовия му договор за това бил сключен с началника на Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П..

В исковото производство по отмяна на уволнението е прието, че работодател на А. А. К. бил преобразуваният Център за ученическо техническо и научно творчество [населено място], а началника на Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П. е сключил трудовия договор с ищеца като орган по чл. 61, ал. 2 от КТ. С оглед на това въпросът, кой е надлежния ответник по предявените от А. А. К. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ е попадал в предмета на тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС.

Обстоятелството, че исковете са предявени срещу двама ответници, при условията на евентуално съединяване сочи, че самият ищец е бил наясно с наличието на противоречива към този момент практика на съдилищата. Наличието на такава практика създава възможност исковете на К. да бъдат уважени срещу ответник, който впоследствие да се окаже ненадлежен такъв, като решението срещу този ответник не би обвързало надлежната страна по спора и по така ищецът не би получил търсената от него съдебна защита на правата си.

Такова развитие на производството води до нарушение на правото на лицето по чл. 6, § 1 от КПЧОС делото му да бъде решено в съответствие със закона, а същевременно наличието на тълкувателно производство изключва възможността въпросът да бъде разрешен по реда на действащия към онзи момент чл. 291 от ГПК. Поради това спирането на исковото производство до приключване на тълкувателното такова, с което въпросът за надлежния ответник по исковете по чл. 344 от КТ, в случаите когато трудовия договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 от КТ, е оправдано и само по себе си не води до нарушаване на правото по чл. 6, § 1 от КПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок.

Правото на разглеждане на делото в разумен срок не е самоцелно и не следва да се разглежда изолирано от останалите права, които произтичат от чл. 6, § 1 от КПЧОС.

Същото не може да доведе до пропускане на етапи от производството, които са необходими за правилното разрешаване на спора, а също така да ограничи съда и страните при упражняването на процесуалните им права, при събирането на доказателства и изясняването на делото от фактическа и правна страна. Затова разумният срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС обхваща времето, което с оглед на конкретните обстоятелства е необходимо за това, като всеки период над необходимото, без да има основателна причина, следва да се счита за неразумен срок. Тъй като спирането на исковото производство по чл. 292 от ГПК е било необходимо с оглед на спорния по делото въпрос, за това кой е надлежния работодател на А. А. К., а с оглед на това и пасивно легитимиран ответник, времето, през което производството е било спряно само по себе си не представлява неразумен срок на производството. Такъв ще е налице само ако производството по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС е продължило в неразумен срок.

Производството е продължило около една година и пет месеца от момента на образуването му до постановяването на ТР № 1/30.03.2012 година, като са били изискани мненията на посочените в разпореждането за образуване заинтересова лица, учреждения и учебни заведения и след получаването им са проведени две съдебни заседания.

Поради това и като се има предвид, че наред с тълкувателната дейност на ВКС са били разглеждани и индивидуални гражданскоправни спорове, а също така и че за периода 2010 година-2011 година са били образувани и разглеждани девет тълкувателни производство на ОСГК на ВКС и четири на ОСГТК на ВКС не може да се приеме, че е налице необосновано бездействие и/или забавяне при разглеждането на тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС. Непосредствено след постановяването на ТР № 1/30.03.2012 година по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС е постановено определение № 176/10.04.2012 година, с което производството п о гр. д. № 1451/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е възобновено и същото е докладвано за насрочване в открито съдебно заседание.

Това заседание е проведено на 12.06.2012 година, като е постановено решение № 190/02.07.2012 година, с което въззивното решение № 995/30.06.2010 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1522/2010 година и потвърденото с него първоинстанционно решение № 1070/06.04.2010 година на Районен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 5027/2009 година са обезсилени са в частта им, в която предявените от К. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ са разгледани срещу Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П. и производството в тази му част е прекратено.

Наред с това въззивното решение е отменено в частта му, с която исковете са отхвърлени по отношение на Общински детски комплекс-гр. П. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Пловдив със задължителни указания.

С оглед на горното времето през, което исковото производство е било спряно по реда на чл. 292 от ГПК не води до неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КПЧОС. До такъв срок не водят и периодите от 18.10.2010 година-датата на образуване на първоначалното производство пред ВКС-до 01.03.2011 година-датата на спирането на производството и от 30.03.2012 година-датата на постановяване на ТР № 1/2010 година на ОСГК на ВКС до 02.07.2012 година-датата на постановяване на касационното решение по това производство, тъй като същите са в рамките на разумния срок с оглед процесуалните правила за касационното производство, така както са уредени в Глава двадесет и втора „Касационно обжалване“ на Част втора от ГПК.

Периодите между образуването на производството, насрочването за съдебно заседание по чл. 288 от ГПК, самото съдебно заседание и актът за спиране на производството, а впоследствие между датата на постановяване на ТР № 1/30.03.2012 година по тълк. д. № 1/2010 на ОСГК на ВКС, възобновяване на производството, провеждането на открито съдебно заседание и постановяване на решение по съществото на спора са в рамките на необходимото за това производство.

Не може да бъде прието твърдяното от А. А. К., че тъй като се касаело за трудов спор за касационното производство трябвало да намерят приложение правилата на Глава двадесет и пета „Бързо производство“ на Част трета „Особени искови производства“ на ГПК. Видно от чл. 316 от ГПК правилата на тази глава се прилагат освен за първоинстанционното производство по посочените в чл. 310 от ГПК искове и за въззивното производство по тях, но не буквално, а съответно, с отчитането на особеностите на въззивното производство. Касае се до особено производство, което се прилага само за предвидените в закона случаи, като видно от препращащата норма на чл. 316 от ГПК същото е неприложимо за касационното производство.

При новото разглеждане на производството от въззивната инстанция е постановено решение № 657/11.04.2013 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, ІХ-ти състав, по гр. д. № 2119/2012 година, с което исковете на А. А. К. срещу Общински детски комплекс-гр. П. са били уважени. Срещу това решение е била подадена касационна жалба, производството по която е било образувано пред ВКС на 19.07.2013 година, като закритото заседание по чл. 288 от ГПК е било насрочено за 14.10.2013 година, а с определение № 1228/05.11.2013 година, постановено по гр. д. № 4705/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. исканото касационно обжалване не е било допуснато.

Този период от време също не разкрива белезите на неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КПЧОС, като това важи и за въззивното производство, в което е постановено решение № 995/30.06.2010 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1522/2010 година и което се е развило за периода от 31.05.2010 година до 30.06.2010 година

Що се отнася до първоинстанционното производство пред Районен съд Пловдив то е образувано въз основа на подадена на 27.04.2009 година от А. А. К. искова молба срещу двама ответници Регионален инспекторат по образованието на МОН-гр. П. и Общински детски комплекс-гр. П., като е приключило на 06.04.2010 година с решение за отхвърляне на исковете, т. е. продължителността му е около една година.

Първото съдебно заседание е било насрочено за 20.08.2009 година, като разпореждането за това е от 20.07.2009 година. В периода между образуването на производството и неговото насрочване исковата молба е била оставяна без движение с разпореждане от 15.05.2009 година за отстраняване на нередовности, като се посочи начина на съединяване на исковете срещу всеки един от ответниците.

Впоследствие след това отстраняване преписи от молбата са били изпратени на двамата ответници, като са постъпили отговори от тях, съответно на 25.06.2009 година и на 14.07.2009 година. Процесуалните действия в този промеждутък от време са били извършвани своевременно и с оглед установените от закона процесуални срокове, като ако има отклонение от тях то е незначително.

Първото насрочено открито съдебно заседание е било отложено, като са били насрочвани още осем съдебни заседания-16.09.2009 година, 28.09.2009 година, 28.09.2009 година, 05.11.2009 година, 01.12.2009 година, 17.12.2009 година, 21.01.2010 година, 09.02.2010 година, 02.03.2010 година и 23.03.2010 година. Видно е, че съдебните заседания са насрочвани през незначителен промеждутък от време, като с това е целено бързото приключване на производството.

При това трябва да се има предвид, че една от причините за отлагане на първото съдебно заседание са били искания направени от К. със становището му от 10.09.2009 година, по които не е имало обективна възможност за произнасяне преди самото заседание.

Второто съдебно заседание също е отложено по искане на К. с оглед запознаването му с представеното по делото лично трудово досие. Останалите съдебни заседания до 01.12.2009 година са отложени поради непредставяне на заключението на допуснатата по делото експертиза.

Такова било предоставено в съдебното заседание на 01.12.2009 година, като поради неспазването на срока било разгледано в заседанието от 17.12.2009 година, когато ответниците поставили допълнителна задача на вещото лице, което е представило заключение по нея за съдебното заседание на 23.03.2010 година.

От това е видно, че отлагането на част от съдебните заседания е във връзка с осъществявани от страните техни процесуални права, упражняването на които не може да бъде ограничавано с цел по-бързото приключване на производството, като съдът е длъжен да осигури възможност на страните да упражнят тези права. Друга част от съдебните заседания са отлагани поради непредставяне на заключение на допуснатата по делото експертиза, като обаче няма данни, че вещото лице е действало недобросъвестно-т. е. могло е да изготви и представи заключение за някое от съдебните заседания, но е бездействало.

Времето между съдебните заседания трябва да бъде съобразявано както с това да се осигури бързина на производството, така и с възможността допуснатите доказателства да бъдат надлежно събрани. Последното означава, че това време трябва да бъде съобразено и с възможността вещото лице да може да изготви и представи заключение в този период.

При липса на такава възможност отлагането на съдебното заседание не е необосновано процесуално действие на съда. Още повече, че в случая той не е бездействал, а е изисквал обяснения защо заключението не е изготвено и представено, а пък самият К. е заявил, че счита, че не е ефективно и целесъобразно да се замени вещото лице, след като вече е работило. Всичко това води до извода, че не е налице необосновано забавяне на първоинстанционното производство, като при тази преценка се вземат предвид и действията на касатора.

Наистина той не е длъжен да действа за бързото приключване на производството, нито да оказва съдействие на съда в тази насока, но това не изключва от преценката действията му, довели до отлагане на съдебните заседания, доколкото в този случай самият той съдейства за забавата и не може да се позовава на тези си действия в собствена полза. Около осем месеца-от 31.07.2012 година до 11.04.2013 година е продължило второто разглеждане на спора пред Окръжен съд Пловдив, пред който период един от членовете на въззивния състав се е отвел от разглеждането на спора, тъй като бил участвал при първоначалното разглеждане на делото. Едно от насрочените открити съдебни заседания е било отложено за събиране на допълнителни доказателства, което се е наложило след изслушване на допуснатата във връзка със задължителните указания на ВКС в отменителното решение експертиза, като производството е приключило в следващото съдебно заседание със събирането на тези доказателства.

За съдебните заседания на 28.08.2012 година, 21.09.2012 година, 19.11.2012 година и 22.01.2013 година вещото лице не е изготвило и представило заключение, но не е и бездействало в тази насока, тъй като видно от данните по делото, през това време е искано съдействие от съда за изпълнение на възложената му задача, като такова му е било указвано своевременно.

В този случай забавянето се дължи на обема и сложността на работата, която вещото лице е трябвало да извърши за да изготви заключението, а не на бездействие от негова страна за това и на такова от страна на съда, който да не е вземал мерки за отстраняване на забавата.

Предвид на това и в тази част на производството не се констатира необоснована забава, която да е основание за приемане на неразумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КПЧОС, а такава забава не се констатира и при администриране на делото между различните съдебни инстанции.

С оглед на горното така предявеният от А. А. К. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ не е доказан по основание. Във връзка с това е без значение обстоятелството, че въз основа на подадено от А. А. К. заявление вх. № РС-14-231/08.05.2014 година по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ „Разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаването на делото в разумен срок“ ИВСС е признал наличието на забава при разглеждането на производството и е предложил сключването на споразумение, което не се е осъществило тъй като касаторът не е бил съгласен с размера на предложеното обезщетение от 1200.00 лева.

Видно от уредбата на процедурата Министърът на правосъдието участва в същата като представител на Държавата, а не като независим и равно отдалечен от двете страни по правоотношението. Поради това въз основа на събраната по процедурата информация се формира воля на една от страните по правоотношението налице ли е забава при разрешаването на спора по исковото производство, каква е същата и какъв е евентуалния размер на дължимото се за нея обезщетение. Въз основа на тази информация тази страна предлага на насрещната сключването на споразумение, като предложението няма характера на административен акт.

Затова то обвързва Държавата до изтичане на необходимия срок за приемането му или до изричния отказ за сключването на споразумението. При последващ съдебен спор предложението не задължава съда да приеме, че е налице забава и да определи обезщетение в размер не по-малко от предложения, а трябва да преценява самостоятелно дали са налице всички елементи за уважаването на иска по чл.2б, ал. 1 от ЗОДОВ, в която връзка е и т. 2 от ТР № 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС.

С оглед на това, че не е доказано основанието за уважаване на иска на А. А. К. по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на същия не се дължи обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди на това основание. Наистина при нарушение на правото по чл. 6, § 1 от КПЧОС съществува силна, но оборима презумпция, че лицето търпи неимуществени вреди, но при липса на установено нарушение, търпените от К. във връзка с исковото производство неудобства, притеснения и други не подлежат на обезщетяване.

Що се отнася до имуществените вреди те се претендират като пропуснати ползи от трудово правоотношение за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2009 година. Същите обаче не се предполагат, а подлежат на пълно и главно доказване в производството, в който смисъл е и ТР № 3/13.01.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГТК на ВКС.

Доказателства в тази насока обаче по делото не са представени като при това следва да се отчете, че началната дата на периода е определена с оглед на крайната дата на срока, за който се дължи обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконното уволнение-заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била връчена на К. на 26.02.2009 година. Исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ обаче са били предявени на 27.04.2009 година, от което следва, че според касатора производството по тях е следвало да приключи за период от около четири месеца, което не само е практически невъзможно, но и не следва от уредбата на бързото производство.

Наред с горното касационният съд ще трябва да се произнесе и по подадената от А. А. К. срещу решение № 1334/09.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година касационна жалба с вх. № 537/10.01.2023 година.

С последното решение въззивният съд е приел, че в мотивите на постановеното по същото дело решение № 1120/02.08.2022 година е налице произнасяне по подадената от К. срещу определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година частна жалба, като е посочено, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение.

В диспозитива на решението обаче този извод на съда не бил отразен, което представлявало очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК, а не непълнота на решението по смисъла на чл. 250 от ГПК, както твърдял К.. Съставът на ІV г. о. на ГК на НКС констатира, че действително в мотивите на решение № 1120/02.08.2022 година, на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година е налице формирана воля относно неоснователността на подадената от К. срещу определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година частна жалба, която воля обаче не е отразена в диспозитива на решение.

Както е прието в решение № 475/26.10.2010 година, постановено по гр. д. № 881/2010 година, решение № 321/26.09.2012 година, постановено по гр. д. № 54/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 50/04.06.2018 година, постановено по гр. д. № 196/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 50 157/14.10.2022 година, постановено по гр. д. № 1923/2021 година по описа на ВКС, ІІІ г. о., решение № 507/16.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1575/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 77/14.06.2022 година, постановено по т. д. № 1023/2021 година и решение № 50 055/29.05.2023 година, постановено по т. д. № 2018/2022 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о. в този случай се касае до допусната в решението очевидна фактическа грешка, а не до непълнота на същото.

Това следва от обстоятелството, че съдът вече е формирал воля относно спорния предмет, която е направена публично достояние чрез отразяването й в мотивите към решението. Същевременно пропускът същата да бъде отразена в диспозитива се дължи на технически причини, а не на липсата на такава.

Затова порокът на решението подлежи на поправяне по реда на чл. 247 от ГПК, а не по реда на чл. 250 от ГПК, като последното създава риск от промяна на вече формираната и оповестена воля на съда, т. е. за пререшаване на спорния въпрос, което е недопустимо.

Предвид на това като е процедирал по реда на чл. 247 от ГПК съставът на Софийския апелативен съд не е допусна процесуално нарушение.

При това въпросът дали съдът е съобразил правилно приложимите за случая процесуални норми не е от съществено значение доколкото в диспозитива на решението е даден отговор на спорния въпрос за законосъобразността на определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година. За да обоснове неправилност на това произнасяне К. се позовава на определение № 60 267/02.07.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 1012/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

Същото съответства на тезата на касатора, като е постановено след определение № 2/20.04.2021 година, постановено по тълк. д. № 1/2019 година на ОСГК на ВКС и ОСС от І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, с което е отклонено искането за издаване на тълкувателно постановление по въпроса: „В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице-ответник по иска съгласно чл. 205 от АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?“.

Мотивите на състава на Софийския апелативен съд за потвърждаване на първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК почиват изцяло на мотивите на определението за отклоняване на искането за издаване на тълкувателно постановление.

Последните не са без правно значение, тъй като сочат защо не е налице противоречие в съдебната практика или защо макар и да е било налице такова същото е преодоляно. Поради това те имат същото значение за съдилищата, каквото би имал и отговора на поставения за тълкуване въпрос.

Въз основа на тези мотиви е формирана трайна практика, намерила израз в определение № 1105/12.03.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 151/2024 година, определение № 1106/12.03.2024 година, постановено по ч. гр. д. № 150/2024 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 50 005/07.02.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 2517/2022 година, определение № 905/28.04.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 1132/2023 година, определение № 2975/11.10.20232 година, постановено по ч. гр. д. № 3032/2023 година и определение № 3515/14.11.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 4285/2023 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С нея е прието, че на юридическото лице се дължат разноски по чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, дори и в случаите когато производството е образувано преди изменението на закона, с което е създадена последната разпоредба, ако това лице е било представлявано от юрисконсулт или от друг служител, който е правоспособен юрист.

Именно тази практика следва да бъде съобразена в конкретния случай като по отношение на нея определението, на което се позовава К., е изолирано и не може да обоснове неправилност на обжалваното въззивно решение.

С оглед на това обжалваното решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година, както и самото решение по чл. 247 от ГПК трябва да бъдат потвърдени като правилни.

По идентични съображения относно определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година, трябва да бъде потвърдено и определение № 2750/04.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година, а А. А. К. трябва да бъде осъден да заплати на ВКС сумата от 76.69 €, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8, във връзка с ал. 3 от ГПК и чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1120/02.08.2022 година и решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година, както и определение № 2750/04.11.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2431/2021 година.

ОСЪЖДА А. А. К. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], вх. „“, ет. , офис , чрез адвокат Н. М., да заплати на ВКС сумата от 76.69 €, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8, във връзка с ал. 3 от ГПК и чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.