Недопустимост на повторен иск за собственост след влязло в сила решение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 304
София, 05.06.2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Цветелина Пецева, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 3784 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Ф. Р. М. и А. М. М., чрез адв. Р. Х., срещу решение № 85 от 13.06.2023 г., постановено по гр.д. № 93/2023 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което след отмяна на решение № 42/23.02.2023 г., постановено по гр.д. № 279/2022 г. по описа на Районен съд- Момчилград, е признато за установено по отношение на ответниците Ф. Р. М. и А. М. М., че ищците Т. Р. М. и Е. Р. М. са собственици по давност на обособено самостоятелно жилище от 72.84 кв.м. със самостоятелен вход, състоящо се от две стаи и коридор, находящо се в източната половина на едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 146.75 кв.м., построена в УПИ-***, кв.1, по частичен ПУП на [населено място], общ.Д., одобрен със Заповед № 369/ 07.03.1974г. на Председателя на ИК на ОНС- Кърджали, с площ от 600 кв.м. и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт № 9, том 2, рег.№ 1679, н.д. № 209/05.08.2020г. до размера на обособеното самостоятелно жилище, описано по- горе.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С подадения писмен отговор и в съдебно заседание ответниците по касационната жалбата Т. Р. М. и Е. Р. М., чрез адв. М. Ч., оспорват основателността на жалбата. Претендира се присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по основателността на касационната жалба, взе предвид следното:

С определението по чл. 288 ГПК № 2252 от 09.05.2024 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК- вероятна недопустимост на въззивното решение.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС предявен от Т. Р. М. и Е. Р. М. против Ф. Р. М. и А. М. М. за признаване за установено, че ищците са собственици по давност на обособено самостоятелно жилище от 72.84 кв.м. със самостоятелен вход, състоящо се от две стаи и коридор, находящо се в източната половина на едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 146.75 кв.м., построена в УПИ- ***, кв.1, по частичен ПУП на [населено място], общ.Д., одобрен със Заповед № 369/ 07.03.1974г. на Председателя на ИК на ОНС- Кърджали, с площ от 600 кв.м.

Ответниците са направили възражение за недопустимост на иска, тъй като спорът за собствеността е разрешен с влязло в сила решение № 105/09.11.2021г. по гр.д. № 401 от 2021г. по описа на Районен съд- Момчилград.

Въззивният съд е счел иска за допустим, като е изложил мотиви, че няма тъждество между две дела, когато петитумът по двата иска е различен, дори да имат за предмет един и същ имот, а в случая петитумите са различни, като наред с това няма идентитет в страните /доколкото съпрузите не са задължителни другари/, както и липсва такъв и по отношение на имотите- ищците претендират установяване на права върху самостоятелен жилищен имот със застроена площ 72.84 кв.м. и със самостоятелен вход, а ответниците, които са били ищци по спора по чл.108 от ЗС, разрешен с влязло в сила решение, претендират собственост върху 1/2 ид.част, представляващ източната част от едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 140 кв.м. Съдът е прел също, че предявените искове са основани и на различни правопораждащи факти - ищците претендират настъпил факт на строителство, наследство и на давност, а ответниците - ищци по спора по чл.108 от ЗС, са претендирали собственост въз основа на отстъпено и осъществено право на строеж.

Горните изводи на въззивния съд са неправилни.

Гр.д. № 401 от 2021г. по описа на Районен съд- Момчилград е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС , предявен от Ф. Р. М. и А. М. М. против Т. Р. М. за признаване за установено, че ищците са собственици на източната част от едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 140 кв.м., построена на основание учредено право на строеж върху държавен недвижим имот, представляващ УПИ ***, кв.1 по частичен ПУП на [населено място] с площ от 600 кв.м. и за осъждане на ответника да им предаде неоснователно владяната от него източна част от едноетажната масивна жилищна сграда. С постановеното по делото решение искът е уважен, като е признато за установено че ищците са собственици на 1/2 ид. част от процесния имот, представляващ източната част от едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 140 кв.м., построена на основание учредено право на строеж върху държавен недвижим имот, представляващ УПИ ***, кв.1 по частичен ПУП на [населено място] с площ от 600 кв.м. и ответникът е осъден да им предаде неоснователно владяната от него източна част от едноетажната масивна жилищна сграда.

Според разрешението, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК, разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. В т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК е прието, че искът за собственост по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота и на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение. Т.е. с уважаването на иска по чл. 108 ЗС се разрешава спорът за собственост между страните и с оглед на това, че предмет на същия е и установяване принадлежността на правото на собственост, то последващ установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК за същото право е недопустим предвид забраната на чл. 299, ал.1 ГПК. Такъв иск би бил допустим само ако е основан на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по приключилото дело, с което е разрешен спорът за собственост между страните, какъвто обаче не е настоящият случай. Ищецът Т. Р. М. е бил ответник по приключилото дело и е бил длъжен да изчерпи всичките си възражения срещу предявения срещу него иск, като не разполага с възможност да ги заяви в друг процес и съответно признатото с влязлото в сила решение право на собственост на ищците не може да бъде отречено в настоящия /последващ/ процес, образуван въз основа на искова молба, в която са изложени фактически твърдения, които ищецът е пропуснал да въведе като възражения в предходното производство. Исковата претенция не се основана на непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо факти.

Действително ищцата по настоящето дело Е. Р. М. /съпруга на Т. Р. М./ не е била страна в приключилото гр.д. № 401 от 2021г. по описа на Районен съд- Момчилград, но и това обстоятелство не обуславя извод за допустимост на повторно заявения иск за същото право. Съобразно приетото в Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Липсва процесуалноправна норма, която да изисква задължителното им участие по тези искове, естеството на спора също не налага задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост. Прието е също, че процесуалните действия, извършени от единия съпруг по предявен иск за собственост, могат да доведат и до неблагоприятно засягане на общото право, защото от силата на пресъдено нещо на съдебното решение ще бъде обвързан и неучаствалият в делото съпруг. В този случай защитата на другия съпруг е обезпечена чрез възможността да иска на основание чл. 304 ГПК отмяна на влязлото в сила съдебно решение. Предвид така даденото разрешение се налага извод, че неучаствалият съпруг не разполага с възможността да защити правата си с последващо предявяване на иск за собственост за същото право.

По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, намира, че с оглед разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК предявеният иск е недопустим и постановеното по него решение подлежи на обезсилване а производството по делото следва да се прекрати на основание чл.299, ал.2 ГПК.

С оглед изхода на спора в полза на двамата ответници следва да се присъдят направените от тях разноски за заплатени държавни такси за касационното производство в размер на 80 лв., както и да им се присъдят по 3300 лева , съставляващи заплатено от всеки един от тях адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 85 от 13.06.2023 г., постановено по гр.д. № 93/2023 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали и отмененото с него решение № 42/23.02.2023 г., постановено по гр.д. № 279/2022 г. по описа на Районен съд- Момчилград и прекратява производството по делото.

ОСЪЖДА Т. Р. М. и Е. Р. М. да заплатят на Ф. Р. М. и А. М. М. на основание чл. 78 ГПК сумата от 80 лв., представляващи заплатени държавни такси за касационното производство.

ОСЪЖДА Т. Р. М. и Е. Р. М. да заплатят на Ф. Р. М. на основание чл. 78 ГПК сумата от 3 300 /три хиляди и триста лева/лв., представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА Т. Р. М. и Е. Р. М. да заплатят на А. М. М. на основание чл. 78 ГПК сумата от 3 300 /три хиляди и триста лева/лв., представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: