Течене на погасителна давност при прекратено по перемция изпълнително дело

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 718

София, 03.12.2024 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

при участието на секретаря Райна Стоименова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2318 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 50231 от 17.05.2023 г. по касационна жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрисконсулт Колипатков против решение № 258/23.03.2021 г. по в. гр.д. № 4128/2020 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено решение № 260275/30.09.2020 г. по гр.д. № 10481/2019 г. на Софийски градски съд, е уважен предявения от Р. Д. Д., Н. Н. А. и „Н. Лекс“ ООД против касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено, че не дължат солидарно на „ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството му на частен правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, сумата от 49 363,89 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 29.01.2008 г., ведно със законната лихва от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението, като касаторът е осъден да заплати разноски по делото в размер на 5 910,66 лв.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че процесното вземане е погасено по давност, който решаващ извод е в резултат на неправилно му становище, че в конкретния случай не намира приложение ППВС № 3/1980 г., което е действало към момента на образуване на първото изпълнително дело.

Ответниците по жалбата – Р. Д. Д., Н. Н. А. и „Н. Лекс“ ООД, чрез адв. Д., са депозирали отговор на касационната жалба, в която поддържат становище за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

Обжалването на решението е допуснато на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

За да уважи иска по чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че последното изпълнително действие по изп.дело № 1166/2011 г. по описа на ЧСИ Б.Б. е било извършено на 07.12.2012 г., а първото действие, което би могло да прекъсне давността, е било извършено на 27.06.2019 г., когато са изпратени запорни съобщения до трети задължени лица, което е било предприето по новообразуваното изп.дело № 844/2019 г. по описа на ЧСИ Б.Б.. При тези данни, въззивният съд е приел, че между двете действия е изминал период, който е по-голям от 5 години, поради което вземането за главница по договора за кредит от 29.01.2008 г. се явява погасено по давност. За да достигне до този извод съдът е изложил, че независимо от обстоятелството, че към момента на образуване на изп.дело № 1166/2011 г. е действало ППВС №3/1980 г., според което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността по отношение на вземанията, предмет на същото, и по време на производството давност не тече, следва да се приеме, че приложение намира Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като то е постановено по време на висящото изпълнително производство и с него се отменя предходния тълкувателен акт.

Междувременно, с определение от открито съдебно заседание на 25.09.2023 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяване на решение по тълк.дело № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По образуваното тълкувателно дело е постановено ТР № 2 от 04.07.2024 г., поради което производството е възобновено и на 28.10.2024 г. е проведено открито съдебно заседание, в което страните са били редовно призовани, но не са се явили, съответно не са изпратили процесуални представители.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:

С тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по тълк. дело №3/2020 г., ОСГТК, ВКС се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

В т.3 на ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция. При отговора на въпроса е съобразено, че перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липса на имуществени право на длъжника – чл.433, ал.1, т.5 ГПК. От друга страна, перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган на принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ето защо, ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Посочено е, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, чиято проекция дори и да не се осъществи чрез изпълнителното действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, дори и по перемирано дело, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Образуването на изпълнително дело е задължение на съдебния изпълнител, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действието на кредитора. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане, т.е. молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Ето защо, молба в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена, води до прекъсване на давността. При съобразяване на разясненията, дадени с тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3 на тълкувателния акт е посочено, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26 юни 2015 г., не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващото тълкуване за спряла да тече давност на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочените в ППВС № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземания, и изпълнителното производство да е висящо. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. След отмяната на ППВС №3/1980 г., висящността на изпълнителния процес не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност, тъй като за изпълнителния процес чл.116, б.“б“ ЗЗД, не се отнася.

С оглед така формираната задължителна практика на ВКС, въззивното решение се явява неправилно. В конкретния случай изпълнителното дело е образувано на 21.11.2011 г., т.е. преди 26 юни 2015 г., като по него е настъпила перемция на 7.12.2014 г., поради което срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД е започнал да тече от прекратяването му, т.е. от 7.12.2014 г. Към 17.05.2019 г. когато е образувано новото изпълнително дело по редовна молба с посочен в нея изпълнителен способ, с което давността е прекъсната, петгодишният давностен срок за главницата не е бил изтекъл, поради което предявеният отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

При този изход на спора на касатора следва да присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната и за касационната инстанция, които са в размер на 400,00 лв., както и разноски за държавна такса в размер на 1266,30 лв. За първата инстанция, на последния са присъдени претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 258/23.03.2021 г., постановено по в. гр.д. № 4128/2020 г. по описа на Апелативен съд София, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. Д., ЕГН [ЕГН], Н. Н. А., ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес [населено място], [улица], ет.4, ап.3 и от „Н. Лекс“ ООД, ЕИК[ЕИК] против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено, че не дължат солидарно на „ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството му на частен правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, сумата от 49 363,89 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 29.01.2008 г., ведно със законната лихва от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението.

ОСЪЖДА Р. Д. Д., ЕГН [ЕГН], Н. Н. А., ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес [населено място], [улица], ет.4, ап.3 и от „Н. Лекс“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплатят на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1 666,30 лв. – разноски за въззивната и касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: