Осъждане за данъчни престъпления и погасяване по давност на гражданския иск

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * граждански иск в наказателното производство * разглеждане на граждански иск в наказателното производство * давностен срок по граждански иск, приет за разглеждане в наказателния процес * бланкетно оплакване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 121

Гр. София, 19 февруари 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП В. ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 776/23 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба от подсъдимия С. Р. С. чрез упълномощения му защитник адв. Ц. И. срещу въззивна присъда на Варненски апелативен съд, № 6/10.04.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 374/2022 г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В писмено допълнение към касационната жалба на подсъдимия С., постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК се излагат допълнителни съображения в подкрепа на релевираните касационни основания, като се сочи, че въззивната присъда е основана на предположения относно ролята му в задружната престъпна дейност с другия подсъдим. Излагат се и доводи за субективна несъставомерност на деянието.

Във второ допълнително писмено изложение към касационната жалба на подсъдимия С. се акцентира върху неправилната оценка на свидетелските показания по делото, които го сочат за извършител на деянието и върху липсата на мотиви в подкрепа на извода на съда, че е имал знание за фиктивността на инкриминираните фактури.

Срещу въззивната присъда на АС-Варна в гражданската й част е постъпила и касационна жалба от гражданския ищец Министърът на финансите като представляващ Държавата чрез процесуалния му преставител адв.М. Й., с която се прави искане за отмяна на присъдата в тази й част. В писмено допълнение към касационната жалба на гражданския ищец, на осн. чл.351, ал.4 от НПК се излагат доводи за неправилност на присъдата в гражданската част, поради неправилно прилагане на давността за вземането, с оглед неточно установен период на узнаване от гражданския ищец относно причинените с деянието имуществени вреди и поради неотчитане настъпилото изменение на обвинението по делото. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда в гражданско-отхвърлителната част и за уважаване на предявената претенция от гражданския ищец в пълен размер.

Пред касационната инстанция подсъдимият С., редовно уведомен не се явява и не се представлява. Не се явява и упълномощеният защитник адв. И., редовно уведомен.

Пред ВКС подсъдимият В., нередовно призован не се явява, по отношение на същия производството се провежда при условията на чл.269 от НПК. Представлява се от служено назначен защитник, адв. М. Д., която взема становище за отмяна на присъдата в осъдителната й част спрямо нейния подзащитен и за оставяне в сила на същата в гражданската й част, при условията на чл.347, ал.2 от НПК. Защитата сочи, че присъдата по въззивното дело е постановена при липса на мотиви по отношение на деянието, извършено от подзащитния й, като една и съща фактическа обстановка е интерпретирана разнопосочно от двете контролирани инстанции. Отделно счита, че съдът не е обсъдил възраженията на защитата за това, че по делото не са налице доказателства, които да свързват подсъдимия В. с инкриминираните фактури и съдът неправилно се е позовал на поставянето на подписи от негова страна върху част от фактурите.

В заключение прави искане за оправдаване на подсъдимия, като счита, че той не е годен субект на престъплението по чл.255, ал.3 от НК в качеството на упълномощен представител на процесното дружество, тъй като по закон и по регистрация дружеството се представлява и управлява от друго лице.

Гражданският ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпраща представител. От процесуалния представител адв. Й. е постъпила писмена молба, с която се моли съда да даде ход на делото в нейно отсъствие. По съществото на касационната жалба се изразява позиция да се уважи, поради неправилен извод на въззивния съд за изтекла погасителна давност на предявената гражданска претенция.

В съдебно заседание пред ВКС, прокурорът от ВКП намира касационната жалба на подсъдимия С. за неоснователна и счита, че въззивната присъда следва да се остави в сила. Сочи, че не са налице касационните основания, релевирани с жалбата на защитата, като въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, който е пренебрегнал същинското информационно значение на доказателствата спрямо подсъдимия С., правилно е установил неговата съпричастност към извършеното данъчно престъпление от анализа на гласните и писмени доказателствени средства. Намира, че не е допуснато и нарушение на материалния закон при постановяване на новата присъда.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби, депозирани от подсъдимия С. и гражданския ищец Министърът на финансите като представляващ държавата, основания и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 260000/ 06.10.2022 г. на Окръжен съд – [населено място], постановена по н.о.х.д. № 38/2021 г. подсъдимият С. Р. С. е бил признат за невиновен в това, че в периода от 14.09.2010 г. до 14.12.2010 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление като управляващ и представляващ /фирма/ в съучастие като съизвършител с подсъдимия В. С. В. в качеството му на пълномощник на същото дружество избегнал установяването на данъчни задължения в особено големи размери – 148 201,72 лв. на данъчен субект/фирма/, като потвърдил неистина в ежемесечни справки – декларации по чл.125, ал.1 от ЗДДС /подробно описани в присъдата/, използвайки документи с невярно съдържание пред органите на ТД на НАП Варна, офис Търговище, а именно фактури, инкриминирани и подробно описани в присъдата, поради което и на осн. чл.304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, 6 и 7 от НК, вр. чл.26, ал.1 от НК.

Със същата присъда съдът е признал подсъдимият В. С. В. за виновен в това, че в периода от 14.09.2010 г. до 14.12.2010 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление като упълномощен представител на /фирма/ избегнал установяването на данъчни задължения в размер на 146 737,04 лв. за данъчен субект/фирма/, като потвърдил неистина в ежемесечни справки – декларации по чл.125, ал.1 от ЗДДС /подробно описани в присъдата/, използвал документи с невярно съдържание пред органите на ТД на НАП Варна, офис Търговище, а именно фактури, инкриминирани и подробно описани в присъдата, поради което и на осн. чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2 и 6 от НК, вр. чл.26, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с петгодишен изпитателен срок и конфискация на част от имуществото му, лек автомобил негова собственост, подробно индивидуализиран в присъдата.

Със същата присъда подсъдимият В. е признат за невиновен да е извършил деянието в съучастие с подсъдимия С. Р. С., да е осъществил деянието чрез затаяване на истина в подадена декларация, както и за разликата до сумата от 148 201,72 лв.

С присъдата е отхвърлен предявеният граждански иск от Министърът на финансите като представляващ Държавата, в размер на 148 201,72 лв., като обезщетение за имуществени вреди от деянието.

На осн. чл.189, ал.3 от НПК с присъдата на окръжния съд подсъдимият В. е осъден да заплати направените по делото разноски и съответни държавни такси.

С нова въззивна присъда на Варненски апелативен съд, № 6/10.04.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 374/2022 г. присъдата на окръжния съд е била отменена в оправдателната й част по отношение на двамата подсъдими и вместо това е постановена нова присъда, с която подсъдимият С. Р. С. е бил признат за виновен в извършване на престъплението по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2 и 6 от НК, вр. чл.26, ал.1 от НК, за което е предаден на съд и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, отложено с изпитателен срок от три години, на осн. чл.66, ал.1 от НК / подсъдимият е оправдан частично за част от инкриминираната сума и за това да е извършил деянието чрез затаяване на истина в СД по ЗДДС /.

Със същата присъда подсъдимият В. е бил признат за виновен в това да е извършил деянието по чл.255, ал.3 от НК в съучастие с подсъдимия С..

На осн.чл.189, ал.3 от НПК съответните разноски по делото са възложени в тежест на двамата подсъдими.

В останалата част присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба на подсъдимия С., чрез упълномощения му защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, поради което е допустима, като разгледана по същество се явява неоснователна.

Изложените в касационната жалба на защитата доводи в подкрепа на релевираните касационни основания са изключително пестеливо поднесени. Същите се отнасят преимуществено до оспорване на конкретни фактически изводи на въззивния съд, свързани с дейността на подсъдимия С. като управител на процесното дружество, за които общо се твърди, че са неподкрепени от наличната доказателствена съвкупност. Доколкото в жалбата на подсъдимия се твърди неправилна оценка на доказателства и несъответни на тях изводи по фактите е налице относимост към оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, на което ВКС дължи отговор.

Касационната проверка не намери за основателно възражението относно доказателствена необезпеченост на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Прегледът на материалите по делото установи, че доказателствата от значение за инкриминираното поведение на подсъдимия С. са обективно оценени и не се намират в противоречие с приетите от апелативния съд изводи по релевантните за обвинението факти.

Защитата оспорва установената в новата присъда роля, която подсъдимият С. е имал по отношение дейността на търговските дружества /фирма/ и новосъздаденото дружество /фирма/, поради липса на категоричен обем доказателства, от които да бъде направен несъмнен извод за информираността му относно недоброто финансово състояние на първото дружество. Както и за това, че второто дружество е създадено с активното участие на подсъдимия С. за продължаване на неговата дейност. Аргументи в подкрепа на изложените възражения се черпят от липсата на конкретни доказателства по делото, че подсъдимият С. е изготвил документите за регистрацията на /фирма/ , независимо от полагането на подпис за управител на същото дружество при тяхното подаване.

Изложените доводи не кореспондират със съдържанието на мотивите към въззивната присъда и наличните по делото доказателства. Апелативният съд е формирал оспорените фактически изводи за ролята на подсъдимия С. в дейността на процесното дружество, в това число и по отношение на инкриминираното невярно деклариране, свързано с данъчното му облагане, като се е позовал на обясненията на самия подсъдим пред първия съд и тези, депозирани в хода на досъдебното производство, надежно приобщени по реда на чл. 279 от НПК за проведен съвместен разговор с подсъдимия В., в който последният го е уведомил за наличието на проблеми в дейността на /фирма/ и за необходимост от създаване на ново дружество, което да продължи дейността на /фирма/ /в което дружество подсъдимият С. работел от няколко години/. В същите обяснения подсъдимият С. е заявил, че се е съгласил да се ангажира с регистрацията на новото дружество, като лично е подал необходимите документи за учредяването и вписването му в Търговския регистър, съгласно които е бил посочен за негов управител. Доказателства за последното се съдържат и в писмените документи по делото за регистрацията на /фирма/ .

В мотивите на въззивния съд липсват фактически изводи, че подсъдимият С. лично е съставил документите за регистрация, на л.109 от въззивното дело е посочено, че необходимите документи за учредяване на /фирма/ са били подготвени от подсъдимия В., след което подсъдимият С. ги е подписал като единствен собственик на капитала и управител на дружеството.

В пълна кореспонденция с обясненията на подсъдимия С. и с наличните писмени доказателства и доказателствени средства са формирани и изводите на апелативния съд за ползваната от новосъздаденото дружество материална база на /фирма/ /производствени помещения, офис и др./в това число и машинен парк, поради липса на собствени материални активи. Последното обстоятелство е еднозначно установено и от изготвените по делото счетоводни експертизи, както и от приложения по делото ревизионен акт относно извършената данъчна ревизия на /фирма/ за процесния период.

Въззивният съд не е допуснал неправилна интерпретация на съдържанието на доказателствените източници, за да приеме от фактическа страна, че действията по създаване на /фирма/ от страна на В. са били съгласувани с подсъдимия С., с оглед заявеното от последния за проведен съвместен разговор между тях преди регистрацията, за даденото от него съгласие да бъде вписан като собственик и управител, както и за реалната му ангажираност с неговата дейност, първоначално дървообработка, а впоследствие търговия със зърно. В насока реалното участие на подсъдимия С. в дейността на /фирма/ въззивният съд правилно се е позовал на вида и обема на извършените от него действия – фактически, изразяващи се в лично участие в закупуването на зърното/ теглене, превоз и др./ както и правни, подписване на кантарни бележки, опериране с банковата сметка на дружеството, в това число и ежемесечното подаване от негова страна на счетоводни документи пред данъчната администрация.

Несъстоятелно е възражението по отношение оценката на показанията на свидетелката М., счетоводител, която е изготвяла инкриминираните справки декларации по ЗДДС. Авторството на подписите от страна на подсъдимия върху тези документи е безспорно установено от заключенията на назначените по делото графологични експертизи, като не се оспорва от самия подсъдим. В гласните доказателствени средства, изходящи от същата свидетелка е посочено, че фактурите, послужили за съставянето им са й били предоставяни и от двамата подсъдими, независимо че в повечето случаи приносител е бил подсъдимият В., поради което не се установи съдържанието им да е оценено превратно.

Възражението, че само подсъдимият С. е разполагал с правомощия да подава справките – декларации по ЗДДС като управител на /фирма/ и от това не следва да се правят изводи, че е бил запознат с тяхното съдържание, не кореспондира с доказателствата по делото за упълномощаване от негова страна на подсъдимия В. с всички права на управляващ и представляващ дружеството, включително и с изричното правомощие да подава документи от името на същото дружество пред данъчните органи, от което В. не се е ползвал.

Не почива на обективен прочит на мотивите към възивната присъда и възражението от жалбата на защитата срещу тяхното съдържание, поради непосочване на доказателствата, на базата на които са формирани новите му изводи по фактите на обвинението и съображенията по които не се възприемат установените от първия съд фактически положения за подсъдимия С.. В мотивите към въззивния съдебен акт се съдържат ясни аргументи срещу фактическите изводи на първия съд по отношение липсата на обективна и субективна страна на деянието, за което подсъдимият С. е предаден на съд, както и подробни съображения в подкрепа на приетите нови факти. Апелативният съд е изпълнил задължението си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда и след извършен подробен и цялостен доказателствен анализ е формирал собствените си фактически изводи за участието на подсъдимия С. в процесното деяние, като е изложил надлежна обосновка в насока тяхното приемане. Следва да се посочи, че промяната във фактическите изводи на въззивната инстанция се отнася преимуществено до субективната страна на деянието за подсъдимия С., като се касае до нов прочит на наличните доказателства по делото относно информираността му за инкриминираното невярно деклариране, който е надлежно аргументиран в мотивите към въззивната присъда, като не е допусната превратна оценка на събраните доказателствени източници.

С оглед изложеното по – горе относно законосъобразната оценка на релевантната за обвинението спрямо подсъдимия С. доказателствена съвкупност, както и за липсата на пороци при формиране на вътрешното му убеждение по фактите на обвинението въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила при постановяването на новата присъда, поради което и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Не се намери за основателно и оплакването за нарушение на материалния закон.

Основен аргумент в подкрепа на това оплакване е липсата на субективна съставомерност на деянието.

В рамките на възприетата правно значима фактология, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция и за двамата подсъдими.

Съгласно установените от въззивния съд факти, невярното деклариране от страна на подсъдимия С., /осъществено с участието на подсъдимия В./ на инкриминираните обстоятелства в представените пред органите по приходите документи е довело до неправилно начисляване на неследващ се данъчен кредит от ДДС, който да се възстанови на дружеството /фирма/ във връзка с недействителните търговски сделки. Респективно чрез подаването на процесните документи подсъдимите са избегнали установяването и плащането на действителните данъчни задължения в особено големи размери на същото дружество, като за целта са използвали фактури с невярно съдържание, на които са основани подадените вторични данъчни документи.

Субективната страна на деянието за подсъдимия С. правилно е изведена от доказателствата по делото за съвместният му принос с другия подсъдим в невярното деклариране на обстоятелствата от значение за данъчното облагане на процесното дружество /фирма/ чрез лично подаване на инкриминираните счетоводни документи с невярно съдържание с поставен негов подпис, с което избягнал установяването на данъчните задължения на собственото му дружество. Въззивният съд е отчел водещата роля на подсъдимия В. в извършването на деянието /първоначално обвинението за него е било за подбудителство и помагачество, но по реда на чл. 287 от НПК е изменено в съизвършителство/ и значително по-големия му принос в престъплението, но правилно е приел, че не са налице основания за изключване на наказателната отговорност на подсъдимия С., поради липса на субективна страна. ВКС изцяло се солидаризира с изложените в присъдата аргументи в подкрепа на становището на апелативния съд, че подсъдимият С. е бил реално ангажиран с предмета на дейност на процесното дружество, /участвал е лично в извършването на сделките със зърно/ както и е разполагал с информация относно финансовите параметри на сделките/голяма част от кантарните бележки, относими към предмета на делото са подписани от него/ и финансовото състояние на самото дружество /разполагал е със спесимен за банковите му сметки и регулярно е извършвал операции със същите/. При тези данни изводът на първият съд, че той само формално е бил посочен като негов собственик и управител, който само е подписвал инкриминираните счетоводни документи, без да знае, че чрез тях се декларират невярни обстоятелства правилно е бил отхвърлен от въззивната инстанция, която аргументирано е защитила позицията си по фактите в обратна насока за съвместният умишлен принос на подсъдимият С. в инкриминираното деяние заедно с подсъдимия В.. В същата насока правилно е отчетено, че декларираните сделки в инкриминираните справки-декларации са били само за два съконтрахента, при положение, че на С. е било известно, че /фирма/ закупува продукция от значително по-голям брой производители, които сделки не са били отразени счетоводно в същите документи. В подкрепа на това становище основателно е взето предвид, че не се касае до изолирани действия по подаване на документи от негова страна и че подсъдимият е изпълнявал тези функции от създаването на дружеството през целия инкриминиран период, което му е давало възможност да проследи цялата декларирана информация, в това число и за посочения в справките оборот на дружеството, който значително се е различавал от обема на действително реализирания търговски оборот, в който С. активно е участвал.

От обективна страна подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние като е избегнал установяването на данъчни задължения в особено големи размери за дружеството /фирма/ , чрез използване на инкриминираните документи с невярно съдържание, които е подал от името на управляваното от него дружество, в съответната териториална дирекция на НАП за целите на данъчното облагане по ЗДДС. Инкриминираните сделки, за които подсъдимият е декларирал, че се начислява ДДС са недействителни, поради което и за процесното дружество не е било налице право за възстановяване на данъчен кредит, поради липса на осъществени облагаеми доставки по смисъла на чл.12 от ЗДДС.

В съдебната практика и теорията е изяснена правната природа на декларациите, като производен удостоверителен данъчен документ със счетоводен характер, съставен за установяване на данъчни задължения, произтичащи от реална стопанска дейност. В декларациите се съдържа обобщена информация от първичните счетоводни документи, въз основа на които са съставени и в случаите когато тази информация не отразява обективно действителността се квалифицират като документи с невярно съдържание.

При тази форма на изпълнително деяние не се изисква деецът да е съставил лично документите с невярно съдържание, при положение, че е наясно с неверността на отразените в тях обстоятелства. Използването на този вид документи с наличното в тях невярно деклариране на нереализирани облагаеми доставки е обусловило неправилно изчисляване на данъчните задължения на дружеството по ЗДДС, което би довело до последващо получаване на недължими суми от държавния бюджет под формата на данъчен кредит. С оглед установеното по делото относно поведението на подсъдимия, че лично ежемесечно е подавал справките-декларации по ЗДДС до инкриминираната дата, изводът на контролираните инстанции относно извършване на деянието при пряк умисъл от страна на подсъдимия С. е основан на вярна интерпретация на доказателствата по делото и правилната им оценка.

При тези данни изводите на въззивния съд относно виновността на подсъдимия С. за инкриминирания период са правилни и наказателната му отговорност законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК. С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние претенцията на подсъдимия за негото оправдаване/искането е посочено в касационната жалба, без доводи в негова подкрепа/, на осн. чл.24, ал.1, т.1 от НПК не може да бъде удовлетворена, тъй като установените от въззивния съд факти осъществяват състав на престъпление.

Респективно при същите факти не може да се удовлетвори искането на защитата на подсъдимия В. за оправдаването му при условията на чл. 347, ал.2 от НПК.

В касационната жалба и допълненията към нея не се съдържат конкретни съображения в подкрепа на заявеното с първоначалната жалба декларативно оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Пред касационната инстанция подсъдимият не се явява и не се представлява, за да го мотивира, поради което не са налице основания за проверка на въззивната присъда в частта относно наказанието, доколкото жалбата в тази й част не отговаря на законовите изисквания по чл.351, ал.1 от НПК за нейната редовност.

По жалбата на гражданския ищец:

Касационната жалба е допустима, подадена е от активно легитимиран правен субект, Министърът на финансите като представляващ държавата в качеството на пострадал от деянието, като разгледана по същество се явява неоснователна.

Контролираният въззивен съд е отхвърлил претенцията на гражданския ищец срещу подсъдимия С. за претърпени от деянието имуществени вреди, като е приел, че е погасена по давност, в която връзка се е позовал на задължителното тълкуване с ТР 5/2006 г. по т.д. 5/2005 г.на ОСГК и ОСТК на ВКС за условията на спиране на погасителната давност при висящ наказателен процес и е потвърдил присъдата на окръжния съд за подсъдимия В. в гражданската част, с която гражданската претенция спрямо него е била отхвърлена по аналогични съображения за изтекла погасителна давност. Съгласно цитираното тълкувателно решение, ако не е предявен граждански иск от пострадалия относно вземането му за вреди от престъплението, за което е образуван наказателният процес, давността не спира да тече, тъй като наказателното производство не е процес относно вземането за вреди по смисъла на чл. 115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД и не е основание за спиране на погасителната давност.

Правилно е становището на апелативния съд, че давността за предявяване на гражданския иск срещу двамата подсъдими е изтекла на 24.09.2020 г., а искът срещу тях е предявен след този срок на 02.11.2020 г., когато е депозирана молбата от Министъра на финансите по н.ох.д.164/2020 г. по описа на ОС – Търговище /прекратено/ и при направено от страна на подсъдимите възражение за изтекла давност /защитникът на подсъдимия В. е направил възражението пред окръжния съд, а защитникът на подсъдимия С. пред апелативната инстанция/ са били налице предпоставки за отхвърлянето на гражданските претенции срещу тях.

Възражението от касационната жалба на гражданския ищец срещу становището на контролирания съд за неточно определен начален момент на давността за вземане от причинени имуществени вреди на държавата от инкриминираното данъчно престъпление е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 114, т.3 от ЗЗД давността за вземания от непозволено увреждане започва да тече от откриването на дееца, като в цитираното по-горе тълкувателно решение е възприето тълкуването, че ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ, но ако откриването на дееца е станало в по-късен момент, давностният срок тече от по-късната дата. Както и че въпросът е фактически и се решава според конкретния случай в съответствие с доказателствата по делото.

При това положение, контролираните съдилища правилно са приели за начален момент на давността за вземането за вредите от процесното деяние привличането на подсъдимите в качеството на обвиняеми по делото, от която дата същите са индивидуализирани като извършители на деликта. Образуването на съдебното производство е ирелевантно спрямо течението на давността за вземането за вреди от непозволено увреждане, която по правило започва да тече с извършването на деянието и само в случаите когато извършителят е открит след това, началният й момент се измества към тази по-късна дата/привличането като обвиняем предшества предаването на лицето на съд и образуването на съдебно производство/.

Възражението, че решаващият съд не е отчел направеното изменение на обвинението по чл. 287 от НПК в хода на съдебното производство пред окръжния съд и не е обсъдил значението му за началото на погасителната давност за вземането на държавата срещу подсъдимите за вреди от извършеното деяние, както и че от този момент е започнала да тече нова давност е неоснователно. Допуснатото в съдебно заседание на 29.12.2021 г. изменение на обвинението се отнася до промяна на формата на съучастие на подсъдимия В. от подбудител и помагач в извършител на същото престъпление и не касае самоличността на дейците, поради което този процесуален механизъм няма отношение към течението на давността за вземането за вреди, което е предмет на касационната жалба на гражданския ищец.

С оглед изложеното за изтичане на погасителната давност за предявяване на гражданския иск за вреди от процесното деяние и направеното възражение от подсъдимите, жалбата на Министъра на финансите чрез процесуалния му представител срещу гражданската част на въззивната присъда също следва да се остави без уважение и за двете подсъдими лица.

По посочените съображения за неоснователност на касационните жалби на подсъдимия С. и гражданския ищец Министърът на финансите като представител на държавата, новата въззивна присъда, с която е отменена оправдателната присъда на първата инстанция за подсъдимия С. и съучастието му с подсъдимия В. е законосъобразна и следва да се остави в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда на Варненски апелативен съд, № 6/10.04.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 374/2022 г.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: