Определяне на наказание при причинена смърт на пътя като особено тежък случай

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * индивидуализация на наказание * особено тежък случай

Р Е Ш Е Н И Е

№ 392

Гр. София, 05 юли 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Софиянски разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 509/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на адв. О. Б., адв. Б. К. и адв. П. Б. – защитници на подс. А. А. К. и по касационна жалба на адв. С. Н. – повереник на частния обвинител Н. В. Н. против решение № 35/18. 03. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 285/2024 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС).

С касационната жалба на адв. Б. са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Изразено е несъгласие с извода, че случаят е особено тежък, като се поддържа, че въззивната инстанция неправило е обосновала своето заключение относно правната квалификация на деянието с възрастта на пострадалите, която според защитника има само гражданско правно значение при непредпазливите престъпления. Противопоставят се и доводи, че нарушените от подсъдимия правила за движение запълват съдържанието на бланкетната норма и не могат да служат и като квалифициращо обстоятелство. Възразява се и срещу оценката на личността на подсъдимия и се изтъква, че повечето от предходните му административни наказания са с голяма давност и не следва да бъдат третирани като отегчаващи отговорността обстоятелства. Оспорва се авторството на административните нарушения по преобладаващата част от електронните фишове и наказателните постановления. Сочи се, че в нарушение на чл. 56 от НК едни и същи обстоятелства са третирани едновременно като обосноваващи квалификацията на деянието като особено тежък случай и като отегчаващи отговорността. Твърди се, че въззивният съд е игнорирал част от смекчаващите отговорността обстоятелства, а онези, които е съобразил, неправилно е разделил на съществени и несъществени. С оглед тези съображения защитникът настоява решението да бъде изменено и наложените на К. наказания да бъдат намалени.

В жалбата на адв. К. и адв. Б. също се съдържат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Във връзка с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е изложена аргументация, сходна на представената в сезиращия документ, изходящ от адв. Б.. Наред с това, по съображения, че деянието е случайно по смисъла на чл. 15 от НК, се възразява и срещу извода на ВТАС, че подсъдимият е нарушил правилото на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Поддържа се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като са подценени чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, семейното му положение и ангажираността му с отглеждането на дете, влошеното му здравословно състояние. Направено е искане за намаляване на наказанието.

С жалбата на частното обвинение е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Поддържа се, че наказанието е занижено и не е съобразено с високата степен на обществена опасност на деянието и дееца. Повереникът обосновава тезата си с настъпилите общественоопасни последици – смърт на три лица и причиняване телесни повреди на други двама, като всички пострадали са в началото на житейския си път, с избраната от подсъдимия скорост, надвишаваща повече от два пъти разрешената в участъка, в който е настъпило произшествието, както и с обстоятелството, че същият е обозначен като такъв с повишена концентрация на пътни инциденти. Наред с това акцентира върху множеството административни наказания на К. за различни нарушения на правилата за движение. Възразява срещу дадената от въззивната инстанция оценка на изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното, като счита, че то не представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, защото с деянието си К. е лишил родителите на тримата загинали от техните деца. Сочи, че при индивидуализация на наказанието съдът не е съобразил нарастващия брой на пътнотранспортни произшествия с летален изход, за чието предотвратяване е необходимо да бъде проявена цялата строгост на закона. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания налагане на максимално наказание.

В съдебно заседание адв. К. поддържа касационните жалби, подадени от него и от другите защитници по изложените в тях съображения. Намира, че жалбата на частния обвинител Н. е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Пледира за намаляване на наказанието, наложено на неговия подзащитен.

Подс. А. К. се солидаризира с аргументите на защитата. Изразява съжаление за извършеното и моли наказанието му да бъде намалено.

Повереникът на частния обвинител Н. Н. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Акцентира върху множеството административни наказания, наложени на подсъдимия за нарушения на правилата за движение, както и върху изпълняваната спрямо него мярка за неотклонение и наличието на друго незавършено наказателно производство. Излага доводи за неоснователност на касационните жалби на защитниците.

Частният обвинител Н. Н. поддържа жалбата, депозирана от повереника му и настоява същата да бъде уважена като на подсъдимия бъде наложено най-тежкото наказание, предвидено за извършеното престъпление.

Повереникът на частния обвинител М. Д. намира, че не са налице касационните основания, посочени от защитниците на подсъдимия и пледира подадените от тях жалби да бъдат оставени без уважение.

Частният обвинител М. Д. не участва лично в касационното производство.

Частният обвинител А. Д. се присъединява към съображенията, изтъкнати от явилите се повереници на другите частни обвинители.

Частните обвинители В. В., И. П. и М. Ц., редовно призовани, не участват лично или чрез повереник в касационното производство и не изразяват становище относно основателността на касационните жалби.

Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност както на жалбите на защитниците, така и на тази, депозирана от повереника на частния обвинител Н.. Счита, че материалният закон е приложен правилно, а наказанието, наложено на подсъдимия, е справедливо. Пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 5/13. 05. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 33/2022 год., Окръжният съд – Ловеч е признал подс. А. А. К. за виновен в това, че на 18. 11. 2020 год. на път I-4 км 10+900 в землището на [населено място] извор, при управление на МПС – л. а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение - чл. 21, ал. 2 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на В. Н. В., Г. Н. М. и С. М. Ц., както и средни телесни повреди на повече от едно лице – на А. И. Д. и на И. П. П., като деянието представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, пр. 2 и 4 вр. ал. 3, пр. 4 и 5, б. „б“, пр. 2 вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 58а, ал.1 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.

На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от девет години.

Съдът се произнесъл относно веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на повереника на частния обвинител Н. Н. с искане за увеличаване на наложеното наказание и по жалба на защитника на подсъдимия, като с решение № 136/30. 11. 2022 год. по в. н. о. х. д. № 222/22г. на ВТАС е изменен и подс. К. е оправдан относно квалифициращия признак „особено тежък случай“, деянието му е преквалифицирано в такова по чл. 343, ал. 4, пр. 2 и 4 вр. ал. 3, пр. 4 и 5, б. „б“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, а наложените наказания са намалени на четири години лишаване от свобода и шест години лишаване от право да управлява МПС.

В останалата част присъдата е потвърдена.

С решение № 331/02. 10. 2023 год., постановено по к. н. д. № 230/2023 год., Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е отменил въззивния съдебен акт и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание.

С проверяваното понастоящем решение № 35/18. 03. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 285/2024 год., ВТАС е потвърдил първоинстанционната присъда.

По жалбите на защитниците на подсъдимия:

Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в законно установения срок от надлежни страни и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Сходството на изложените в тях доводи позволява съвместното им обсъждане, а непредубеденият прочит на атакувания съдебен акт обосновава извод за тяхната неоснователност.

Защитата атакува правната квалификация на деянието по чл. 343, ал. 4, пр. 2 и 4 вр. ал. 3, пр. 4 и 5, б. „б“, пр. 2 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, възприета от ВТАС, но пропуска, че делото е било върнато от касационната инстанция за ново разглеждане с указания за прилагане на материалния закон, които съгласно чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК са задължителни, освен ако не са установени нови фактически положения. Такива не са налице, а и с оглед диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното производство, процесуалната възможност за промяна на правно значимата фактология поначало е ограничена единствено до обстоятелства, които не са несъвместими с признатите от подсъдимия факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въззивният съд е изпълнил стриктно дадените му указания и е подложил на внимателен анализ обстоятелствата, имащи отношение към квалификацията на деянието като особено тежък случай, ползвайки като изходна база легалната дефиниция на чл. 93, т. 8 от НК.

Жалбоподателите не оспорват, че настъпилите общественоопасни последици – смърт на трима души и причиняване на средни телесни повреди на други две лица – значително надхвърлят минимално необходимото за правна квалификация на деянието по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 2 и 4, б. „б“, пр. 1 от НК и съществено отличават настоящия казус от типичните случаи на престъпления по транспорта като разкриват изключително висока степен на обществена опасност на деянието. Тази завишена обществена опасност законосъобразно е обоснована от ВТАС и с обстоятелството, че подсъдимият е нарушил едно от основополагащите правила за безопасност на движението – това за режима на скоростта, като при това е превишил максимално разрешената в процесния участък от пътя повече от два пъти. В тази връзка следва да се посочи, че преценката за естеството и значимостта на нарушената разпоредба в контекста на правната квалификация по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2 от НК е основана на качествен критерий и поради това не означава, че се отчита двукратно – веднъж като елемент от основния състав на престъплението и впоследствие като основание за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Наред с това касационната инстанция многократно е имала повод да отбележи, че всяко проявление на правно значимите обстоятелства над минимално необходимото за съставомерността на деянието или за наличието на съответния квалифициращ признак следва да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство. Именно в съответствие с тази правна постановка е процедирал долустоящият съд като е приел, че двукратното превишаване на скоростта също е значим фактор при квалифициране на деянието като особено тежък случай.

Единственият упрек, който следва да бъде отправен към въззивната инстанция, касае извода ѝ, че са допуснати две отделни и независими едно от друго нарушения на правилата за движение – по чл. 21, ал. 2 и по чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Съгласно основното заключение на автотехническата експертиза сблъсъкът между участниците в пътния инцидент е локализиран изцяло в лентата за движение на пострадалите, поради което безспорно е налице навлизане на автомобила на подсъдимия в насрещната за него част от пътя. То обаче не е резултат от целенасочени действия на К. с уредите за управление за промяна направлението на превозното средство, а е последица от загубата на напречна устойчивост на автомобила, която по своята същност представлява изгубване на контрола върху превозното средство, дължащо на движение в десния завой със скорост по-висока от критичната за безопасното му преодоляване. С оглед изложеното неспазването на предписанието на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП няма самостоятелно правно значение за наказателната отговорност на подсъдимия. Така направеното уточнение цели единствено яснота и прецизност, но не представлява основание за изменение на проверяваното решение и за преоценка на извода, че деянието представлява особено тежък случай. Още по-малко може да бъде възприета тезата на адв. К. за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, тъй като същото представлява изключващо вината обстоятелство и е относимо към възможността за предвиждане настъпването на общественнопасните последици, а не към нарушаването на правилата за движение, запълващи бланкетната норма на чл. 343 от НК.

Преквалификация на деянието не се налага и предвид данните за дееца, които категорично характеризират К. като личност с изключително висока степен на обществена опасност. Изводът на въззивната инстанция в тази насока е направен при стриктно съобразяване на указанията, дадени в предходното касационно решение, като законосъобразно в основата му са поставени множеството предшестващи деянието нарушения на правилата за движение, за които той е бил санкциониран по административен ред. Лансираната от защитниците теза, че болшинството от административните нарушения, посочени в справката на КАТ, не са извършени от подзащитния им, се намира в грубо противоречие с обстоятелството, че подсъдимият е признал фактите, фиксирани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Наред с тези, описващи механизма на пътнотранспортното произшествие, прокурорът е посочил на л. 8 от обвинителния документ и санкционирането на К. с общо четири наказателни постановления и девет електронни фиша, като е сторил това именно за да обоснове тезата си за изключителната тежест на престъплението. С направеното признание по чл. 371, т. 2 от НПК и след постановяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК подсъдимият се е лишил от възможността да оспорва по-нататък приетите в прокурорския акт фактически положения, включително и тези, отнасящи се до предходното му незаконосъобразно поведение като водач на МПС, като в замяна е бил бонифициран с намаляване на наказанието по реда на чл. 58а от НК. При това положение контролираната инстанция незаслужено е упрекната, че не е съобразила показанията на бащата на подсъдимия и изходящата от него нотариално заверена декларация. Недопустимостта на последния документ като доказателствено средство е била отбелязана ясно и недвусмислено още от предходния касационен състав и въпреки това защитата упорито и в явно несъответствие с императивните разпоредби на чл. 13, ал. 2 и чл. 106 от НПК продължава да настоява да му бъде придадена доказателствена сила, каквато той не притежава.

Претендираната от защитата възможност за оспорване в наказателния процес на авторството на административни нарушения, установени с влезли в сила фишове и наказателни постановления, не може да бъде обоснована и с автентичното тълкуване на чл. 4, ал. 1, чл. 119, ал. 2, чл. 120, ал. 1 и чл. 125 от Конституцията, дадено в Решение № 2/14. 02. 2023 год. по к. д. № 1/2022 год. на Конституционния съд. Действително в решението е посочено, че наказателният съд извършва косвен съдебен контрол, когато формирането на извод за осъществяване на предвиден в наказателния закон състав на престъпление изисква преценка за законност на актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Внимателният прочит на тълкувателния акт показва, че тази констатация не се отнася до влезлите в сила наказателни постановления и електронни фишове, с които се реализира административнонаказателната отговорност на извършителя на административно нарушение. Видно е, че Конституционният съд е коментирал само и единствено актове и действия на администрацията в тесен смисъл, т. е. такива, които представляват юридически израз на осъществяваната от органите на изпълнителната власт изпълнително-разпоредителна дейност на държавата, обхванати поради това от регламентацията на Административнопроцесуалния кодекс. В същото време в правната доктрина не е спорно, че дейността по установяването и наказването на административните нарушения, макар в по-голямата си част да се извършва от органи на изпълнителната власт, по своето естество съществено се отличава от тази по издаване, оспорване и изпълнение на административни актове и действия или бездействия на администрацията. Различни са основанията за образуване на производството, редът, по който се развива същото, възможността за оспорване пред горестоящ административен орган и тази издателят на акта, респ. на наказателното постановление и електронния фиш сам да го отмени или измени, обхватът на съдебния контрол и основанията за отмяна на незаконосъобразния акт или действие, както и извънредните способи за контрол върху тях. Дейността по установяване на административните нарушения и наказване на извършителите им е подобна на тази по реализиране наказателната отговорност на лицата, осъществили състав на престъпление, подчинява се на същите принципи, извършва се по сходна процедура, а основанията за изменение или отмяна на актовете по чл. 58д от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) в преобладаващата си част съвпадат с тези по НПК. Защитата срещу незаконосъобразни наказателни постановления и електронни фишове, включително и когато авторството на нарушението не е надлежно установено, се осъществява по реда на раздел V от ЗАНН със субсидиарно приложение на НПК, а препращането към правилата на АПК е ограничено от законодателя само до присъждането на разноски и до реда за касационно обжалване на решенията на районния съд. Съгласно чл. 64, б. „б“ от ЗАНН с изтичане на срока за обжалването им фишовете и наказателните постановления, с които К. е бил санкциониран за нарушения на ЗДвП, са влезли в сила и са породили своите правни последици. Оспорването на авторството на визираните в тях нарушения в рамките на настоящия наказателен процес е недопустимо предвид отсъствието в НПК на разпоредба, аналогична на тази по чл. 17, ал. 2 от ГПК, позволяваща осъществяването на инцидентен съдебен контрол върху наказателните постановления и електронните фишове.

В принципен план защитниците са прави, че част от административните нарушения са със значителна давност. Като се има предвид обаче честотата, с която са извършвани и увеличаването ѝ с всяка следваща година, отдалечеността на част от тях във времето не рефлектира значимо върху извода, че обществената опасност на А. К. в качеството му на водач на МПС е изключително висока, особено като се отчете, че най-съществената част от наложените административни наказания касаят нарушения, извършени именно в месеците преди инкриминираното деяние. Особено показателно в тази насока е обстоятелството, че в рамките на един ден – 14. 02. 2020 год., подсъдимият е бил санкциониран двукратно за едно и също по вид нарушение.

Предвид изложеното настоящият касационен състав намира, че дадената от ВТАС правна квалификация на деянието на подс. А. К. като особено тежък случай е законосъобразна и не е допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

Неоснователни са и възраженията, отнасящи се до наложеното наказание. Въпреки, че не е бил достатъчно прецизен в изказа си, ВТАС поначало правилно е определил кои са факторите, рефлектиращи върху индивидуализацията на наказанието и какво е значението им за вида и размера му. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт не оставя място за съмнение, че като е оценил част от смекчаващите обстоятелства като несъществени съдът не е извършил собствена класификация, дистанцирайки се от закона, а е имал предвид, че те имат относително по-малка тежест в сравнение с отегчаващите обстоятелства и поради това не могат да послужат като основание за намаляване на наказанието, наложено от първата инстанция.

Наред с това е била съобразена и императивната разпоредба на чл. 56 от НК, забраняваща двукратно отчитане на едни и същи факти – веднъж като определящи правната квалификация на деянието като особено тежък случай, а впоследствие и като такива, имащи значение за индивидуализация на наказанието. Критика търпи единствено изводът, че като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се обсъжда високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, която с оглед настъпилите общественоопасни последици – причинена смърт на три лица и телесна повреда на други две, вече е била поставена в основата на заключението за приложение на квалифицирания състав по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „Б“, пр. 2 от НК. Очевидно съзнавайки, че влиза в колизия с коментираната забрана, контролираната инстанция е обосновала тази завишена опасност в контекста на вида и размера на наказанието с възрастта на пострадалите и характера на причинените телесни повреди на двама от тях. Опитът ѝ да преодолее правилото на чл. 56 от НК с младостта на пострадалите се преценява като неудачен, защото животът е най-висшето човешко благо и е еднакво ценен, независимо от възраст, пол, раса, религия, обществено положение и т. н. Поради това младостта на тримата загинали не следва да бъде ценена като обстоятелство, рефлектиращо върху вида и размера на наказанието.

Направената корекция обаче не дава основание за намаляването му, защото в същото време от материалите по делото е видно, че на частния обвинител И. П. са причинени и множество леки телесни повреди, които се явяват несъставомерни последици от деянието и поради това законосъобразно са третирани като отегчаващи отговорността обстоятелства. Със същото значение е и фактът, че оздравителният процес при А. Д. все още не е приключил напълно.

Не следва да бъде игнорирано и обстоятелството, че произшествието е станало в участък, изрично обозначен като такъв с висока концентрация на пътнотранспортни инциденти, което е изисквало управлението на автомобила да се осъществява с повишено внимание. Необходимостта от полагане на допълнителна грижа за безопасността на участниците в движението, а и на самия К., е произтичала и от поначало усложнената пътна обстановка вследствие атмосферните условия – движение в тъмната част на денонощието, дъжд, мокър асфалт, мъгла и наличие на насрещен трафик. Тези обстоятелства допълнително завишават обществената опасност на извършеното от подсъдимия, поради което правилно са оценени от ВТАС като отегчаващи такива.

Що се отнася до личността на подсъдимия, вярно е, че К. е неосъждан, с добри характеристични данни, трудово ангажиран и полага усилия да финализира следването си в Техническия университет в родния си град. С оглед спецификата на извършеното от него престъпление по транспорта от решаващо значение обаче са именно данните за поведението му като водач на МПС и по-специално тези за естеството на предшестващите настоящото деяние нарушения на правилата за движение, за които той е бил санкциониран по административен ред. Макар част от административните наказания да касаят леки нарушения, значително повече и с по-голяма тежест са тези, наложени за неспазването на основополагащи за безопасността на пътя правила – четирикратно за превишена скорост, каквото е и нарушението, довело до инкриминирания инцидент и по веднъж за неправилно изпреварване, за преминаване на неразрешен сигнал на светофара, за навлизане след знак, забраняващ влизането. В съвкупност с по-леките нарушения те дават основание да се приеме, че подсъдимият е недисциплиниран водач на МПС, който системно неглижира правилата за безрисково движение и така застрашава не само собствената си сигурност, но и тази на останалите участници в движението. Налице е устойчивост на незаконосъобразното поведение на пътя, което не е повлияно в положителна насока от наложените до момента административни наказания. Ето защо нито изброените по-горе данни за личността му извън ролята му на водач на МПС, нито тези за семейното му положение и здравословното му състояние, нито демонстрираното критично отношение към извършеното могат да обосноват основателност на претенцията за налагане на наказание лишаване от свобода за по-кратък срок. Напротив, евентуалното му намаляване няма да съдейства за поправянето и превъзпитанието на дееца и наред с това би създало чувство за безнаказаност на останалите членове на обществото.

Защитата неоснователно свързва искането си за по-нисък размер на основното наказание, предвидено за извършеното престъпление, с младостта на подсъдимия и с направеното признание на фактите. И двете обстоятелства не притежават характеристиките на смекчаващи такива. Към момента на деянието К. е бил на двадесет и седем години. Касае се за възраст, при достигане на която формирането на личността вече е приключило, поради което не може успешно да се поддържа, че подсъдимият е действал импулсивно вследствие на недостатъчна зрелост и поради все още неукрепнали задръжки. Признанието на фактите в случая също не дава основание за намаляване на наказанието, защото с оглед избора на подсъдимия да се възползва от правото си да откаже да даде обяснения пред разследващия орган, не може да бъде квалифицирано като елемент от обективно проявено на досъдебното производство процесуално поведение, което своевременно е спомогнало за разкриване на истината по делото.

По жалбата на повереника на частния обвинител Н. Н.:

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

Извън емоционалния ѝ заряд и житейските доводи юридическите аргументи срещу проверявания съдебен акт се свеждат до твърдения за неправилна преценка на естеството и значението на част от обстоятелствата, имащи значение за вида и размера на наложеното наказание, за игнориране на други и за произтичащата от това непостижимост на генералната превенция. Начинът, по който са формулирани оплакванията, ги поставя под хипотезата на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което прави принципно невъзможно удовлетворяване на претенцията за задължителни указания към въззивния съд да наложи максималното наказание, предвидено за извършеното от подсъдимия престъпление. Разгледани на плоскостта на наказанието, задължителните указания по чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК се отнасят за случаите, в които не са били спазени правилата, свързани с принципа на законоустановеност на наказанието и са били нарушени нормативно установените императивни по съдържание предпоставки за определянето му по вид, размер и начин на изтърпяване – наложено е наказание, което законът не предвижда за съответното престъпление, приложено е условно осъждане спрямо лице, което е осъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление, определен е изпитателен срок под предвидения в чл. 66 и чл. 69 от НК минимум и др. Когато е установена неправилна оценка на обстоятелствата, довела до наказание, оставащо в рамките на закона, но несъответстващо на целите по чл. 36 НК, какъвто се настоява да е настоящият казус, не могат да бъдат давани указания, обвързващи долустоящия съд – в същия смисъл са Р. № 562/2002 год. по к. н. д. № 316/2002 год. на ІІ н. о., Р. № 450/2008 год. по к. н. д. № 388/2008 год. на ІІІ н. о., Р. № 193/2016 год. по н. д. № 614/2016 год. на ІІІ н. о., Р. № 248/2018 год. по к. н. д. № 1004/2018 год. на ІІ н. о. и др. Уточнението се прави единствено за прецизност и пълнота на изложението, тъй като прегледът на материалите по делото не дава основание да се приеме, че инстанциите по фактите са проявили прекомерна снизходителност към подсъдимия.

Най-съществената част от доводите на частното обвинение се отнася до възрастта на пострадалите и данните за личността им, чиято изключителна тежест като отегчаващо обстоятелство е била подценена според повереника. Към вече посоченото защо младостта на тримата загинали при пътнотранспортното произшествие, а и тази на другите двама пътници в автомобила, не представлява фактор при индивидуализация на наказанието, е необходимо да се добави и още едно съображение за неоснователност на обсъждания довод. Върховната инстанция по наказателни дела е имала повод да отбележи, че при непредпазливите деяния личността на пострадалия и неговите качества – предшестващото деянието влошено здравословно състояние, възрастта му, служебното му и обществено положение, характеристичните му данни и др., могат да се преценяват като смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства само ако се обхващат от съзнанието на подсъдимия (Р. № 445/79 год. по н. д. № 311/1979 год. на ІІІ н. о.). Настоящият съдебен състав няма основание да се отклони от това принципно разрешение и тъй като установените по делото факти не са свързани нито с предходно познанство и отношения от лично или професионално естество между подсъдимия и пострадалите, нито с инцидентно съвместно пътуване в един и същ автомобил (в който случай възрастта им би била видима за подсъдимия), не би могло да се приеме, че в съзнанието на К. са били формирани представи за младостта на пострадалите. Всъщност всички аргументи на повереника, отнасящи се до възрастта на загиналите и техните личностни качества, включително и тези за безспорно непрежалимата загуба за техните родители са относими единствено към гражданската отговорност на дееца и по-специално към размера на дължимото от него обезщетение, но не са от естество да обосноват налагането на по-високо по размер наказание.

Обстоятелството, че водачът на л. а. /марка/ няма принос за настъпване на произшествието също не оказва влияние върху извода, че размерът на наказанието е съответен на степента на обществена опасност на деянието и дееца, респ., не може да обоснове и по-голяма строгост към подсъдимия. Този факт също има отношение единствено към гражданската отговорност на подсъдимия.

Повереникът акцентира и върху предходните административни наказания на подсъдимия за извършени от него нарушения на правилата за движение. Както беше посочено по-горе, количественият аспект на това обстоятелство е съобразен при квалификацията на деянието като особено тежък случай, поради което предвид разпоредбата на чл. 56 от НК е недопустимо повторното отчитане на броя на наказателните постановления и електронните фишове при индивидуализация на наказанието. В същото време макар с оглед тяхното естество и разнообразието им административните нарушения да превалират над останалите данни за личността на подсъдимия и да не дават основание за намаляване на наказанието, обективният подход, който е длъжна да следва настоящата инстанция, не позволява последните да бъдат изцяло игнорирани, както се предлага в жалбата. Данните за съдимостта на подсъдимия и за личността му, трудовата и семейната му ангажираност ясно показват, че извън дейността му като водач на МПС той е добре вграден в обществото, поради което спрямо него не е необходимо прилагането на по-строго наказание от определеното от долустоящите инстанции.

Несподеляемо е възражението за неправилна преценка, че проявената от подсъдимия критичност към извършеното представлява смекчаващо отговорността обстоятелство. От една страна последователността, с която той е изразявал съжаление за стореното, недвусмислено показва, че разкаянието му е искрено, а не формално и декларативно, а от друга въззивната инстанция е приела, че нито сам за себе си, нито като част от съвкупността от смекчаващи обстоятелства този факт изисква допълнително смекчаване на наказателната отговорност на дееца.

Несъстоятелна е и тезата, че съдът е игнорирал доказателствата за друго незавършено производство, водено срещу подсъдимия за тежко умишлено престъпление. Повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 196а от НК срещу К. е безспорен факт, но въззивната инстанция правилно е отказала да му придаде значението на отегчаващо отговорността обстоятелство, излагайки убедителни и законосъобразни аргументи, основани на презумпцията за невиновност.

Не се основава върху материалите по делото твърдението, че възрастта на подсъдимия е била оценена неправилно като смекчаващо отговорността обстоятелство. Това е било сторено от първостепенния съд, но ВТАС е внесъл корекции в тази насока като изрично е посочил, че в случая възрастта на А. К. няма отношение към вида и размера на наказанието – извод, с който настоящият съдебен състав се солидаризира по-горе.

Намеса на касационната инстанция, ориентирана към завишаване на наказанието, не се налага и с оглед генералната превенция. За да настоява за отмяна на въззивното решение с указания за увеличаване на наказанието, касаторът акцентира единствено върху наказанието лишаване от свобода. Законодателят обаче е предвидил кумулативна санкция за престъпленията против транспорта и преценката дали тя ще постигне целите по чл. 36 от НК е комплексна, с оглед всички наказания, включени в нея и наложени от съда. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция и тя убедително е защитила позицията си, че за постигане на целите на наказанието, включително и на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото наред с определения от окръжния съд размер на наказанието лишаване от свобода е необходимо деецът да бъде лишен от възможността да върши престъпления от същия вид за един по-продължителен период. Именно поради това А. К. е бил лишен от правоуправление на МПС за срок, надвишаващ този на основното наказание. Наред с това следва да се има предвид, че генералната превенция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. С не по-малко значение са неизбежността на същото и своевременното санкциониране на престъпните посегателства, които фактори в случая са налице.

Що се отнася до обществените очаквания и нагласи, следва изрично да се подчертае, че законодателят ги е изключил като фактор при индивидуализация на наказанието, поради което това обстоятелство не може да обоснове корекция на въззивния съдебен акт в желаната от частното обвинение насока.

В заключение: въззивният съд е приложил правилно материалния закон и е постигнал баланс между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда от друга така че да бъдат реализирани както индивидуалната, така и генералната превенция.

Предвид всички тези съображения касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 35/18. 03. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 285/2024 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.